Иън Ранкин
Врагът на моя враг (9)

7.

Звънецът забръмча сърдито в седем часа сутринта, съобщавайки за нетърпелив посетител пред външната врата. Стана с мъка от леглото, довлече се с олюляване до вътрешния телефон и набра сили да зареве по него:

— Кой си ти, дяволите да те вземат?

— Момчето с кифличките. — Груб английски глас.

— Какво?

— Хайде, глупчо, събуди се. Май напоследък паметта ти не е във форма, а?

В замъглената от съня глава на Ребус бавно изплува едно име.

— Абърнети, ти ли си, идиот такъв?

— Отваряй, долу е адски студ!

Ребус натисна копчето и се върна в спалнята да се облече. Усещаше мозъка си вцепенен. Абърнети беше инспектор от Специалния отдел в Лондон. За последен път беше в Единбург по следите на някакви терористи. Ребус напразно се опитваше да отгатне какво търси пак тук.

Звънецът на вратата се обади нетърпеливо, Ребус натика ризата в панталоните си и се върна в коридора. Абърнети наистина носеше пластмасова торбичка с кроасани. Същият си беше: същите износени дънки и черно кожено яке, същата ниско подстригана кестенява коса, щръкнала нагоре с помощта на гел. Лице с тежки черти и белези от шарка, странни, някак отблъскващи светлосини очи.

— Как си, драги? — Абърнети тупна Ребус по рамото, мина покрай него и се отправи към кухнята. — Хайде, слагай чайника. — Държеше се така, като че ли го вършеха всеки ден от седмицата. Сякаш не ги разделяха повече от шестстотин километра!

— Абърнети, за какъв дявол си тук?

— За да те нахраня, разбира се. Както виждаш, нищо ново под купола небесен: ние, англичаните, го правим за вас от векове. Масло?

— Виж в кутията за масло.

— Чинии?

Ребус посочи бюфета.

— Обзалагам се, че пиеш еспресо, прав ли съм?

— Абърнети…

— Хайде да караме подред: първо хапването, после приказките.

— Чайникът завира по-бързо, ако включиш щепсела в контакта.

— Правилно.

— Май има някакъв конфитюр.

— А мед?

— Да ти приличам на пчела?

Абърнети се захили нагло.

— Между другото, старият Джордж Флайт ти изпраща любовта си. Май скоро ще се пенсионира, горкичкият.

Джордж Флайт, още един призрак от миналото на Ребус. Абърнети беше развил капака на стъкленицата с кафе и душеше зърната, явно изпълнен с подозрение към тях.

— Откога са? — Сбръчка с отвращение нос. — Липсва ти класа, Джон.

— За разлика от теб, нали? Кога дойде?

— Преди половин час.

— Директно от Лондон ли?

— Спрях за два часа да отдъхна малко. Това гадно шосе „А1“ е като сериен убиец. На север от Нюкасъл имаш чувството, че се намираш в някоя страна от Третия свят.

— Да разбирам ли, че си шофирал шестстотин километра само за да ми подхвърляш обиди в собствената ми кухня?

Отнесоха всичко във всекидневната. Ребус разчисти част от масата по скоростния метод: просто изтика настрани бележниците и книгите за Втората световна война, трупнати там.

— Предполагам, че не се радвам на чисто приятелско посещение? — запита той, когато се настаниха.

— Всъщност в известен смисъл е. Бих могъл само да телефонирам, но внезапно се запитах: „Как ли я кара оня стар дявол?“ И в следващия миг бях в колата и въртях волана към северната магистрала.

— Ще ме разплачеш.

— Винаги съм се стремял да бъда в крак с малките ти подвизи.

— Защо?

— Защото при последната ни среща… Е, ти си различен, нали?

— Така ли?

— Искам да кажа, че не играеш в екип. Самотен воин си — отчасти като мен. Самотните бойци понякога са много полезни.

— Полезни ли?

