Иън Ранкин
Врагът на моя враг (13)

11.

— А, Сламенко — обяви Морис Джералд Кафърти още с влизането си в стаята за свиждане с двама пазачи по петите.

В началото на годината Ребус бе обещал на Кафърти да вкара зад решетките Чичо Джо Тоул, известен гангстер от Глазгоу. Не успя да изпълни обещанието си независимо от усърдието и усилията. Тоул се позова на възраст и болести и все още беше навън — като военен престъпник, оневинен заради старческо оглупяване. Оттогава Кафърти живееше с мисълта, че Ребус му е длъжник.

Кафърти седна и завъртя няколко пъти глава: разпускаше.

— Е, и? — започна той.

Ребус освободи пазачите с леко кимване и изчака да затворят вратата зад гърба си. После измъкна от вътрешния си джоб четвъртинка уиски.

— Дръж си я — отблъсна го Кафърти. — Като те гледам, май се нуждаеш повече от нея.

Ребус върна бутилката в джоба си.

— Нося ти съобщение от Нюкасъл.

Кафърти скръсти ръце.

— Джейк Таравич, нали?

Ребус кимна.

— Иска да оставиш на мира Томи Телфорд.

— Какво иска да каже?

— Хайде, Кафърти, не се прави на паднал от Марс. На сцената вече се гърчат един намушкан с нож, друг ранен… Започва се война.

Кафърти се втренчи в детектива.

— Не съм аз.

Ребус изсумтя, но когато се вгледа в очите му, усети, че почти е склонен да му повярва.

— Кой е тогава?

— Откъде да знам?

— Няма значение, започва се война.

— Може би. Таравич защо се тика между шамарите?

— Върти бизнес с Томи.

— И за да го осигури, ме предупреждава чрез едно ченге, така ли? — Кафърти клатеше глава. — Хвана се на въдицата му, а?

— Не знам.

— Предлагам ти начин да разчистиш терена. — Кафърти замълча за миг. — Извади Телфорд от играта. — Видя израза му и побърза да уточни. — Нямам предвид да му тикнеш босилека в ръцете, искам просто да го изолираш. Това трябва да ти е работата, Сламенко.

— Дойдох само за да предам едно съобщение.

— Срещу какво? Нещо в Нюкасъл ли?

— Може би.

— Сега вече човек на Таравич ли си?

— Говориш на шапката си. Познаваш ме достатъчно добре.

— Така ли? — Кафърти се облегна на стола, протягайки крака напред. — Понякога се чудя. Е, не ме държиш буден нощем, но все пак… Задавам си разни-разнообразни въпроси от време на време.

Ребус се наклони към масата.

— Защо не се задоволиш с каквото имаш?

Кафърти се изсмя. Въздухът беше като зареден с електричество: в света изведнъж като че ли бяха останали само те, двамата.

— Май искаш да се пенсионирам, а?

— Добрият боксьор знае кога да се оттегли.

— Същото важи и за теб, нали? Обмисляш ли планове за пенсиониране, Сламенко? — Ребус се засмя. — Май не. Таравич очаква ли отговор от мен?

Ребус поклати глава.

— Не става въпрос за сделка.

— Ако все пак довлече задник да те пита, посъветвай го да си направи няколко застраховки „Живот“ от типа облагодетелстване след смъртта.

Ребус го погледна. Затворът го беше отпуснал, да, но само физически.

— Ще съм изключително щастлив, ако някой извади Телфорд от играта — продължаваше Кафърти. — Знаеш какво искам да кажа, нали, Сламенко? Това ще е наистина от изключително — страхотно голямо значение за мен!

Ребус се изправи.

— Никакви сделки — заяви той. — Лично аз ще бъда щастлив, ако изтриеш и двамата от лицето на света. Ще подскачам от радост край ринга и ще викам „Ура!“

— Забравяш какво става край ринга. — Кафърти разтри бавно слепоочия. — Има опасност да се оплискаш с кръв.

— Нямам нищо против — нали няма да е моята!

Кафърти се разсмя от сърце.

— Грешка. Ти не спадаш към зрителите, Сламено плашило. Не е в природата ти.

— Май си решил да увеличиш броя на любителите-психолози.

— Едва ли — сви рамене Кафърти. — Но знам какво вълнува хората.