Иън Ранкин
Врагът на моя враг (7)

5.

Седяха във фоайето на „Роксбъро“, Леви наливаше кафе. В дъното до прозореца възрастна двойка задълбочено проучваше папките с вестници. И Давид Леви отдавна бе превалил хълма. Брадата му се бе посребрила, а около голо теме с потъмняла кожа се виеше ореол побеляла коса. Зад очилата с черни рамки очите му непрекъснато сълзяха, като че ли белеше лук. Тъмен спортен костюм, синя риза с връзка, на стола — солиден бастун. Сега беше пенсионер, а преди бе работил в Оксфорд, Ню Йорк и дори в Тел Авив, както и на много други места по целия свят.

— Никога не съм срещал Джоузеф Линц. Не е имало повод: интересите ни бяха в различни области.

— Тогава защо господин Майерлинк ви е насочил към мен?

Леви постави каничката обратно на подноса и запита:

— Мляко? Захар?

Ребус кимна и на двете предложения и повтори въпроса си. Леви изсипа в чашата си две пълни лъжички захар.

— За морална подкрепа.

— В какъв смисъл?

— Не сте вие първият в това положение. Говоря за безпристрастни професионалисти без лични подбуди и интереси в разследването.

Ребус се наежи.

— Ако смятате, че не си гледам работата…

По лицето на Леви пробяга сянка на нетърпение:

— Не смятам. Както знаете, не печеля нищо от този разговор. Искам да кажа, че ще настъпи време на съмнения в основанията за действие. Ще се питате дали случаят си заслужава усилията. — В очите му заигра пламъче. — Може би вече е така?

Да, така беше. Особено сега. Понякога имаше чувството, че се движи в един напълно нереален свят. Друго нещо беше Кандис. Кандис, която можеше да го отведе до Томи Телфорд…

— Приемете, че аз съм вашата съвест в този случай. — По лицето му отново пробяга сянка. — Не, не се изразих точно. Вашата съвест е будна; никой не се съмнява в това. — Въздъхна и продължи:

— И аз съм си задавал често същите въпроси. „Може ли времето да заличи отговорността?“ Моят отговор е „не“. Ще се опитам да обясня нещата от моя гледна точка. — Той се наведе напред. — Не разследвате престъпленията на старец, а на един младеж, който вече е остарял. Съсредоточете се върху този момент. И преди е имало разследвания — недостатъчно сериозни. Правителствата предпочитат да изчакат естествената смърт на тези хора, вместо да ги съдят приживе. Но всяко разследване е акт на припомняне, а ние сме длъжни да държим паметта на хората будна. Споменът е единственият начин, по който се учим. За съжаление човешката раса възприема бавно. Понякога уроците трябва да бъдат насилствено налагани.

— И в случая аз съм просто нужният инструмент за въпросното насилствено налагане. Имаше ли евреи във Вилфранш? — Не си спомняше за такива.

— Какво значение има?

— Защо се интересувате толкова много от този случай?

Леви отпи кафе, явно обмисляйки думите си.

— Има причина за интереса ни, признавам. И тя е Пътят на плъховете. Искаме да докажем, че той е съществувал и че целта му е била спасяване на нацисти от евентуални преследвания след войната. — Замълча за миг. — Че е действал с мълчаливото одобрение — и дори повече от мълчаливо одобрение! — на няколко западни правителства и дори на Ватикана. Говоря за общо съучастничество.

— Искате всички да се чувстват виновни, така ли?

— Искаме признание, инспекторе. Искаме истината. Не е ли истината крайната цел и на вашата работа? Матю Вандерхайд ме накара да повярвам, че тя е личният ви водещ принцип.

— Той не ме познава много добре.

— Сигурен ли сте? А междувременно има куп хора, които държат истината да остане покрита.

— И според вас истината е…

— Че известни военнопрестъпници са транспортирани в Англия — и на други места — и са им предложени и осигурени нови самоличности, нов живот.

— В замяна на какво?

— Мислете, инспекторе. Говоря за началото на Студената война. Знаете старата поговорка: „Врагът на врага ми е мой приятел.“ Убийците са били защитени от тайните служби. Военното разузнаване им е предложило работа. Повтарям: има много хора, които не биха искали, меко казано, истината да види бял свят.

— Е, и?

— Един открит съд ще я изкара наяве.

