Иън Ранкин
Врагът на моя враг (6)

4.

Ребус не бе говорил с Томи Телфорд досега, но знаеше много добре къде може да го открие.

„Флинт Стрийт“ бе до университета и свързваше „Кларк Стрийт“ и „Бъклу Стрийт“. Много от магазините вече бяха щракнали катинара, но безистенът с казиното въртеше буен бизнес: от „Флинт Стрийт“ Телфорд снабдяваше с игрални автомати под наем кръчми и клубове в целия град. „Флинт Стрийт“ беше пулсиращото сърце на източната му империя.

Доскоро правото за пласиране на стоки в този район принадлежеше изцяло на Дейви Доналдсън, но той неочаквано напусна бизнеса „по здравословни причини“ и се изпари като дим. Изразил се беше пределно точно: ако Томи Телфорд иска нещо от теб и ти не побързаш да се огънеш, хороскопът на здравето ти може внезапно да се промени много отрицателно. Сега Доналдсън се криеше някъде — не от Телфорд, а от Големия Гер Кафърти, към когото бе поел задължение да задържи района, докато последният излезе от затвора „Барлини“. Говореше се, че Кафърти управлява подземния свят на Единбург много по-резултатно иззад стените на затвора, но действителността — както природата — не приема празното пространство и ето, сега Томи Телфорд и момчетата му се вихреха из града.

Телфорд идваше от Фъргъсли парк в Пейсли. Присъединява се към местната банда на единайсет; бил е само на дванайсет, когато полицията за пръв път проявява интерес към него във връзка с поредица от срязани автомобилни гуми. Двамата полицаи, разследващи случая, го намират заобиколен от другите членове на бандата, почти всички по-големи от него на години, но без съмнение водачът е бил той.

Бандата му растяла заедно с него и успяла да откъсне значителна част от гангстерското пространство на Пейсли: наркотици, проституция, изнудване. Притежавал дялове в казина, видеомагазини, ресторанти и транспортна фирма, както и недвижим имот, превръщащ го в хазяин на няколко стотици хора. Направил безуспешен опит да се вмъкне в Глазгоу, пробвал и на други места. Носеха се приказки, че се е сближил с някакъв гангстер от Нюкасъл. Никой не можеше да си спомни друг пример на такъв бърз напредък в престъпния свят от времето на дните, когато Лондонската банда наемаше биячите си от „Големия Артър“, царят на подземния свят в Глазгоу.

Телфорд пристига в Единбург преди година, прониква отначало с безшумната стъпка на котка, излязла на лов. Началният му удар е покупка на казино и хотел. После внезапно се оказва неотменимо там, като сянка от градоносен облак. Прогонването на Дейви Доналдсън бе добре премислен подъл удар срещу Кафърти. Сега последният трябваше или да развее бялото знаме, или да поеме хвърлената ръкавица и да започне война. Всички живееха с очакване на кръв и убийства.

Базата на Телфорд на „Флинт Стрийт“ си бе избрала претенциозното название „Царството на магията“. Танцуващите светлини на игралните автомати бяха в ярък контраст със сивите лица на играчите и вторачените им в екраните безжизнени погледи. Игралните зали предлагаха и военни игри с огромни видеоекрани и дигитални проклятия.

— Май се смяташ за голяма работа, а, пънкар? — предизвика го един от екраните, докато Ребус минаваше край него. Фукаха се с имена като Пророкът и Ченгето-гробар (последното напомни на Ребус колко стар и уморен се чувства понякога). Огледа лицата наоколо и забеляза няколко младежи, прибирани в Сейнт Ленард за дребни нарушения: периферията на бандата на Телфорд. Висяха наоколо, очакващи повикване, копнеещи за осиновяване от Клана.

По-голяма част от тях бяха деца от разведени семейства, деца, израснали на улицата и остарели преждевременно. Влезе човек от персонала и зарева:

— Кой поръча бекона?