— За работа под прикритие, за вършене на по-необичайни неща.

— Оценяваш ме като добър материал за Специалния отдел, така ли?

— Не си ли мислил за евентуално прехвърляне в Лондон? Там е сърцето на кратера — центърът на екшъните.

— И тук ги има в изобилие.

Абърнети погледна през прозореца.

— Човек няма да успее да събуди този град и с петдесетмегатонна бомба.

— Виж какво, Абърнети, не искам да кажа, че не ценя компанията ти, но защо си тук?

Абърнети изчисти няколко трохи от дланите си.

— Дотук с учтивия увод, а? — Отпи глътка кафе, сгърчи се от ужасния му вкус. — Военни престъпления — обяви най-сетне той. Ребус престана да дъвче. — Изскочи нов списък с имена. Знаеш го, защото един от тях живее до прага ти.

— Е, и?

— Възглавявам Лондонския отдел: открихме временна група за разследване на военни престъпления. Задълженията ми са да събирам информация от различните разследвания и да създам централен регистър.

— Искаш да знаеш до какво съм се добрал, така ли?

— Позна.

— И шофира цяла нощ за тая цел? Хайде, изплюй камъчето, има още нещо.

Абърнети се изсмя.

— Защо мислиш така?

— Защото уважавам логичното мислене. Описа работа, подходяща за човек със страст към бумащина и мотане в офис. Ти не си тоя човек, познавам те. Мястото ти е на фронтовата линия.

— А какво ще кажеш за себе си? Никога не съм те възприемал като човек, влюбен в историята. — Абърнети почука многозначително с пръст една от книгите върху масата.

— Това е изкупление за греховете ми.

— Кое те кара да смяташ, че нещата при мен са по-различни? И така, докъде стигна с хер Линц?

— Доникъде. Досега нито една стреличка не попадна в целта. Колко такива случаи има?

— Двайсет и седем бяха, но осем от тях починаха.

— Някакви резултати?

Абърнети поклати глава.

— Докарахме един от тях до съд и всичко се провали още първия ден. Как да съдиш жертва на старческа деменция в напреднал стадий?

— Ето как стоят нещата със случая „Линц“. Не мога да докажа, че той е Йозеф Линцстек. Но не мога да отхвърля и приказките за участието му във войната, нито пък мога да предложа логично обяснение на появата му в Англия. — Ребус сви рамене.

— Чувам същото навсякъде в тая страна.

— А ти какво очакваше? — Ребус протегна ръка за един от кроасаните.

— Кафето ти е истински позор — възмути се Абърнети. — Има ли наблизо прилични кафенета?

Отидоха в едно от тях и Абърнети поръча двойно еспресо, а Ребус — кафе без кофеин. Предната страница на „Рекърд“ разказваше надълго и нашироко за смъртоносен удар с нож пред нощен клуб. Човекът с вестника приключи със закуската си, сгъна го и го отнесе в себе си.

— Ще говориш ли с Линц днес? — запита внезапно Абърнети.

— Защо питаш?

— Бих могъл да се присламча към теб. Човек не се среща с възможен убиец на няколко стотици французи всеки ден.

— Патологично привличане, а?

— Всички май го имаме, признай си.

— Няма за какво да се срещам с него — отговори Ребус. — Освен това той вече говори с адвоката си за незаконно преследване и нарушени права.

— Той е човек със солидни връзки, нали?

Ребус се втренчи в него.

— Добре си знаеш урока.

— Абърнети — Прилежното ченге.

— Прав си. Има високопоставени приятели, но голяма част от тях се покриха дълбоко от началото на тая история.

— Изглежда, го смяташ за невинен.

— Докато не се докаже, че е виновен.

Абърнети се усмихна, вдигна чаша.

— Тук се е мотал еврейски историк. Срещнахте ли се?

— Как се казва?

Абърнети се усмихна.

— С колко еврейски историци си се срещал напоследък, Джон? Казва се Давид Леви.