— Май ме предупреждавате за наличие на призраци в замъка, прав ли съм?

Леви допря длани една в друга почти като при молитва.

— Изглежда, срещата ни не дава задоволителни резултати, за което се извинявам. Ще удължа престоя си тук с още няколко дни или повече, ако се наложи. Да се надявам ли, че ще опитаме отново?

— Не знам.

— Ще помислите върху предложението ми, нали? — Леви протегна ръка и Ребус я пое. — Ще бъда тук, инспекторе. Благодаря за отделеното време.

— Всичко най-добро, господин Леви.

— Шалом, инспекторе.

* * *

Ребус седеше на бюрото си, опитвайки се безуспешно да изтрие спомена от ръкостискането с Леви. Заобиколен от папките по случилото се в онова нещастно френско градче преди десетки години, той се чувстваше като уредник на музей, посещаван само от специалисти и чудаци. Да, злото беше вилняло там, но Джоузеф Линц ли бе отговорен за него? И дори да е така, дали пък не беше изкупил вината си през изминалия половин век? Ребус направи опит да се свърже с офиса на прокурора, за да им даде отчет за стореното от него досега. Оттам му благодариха учтиво за обаждането. Следващата му стъпка бе среща с Фермера.

— Влизай, Джон. Какъв е проблемът?

— Знаете ли, че Националният води наблюдение в нашия район?

— Имаш предвид „Флинт Стрийт“.

— Знаете, така ли?

— Държат ме в течение.

— Кой е връзката?

Фермерът се намръщи.

— Джон, казах вече: те ме държат в течение.

— Излиза, че няма връзка на улично ниво, прав ли съм? — Фермерът замълча. — Според правилата следва да има такава.

— Къде се целиш, Джон?

— Искам тая работа.

Фермерът се втренчи в бюрото си.

— Ти работиш върху Линц.

— Искам тая работа.

— Джон, този вид работа означава дипломатичност. Никога не си бил силен в тая област.

Ребус разказа за Кандис, изтъквайки, че — волю или неволю — той вече е обвързан със случая.

— …И тъй като съм вече вътре в нещата — приключи той, — бих могъл да действам официално като връзка между двете управления.

— А френската история?

— Тя, естествено, остава на първо място.

Фермерът се втренчи изпитателно в него, но Ребус дори не мигна.

— Добре — отстъпи най-сетне той.

— Ще съобщите на Фетс, нали?

— Да.

— Благодаря. — Ребус се обърна към вратата.

— Джон… — Фермерът стоеше прав зад бюрото си. — Знаеш какво ще кажа сега.

— Да не се опитвам да настъпвам прекалено много болезнени мазоли, да не се впускам в поредния си малък личен кръстоносен поход, да поддържам редовно връзка с вас и да не предавам доверието ви в мен. Познах ли?

Фермерът клатеше развеселено глава.

— Изчезвай.

И Ребус го послуша.

* * *

Когато влезе, Кандис скочи така стремително от стола си, че той падна с трясък на пода. Тя изтича напред и го прегърна, докато Ребус оглеждаше присъстващите в стаята за разпити във Фетс: Ормистън, Клейвърхаус, доктор Колхун и униформена полицайка.

Колхун носеше костюма от предния ден и нервничеше по същия начин. Ормистън вдигна стола на Кандис: той стоеше до едната стена, а Клейвърхаус седеше на масата до Колхун с разтворен бележник отпред и химикалка върху него.

— Казва, че се радва да ви види — преведе монотонно Колхун.

— Нямаше начин да разбера, добре, че ми го казахте.

Кандис беше с нови дрехи: дънки, прекалено дълги за нея и обърнати с десетина сантиметра нагоре при глезена, черен вълнен пуловер с остро деколте. Скиорското й яке бе метнато върху облегалката на стола.

— Накарай я да седне — обади се раздразнено Клейвърхаус. — Нямаме много време.

За Ребус нямаше стол и той застана до Ормистън и полицайката. Кандис се върна към историята, която бе започнала да разказва, но непрекъснато поглеждаше към него. До бележника на Клейвърхаус имаше кафява папка и плик със стандартни размери. Върху плика лежеше черно-бяла снимка на Томи Телфорд.

— Познава ли го? — запита Клейвърхаус, потропвайки с химикалка по снимката.

Колхун зададе въпроса, после изслуша отговора й.