„Бекон“ означаваше „прасе“, тоест ченге според уличния жаргон. Ребус посрещна с усмивка вторачените в него погледи и продължи невъзмутимо пътя си: други, по-важни неща изискваха вниманието му. В най-отдалечения ъгъл се бяха разположили огромни игрални съоръжения: те включваха мотоциклети-симулатори наполовина по-малки от нормалния размер — играчът сяда на тях и следва схемата на екрана пред него. Раболепна групичка висеше около един от тях: млад мъж с кожено яке — не от пазарните сергии, о, не! Качествена, елитарна стока. Искрящи островърхи ботуши. Тесни черни дънки. Бяло поло. Заобиколен от усърдни подмазвачи. Докато се наместваше в средата на зяпачите, в главата на Ребус звучеше песента на Стийли Дан „Царят на децата“.

— Някой да иска бекон? — запита той.

— Кой си ти?

— Детектив-инспектор Ребус.

— Човекът на Кафърти.

— Какво?

— Чувал съм за вас двамата.

— Аз го вкарах на топло.

— Но не всяко ченге ходи на свиждане там. — Ребус си даде сметка, че макар и да не го гледа, Телфорд наблюдава отражението му на екрана. Следи реакциите му, говори с него, но пак съумяваше да се справя с опасните завои. — Какъв е проблемът, инспекторе?

— Хванахме едно от твоите момичета.

— От моите какво?

— Твърди, че се казва Кандис. Повече не знаем. Но чужденките са нещо ново за мен. А и ти си нов тук.

— Не разбирам за какво става дума. Аз осигурявам стоки и услуги в сектора за развлечения. Да не би да ме обявяваш за сводник?

Ребус блъсна мотоциклета с крак настрани и на екрана той се завъртя и се удари в една от бариерите. Секунда по-късно екранът се промени и върна провинения в началото на играта.

— Виждаш ли, инспекторе — подхвърли Телфорд, все още без да снема поглед от екрана. — Ето я красотата на игрите: винаги можеш да почнеш отново след катастрофа. В живота не е толкова лесно.

— А ако прекъсна тока? Играта приключва.

Телфорд бавно се обърна към Ребус. Отблизо изглеждаше наистина много млад. По-голяма част от познатите на Ребус гангстери имаха вид на някак преждевременно износени, обикновено бяха прекалено тлъсти, но през излишното тегло прозираше гладът в детството. Телфорд създаваше впечатление на нов вид бактерия, още непроверена и неясна.

— Какво има, Ребус? Съобщение от Кафърти?

— Кандис — повтори тихо Ребус, но с глас, натежал от гняв. Ако бе ударил две питиета, преди да дойде тук, досега Телфорд щеше да се въргаля в краката му. — От тази вечер тя е извън играта, ясно ли е?

— Не познавам никаква Кандис.

— Ясно ли е?

— Чакай да се разберем. Искаш да се съглася с теб, че някаква си жена, която никога не съм срещал, трябва да спре да си продава оная работа. Правилно ли съм разбрал? — Зяпачите се хилеха. Кумирът им пак се обърна към екрана. — Откъде е тая жена всъщност? — подхвърли той небрежно.

— Не сме сигурни — излъга Ребус. Не искаше да подава ненужно информация на Телфорд.

— Страхотно сте си побъбрили, няма що.

— Изплашена е до смърт.

— Точно като мен. Страх ме е, че ще ми досадиш до смърт. Тая Кандис, май си пробвал стоката й, а? Обзалагам се, че не всяка курва ще те загрее чак толкова.

Смях. Ребус понесе и този удар.

— Тя е извън играта, Телфорд. Отсега нататък не смей да я докоснеш и с пръст.

— Няма да го направя дори с канджа за теглене на шлеп. Аз живея чист живот. Всяка вечер се моля преди лягане.

— И целуваш плюшеното си мече, нали?

Телфорд го погледна.

— Не вярвай на всички приказки за мен, инспекторе. Вземи си беконов пай на излизане, май има един в повече. — Ребус му обърна гръб едва след няколко минути. — И предай поздравите ми на ония балами отвън.

Ребус се отправи към „Никълсън Стрийт“, питайки се какво ще прави с Кандис. Най-простото решение беше да я пусне и да се надява, че тя ще съумее да реши проблемите си сама. Когато минаваше край една от паркираните коли, прозорецът й се смъкна безшумно.