— Твърдиш, че е бил тук, така ли?

— Прекарва по седмица тук, по седмица там. Интересува се как вървят случаите.

— В момента е в Единбург.

Абърнети задуха кафето си.

— Говорил си с него, нали?

— Да.

— И?

— И какво?

— Пробва ли те с историята си за Пътя на плъховете?

— Защо питаш?

— Защото я е пробвал с всички други.

— Какво, ако го е направил и с мен?

— Дяволите те взели, Джон! Винаги ли отговаряш на въпроса с въпрос? В моята работа като централизиращ информацията по всички случаи на няколко пъти съм се сблъсквал с името Леви. Направо казано, то почти непрекъснато изскача на екрана на компютъра ми — истински тормоз. Сега доволен ли си?

— Абърнети — Прилежното ченге.

— Правилно. Кога ще се срещнем с Линц?

— След като си бил толкова път…

На връщане в апартамента Ребус купи „Рекърд“. Смъртоносен удар с нож пред нощния клуб „Меган“, ново заведение в Портобело, жертвата: Уилям Тенънт, на двайсет и пет години, портиер. Кървавата историйка си бе пробила място на първа страница заради случайното присъствие на известен футболист и приятеля му някъде в периферията й: последният дори получава няколко дребни порезни рани. Нападателят избягва с мотоциклет. Футболистът отказва да коментира случилото се пред репортери. Ребус го познаваше. Живееше в Линлитгоу. Преди около година беше спрян за превишена скорост в Единбург и в един от джобовете му намериха кокаин.

— Нещо интересно ли има? — обади се Абърнети.

— Някой убива някого. Спокойно, тихо второкласно пристанище, а?

— В Лондон новина като тази няма да получи и двусантиметрова част от вестникарска колона.

— Колко време ще останеш тук?

— Връщам се още днес. Планирам да се отбия за малко в Карлайл: говори се за друг стар нацист там. После следват Блакпул и Улвърхамптън, преди най-сетне да се отправя директно за дома.

— Търсиш си белята.

Ребус пое по туристическия път: надолу по Хълма и през „Принсес Стрийт“. Паркира неправилно зад друга кола на „Хериът Роуд“, но Джоузеф Линц не бе вкъщи.

— Знам къде е — обяви той.

Обърна надолу по „Инвърлийт“, после направи десен завой, вмъкна се в Уористън Гардънс и закова колата пред портата на гробището.

— Какво, да не би да е гробокопач? — Абърнети се измъкна от колата и побърза да затвори ципа на якето си.

— Сади цветя.

— Цветя ли? Защо?

— Не знам.

Всяко гробище е земното царство на смъртта, но Ребус не възприемаше Уористън по този начин. Голяма част от него наподобяваше естествен парк със статуи тук и там. Алеята с каменна настилка за коли в новата част скоро преминаваше в затревена пътека между надгробни паметници с избледнели надписи. Имаше обелиски и келтски кръстове, много дървета, където пърхаха, пееха, биеха се и се любеха птици, а катерички светкавично премятаха рунтави опашки от клон на клон. Тунелът под пътеката за пешеходци водеше към най-старата част от гробището, но между тунела и алеята за коли пулсираше сърцето на това странно място: там пред очите на посетителите тържествено се разгръщаха каменните страници от историята на Единбург. Там все още предизвикваха вековете имена като Оувънстоун, Клу и Флокхарт, професии като регистратор, търговец на коприна, железар. Някои бяха склопили завинаги очи в Индия, други не бяха успели да прекрачат белия праг на ранното детство. Табела на портата информираше посетителите за предстоящата принудителна покупка на гробищата от общината на Единбург поради занемаряване от страна на предишните собственици. Но точно то беше част от чара му. Хората разхождаха кучетата си тук, учеха се да правят художествени снимки, други просто възстановяваха вътрешното си равновесие, разхождайки се между надгробните паметници, обрасли с жилава гробищна трева. Хомосексуалисти търсеха тук компания, други търсеха самота.

