Иън Ранкин
Врагът на моя враг (35)

32.

Но не летя, а шофира — дълго и уморително — на север през Пърт и оттам по път, затварян при тежка зима. Не беше лош, но претоварен: надминаваш някой тежък камион, за да те блокира друг. Даваше си сметка, че трябва да бъде благодарен и на малкото — през лятото караваните тук образуваха безкрайна верига.

И сега надмина две холандски каравани извън Питлохри. Госпожа Хедърингтън беше подхвърлила, че сезонът за пътуване отдавна е отминал: по-голяма част от хората на нейната възраст посещаваха Холандия през пролетта, за да се възхитят на многоцветната феерия на полетата с цъфнали лалета. Но не и госпожа Хедърингтън, която трябваше да гледа Телфорд в очите и да изпълнява: „Ще отидеш, когато аз наредя.“ Той вероятно им осигуряваше и джобни пари. Сигурно й е подхвърлял да не се ограничава, да си угажда и наслаждава на престоя си там.

Близо до Инвърнес Ребус отново се вля в магистрала с две платна. Пътуваше повече от два часа. Сами може би пак ще дойде на себе си: Рона знаеше номера на мобифона му, ще се обади. Знак за отклонение към летището. Ребус паркира, излезе и се протегна с наслада. После влезе в сградата, запита за охраната и бе въведен при дребен оплешивяващ човек с проблем в единия крак. Представи му се и човекът любезно му предложи кафе, но Ребус отклони поканата: дългото пътуване вече го бе напрегнало предостатъчно. Имаше по-голяма нужда от храна: не беше обядвал и бе гладен като вълк. Обясни проблема и след известни усилия двамата успяха да намерят представител на митницата. По време на обиколката им Ребус бе впечатлен от необичайното за едно летище спокойствие. Представителят на Кралските митници беше симпатична жена с розови бузи и черна къдрава коса на около трийсетина години или малко повече. В средата на челото й имаше пурпурен белег по рождение, който изглеждаше като материализирало се трето око.

Проведоха разговора в празна стая в отделението на митницата.

— Скоро започнаха международни полети — заяви тя и добави — Ужасно.

— Защо?

— Защото по същото време съкратиха щата на митницата тук.

— Тревожи ви възможността за пренасяне на наркотици, прав ли съм?

— Да, така е. — Тя замълча за миг. — А и всичко друго.

— Има ли полети от Амстердам?

— Ще има.

— А как беше досега?

Тя сви рамене.

— Летеше се до Лондон и оттам — тук.

— Преди няколко дни японски гражданин е летял от Япония до „Хийтроу“, а после до Инвърнес.

— Прекъснал ли е в Лондон?

Ребус поклати глава.

— Хванал е първата връзка за Инвърнес.

— Международна връзка.

— Тоест?

— Багажът му е натоварен в Япония и той няма да го зърне до Инвърнес.

— Което означава, че първата митническа проверка ще е тук, така ли?

Тя кимна.

— И ако самолетът му пристигне в този ужасен час?

Тя пак сви рамене.

— Правим каквото можем, инспекторе.

Да, разбира се. Самотен митничар със замъглени от преумора очи и замаян мозък.

— Излиза, че багажът сменя самолети на Хийтроу, но там никой не го проверява.

— Там е проблемът.

— А ако човек пътува от Холандия до Инвърнес през Лондон?

— Същото.

Ребус схвана сега брилянтния план на Томи Телфорд. Точно той доставяше наркотици за Таравич и само Господ знае за кого още. Смотаните му възрастни дами и господа ги пренасяха безпроблемно рано сутрин или късно вечер край изтощени от дълги дежурства митничари. Не е трудно да се плъзне нещо в багажа на разсеян възрастен човек. После хората на Телфорд кавалерски го откарват до Единбург, носят багажите до съответните квартири… и незабелязано прибират пакетите.

Възрастни пенсионери в ролята на преносители на дрога, без изобщо да съзнават това. Забележително!

Шода не бе летял до Инвърнес, за да провери нивото на туристическото обслужване. Той бе летял дотам, за да се увери лично колко е лесно, какъв блестящ начин бе открил Телфорд: бърз, ефективен, с минимален риск. Ребус се изсмя. В Северна Шотландия имаха сериозен проблем с наркобизнеса: юноши без перспектива, нефтоработници с много пари. Ребус го беше разбил в началото на лятото, но какво от това? Почти веднага се е пръкнал Томи Телфорд със страхотната си схема!

Кафърти едва ли някога би се сетил за тази великолепна възможност. А и дори да се сети, никога не би имал смелостта да я осъществи. Но, от друга страна, Кафърти би държал нещото в строга тайна. В никакъв случай нямаше да вкара партньори в схемата.

