Иън Ранкин
Врагът на моя враг (14)

Тичаше по безкрайните коридори на болницата, спираше сестрите да пита за посоката. От него течеше пот, връзката се люлееше разхлабена на врата му. Завиваше наляво, после надясно, търсеше упътвания по стените. „Кой е виновен?“ — виеше неспирно в главата му. Съобщение, загубено по пътя към него. Защото следеше заподозрян. Защото не е имал радиовръзка. Защото в управлението не знаеха колко е важно.

Сега тичаше, преодолявайки болезнен спазъм отстрани. Тичаше, откакто ритна вратата на колата и изскочи навън. Нагоре по стъпалата до втората площадка, после надолу по коридорите. Царуваше обичайната среднощна тишина.

— Родилното! — изкрещя той на мъж, затикал срещу него болнично легло на колела. Мъжът посочи безмълвно двойна врата и той прелетя през нея. Три сестри зад стъклена преграда. Едната излезе.

— Може ли да ви помогна?

— Казвам се Джон Ребус. Жена ми…

Сестрата го изгледа студено.

— Третото легло. — Посочи го… Третото легло зад спуснатите завеси. Ребус ги разтвори с един замах. Рона лежеше настрани с все още зачервено лице и влажна коса, залепнала на челото й. А в нея се гушеше миниатюрно съвършенство с кестенява косица и черешови, още нефокусирани очички.

Ребус докосна нослето, прокара нежно пръст по извивката на ушенцето. Личицето потрепна. Той се протегна над него, за да целуне жена си.

— Рона… Извинявай… истински съжалявам. Предадоха ми съобщението едва преди десет минути. Как беше… Искам да кажа… той е истински красавец.

— Той е „тя“ — отвърна жена му и изви лице настрани.