Но падне ли здрач, мястото се променяше напълно, променяше се и репутацията му. В началото на годината тук бе убита проститутка от Лийт — Ребус я познаваше и харесваше като човек. Сега си спомни за нея и се запита дали Линц знаеше за случая.

— Господин Линц?

Той подрязваше тревата около надгробен паметник с маломерни градински ножици. Изправи се с мъка: челото му бе покрито с пот.

— А, инспектор Ребус. Този път с колега.

— Инспектор Абърнети.

Абърнети се взираше в паметника, който съобщаваше на света, че под него се намират тленните останки на някой си Космо Меримън, учител.

— Разрешават ви да го правите, така ли? — Той най-сетне срещна погледа на Линц.

— Досега никой не се е опитвал да ме спре.

— Инспектор Ребус ми каза, че садите и цветя.

— Хората смятат, че съм покаял се роднина.

— Но не сте такъв, нали?

— Само далечен: не сме ли всички ние част от голямото семейство на човечеството, инспектор Абърнети?

— В такъв случай сте християнин, нали?

— Да.

— Роден и отгледан като такъв?

Линц измъкна голяма бяла носна кърпа и изтри носа си.

— Питате се дали един християнин би могъл да извърши варварство като станалото в онова френско градче. Смятам го за напълно възможно, въпреки че този отговор е очевидно против личния ми интерес. Разговаряхме по въпроса с инспектор Ребус.

Ребус кимна.

— Разговаряхме няколко пъти, да.

— Религията не е защита. Погледнете Босна: там се биха много добри католици и много добри мюсюлмани. „Добри“ в смисъл на дълбоко вярващи. Те вярват, че религията им дава право да убиват.

Босна. Ребус видя рязко очертания образ на Кандис, бягаща от ужаса само за да попадне на още по-голям и да завърши бягството си в адски капан без възможност за спасение.

Линц натикваше носната кърпа в джоба на кафявите си джинси, издути на коленете и отзад. Със зелените си гумени галоши, зелена вълнена риза и спортно вълнено яке той наистина имаше вид на градинар. Нищо чудно, че тук оставаше почти незабележим: сливаше се успешно с обкръжението, превръщаше се в част от него. Ребус неволно се запита дали умението на Линц да се превръща в невидим където и да е, не е целенасочено усвоено. В неговия случай то бе много, много полезно — ако обвиненията срещу него отговаряха на истината.

— Като че ли проявявате нетърпение, инспектор Абърнети. Изглежда, не обичате теоретизирането, прав ли съм?

— Не съм се пробвал в тази област, господин Линц.

— В такъв случай вероятно знаете твърде малко. Инспектор Ребус обаче ме изслушва търпеливо и дори изглежда заинтригуван. Дали е наистина така или не, не мога да преценя, но изпълнението му — ако това е игра — заслужава похвала. — Линц винаги говореше като човек, репетирал вкъщи всяка фраза. — При последното му идване в дома ми дискутирахме двуличието на човека. Имате ли мнение по този въпрос, инспектор Абърнети?

Абърнети го изгледа студено.

— Не.

Линц сви рамене: личното му дело срещу лондончанина не се нуждаеше от повече доказателства.

— Жестокостите, инспекторе, са резултат на колективна воля. — Говореше отчетливо, тонът му напомняше ясно за бившия преподавател в Единбургския университет Джоузеф Линц. — Защото понякога само страхът да не останеш сам срещу тълпата е достатъчен да ни превърне в дяволи.

Абърнети пое демонстративно въздух с презрително изражение на лицето.

— Казаното от вас дотук звучи така, като че ли вие оправдавате военните престъпления, господине. Дори звучи така, сякаш тогава действително сте бил във въпросното френско градче.

— Нужно ли е да съм космонавт, за да си представя Марс? — Линц се обърна към Ребус и му се усмихна едва забележимо.

