Иън Ранкин
Врагът на моя враг (36)

33.

Получиха анонимното съобщение едва на обяд в събота и Ребус се увери, че и този път усетът му не го бе подвел.

Пръв изненадващо го поздрави Клейвърхаус — той беше много зает и бе отбелязал обаждането само като странично допълнение. Офисът на отдела им във Фетс бе като разбунен пчелен кошер: по стените бяха закачени подробни карти на завода за наркотици и разписания на дежурствата. Цветни самозалепващи се лентички посочваха разположението на персонала. През нощта в завода оставаше само охраната — освен ако някоя спешна поръчка не изискваше удължаване на работното време. Тази нощ полицаи от управлението на Лодиан и Бръдърс ще подсилят охраната: двайсет души в завода, снайперисти на покрива и зад някои стратегически прозорци. А отвън ще се спотайва подкрепление от дузина коли и фургони. Това беше най-голямата операция в кариерата на Клейвърхаус: отговорността бе голяма — от него се очакваше много. Той се носеше наоколо, повтаряйки като мантра двете фрази: „Всичко трябва да се изпипа много добре“ и „Няма да оставя нищо на късмета“.

Ребус прослуша внимателно записа на доноса: „Довечера ще има нахлуване във фабриката на Маклейн в Стейтфорд. Десет въоръжени мъже с камион. Ако ви бива, ще ги хванете до крак.“

Шотландски акцент, но звучеше като обаждане от далечно разстояние. Ребус се усмихна, вгледан във въртящите се ролки, и подхвърли на глас:

— Радвам се да те чуя отново, Кърлеж.

Интересно, не се споменаваше Телфорд. Хората му бяха верни кучета: ще приемат участта си, без да промълвят нито дума. А Таравич не искаше името на Телфорд в доноса: нямаше как да знае, че полицията вече притежаваше записано на лента доказателство за движенията му тази нощ. Но този факт означаваше, че Таравич иска Телфорд вън и свободен. Разбира се, помисли внимателно: планът, задушен в самото начало, десет от най-добрите му хора, тикнати на топло. Да-а, той не искаше Телфорд в панделата. Искаше го на открито, сгърчен от тревога, под надвисналата заплашителна сянка на Якудза, с всичките му слабости, изложени като на тротоарна сергия. Той нямаше да е проблем повече — можеше да бъде предаден на полицията по всяко време или принуден да се откаже от всичко и да го прехвърли без съпротива на доказано по-способния. Нямаше да има нужда от пускане на кръв — ставаше възможна една съвсем обикновена сделка.

— Всичко трябва да се…

— …изпипа много добре — довърши Ребус. — Клейвърхаус, знаем го вече, нали?

Чувството за хумор на Клейвърхаус явно спеше сън дълбок.

— Тук си само защото те търпя! — избухна той. — Така че я да изясним нещата още от началото. Щраквам с пръсти — и ти си извън играта, ясно?

Ребус само се втренчи в него, поразен. Струйка пот се стичаше по лявото слепоочие на Клейвърхаус. Ормистън надигна глава от бюрото си, Сайобан Кларк прекрати обясненията си пред една от картите на стената.

— Обещавам да бъда добро момче — заяви спокойно Ребус, — ако ти спреш тая развалена грамофонна плоча.

Клейвърхаус мърда безмълвно челюст няколко секунди, но накрая почти успя да се усмихне извинително.

— Хайде тогава да се залавяме на работа.

Не че имаше кой знае какво за вършене. Джак Мортън работеше двойна смяна и нямаше да застъпи преди три часа следобед. Решението бе да поставят фабриката под наблюдение от този момент: предпазна мярка, в случай че Телфорд промени плана. Това означаваше, че участниците в предстоящото шоу щяха да пропуснат големия мач между „Хибс“ и „Хартс“ в Ийстър Роуд. Ребус заложи 3 към 2 за домакина, а Ормистън изкоментира:

— Най-лесният начин да пропилееш една лира.

Ребус се настани пред един от компютрите и се залови за работа, както настояваше Клейвърхаус. Сайобан Кларк не пропусна да се завърти около него, за да проучи какво върши.