— Влизай, дяволите те взели! — заповяда му глас от мястото за пътника отпред.

Ребус спря и установи, че се взира в познато лице.

— Ормистън — уточни той, отваряйки вратата на „Ориона“. — Сега разбирам какво искаше да каже оня задник.

— Кой?

— Томи Телфорд. Нареди ми да ви поздравя от него.

Шофьорът се втренчи в Ормистън.

— Пак го сгафихме. — Просто констатиране на факт без елемент на изненада. Ребус разпозна гласа.

— Здрасти, Клейвърхаус.

Детектив-сержант Клейвърхаус, детектив-сержант Ормистън: Национален отдел за разследване на криминални престъпления, най-добрият полицейски отдел на управлението във Фетс. В изпълнение на наблюдение. Клейвърхаус, слаб „като тръстика“, както би го определил бащата на Ребус. Ормистън, луничаво лице, с гладко причесана, невероятно черна коса, прихлупена върху черепа му като купа за пудинг.

— Ако това ви утешава, знаеха за вас, преди да вляза.

— Какви ги вършеше там, по дяволите?

— Само едно обикновено посещение на добра воля. А вие що за попара дробите тук?

— Губим си времето — измърмори през зъби Ормистън. Националният отдел на крак за главата на Телфорд: добра новина за Ребус.

— В Сейнт Ленард е задържано едно от момичетата на Телфорд — подхвърли той. — Изплашена е. При добро желание бихте могли да й помогнете.

— Изплашените не говорят.

— Всяко правило има изключения.

Клейвърхаус се втренчи в него.

— И какво трябва да направим?

— Да я измъкнете оттук, да я установите някъде другаде.

— Защита на свидетел, така ли?

— Ако се стигне дотам.

— Какво знае?

— Не съм сигурен. Английският й е почти на кота нула.

Клейвърхаус усещаше безпогрешно кога му се продава нещо интересно.

— Разказвай.

И Ребус го стори. Двамата се опитваха безуспешно да не изглеждат заинтригувани.

— Ще говорим с нея — обяви тежко Клейвърхаус след ненужна пауза за авторитет.

Ребус кимна.

— Откога сте тук?

— Откакто Телфорд и Кафърти излязоха на ринга.

— На чия страна сме?

— Както винаги сме само представители на ООН: не вземаме страна. — Клейвърхаус говореше бавно, подбирайки и премервайки всяка дума и фраза. Внимателен човек беше детектив-сержант Клейвърхаус. — Междувременно ти се втурна в леговището на врага като някой жаден за пари наемник.

— Никога не ме е бивало по разните тактически игри. Освен това исках да огледам копелето отблизо.

— И?

— Изглежда като дете.

— И е чист като Агнеца Божи — подхвърли Клейвърхаус. — Разполага с жив щит от поне дузина лейтенанти — как да се добере човек до него?

Думата „лейтенант“ напомни на Ребус за Джоузеф Линц. Някои само заповядват — други изпълняват… Кои са по-виновните?

— Оная историйка за плюшения мечок… Вярна ли е? — запита той.

Клейвърхаус кимна.

— Вечно присъствие на мястото за пътника в личния му „Рейндж Роувър“. Огромно жълто нещо, от типа, който разиграват на томбола по кръчмите в неделя.

— Каква е историята?

Ормистън се обърна към него.

— Чувал ли си за Теди^[1] Уилокс? Железар от Глазгоу. Гвоздеи и чукове с раздвоени краища. — Ребус кимна. — Не си плащаш дълговете към някого и Уилокс те посещава с работната си чанта.

— Но веднъж Теди прави грешка — поде разказа Клейвърхаус. — Обърква се, застава на погрешната страна и предизвиква някакъв негодник на име Джорджи. Телфорд е все още в процес на утвърждаване тогава, искал е силно да си спечели име пред въпросния Джорджи и се погрижва за Теди.

— Оттогава влачи плюшения мечок със себе си — обади се Ормистън. — За да не би гнусната историйка да се забрави.