— Може би съм малко нещо не на ниво, господин Линц — отвърна Абърнети. — Освен това съм и малко нещо зиморничав. Предлагам да се върнем в колата и да довършим интересната си дискусийка там, какво ще кажете?

Докато Линц подреждаше и прибираше градинските си инструменти в брезентова торба, Ребус се огледа и улови неясно движение между надгробните паметници в далечината. Взря се: приклекнала мъжка фигура. За част от секундата зърна познато лице.

— Какво има? — запита Абърнети.

Ребус поклати глава.

— Нищо.

Тримата вървяха мълчаливо до колата. Ребус отвори задната врата на „Сааба“ за Линц. За негова изненада и Абърнети се намъкна отзад. Седна зад волана и се наслади за миг на топлината, съживяваща постепенно пръстите на краката му. Абърнети бе проснал ръка на облегалката отзад, полуизвил тяло към Линц.

— А сега, хер Линц, информирам ви без заобикалки за същността на моето участие в тази история. Аз съм служебното лице, което събира и централизира информацията във връзка с най-новите обвинения, повдигнати срещу предполагаеми стари нацисти в тази страна. Вие разбирате, че при сериозни обвинения като отправените срещу вас, наше задължение е да проведем старателно разследване, нали?

— Прилагателното „фалшиви“ приляга по-точно на въпросните обвинения от „сериозни“.

— Ако е така, няма защо да се безпокоите.

— Освен за репутацията си.

— Когато ви оправдаем, ще се погрижим и за нея.

Ребус следеше озадачено разговора. И тонът, и приказките на Абърнети бяха други, по-меки, някак двусмислени: суровият, враждебен Абърнети отпреди минути се беше изпарил като по чудо!

— А междувременно? — Линц се бе наместил гъвкаво между редовете на казаното от лондончанина: двамата определено говореха на някакво друго ниво. Ребус си даде сметка, че е преднамерено изключен от разговора: стана ясно защо Абърнети предпочете задната седалка. Той беше поставил физическа бариера между себе си и отговорния полицай от местното управление, разследващо случая. Нещо ставаше!

— Междувременно — говореше Абърнети отзад — предложете пълно съдействие на колегата ми. Нещата зависят много от него: колкото по-скоро направи изводите си по случая, толкова по-скоро той ще приключи и всичко ще остане в миналото.

— Проблемът с изводите е, че те трябва да бъдат максимално категорични, за да не се оставя каквато и да било вратичка за евентуални съмнения. А какво мога да предложа аз? Имам толкова малко доказателства. Течеше война, инспектор Абърнети, много документи бяха унищожени.

— Без доказателства и от двете страни — обвинението и защитата — нима ще има база за дело?

Линц кимаше.

— Да, разбирам — отговори той.

Абърнети не каза нищо повече от онова, което сам Ребус мислеше за този случай; проблемът беше, че той го направи пред заподозрения!

— Много ще помогнете, ако настъпи просветление в паметта ви — обади се той в тон с приказките на задната седалка: почувства се задължен да го направи.

— Това е, господин Линц — продължаваше Абърнети отзад, — благодаря за отделеното време. Сложил беше длан върху рамото на стареца: покровителствено, утешително. — Къде да ви откараме?

— Ще остана тук още малко. — Линц отвори вратата и се измъкна от колата. Абърнети любезно му подаде чантата с градинските инструменти.

— Внимавайте — каза му той на прощаване.

Линц кимна, поклони се леко на Ребус и затътри нозе към портата на гробището. Абърнети се прехвърли на мястото за пътника отпред.

— Странен дребен негодник, нали?

— Почти му каза, че едва ли не всичко е наред, а той самият е чист и невинен като новородено.