— Подготвяш материалче за някое от жълтите вестничета, а?

— Де такъв късмет…

Опита се да пише просто и ясно и когато крайният резултат го задоволи, отпечата две копия. После излезе, за да купи две хубави, ярко оцветени папки.

* * *

Изпрати една от папките, после се прибра вкъщи, прекалено неспокоен и напрегнат, за да свърши нещо полезно във Фетс. Във входа на блока му го посрещнаха трима души, а зад него се появиха още двама, блокирайки отстъплението назад. Ребус разпозна Таравич и един от трепачите му от склада за скрап. Другите бяха непознати.

— Качвай се — заповяда Таравич и Ребус се превърна в затворник с придружители. Спряха пред вратата на апартамента му. — Отключи.

— Ако знаех, че ще дойдете, щях да осигуря няколко бири — направи опит за шега Ребус, докато ровеше из джобовете си за ключовете. Питаше се кое би било по-безопасно: да ги пусне вътре, или да ги задържи вън? Таравич взе решение вместо него, подавайки сигнал на горилите наоколо. Те сграбчиха ръцете му, чужди пръсти забъркаха из джобовете на сакото и панталоните му. Не беше проблем да открият връзката с ключове. Ребус успя да превърне лицето си в безизразна маска, без да смъква поглед от Таравич.

— Голяма грешка — обяви той спокойно.

— Влизай — заповяда Таравич. Блъснаха Ребус в коридора, завлякоха го до всекидневната. — Сядай.

Блъснаха го на дивана.

— Дайте ми възможност да приготвя чай поне — не се отказваше той. Вътрешно трепереше: знаеше всичко, което не можеше да си разреши да им каже.

— Хубаво местенце — отбеляза Розовия. — Липсва му обаче женска ръчичка. — Обърна се към Ребус. — Къде е тя? — Двама от мутрите се бяха втурнали да претърсват мястото.

— Коя?

— Как коя? Не е дъщеря ти… не и сега, когато е в кома.

Ребус се вторачи в него.

— Какво знаеш за това?

Двете мутри се бяха върнали в стаята и клатеха отрицателно глави.

— Чувам разни неща — заяви неопределено Таравич, придърпа стола и седна. Двама от хората му стояха зад дивана, а други двама — отпред.

— Разположете се удобно, момчета. Къде е Кърлежа, Джейк? — Сети се, че вероятно очакват този въпрос от него.

— На юг. За какво ти е? — Ребус сви рамене. — Жалко за дъщеря ти. Ще се оправи, нали? — Ребус не отговори. Таравич се усмихна. — Националната здравна служба… Аз лично не бих й се доверил. — Замълча за миг. — Къде е тя, Ребус?

— Добре обиграните ми детективски умения ми подсказват, че става дума за Кандис. — Което означаваше, че им се е измъкнала. Добила е достатъчно увереност в себе си. Ребус се гордееше с нея.

Таравич щракна с пръсти и силни ръце сграбчиха грубо неговите отзад. Единият от двете горили отпред се приближи, удари го жестоко в челюстта с юмрук и отстъпи място на втория, който се съсредоточи в корема. Сграбчиха го за косите и обърнаха лицето му към тавана. Когато го удариха със стегната отворена длан в откритото опънато гърло, стори му се, че ще повърне ларинкса си. Пуснаха го и той падна напред с ръце на гърлото, бореше се за глътка въздух. Два от зъбите му се клатеха, бузата му се бе спукала отвътре.

— За нещастие — говореше Таравич — аз нямам чувство за хумор. Така че, надявам се, съм достатъчно ясен, когато заявявам, че ще те убия, ако потрябва.

Ребус разтресе глава, прогони от нея всички тайни, цялата власт, която имаше над Таравич, повтаряйки: „Ти не знаеш нищо — нищичко!“

А на себе си заяви строго: „Ти няма — няма! — да умреш!“

— Дори… и да знаех наистина — опитваше се с мъка да урегулира дишането си, — нямаше да ти кажа нищо. Дори и двамата да се намирахме сред минно поле, пак нямаше да научиш нищо от мен. Искаш ли… да ти обясня защо?