— Тя… — изкашля се ненужно — не е имала директно работа с него.

Почти двеминутният й отговор бе преведен само с това изречение.

Клейвърхаус извади още снимки от плика и ги подреди пред нея. Кандис посочи без колебание една от тях.

— Хубавеца — обяви Клейвърхаус. Пак вдигна снимката на Телфорд. — Имала е все пак някакви отношения и с този, нали?

— Тя… — Колхун извади носна кърпа и се залови да попива потта от лицето си. — Говори нещо за някакви японци, бизнесмени от Ориента.

Ребус погледна Ормистън, но той му отговори само със свиване на рамене.

— Къде? — запита веднага Клейвърхаус.

— В кола… няколко коли. Нещо като конвой.

— И тя е била в едната от тях, така ли?

— Да.

— Къде са ходили?

— Извън града, като са спирали един-два пъти.

— Джунипър Грийн — обяви Кандис съвсем ясно.

— Джунипър Грийн — повтори Колхун.

— Там ли са спрели?

— Не, спирали са, преди да стигнат до Джунипър Грийн.

— И какво са правили?

Колхун се обърна към Кандис отново.

— Не знае. С впечатление е, че един от шофьорите слязъл за цигари. Всички други като че ли само гледали мълчаливо, но с интерес някаква сграда.

— Каква сграда?

— Не знае.

Клейвърхаус изглеждаше вбесен. Кандис не снасяше много и Ребус знаеше, че ако нещата продължават така, ще я изхвърлят на улицата, без да им мигне окото. Колхун не беше на място за тази работа и май повече пречеше, отколкото помагаше.

— Къде са отишли след Джунипър Грийн?

— В продължение на около три часа са обикаляли околностите. Понякога спирали и излизали от колите, но само оглеждали пейзажа. Много хълмове и — Колхун уточни нещо. — Хълмове и знамена.

— Знамена ли? По сградите?

— Не, забити в земята.

Клейвърхаус погледна безпомощно Ормистън.

— Игрище за голф — обади се Ребус. — Опитайте се да й опишете игрище за голф, доктор Колхун.

Колхун го направи и тя кимаше непрекъснато, поглеждайки с усмивка Ребус. И Клейвърхаус не снемаше поглед от него.

— Най-обикновено предположение — сви рамене Ребус. — За японските бизнесмени Шотландия е само едно огромно игрище за голф.

Клейвърхаус се обърна отново към Кандис.

— Попитай я дали е… обслужила някои от тези мъже.

Колхун се изкашля отново, бузите му почервеняха. Кандис отговори утвърдително с наведена глава и поглед, впит в масата.

— Казва, че за това е била с тях. Отначало била подведена. Смятала, че са искали с тях да пътува и някоя хубава жена само за компания. Обядвали са богато… продължителна разходка сред красиви места. Но когато се върнали в града, оставили японците в някакъв хотел и тя била отведена в една от стаите там. Трима. Обслужила е трима от тях, както се изразихте, детектив Клейвърхаус.

— Спомня ли си името на хотела?

— Не.

— Къде са обядвали?

— Ресторант до мястото с флагчетата… До игрището за голф — поправи се Колхун.

— Кога е станало това?

— Преди две или три седмици.

— Колко са били?

— Трима японци и може би четирима други мъже.

— Попитайте я откога е в Единбург — намеси си Ребус.

— Вероятно от около месец.

— Цял месец работа по улиците… Чудно как не сме я хванали по-рано.

— Изпратена била на улицата като наказание.

— За какво? — запита Клейвърхаус. Ребус вече знаеше отговора.

— Защото се самонаранявала и правила грозна. — Обърна се към Кандис. — Попитайте я защо се е рязала така.

Кандис го погледна и сви рамене.

— Какво се опитваш да докажеш? — обади се Ормистън.

— Тя смята, че грозните белези ще отблъснат евентуалните клиенти. Което пък означава, че мрази този живот.

— И сътрудничеството с нас е единственият й спасителен изход, така ли?

— Нещо такова.

Колхун заговори с нея, после каза:

— Наранявала се е, защото това ги е ядосвало.

— Кажете й, че ако ни помогне, никога няма да й се налага да го прави отново.

Колхун преведе, поглеждайки към часовника си.

— Думата Нюкасъл означава ли нещо за нея? — запита Клейвърхаус.

Колхун пробва името на града.