— Глупости — отвърна спокойно Абърнети. — Казах му само къде се намира и му напомних някои очевадни подробности. Това е всичко. — Забеляза израза на Ребус. — Я не се втелявай! Нима наистина искаш да го видиш в съдебната зала? Стар университетски преподавател, поддържащ в ред занемарено гробище?

— Не улесняваш нещата, ако говориш, като че ли си на негова страна.

— Да предположим, че точно той е наредил клането там. Отговор ли е според теб изпращането му в панделата за няколко години, докато предаде Богу дух? Не е ли за предпочитане да ги подплашим до един, както се полага, да отклоним евентуален процес и да спестим милионите на данъкоплатците за по-полезни цели?

— Това не влиза в задълженията ни — отвърна Ребус и запали двигателя.

Върна Абърнети на „Ардън Стрийт“, където бе колата му. Стиснаха ръце на прощаване и Абърнети се опита да си даде вид, че с удоволствие би останал още известно време с него.

— Пак ще ти гостувам някой ден — обеща той и потъна в колата си. Докато тя изчезваше зад завоя, мястото й на улицата бе заето от друга кола. От нея се материализира Сайобан Кларк с голяма пазарска чанта в ръка.

— Това е за теб — обяви тя. — И смятам, че съм заслужила поне чаша кафе.

Кларк не беше претенциозна като Абърнети, прие чашата еспресо с благодарност и изяде с апетит забравен кроасан. Телефонният му секретар сигнализираше за прието съобщение. Доктор Колхун го информираше, че семейството от Файф ще приеме Кандис утре. Ребус надраска набързо на лист хартия подробностите, после насочи вниманието си към съдържанието на пазарската чанта. Около двеста ксерографирани листа.

— Не ги разбърквай — обади се Сайобан. — Нямах време да ги подшия.

— Бързо действаш.

— Върнах се в офиса снощи. Реших да го направя, докато няма никой наоколо. Мога да ги резюмирам, ако искаш.

— Кажи ми само кои са главните играчи.

Тя пристъпи към масата, измъкна стол, настани се до него, изкара най-отгоре няколко снимки и се залови да назовава сниманите по име.

— Брайън Симърс, известен като Хубавеца. Отговаря за проститутките. — Бледо, ъгловато лице, гъсти черни мигли. Сводникът на Кандис.

— Не е много хубав.

Кларк посочи друга снимка.

— Кени Хустън.

— От Хубавеца минаваме явно на Грозника. Издадени напред зъби, жълтеникава кожа.

— Сигурна съм, че майка му го обича.

— В какво се състои работата му?

— Отговаря за портиерите. Кени, Хубавеца и Томи Телфорд израстват на една улица. Те са сърцевината на Семейството. — Запрехвърля другите снимки. — Молки Джордан, поддържа потока от наркотици, Шон Хадоу, Умника: управлява финансовата част, Оли Корнуел, трепач — горила, мутра — както ти се хареса. Дийк Макгрейн. В Семейството няма делене на религиозна база: протестанти и католици работят рамо до рамо.

— Съвършено общество.

— Няма жени. Цитирам Телфорд: „Интимните отношения само пречат.“

Ребус вдигна лист хартия.

— Какво имаме на разположение?

— Всичко без нужните доказателства.

— Затова ли се заловихте да го следите?

Тя му се усмихна над ръба на чашата.

— Критикуваш ли ни?

— Това не е мой проблем.

— Но си заинтересуван. — Тя замълча за момент. — Кандис ли е причината?

— Не харесвам случилото с нея.

— Както и да е. Помни: не си взел всичко това от мен.

— Благодаря ти, Сайобан. — Замълча на свой ред. — Всичко наред ли е около теб?

— Всичко е наред. Харесвам работата си в Националния.

— Е, да, повече живот в сравнение със Сейнт Ленард.

— Липсва ми Брайън. — Имаше предвид партньора си от Сейнт Ленард, преминал към цивилния живот.

— Виждала ли си го?

— Не. А ти?

Ребус поклати глава и стана да я изпрати.