Телфорд все още беше дете в някои отношения: не напразно разкарваше онова плюшено мече на мястото на пътника отпред.

Ребус благодари на младата жена и тръгна да търси нещо за ядене. Паркира в центъра на града, поръча си хамбургер в заведението наблизо, седна на маса до прозореца и премисли всичко отново. Все още някои неща изглеждаха лишени от смисъл, но те не бяха от капитално значение — можеше да се справи и без тях.

После се закотви до телефона и се обади, първо, до болницата (Сами още не бе дошла на себе си) и после на Боби Хоган. Хоган го осведоми, че ще разпитва Хубавеца в седем часа. Ребус заяви, че ще присъства на разпита.

Обратният път на юг се оказа по-лек и приятен: времето бе меко, а движението — сравнително разредено. „Саабът“ като че ли проявяваше предпочитания към дългите разстояния и дори им се наслаждаваше — а може би, когато двигателят работеше с над сто километра на час, шумът му уталожваше всички тракания и подскачания.

Отправи се директно към полицията в Лийт, хвърляйки поглед на часовника си: закъснял бе за разпита с петнайсетина минути. Оказа се обаче, че те едва сега навлизаха в същността на проблема. Хубавецът беше с адвоката си Чарлс Гроул. Хоган седеше от другата страна на масата заедно с колега от отдел „Убийства“ — детектив-сержант Джеймс Престън. Готов за работа магнетофон очакваше търпеливо някой да натисне копчето, за да замърка работливо. Зрелищността на мероприятието — най-вече надутото присъствие на адвоката — определено играеше по нервите на Хоган. Ребус му смигна успокоително и се извини за закъснението. Хамбургерът му бе причинил киселини, а кафето към него не се бе отразило благоприятно на опънатите му нерви. Наложи си да изгони от глава Инвърнеската история с всичките й възможни подтекстове и да се съсредоточи върху Хубавеца и Джоузеф Линц.

Хубавецът изглеждаше спокоен. Беше с черен костюм, жълта риза и велурени островръхи обувки. От него се носеше силен аромат на скъп лосион за след бръснене, а върху масата отпред лъщяха слънчеви очила с рамка от костенурка и ключове от кола. Ребус знаеше, че „Рейндж Роувърът“ е задължителна марка за хората на Телфорд, но ключовете изтъкваха гордо принадлежността си към „Порше“, а на улицата вън Ребус беше паркирал зад кобалтовосин модел 944. Хубавецът демонстрираше индивидуалност…

На пода до стола на Гроул имаше отворено куфарче за документи. Върху масата пред него грижливо бяха подредени листи стандартен размер, а до тях се надуваше дебела черна писалка „Монблан“.

Адвокат и клиент пръскаха щедро вонята на мръсни пари: лесно печелени и лесно харчени. Хубавецът ги бе използвал за купуване на лустро, но Ребус знаеше произхода му: работническа класа в Пейсли, сурово въведение в живота.

Хоган обяви на присъстващите целите на записа, после хвърли поглед на бележките си.

— Господин Симърс. — Истинското име на Хубавеца: Брайън Симърс. — Знаете ли защо сте тук?

Лъснатите устни на Хубавеца се закръглиха в безмълвно „О“ и той демонстративно се вторачи в тавана.

— Господин Симърс — заблея Чарлс Гроул — ме информира, че ще ви помогне, но би желал да знае какви са обвиненията срещу него и валидността им.

Хоган се втренчи в него, без да мига.

— Кой е казал нещо за обвинения?

— Инспекторе, господин Симърс работи за Томас Телфорд, а преследването на този господин от полицията е всеизвестно.

— В този момент това няма нищо общо с мен. — Хоган замълча за миг и повтори: — Нищо общо със сегашните ми разследвания.

Гроул замига бързо, изпаднал за момент в безтегловност. Обърна се към Хубавеца, но той изучаваше острите върхове на обувките си.

— Искаш да кажа нещо? — запита го Хубавеца след малка пауза.

— Просто… не съм сигурен дали…

Хубавецът му махна с ръка да замълчи и погледна Хоган.

— Давай.

Хоган пак се задълбочи демонстративно в бележките си.

— Знаете ли защо сте тук, господин Симърс?

— Общо оклеветяване на работодателя ми като част от вашата гонитба на вещици. — Той се усмихна на тримата полицаи отсреща. — Обзалагам се, че ви смаях с думата „оклеветяване“. Мислехте, че не я знам, нали? — Вгледа се за миг в Ребус и се обърна към Гроул. — Детектив-инспектор Ребус не е от това полицейско управление.

Гроул веднага включи и заработи на пълни обороти:

— Това е истина, инспекторе. Може ли да запитам на базата на какво присъствате на този разпит?

— Ще ви стане ясно — намеси се Хоган, — ако ни дадете възможност да започнем.