„Джорджи — мислеше Ребус напрегнато. — Име, характерно за Нюкасъл. Нюкасъл с многото мостове над Тайн.“

— Нюкасъл — подхвърли той на глас, навеждайки се напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би Кандис е била там. Говореше за град с много мостове. Би могла да свърже Телфорд с онзи гангстер. — Ормистън и Клейвърхаус се спогледаха. — Нуждае се от безопасно място — продължи Ребус. — Пари и място, където да се приюти.

— Помогне ли ни да закопчеем Телфорд, ще получи самолетен билет първа класа до родното си място.

— Едва ли ще поиска да се върне там.

— Ще изясним тия подробности допълнително — заяви нетърпеливо Клейвърхаус. — Първо трябва да разговаряме с нея.

— Ще се нуждаете от преводач.

Клейвърхаус го погледна.

— Знаеш към кого трябва да се обърнем, нали?

* * *

Кандис спеше в килията, свита на кълбо под одеялото: виждаше се само косата й. Напомни му „Самотното момиченце“, песен на Мъдърс ъв Инвеншън. Килията в розово и синьо беше в отделението за жените: само нар и графити по стените.

— Кандис. — Ребус стисна леко рамото й. Тя потрепери като при електрически шок. — Няма страшно, аз съм, Джон.

Младата жена се оглеждаше стреснато, погледът й бавно се фокусира в него.

— Джон — възкликна тя с облекчение и усмивка. Клейвърхаус беше при телефоните, провеждаше разговори, уреждаше нещата. Ормистън стоеше на прага и оглеждаше критично Кандис. Не че беше кой знае колко претенциозен, просто за тежест. Ребус се бе опитал напразно да се свърже с Колхун по телефона. Сега се налагаше да обяснява с жестове, че ще я местят на друго място.

— Хотел — повтаряше той.

Тя не хареса думата. Погледна Ормистън, после пак се втренчи напрегнато в него.

— Всичко е наред — продължаваше да се гърчи Ребус. — Само ще спиш там, това е всичко. Ще бъдеш в безопасност. Никакъв Телфорд, нищо такова.

Тя като че ли се поотпусна, стана от леглото и се изправи пред него. Очите й му изпращаха ясно съобщение: „Вярвам ти, но ако ме предадеш, няма да се изненадам.“

Клейвърхаус се върна.

— Всичко е наред — обяви той, оглеждайки Кандис на свой ред. — Не знае ли поне малко английски?

— Знае малко, но не и английския на възпитаното общество.

— В такъв случай ще се разберем добре с нея — подхвърли Ормистън.

Трима мъже и млада жена в тъмносин „Орион“, носещ се почти безшумно към южната част на града в малките часове на нощта. По улиците кръстосваха само черни таксита. Кръчмите плюеха закъснели клиенти, по-голяма част от тях студенти.

— С всяка година стават все по-млади — промърмори Клейвърхаус, винаги готов да сервира някоя шаблонна фраза.

— И по-голяма част от тях се превръщат в полицейско попълнение — изкоментира Ребус.

Клейвърхаус се изсмя.

— Грешка, драги. Имах предвид курвите, не студентите. Закопчахме една миналата седмица: твърдеше, че е на петнайсет, а се оказа само на дванайсет, представи си! Правеше впечатление на добра професионалистка.

Ребус се опита да си припомни Сами на дванайсет. Видя я изплашена до смърт в ръцете на налудничав тип, бесен на Ребус поради отдавна забравена причина. След този случай тя сънуваше почти непрекъснато кошмари — до деня, когато майка й я отведе в Лондон. Няколко години по-късно Рона телефонира само да му напомни, че е ограбил детството на дъщеря им.

— Телефонирал съм — обясняваше Клейвърхаус. — Не се безпокой, не ползваме това място за пръв път. Много е солидно.

— Ще има нужда от дрехи — напомни Ребус.

— Сайобан ще й донесе някакви сутринта.

— Как е Сайобан?

— Добре на вид. Но още не е свикнала с езика ни и шегите.

— О, тя ги понася добре — обади се Ормистън. — Няма нищо против и да изпие чашка или две с нас.

Последното беше новост за Ребус. Запита се колко ли ще се промени Сайобан Кларк, за да се слее с новото си обкръжение.