— Дрънкаш глупости, Ребус.

— Няма значение кой си ти или какво си. Но ти търгуваш с човешки същества. — Ребус докосна с разтреперани пръсти разбитите си устни. — Не си по-добър от нацистите.

Таравич постави драматично ръка на гърдите си.

— Трогнат съм до сълзи.

Ребус се изкашля с мъка.

— Защо я искаш обратно? — Знаеше отговора: защото Таравич се канеше да се връща на юг, зарязвайки Телфорд зад гърба си, затънал до шия в лайна. Защото да се върне в Нюкасъл без нея, представляваше дребно, но болезнено поражение. Таравич беше максималист: искаше всичко без остатък. Искаше и най-малката троха в чинията си!

— Това не е твоя работа — отвърна той и пак даде знак. Отново го сграбчиха грубо, но този път Ребус направи опит за съпротива. Покриха устата му с опаковъчна лента.

— Всички ми повтарят колко изтънчен и аристократичен бил Единбург — обясняваше Таравич. — Няма да допусна да обезпокоя съседите с писъци. Поставете го на стол.

Ребус се съпротивляваше, но удар в бъбреците му го принуди да сгъне колене. Натиснаха го на стола и Таравич хвърли сакото си и се залови да откопчава златните копчета за ръкавели, за да може да навие ръкавите на скъпата риза на розови и сини райета. Ръцете му бяха мускулести, без косми, с кожа на петна като тази на лицето му.

— Кожно заболяване — поясни той, смъквайки очилата със синкави стъкла. — Някакъв далечен братовчед бил болен от проказа, така твърдят. — Разкопча горното копче на ризата си. — Не съм хубавец като Томи Телфорд, но се басирам, че ще ме определиш като майстор във всяко друго отношение. — Усмивчица към поддържащата армия, от Ребус явно не се очакваше да я разбере. — Можем да започнем, откъдето ти пожелаеш, Ребус. И ти, само ти ще решиш кога да спрем. Само кимваш, казваш ми къде е тя и аз напускам живота ти завинаги.

Приближи се до Ребус, лице, лъснато от пот, бледосини очи с малки черни зеници: консуматор и садист. Таравич почака няколко секунди, но Ребус не кимна и той се отдръпна. Намери настолна лампа до стола на жертвата си, настъпи с крак основата й и изтръгна кабела.

— Дайте го насам — заповяда той. Две мутри изтеглиха към него стола заедно с Ребус. Таравич проверяваше дали кабелът е включен към контакта и дали последният работи. Друг войник от малката му армия дръпна завесите и лиши децата отсреща от безплатно представление. Таравич люлееше демонстративно кабела в ръка, давайки възможност на Ребус да огледа добре оголените проводници — проводници, по които течеше ток. Двеста и четиридесет волта копнееха да се запознаят с него.

— Повярвай ми — не спираше Таравич, — това е едно голямо нищо. В Босна превърнаха мъчението във фино изкуство. В по-голяма част от случаите дори не търсеха признание. Помагал съм на няколко от по-интелигентните, на ония от тях, които знаеха кога точно да си плюят на петите. В началото се правеха доста пари, трябваше само да си достатъчно силен, за да ги вземеш. Сега се намесват политиците, влачат съдии със себе си. — Погледна Ребус.

— Ония, интелигентните, винаги знаеха кога да се оттеглят. Давам ти последен шанс, Ребус. Помни, само едно кимване. — Проводниците бяха само на някакви нищожни сантиметра от бузата му. Но Таравич размисли, насочи ги първо към ноздрите, а после към очите му. — Едно кимване само.

Ребус се гърчеше, но услужливи ръце на лакеи го натискаха на стола, сграбчили краката, ръцете, раменете, главата — дори бяха обхванали гръдния му кош. Стой, почакай! Шокът ще премине и през тях! Таравич блъфираше! Погледите им се срещнаха и Таравич се оттегли.

— Вържете го здраво за стола. — Лента с ширина пет сантиметра го прикова неподвижно към стола. — Сега вече няма шега, Ребус — обяви Таравич, после се обърна към хората си: — Държите го, докато се приближа, дам ли знак — отскачате встрани.