Гроул се изкашля ненужно, но замълча. Хоган изчака преднамерено няколко секунди, преди да започне.

— Господин Симърс, познавате ли човек на име Джоузеф Линц?

— Не.

Последва дълга пауза. Симърс протегна нозе. Погледна Хоган, мигна и мигването неволно премина в моментно потрепване на едното око. Той подсмъркна, потърка ненужно нос: опитваше се да създаде впечатление, че издайническото потрепване не означава нищо.

— Никога ли не сте се срещали?

— Никога.

— Името му не означава нищо за вас, така ли?

— И преди сте ме питали за него. Ще ви отговоря по същия начин: никога не съм познавал този плъх. — Симърс изправи гръбнак и го погледна предизвикателно.

— И никога не сте говорил с него дори по телефона, така ли?

Симърс погледна Гроул.

— Клиентът ми не беше ли достатъчно ясен, инспекторе?

— Бих желал да получа отговор.

— Не го познавам — заяви Симърс и се насили да се отпусне.

— Никога не съм говорил с него. — Пак се вторачи в Хоган и този път издържа без мигване и трепване. Иззад очите му надничаше само чист егоизъм и нищо друго. Ребус се запита как е възможно да го смятат за красавец, когато цялостният му поглед върху живота бе по принцип толкова грозен.

— Той не ви ли е телефонирал в… в офиса?

— Нямам офис.

— Говоря за офиса, който делите с вашия работодател.

Хубавецът се усмихна. Харесваха му купешките думи: „офис“, „вашият работодател“. Всички присъстващи знаеха истината, но продължаваха да играят тази игричка, а той харесваше игрите.

— Вече казах: никога не съм говорил с него.

— Странно, телефонната компания твърди обратното.

— Сигурно са сбъркали.

— Съмнявам се, господин Симърс.

— Слушайте какво, това вече сме го правили и преди. — Симърс се наведе напред. — Може да е навъртял погрешен номер и да е говорил с някой от хората ми и те да са му казали, че е сгрешил.

— Той разтвори ръце. — Така няма да се стигне доникъде.

— Съгласен съм с клиента си, инспекторе — намеси се Чарлс Гроул, записвайки набързо нещо със скъпата си писалка. — Това ще ни отведе ли донякъде?

— Това ще ни отведе, господин Гроул, до разпознаване на господин Симърс.

— Къде и от кого?

— В ресторант с господин Линц. Същият господин Линц, когото той не познавал и с когото никога не бил говорил, както твърди тук.

По лицето на Хубавеца бързо премина сянка на колебание и Ребус я улови. Колебание, не изненада. Той не отрече веднага.

— Разпознаване от член на персонала там — продължи невъзмутимо Хоган, — подкрепено от гост на ресторанта.

Гроул погледна клиента си, който мълчеше, вторачен така напрегнато в масата, че Ребус нямаше да се учуди, ако там се появи вдигаща дим дупка.

— Инспекторе — запълни паузата Гроул, — това е доста против правилата.

Хоган не му обърна внимание. В този момент за него в стаята бяха само той и Хубавеца.

— Какво ще кажете, господин Симърс? Ще коригирате ли версията си? За какво разговаряхте с господин Линц? Той търсеше ли женска компания? Доколкото знам, тази е вашата област на действие.

— Инспекторе, настоявам…

— Настоявайте на воля, господин Гроул: това няма да промени фактите. Питам се само какво ще каже господин Симърс в съда, когато го запитат за онова телефонно обаждане, за срещата в ресторанта… когато свидетелите го посочат с пръст и заявят истината. Сигурен съм, че разполага с богат запас от измислени историйки, но за този случай трябва да подготви някоя наистина много, много добра.

Симърс плесна масата с длани и почти се изправи на крака. Нямаше и грам тлъстина по мускулестото му тяло. Вените изпъкнаха ясно по ръцете му.

— Казах вече, никога не съм го срещал, никога не съм говорил с него. Точка, край на историята, финито! Вашите свидетели са лъжци! Вероятно точно вие сте ги инструктирали да лъжат! Това е всичко! — Той се отпусна на стола, натика ръце в джобовете си.

Тук в играта се намеси Ребус на вид с идеята да посъживи замиращ разговор между приятели.

— Чух — подхвърли небрежно той, — че работиш с по-елитни момичета, а не с обикновени бакали и сделките ти са най-малко трицифрени.

Симърс изсумтя и поклати отрицателно глава.

— Инспекторе — заблея пак Гроул, — не мога да разреша тези обвинения.

Симърс продължи да клати глава. В един момент като че ли искаше да каже нещо, но се овладя навреме и само се изсмя.

— Настоявам да ви напомня — продължи Гроул въпреки липсата на внимание от страна на когото и да било от присъстващите, — че клиентът ми ви оказа пълно съдействие по време на този скандален разговор.