— Наближаваме — обяви Клейвърхаус. — Зад разклонението е.

Изоставиха някак внезапно града зад себе си. Отбиха се от главния път, колата се понесе по завоите, накрая излязоха при Колинтън и спряха пред мотел, част от верига: еднакви стаи, еднакви цени в цялата страна. Струпаните в паркинга коли бяха явно на разни търговски пътници, погледът се сблъскваше в купчини кутии от цигари върху седалките на мястото за пътника отпред. Администраторите вероятно спят или дремят с дистанционното за телевизора в ръка.

Кандис слезе от колата едва когато видя, че и Ребус тръгва към входа.

— Ти си светлината в живота й — не се сдържа Ормистън. Регистрираха я като госпожа Ангъс Камбъл. Личеше си, че двете ченгета от Националния си знаят работата и не го вършат за пръв път. Ребус наблюдаваше внимателно администратора, но Клейвърхаус го успокои с леко намигване: техен човек, добре проверен.

— Втория етаж, Малкълм — поръча Ормистън. — Няма защо да се надзърта през прозорците. Стая номер 20.

— Ще остане ли някой с нея? — запита Ребус, докато изкачваха стълбите.

— Ще има човек в стаята й — обясни Клейвърхаус. — Ще е прекалено очевадно да висим на стълбищната площадка отпред, а и задниците ни ще замръзнат. Даде ли ми номера на Колхун?

— Ормистън го има.

Ормистън отключваше вратата.

— Кой ще бъде пръв?

Клейвърхаус сви рамене. Кандис гледаше настоятелно Ребус: изглежда, схващаше за какво говорят. После впи импулсивно пръсти в ръката му и ги заля с поток неразбираеми слова, местейки поглед от Клейвърхаус към Ормистън и обратно, като непрекъснато размахваше ръката на Ребус.

— Всичко е наред, Кандис, честна дума. Те ще се грижат за тебе.

Тя клатеше неуморно глава, държеше го с една ръка, сочеше го с другата, като натискаше показалец в гърдите му, за да изясни допълнително желанието си.

— Какво ще кажеш, Джон? — прекъсна я Клейвърхаус. — Щастливият свидетел е свидетел, ръсещ показания с радост.

— Кога ще дойде Сайобан?

— Ще я спеша, няма страшно.

Ребус погледна Кандис, въздъхна и кимна.

— Хубаво. — Посочи се демонстративно с пръст, после насочи показалец към стаята. — Ще дойда след малко, става ли?

Тя като че ли се задоволи с постигнатото и се прибра в стаята. Ормистън му даде ключа и не пропусна възможността да демонстрира идиотското си чувство за хумор:

— Не искам да събуждате съседите, вие, страстни, млади… Ребус му тръшна вратата в лицето.

Стаята беше стандартно обзаведена, както се очакваше. Ребус напълни чайника, включи котлона и пусна торбичка чай в една от чашите. Кандис посочи банята, въртейки с ръка невидим кран.

— Искаш вана? — запита той, давайки й зелена улица с ръка. — Действай.

Прозорецът беше скрит зад плътна завеса. Ребус дръпна леко края й и погледна навън. Затревен хълм отпред, случайни светлинки откъм разклонението. Провери дали завесите закриват плътно прозорците, после се опита да настрои отоплението: в стаята беше нетърпимо топло. Изглежда, липсваше термостат, той отвори малко прозореца и отвън нахлу студен нощен въздух и далечен шум от движението по магистралата. Отвори пакетче яйчен крем, намери две бисквити. Внезапно усети силен глад. Във фоайето имаше автомат за закуски, а в джобовете му дрънкаха куп монети. Направи чая, прибави мляко и се отпусна на дивана. След няколко минути колебание пусна телевизора — с какво друго да убие нощта? Чаят беше добър. Направо чудесен, нямаше причини за оплакване. Вдигна телефона и набра номера на Джак Мортън.

— Събудих ли те?

— Ами… не точно. Какво става?

— Днес едва се сдържах да не гаврътна едно.

— Какво е станало?