„Ще разполагам с частица от секундата, когато ме пуснат.“ — мислеше трескаво Ребус. Миг, в който да се освободи. Лентата не беше много здрава, но бе на няколко ката. Може би нямаше да се справи. Напрегна мускулите на гръдния си кош, но не усети и следа от поддаване.

— Започваме — заяви Таравич. — Първо лицето… после слабините. Ще проговориш, няма начин да не го сториш. И двамата го знаем. Колко точно издръжливост искаш да покажеш, зависи от тебе. Не смятам обаче, че това има някакво значение.

Ребус се опита да каже нещо иззад лентата.

— Няма смисъл да говориш — напомни му Таравич. — Искам само да кимнеш, ясно ли е?

Ребус кимна.

— Това кимване ли беше?

Ребус поклати отрицателно глава.

Таравич не изглеждаше впечатлен от малкия трик. Вече се беше концентрирал върху работата. Това беше Ребус за него — работа. Насочи проводниците към бузите на жертвата си.

— Пуснете го!

Горилите отскочиха и Ребус се опита безуспешно да разкъса лентата. Електрическият ток премина през нервната му система и той се вцепени. Сърцето му като че ли се увеличи двойно, очите му сякаш поискаха да изскочат от орбитите си, езикът му заблъска неистово срещу лентата, пристягаща устните му. Таравич пак вдигна кабела.

— Дръжте го.

Ръцете на войниците му се вкопчиха отново в жертвата, която този път не направи опит за съпротива.

— Дори не остана белег — информира го Таравич. — А истинската красота на заниманието ни е, че ти плащаш тока.

Хората му се изсмяха. Започнали бяха да се наслаждават на „работата“.

Таравич се наведе, приближи лице до това на Ребус и очите му потърсиха неговите.

— За твое сведение получи само петсекунден шок. Нещата започват да стават интересни при половин минута. Как е сърцето ти? Надявам се — заради тебе — че е в добро състояние.

Ребус имаше усещането, че току-що са му инжектирали адреналин. Петте секунди му се сториха цяла вечност. Трескаво се опитваше да измисли нови лъжи, които да изкарат Розовия от апартамента му.

— Смъкнете панталоните му — нареждаше междувременно Таравич. — Ще опитаме какво ще постигне едно добро разтръскване там долу.

Ребус закрещя зад лентата, запушваща устата му. Мъчителят му пак оглеждаше стаята.

— Определено й липсва женска ръка — повтори се той. Чужди ръце разкопчаваха колана на панталоните му. В този момент внезапно изпищя звънец и всички замряха. Пред вратата на блока имаше някой!

— Изчакайте — обади се Таравич. — Ще се изпарят.

Но звънецът не млъкваше. Ребус се гърчеше на стола, опитваше се да се освободи от стягащата го лента. Онези пред вратата не желаеха да се „изпаряват“ и продължаваха да натискат звънеца — този път още по-настоятелно.

Единият от мъжете тръгна към прозореца.

— Не смей! — изрева му Таравич.

Стаята пак се огласи от продължителния писък на звънеца. „Не си отивай, натискай го, проклетия, не спирай!“ — молеше се мислено Ребус. Не се сещаше кой би могъл да е: Рона? Пейшънс? Внезапно го заля нова вълна на ужас: а ако продължаваха да упорстват и Таравич реши да ги пусне? Рона или Пейшънс.

Минутите летяха. Звънецът най-сетне бе затихнал: изглежда, все пак се бяха „изпарили“. Таравич се отпусна и съсредоточи отново в работата в момента.

И тогава някой почука на вратата на апартамента. Настоятелният посетител бе съумял да влезе в жилищната сграда и сега се намираше на площадката пред апартамента. Ново почукване. Изтрака капакът на пощенската кутия.

— Ребус!

Мъжки глас, слава Богу! Таравич погледна хората си и кимна. Завесите бяха мълниеносно дръпнати настрани, остър нож разряза светкавично лентите и освободи Ребус от стола, някой дръпна парчето лента от устата му. Таравич бе смъкнал междувременно ръкави и обличаше сакото си. Оставиха обаче кабела върху пода.