Ребус хвана погледа на Хубавеца и го задържа. Имаше толкова много, което потискаше… което почти искаше да излее навън.

— Той ги харесваше вързани, нали? — подхвърли спокойно Ребус.

Гроул скочи, издърпа Симърс от стола.

— Брайън? — не спираше Ребус.

— Благодаря ви, господа — обяви самоуверено Гроул. Натика бележника в куфарчето си, щракна месинговите закопчалки. — Ако имате други въпроси, заслужаващи времето на клиента ми, ще ви помогнем с удоволствие. Но в противен случай ви съветвам да…

— Брайън?

Престън беше изключил магнетофона и се канеше да отвори вратата. Симърс вдигна ключовете от колата, плъзна тъмните очила на носа си.

— Господа — заяви той тържествено, — проведохме много полезен и стимулиращ разговор.

Ребус се изправи срещу него:

— Кой ги връзваше? — упорстваше той, вторачил поглед в очите му.

Хубавецът изсумтя презрително и пак поклати глава. Но се застоя за миг, докато адвокатът му се изнизваше от стаята.

— За него беше, не за тях — подхвърли той шепнешком на минаване.

* * *

За него беше.

Ребус се отправи към болницата. Постоя със Сами двайсетина минути. Двайсет минути размишления и проясняване на хаоса от информация в главата. Двайсет освежителни минути, в края на които той стисна признателно отпуснатата ръка на дъщеря си.

— Благодаря ти — промълви той.

Върна се в апартамента и няколко минути се бори с изкушението да прослуша телефонния секретар едва когато излезе от банята — раменете и гърба му го боляха след уморителното пътуване до Инвърнес. Нещо обаче го накара да натисне бутона. Джак Мортън.

„Отивам на среща с ТТ. Предлагам да се срещнем след нея. Десет и половина в «Окс». Внимавай: ще се опитам, но не обещавам. Пожелай ми успех.“

Дойде в единайсет.

В помещението отзад надуваха гайди. Отпред можеше да е сравнително тихо, ако двама от клиентите не разискваха високо служебните си проблеми: изглежда, се бяха отдали на това занимание от момента, когато офисът им бе затворил за деня, тъй като бяха все още с костюми, от джобовете на които надзъртаха сутрешните вестници.

Ребус запита Джак Мортън какво ще пие.

— Голяма чаша портокалов сок и лимонада.

— Как мина? — Ребус поръча напитките. За четиридесет минути чакане бе успял да изпие две коли и беше преминал на кафе.

— Изглежда, ще налапат въдицата.

— Кои бяха там?

— Спонсорите ми от магазина, Телфорд и двама от трепачите му.

— Предавателят създаде ли ти проблеми?

— Никакви.

— Претърсиха ли те?

Мортън поклати глава.

— Като че ли не бяха в час, нещо май доста сериозно ги ядеше отвътре. Искаш ли да чуеш плана? — Ребус кимна. — Посред нощ във фабриката пристига камион и аз го пускам да мине през портала. Моята историйка е, че шефът е потвърдил доставката по телефона. Така оставам чист.

— Шефът обаче няма да се обади, нали?

— Точно. Подвел ме е глас по телефона. В полицията трябва да държа на това.

— Ние ще измъкнем истината от тебе.

— Както вече ти казах, Джон, планът им недоизпипан. Все пак са се стегнали достатъчно, за да ме проверят. Изглеждаха доволни.

— Давай сега за камиона.

— В него ще има десет души, въоръжени до зъби. От мен се иска утре да предам на Телфорд груб план на фабриката, да му съобщя колко хора ще бъдат там през нощта, какъв тип е алармената система.

— Какво ще ти дадат?

— Пет хиляди долара. Преценил е правилно: те ще платят дълговете ми и ще остане нещичко.

Пет хиляди долара: сумата, която Джоузеф Линц бе изтеглил от банката си.

— Не намериха пукнатини в разказа ти, така ли?

— Наблюдават апартамента ми.

— Но не са те проследили дотук, нали?

Мортън поклати глава и Ребус сподели с него натрупаната нова информация и подозренията си. Докато Мортън я обмисляше, Ребус го запита:

— Какво смята да прави Клейвърхаус?

— Записаните доказателства са добри: Телфорд говори, аз не пропускам да го назова „Господин Телфорд“ и „Томи“. Ясно е, че на записа е той. Но… Клейвърхаус иска да хвана екипа на местопрестъплението.

— Трябва да бъде много точен.

— Повтаря това непрекъснато.

— Определиха ли дата?

— В събота, ако всичко върви гладко.

— Как смяташ, ще получим ли анонимно обаждане в петък?

— Да, ако си прав.

— Да, ако съм прав — съгласи се Ребус.