Прекара почти час над получените материали и натрупа информация за Семейството и сложните криволици на операциите му. Нито дума за Нюкасъл. Нито дума за японците. Сърцевината на Семейството — осем или девет души — бяха съученици. Трима от тях все още се подвизаваха в Пейсли: грижеха се за тамошния бизнес. Останалите бяха в Единбург, заети да измъкват територии от Големия Гер Кафърти.

Прочете внимателно списъка на нощните клубове и барове с участие на Телфорд. Имаше някои случайни доклади за направени арести край някои от тях. Пиянски побоища, нападения на портиери, повреди на коли и друга собственост. Нещо привлече вниманието му: споменаваше се фургон за продажба на хот-дог, паркиран последователно пред два от клубовете. Собственикът разпитан: вероятен свидетел. Но той не се сеща за нищо от значение. Име: Гевин Тей.

Господин Сладкия.

Съмнителният самоубиец от последните дни. Ребус позвъни на Бил Прайд и попита докъде е стигнало разследването на въпросното самоубийство.

— До задънена уличка, приятелю — отговори Прайд. От тона му личеше, че не си го слага много-много на сърце. Прайд беше замрял на точката на замръзването в служебната си кариера: години наред не бе помръдвал нагоре. Предстоеше му само дългото слизане към датата на пенсиониране.

— Знаеше ли, че е продавал и хот-дог?

— Жалко. Няма как да го попитаме откъде е взел парите.

Гевин Тей беше бивш затворник. Продава сладолед малко повече от година. Пред къщата му бе паркиран нов „Мерцедес“: явно бизнесът със сладолед се е оказал доста успешен. А ето ти сега и още нещо: доказателство за продажба на храна и напитки на жалките отрепки, измъкващи се с препъване от нощните клубове. Нощните клубове на Томи Телфорд.

Гевин Тей: присъди за нападение и измами. Рецидивист, намерил най-сетне правия път… Стаята внезапно му се стори много задушна. Главата му пулсираше, имаше усещането, че ще се пръсне. Трябваше да излезе.

Пресече „Медоус“ и слезе пеша по моста „Джордж IV“, после излезе на „Принсес Стрийт“. Върху каменните стъпала на Шотландската академия бяха насядали група хора: брадясали, с боядисани коси и скъсани дрехи. Бездомниците на града, опитващи се с все сила да не допуснат игнориране и пълна забрава. Между него и тях имаше нещо много общо. През живота си той не бе успял да запълни няколко ниши: тези на съпруга, на бащата и на любовника. Не отговори и на вижданията на армията за неговата роля там, а и в полицията не беше точно „едно от момчетата“. Когато един от групата протегна ръка, Ребус пусна в нея петарка, преди да прекоси „Принсес Стрийт“ и да се отправи към „Окс“.

Настани се в ъгъла с чаша кафе, извади мобифона и се обади на Сами. Вкъщи беше, осведоми го, че Кандис е добре. Ребус й съобщи, че е намерил подслон за нея и тя ще може да се премести още утре.

— Добре — отговори Сами. — Почакай за минутка. Чу се леко шумолене, докато разменяха мобифона.

— Здравей, Джон. Как си?

Ребус се усмихна.

— Здрасти, Кандис. Това е чудесно!

— Благодаря ти. Сами е… ъ-ъ-ъ… уча се как да… — Разсмя се и върна мобифона на Сами.

— Уча я да говори английски — похвали се и Сами.

— Разбрах.

— Започнахме с песните на „Оейзис“, после продължихме.

— Ще се опитам да прескоча по-късно. А Нед?

— Толкова разнебитен се прибра, че едва я забеляза.

— Той там ли е? Искам да поговоря с него.

— Отиде на работа.

— Какво каза, че прави?

— Не съм ти казала нищо.

— Правилно. Благодаря ти, Сами.