— Пак ще поговорим — обеща той на Ребус, преди да подбере хората си към вратата. — Извинете ни.

Ребус седеше безсилно на стола: не смееше да се изправи, целият трепереше.

— Шефе, я почакай за момент! — Гласът на Абърнети. Но, изглежда, Таравич игнорира непростимо човека на Специалния отдел. — Какво става, по дяволите? — Сега собственикът на гласа се намираше във всекидневната и я оглеждаше подозрително.

— Делова среща — едва изграчи Ребус. Абърнети се приближи.

— Интересен бизнес, щом като го вършиш с отворен цип — забеляза той. Ребус погледна надолу и се залови с разтреперани пръсти да коригира нещата. — Кой беше тоя?

— Чеченец от Нюкасъл.

— Май обича да се носи напред-назад, обграден от тълпа мутри. — Абърнети се огледа отново, забеляза кабела с оголените проводници, поклати неодобрително глава и го изключи от контакта. — Странни игри — довърши наблюдението си той.

— Не се безпокой — обади се Ребус. — Всичко е под контрол.

Абърнети се изсмя.

— Какво търсиш тук всъщност?

— Някой иска да се срещне с теб. — Абърнети кимна многозначително към вратата, където стоеше изискан, напълно плешив мъж в дълго черно палто от скъп плат и бял копринен шал. Бузите му бяха зачервени от студа. Току-що бе смръкнал енфие и сега изтриваше нос с кърпичката.

— Не е ли по-добре да отидем някъде? — предложи той, без да погледне към Ребус. — Бихме могли да хапнем нещо, ако сте гладен.

— Не съм — отговори Ребус.

— Да пием нещо тогава — не се предаваше плешивият.

— В кухнята има уиски. — Плешивият май не възприе идеята.

— Виж какво, човече, аз не се мърдам оттук. Или оставаш, или се разкарваш.

— Ясно — обяви плешивият, прибра кърпичката си и пристъпи напред с протегната ръка. — Казвам се Харис.

Ребус също подаде ръка, почти очаквайки от пръстите му да изскочат искри.

— Господин Харис, предлагам да седнем на маса. — Ребус се изправи внимателно. Не беше напълно стабилен, но колената му не го предадоха, докато пресичаше всекидневната. Абърнети се появи откъм кухнята с бутилката и три чаши. Пак изчезна и се върна с кана вода.

Винаги на ниво като домакин, Ребус наля уиски в трите чаши, преценявайки до каква степен съумява да контролира треперенето на ръката си. Чувстваше се дезориентиран и нищо чудно: из него се вихреха адреналин и електрически ток.

— Slainte — вдигна той наздравица, вдигайки чашата. Но ръката му замря навреме. Спомни си договора с Големия някъде из небесните селения: никакво пиене и Сами ще остане тук, в това измерение. Преглътна с мъка, но върна твърдо чашата на масата.

Харис давеше уискито с прекалено много вода и дори Абърнети следеше действията му с неодобрение.

— И така, господин Харис — откри сесията Ребус, — кой, по дяволите, сте вие?

Харис го дари с престорена усмивчица, играейки с чашата си.

— Член съм на разузнавателната общност, инспекторе. Знам какво си представяте в момента, но се страхувам, че действителността е много по-прозаична. Събирането на сведения означава точно това: много писмена работа и съхраняването й.

— Тук сте заради Джоузеф Линц, така ли?

— Тук съм, защото детектив-инспектор Абърнети ме информира, че сте решили твърдо да свържете убийството на Джоуеф Линц с различните обвинения, насочени срещу него.

— И?

— И това, разбира се, е ваше право. Но има някои неща, не напълно свързани с тази история, които биха могли да предизвикат известен… ъ-ъ-ъ… смут, ако се извадят на бял свят.

— Например, че Линц фактически е Линцстек и е докаран тук по Пътя на плъховете, вероятно с помощта на Ватикана, нали?

— Дали Линц и Линстек са едно и също лице… не мога да кажа. След войната бяха унищожени много документи.