— Обясних й, че става въпрос за град, построен край река — поясни той.

— Не забравяйте мостовете — вметна Ребус.

Колхун прибави още няколко думи, но Кандис само сви безпомощно рамене. Изглеждаше разтревожена от безсилието си да им подаде повече. Ребус я окуражи с усмивка.

— Да опише за кого е работила, преди да дойде в Единбург — продължи Клейвърхаус.

Тя говори дълго и обстойно, докосвайки почти непрекъснато лицето си. Колхун кимаше, спираше я от време на време, за да превежда.

— Едър мъж… дебел. Шеф. Нещо във връзка с кожата му… Белег по рождение може би — във всеки случай, нещо фрапиращо, привличащо вниманието от пръв поглед. И очила като слънчеви очила, но не съвсем.

Клейвърхаус и Ормистън се спогледаха отново и Ребус го забеляза. Отговорите й бяха прекалено неясни, за да им послужат за някаква база. Колхун пак погледна часовника си, преди да продължи.

— И коли, много коли. Този мъж ги чупил… мачкал.

— Може би е с белег от рана на лицето? — подхвърли Ормистън.

— Очила и белези от рани… Едва ли ще ни отведат далеко — отвърна Клейвърхаус.

— Господа — обяви Колхун, — страхувам се, че трябва да ви напусна.

Кандис не снемаше погледа си от Ребус.

— Има ли някакъв шанс да дойдете пак по-късно? — запита Клейвърхаус.

— Днес ли?

— Може би довечера…

— Вижте какво, аз имам и други ангажименти.

— Оценяваме усилията ви, господине. Детектив-сержант Ормистън ще ви откара до офиса ви.

— С удоволствие — обади се Ормистън, предлагайки на кръглото изпотено човече най-чаровната си усмивка. Нямаше как, имаха нужда от него, не можеше да мине без гърч.

Страхотният доктор Колхун им беше приготвил нещо за десерт.

— Познавам семейство бежанци от Сараево във Файф. Вероятно ще я вземат при себе си. Мога да попитам.

— Благодаря за предложението, господине. — Клейвърхаус се държеше на положение. — Ще се чуем по-късно.

Колхун понесе разочарованата си физиономия към вратата, придружен от любезния Ормистън.

Ребус пристъпи към масата, където Клейвърхаус тъпчеше снимките обратно в плика.

— Странна птица е тоя — промърмори Клейвърхаус.

— Не е запознат с истинските факти от живота.

— Нито пък с работата ни. Измъчи ни.

Ребус погледна към Кандис.

— Може ли да я взема за около час?

— Какво? — Клейвърхаус се вторачи в него.

— Затворена е между четирите стени от дни. Ще я върна след час или най-много час и половина.

— Доведи я обратно цяла и невредима. За предпочитане с усмивка на лицето.

Ребус се обърна към Кандис и я покани с жест да се приближи към него.

— Японци и игрища за голф — разсъждаваше на глас Клейвърхаус. — Какво ще кажеш?

— Телфорд е бизнесмен, всички го знаем. Бизнесмените сключват разни сделки с други бизнесмени.

— Я стига! Той работи с биячи и игрални автомати. Къде е японската връзка?

Ребус сви рамене.

— Надявам се, че хора като теб ще намерят бързо отговор на този труден въпрос — подхвърли Ребус и отвори вратата.

Клейвърхаус явно не оставаше длъжник на никого.

— Хей, Джон! — Той кимна многозначително към Кандис. — Тя е собственост на нашия отдел, ясно ли е? И не забравяй: ти дойде при нас.

— Не се безпокой, драги. Между другото, пред тебе е лицето за връзка със Сейнт Ленард.

— Откога?

— Незабавно влизане в сила. Ако не вярваш, направи справка с шефа си. Случаят е твой, но Телфорд работи на моята територия.

Грабна ръката на Кандис и я изведе от стаята.

* * *

Спря колата на ъгъла на „Флинт Стрийт“.