Отпи от кафето, задържа за миг ароматната течност в уста. Абърнети: не можеше да остави нещата така. Преглътна кафето, обади се в „Роксбъро“ и попита за стаята на Давид Леви.

— Давид Леви на телефона.

— Обажда се Джон Ребус.

— Радвам се да ви чуя. Какво мога да сторя за вас?

— Бих искал да поговорим, ако е възможно.

— От офиса си ли се обаждате?

Ребус се огледа.

— Може да се каже и така. Той е на около две минути пеша от хотела ви. Излизате от него, завивате надясно, пресичате „Джордж Стрийт“ и тръгвате надолу по „Йънг Стрийт“. Бар „Оксфорд“ е на отдалечения й край. Аз съм в помещението отзад.

Когато Леви пристигна, Ребус му купи питие. Леви се отпусна във фотьойла, закачайки бастуна си на облегалката му.

— И така, какво мога да сторя за вас?

— Говорил сте и с други полицаи, не само с мен.

— Така е.

— Днес ме посети човек от Специалния отдел в Лондон.

— И той ви уведоми, че обикалям насам-натам, така ли.

— Да.

— Предупреди ли ви да не разговаряте с мен?

— Не и с толкова много думи.

Леви сне очилата си и се залови да ги бърше.

— Казах ви, че има хора, които биха предпочели да превърнат всички тези случаи в история. Този човек, той дойде чак от Лондон само за да ви предупреди за мен, така ли?

— Искаше да говори с Джоузеф Линц.

— Аха. — Леви се замисли. — Какви са вашите обяснения на случилото се днес, инспекторе?

— Надявах се да чуя вашите.

— Интересува ви моето напълно субективно обяснение? — Ребус кимна. — Искал е да бъде сигурен в Линц. Този човек работи за Специалния отдел, а всеки знае, че той е видимата ръка на тайните служби.

— Тоест искал е да се увери, че няма да мога да измъкна нищо от Линц, така ли?

Леви кимна, вторачен в дима, извиващ се от цигарата на Ребус.

Този случай беше като него: в един миг го виждаш — в следващия вече го няма. Също като дим от цигара.

— Нося едно книжле — започна Леви след кратка пауза, ровейки в джоба си. — Бих искал да го прочетете. На английски е, превод от иврит. Отнася се за Пътя на плъховете.

Ребус я взе от ръката му.

— Доказва ли нещо?

— Зависи какво разбирате под доказателство.

— Говоря за конкретно доказателство.

— Има такова, инспекторе.

— В тази книжка ли?

Леви поклати глава.

— Конкретното доказателство е заключено здраво в Белия дом и се държи там далеко от обществото по силата на закона за държавна тайна, предвиждащ разсекретяване след период от сто години.

— В такъв случай няма начин да докажем каквото и да било.

— Има един начин…

— Какъв?

— Ако някой проговори. Ако успеем да накараме поне един от тях да запее.

— Атакувате ги с надеждата, че ще прекършите съпротивата им. Тази е основната цел на заниманието, нали? Търсите най-слабата брънка, прав ли съм?

Леви пак се усмихна.

— Научени сме на търпение, инспекторе. — Допи питието си. — Наистина се радвам, че ми се обадихте. Тази втора среща беше много по-задоволителна.

— Ще изпратите ли на шефовете си доклад за отбелязания напредък?

Леви предпочете да игнорира въпроса му.

— Ще говорим отново, след като прочетете книжката. — Изправи се. — Офицер от Специалния отдел. Как беше името му?

— Не съм го давал.

Леви изчака миг, после каза:

— А, това обяснява нещата. Все още ли е в Единбург? — Ребус поклати глава. — В такъв случай е заминал за Карлайл, нали?

Ребус отпи от кафето си и замълча.

— Благодаря ви още веднъж, инспектор Ребус — заяви Леви необезсърчен ни най-малко.

— Благодаря, че се отбихте тук.

Леви се огледа за последен път.

— Офис, а? — промърмори той, клатейки глава.