— Но Джоузеф Линц е бил докаран тогава тук от съюзниците, така ли?

— Да.

— Защо?

— Линц беше нужен на тази страна, инспекторе.

Ребус наля уиски в изпразнената чаша на Абърнети — Харис почти не бе докоснал своята.

— Колко полезен?

— Беше учен с репутация. Като такъв беше канен да присъства на конференции и да чете лекции по целия свят. Той ни свърши много работа. Преводи, събиране на информация, вербуване.

— Вербувал е хора в чужбина, така ли? — Ребус се втренчи в Харис. — Да разбирам ли, че е бил шпионин?

— Извърши известна опасна и… и резултатна работа за тази страна.

— И получи наградата си — къщата на „Хериът Роуд“, нали?

— Изработил е всяко пени за нея в миналото.

Тонът на Харис се поизмени и Ребус наостри уши.

— Какво се случи?

— Стана… ненадежден. — Харис вдигна чашата, помириса я и я върна обратно, без да отпие.

— Пий, преди да се изпари — посъветва го Абърнети. Харис го погледна и лондончанинът веднага измърмори някакво извинение.

— Какво значи „ненадежден“ — запита Ребус, отблъсквайки настрани своята чаша.

— Започна да… фантазира.

— Решил е, че колега от университета е бил участник в Пътя на плъховете, прав ли съм?

Харис кимна.

— Пътят на плъховете се превърна във фикс-идея за него. Започна да си въобразява, че всички наоколо са свързани с него, че всички имаме вина. Параноя, инспекторе. Тя се отрази на работата му и го освободихме от задълженията му още преди години. Оттогава не е работил за нас.

— На какво тогава се дължи тоя интерес към него? Какво значение има, ако нещо от всичко това излезе наяве?

Харис въздъхна.

— Прав сте, разбира се. Проблемът не е в Пътя на плъховете или в идеята за участието на Ватикана в него или в която и да било от другите конспирации, за които се шушука.

— Тогава какъв е… — започна Ребус, но в този миг осъзна истината. — Проблемът е в хората — обяви той. — Другите, довлечени тук по Пътя на плъховете. — Кимна на себе си. — За кого говорим? Кой би могъл да бъде изобличен, ако колелото се завърти?

— Важни фигури — призна Харис, престана да се занимава с чашата си и постави длани върху масата. Не го каза, но красноречиво излъчи съобщението: „Това е сериозно, много сериозно“.

— За миналото ли говорим, или за настоящето?

— За миналото… и за хора, чиито деца са във властта.

— Членове на парламента? Министри? Съдии?

Харис клатеше глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос, инспекторе: никой не ми е доверил подобна информация.

— Но знаете достатъчно, за да предположите вярно.

— Не се занимавам с предположения. — Втренчи се студено в него. — Занимавам се с известните факти. Добра максима — съветвам ви да я опитате.

— Но Линц е убит заради миналото си.

— Сигурен ли сте?

— Ако не е така, къде е смисълът?

— Детектив-инспектор Абърнети ме информира, че вероятно убийството е свързано с някои криминални елементи в Единбург, може би е въпрос на проституция. Всичко това е достатъчно гнусно, за да звучи достоверно.

— И щом като звучи достоверно, е достатъчно добро за вас, така ли?

Харис се изправи.

— Благодаря, че ме изслушахте. — Изсекна се, погледна Абърнети. — Трябва да тръгваме. Детектив-инспектор Хоган ни чака.

— Харис — обади се Ребус, — сам каза, че Линц е превъртял, превърнал се е в спънка. Кой ще докаже, че ти точно не си наредил да го очистят?

Харис сви рамене.

— Ако бяхме ние, краят му нямаше да е толкова очеваден.

— Автомобилна катастрофа, самоубийство, падане от прозорец.

— Сбогом, инспекторе.

Докато Харис крачеше към вратата, Абърнети се изправи, втренчил красноречив поглед в Ребус. Не промълви нито дума, но мълчаливото предупреждение беше повече от ясно:

„Нагазили сме в дълбоки води, а никой от нас не иска да е в тях. Направи си добро, плувай към брега.“

Ребус кимна и му подаде ръка.