— Всичко е наред — побърза да я успокои той, забелязвайки вълнението и страха в очите й. — Няма да излизаме от колата. Всичко ще е наред, обещавам. — Тя се оглеждаше трескаво, търсейки лица, които не искаше да види. Ребус запали колата и те потеглиха. — Ето, отиваме си. — Знаеше, че не го разбира, но не спираше да й говори ласкаво, успокоително, като на изплашено дете. — Предполагам, че оня ден сте тръгнали оттук. — Погледна я. — Говоря за деня, когато сте ходили на Джунипър Грийн. Японците сигурно са били отседнали в някой от хотелите в центъра, нещо скъпо и крещящо. Взели сте ги оттам и сте се отправили на изток. Сигурно по „Дарли Роуд“, нали? — Знаеше, че говори на себе си, по-точно казано, мислеше на глас. — Но кой да ти каже дали е било така? Слушай, Кандис, ако зърнеш нещо, нещо познато, просто ми кажи.

— Кажи — съгласи се Кандис охотно.

Дали го разбра? Не, тя се усмихваше. Отделила беше само последната дума, повторила я беше безпогрешно и се радваше на успеха си. Най-важното за нея в момента бе, че се отдалечаваха от ужасното „Царство на магията“ — „Флинт Стрийт“.

Отведе я първо на „Принсес Стрийт“.

— Хотелът тук ли беше, Кандис? Японците? Тук ли беше?

Тя гледаше с безразличие през прозореца.

Насочи колата нагоре по „Лодиан Роуд“.

— „Ъшър Хол“… „Шератън“… — Нито едно от имената, нито една от сградите не събуди интерес или искрица на разпознаване у нея.

Минаха по „Уестърн Апроуч“, после по „Слейтфорд“ и излязоха на „Ланарк“. Голяма част от светофарите работеха срещу тях, но пък й даваха време да огледа спокойно сградите наоколо. Ребус посочваше всяко магазинче за вестници и цигари, край което минаваха, с надеждата, че ще разпознае онова, пред което бяха спрели за цигари. Скоро излязоха от града и навлязоха в Джунипър Грийн.

— Джунипър Грийн! — възкликна тя радостно, посочвайки табелата: радваше се, че можеше да му покаже нещо. Ребус се опита да се усмихне. Около града имаше множество игрища за голф. Нямаше да може да я отведе до всяко едно от тях дори за седмица, да не говорим за час. Спря за няколко минути до някакво поле. Кандис излезе от колата, той я последва и запали цигара. До пътя имаше две колони, но без порта помежду или следа от пътека зад тях. Вероятно някога е имало и пътека, и къща на края й. На върха на една от колоните имаше грубо изработена фигура, далечно напомняне за бик. Кандис посочи земята зад другата колона: там се търкаляше друг къс камък, обработен с длето, наполовина покрит от бурени и кощрава.

— Изглежда като змия — заговори Ребус. — Може би дракон. — Погледна я. — Това е имало някакво значение за някого. — Тя го гледаше с празен поглед. Той видя отново чертите на Сами, напомни си, че желае да й помогне. На път беше да го забрави, изкушен от възможността момичето да им помогне да стигнат до Телфорд.

Върнаха се в колата и той я отклони към Ливингстън, възнамерявайки да се отправи после към Рато, а оттам да се върне в града. Забеляза, че Кандис се обръща да погледне нещо от задния прозорец.

— Какво? Какво гледаш?

Заля го с поток от думи, изречени с несигурен тон. Ребус обърна колата и я върна бавно обратно по пътя, който току-що бяха преминали. Отби и спря. От другата страна на пътя имаше ниска каменна стена, зад която се простираше характерното леко хълмисто игрище за голф.

— Това ли е то? — Тя промълви няколко думи. Ребус посочи игрището. — Тук? Да?

Тя се обърна към него и каза нещо, което прозвуча като извинение.

— Всичко е наред — успокои я той. — Нека все пак го погледнем отблизо.

Насочи колата към широко разтворената огромна двойна врата от ковано желязо. Отстрани имаше табелка: „ПОЙНТИГАМ — ГОЛФ И КЪНТРИ КЛУБ“. Под този надпис имаше още един: „Сервираме обяд и напитки по избор, всички гости са добре дошли“. Когато минаваше през портите, Кандис пак започна да кима ентусиазирано, а когато пред тях се появи огромна къща с характерната архитектура на осемнайсети век, тя почти подскочи на мястото си, пляскайки възбудено с ръце по бедрата си.

— Ясно — усмихна се облекчено Ребус.

Паркира пред главния вход, вмъквайки се с мъка между „Волво комби“ и ниско легнала „Тойота“. На игрището трима души довършваха поредния си рунд. След последния успешен удар ръцете им едновременно извадиха портфейли и определен брой банкноти смениха собствениците си.

Ребус знаеше твърдо две неща за голфа: първо, за някои хора тази игра бе нещо като религия и, второ, много хора обичаха да се обзалагат. Предмет на обзалаганията можеше да е крайният резултат, всяка дупка — дори всеки удар, стига да бе възможно.

Японците не бяха ли страстни комарджии?

Хвана Кандис за ръка и двамата тръгнаха към главната сграда. Откъм бара се носеше приятна мелодия — соло на пиано. Дъбова ламперия, огромни портрети на надути непознати. Няколко стари дървени стикове за голф, поставени зад стъклена витрина. Ребус се отправи към рецепцията, там обясни кой е и какво иска. Администраторката се обади по телефона, после ги поведе към офиса на главния изпълнителен директор.

Посрещна ги Хю Малахайд, плешив, слаб човек, преполовил явно петото си десетилетие. Лекото му заекване се усили след първия въпрос на Ребус. Повтори го, създавайки впечатление, че гледа да спечели време.

— Дали сме имали японски гости напоследък? Да, имаме някои редовни играчи.

— Говоря за трима души, обядвали тук преди две или три седмици. Придружени са били от трима или четирима шотландци. Вероятно са дошли с „Рейндж Роувър“. Масата им е била резервирана от името на Телфорд.

— Телфорд ли?

— Томас Телфорд.

— А, да… — Малахайд определено беше притеснен.

— Познавате ли господин Телфорд?

— До известна степен.

Ребус се наклони едва забележимо напред.

— Продължавайте.

— М-м-м, той е… Вижте, има сериозна причина за моята сдържаност. Не искаме това да се разчуе.

— Разбирам ви.

— Господин Телфорд действа като посредник.

— Посредник ли?

— В договарянето.

Ребус загря най-сетне за какво става въпрос.

— Японците искат да купят „Пойнтигам“, така ли?

— Инспекторе, аз съм само управител. Отговарям за ежедневния бизнес тук.

— Вие сте главен изпълнителен директор.

— Но без личен дял в клуба. Отначало истинските собственици не искаха да продават. Но получиха изключително добро предложение. Освен това потенциалните купувачи, би могло да се каже, че са много настоятелни.

— Имаше ли заплахи, господин Малахайд?

Изглеждаше ужасен.

— Какви заплахи?

— Забравете го.

— Разговорите по продажбата не бяха враждебни, ако това имате предвид.

— И така, тези японци, които обядваха тук, са… какви?

— Представители на консорциума.

— А консорциумът е…

— Не знам. Японците са винаги много тайнствени. Предполагам, става въпрос за някаква голяма компания или поточно корпорация.

— Имате ли представа защо искат „Пойнтигам“?

— И аз съм се чудил защо.

— И до какъв извод стигнахте?

— Всеки знае, че японците обичат голфа. Би могло да е въпрос на престиж. Или може би смятат да открият някакъв завод в Ливингстън.

— И „Пойнтигам“ ще стане клуб за възстановяване и общуване към него, така ли?

Малахайд видимо притрепери при представата за такава една възможност. Ребус стана.

— Много ми помогнахте, господине. Да се сещате за нещо друго, което бихте могли да споделите с мен?

— Вижте, последното беше… надявам се, няма да злоупотребите с получената информация.

— Няма проблем. Някакви имена?

— Имена ли?

— На гостите ви през този ден.

Малахайд поклати глава.

— Съжалявам, но нямаме дори данните от кредитните им карти. Господин Телфорд плати в брой, както обикновено.

— Остави ли голям бакшиш?

Превзета усмивка.

— Инспекторе, някои тайни са свещени и неприкосновени.

— Предлагам да прибавим тези две думи и към този разговор. Какво ще кажете?

Малахайд кимна и погледна Кандис.

— Тя е проститутка, нали? Така си помислих и тогава. — В тона му ясно прозвуча нотка на отвращение. — Ти си малка уличница, нали?

Кандис се втренчи в него, после погледна Ребус за помощ и накрая каза няколко думи, които никой не разбра.

— Какво каза? — запита Малахайд.

— Каза, че веднъж е имала чукач, който изглеждал точно като вас. Карал я да го бие с железен стик за голф.

Малахайд затръшна вратата на офиса зад тях.