Ребус чу шумулкане в слушалката: приятелят му се наместваше удобно, готов да поеме поредната дълга изповед. Джак му беше помогнал да се откаже от пиенето и му беше казал да телефонира всеки път, когато му се прииска да поговори с някого.

— Трябваше да се срещна с едно гадно копеле, Томи Телфорд.

— Познато име.

Ребус запали цигара.

— Помислих си, че чаша уиски би ми помогнала да се справя.

— Преди или след?

— И преди, и след. — Ребус се усмихна. — Познай къде съм сега.

Джак, разбира се, не позна и Ребус му разказа историята.

— Как виждаш нещата отсега нататък? — запита Джак.

— Не знам — Ребус се замисли. — Тя като че ли има нужда от мен. Отдавна никой не е обявявал това така открито. — Но още докато говореше, усети, че не е напълно откровен, че задържа нещо. Спомни си една от кавгите с Рона, обвиненията, че той се възползва най-егоистично от всичките си лични връзки.

— Все още ли имаш нужда от пиене? — запита Джак.

— Вече не. — Ребус загаси фаса си. — Приятни сънища, Джак.

Пиеше втората чаша чай, когато тя се върна, облечена в същите дрехи, с мокра коса, увиснала на миши опашчици до раменете.

— По-добре си сега, нали? — запита той, помагайки си с вдигнат палец. Тя кимна с усмивка. — Искаш ли чай? — Посочи към чайника. Тя пак кимна и той й приготви чаша чай. После й предложи кратка разходка до автомата за закуски, от която се върнаха натоварени с пакети пържени картофки, шоколад и две кутии „Кока-кола“. Изпиха по още една чаша чай и приключиха със запасите от мляко. Кандис легна на леглото, без да се съблича, гризеше пържени картофки и прехвърляше телевизионните канали. Тя като че ли бе забравила присъствието му в стаята. Ребус го прие като комплимент.

Вероятно беше неусетно заспал. Събуди се от допира на пръстите й върху коленете му. Кандис стоеше пред него само по фланелка и го гледаше втренчено, все още с ръце на коленете му. Той се усмихна, поклати глава и я поведе обратно към леглото. Тя послушно легна по гръб с разперени ръце. Той пак поклати глава и грижливо я зави.

— Това е миналото ти, Кандис, а то е вече зад гърба ти — каза й ласкаво той. — Лека нощ.

Ребус се върна на дивана и легна с пожеланието Кандис да престане да повтаря името му. Дорс: „Греховни копнежи“.

Събуди се от почукване на вратата: иззад пердето надничаше все още тъмно нощно небе. Забравил беше да затвори прозореца и в стаята бе студено. Телевизорът все още работеше, но Кандис спеше: одеялото беше изритано, а около голите й крака и бедра бяха пръснати шарени обвивки от шоколад. Ребус я загъна, после отиде на пръсти до вратата, погледна през шпионката и отвори.

— Слава Богу, че ме сменяш. Благодаря ти — прошепна той на Сайобан Кларк.

Тя носеше издута полиетиленова чанта.

— Благодари на Бога за наличието на нощни магазини.

Кларк хвърли бегъл поглед на спящата жена и започна да разтоварва чантата.

— Двата сандвича са за тебе, а за Спящата красавица нося някои от дрехите си. Ще свършат работа, докато отворят магазините.

Ребус веднага захапа първия сандвич: салатата със сирене между две филии бял хляб никога не му се беше струвала толкова вкусна.

— Как ще се прибера вкъщи? — запита той.

— Извиках такси. — Кларк погледна часовника си. — Ще пристигне след две минути.

— Какво ли ще правя без теб?

— В нашата работа възможностите са две: или се смръзваш до смърт, или умираш от глад. — Тя затвори прозореца. — А сега се изпарявай.

Ребус погледна Кандис за последен път, преборвайки се с желанието да я събуди, за да я увери, че не си отива завинаги. Но тя спеше така дълбоко. А и Сайобан ще се погрижи за всичко, знаеше го.

Натика втория сандвич в джоба си, хвърли ключа от стаята върху дивана и излезе.

Четири и половина. Таксито бръмчеше на празен ход отвън. Ребус прегледа наум всички възможни места, където би могъл да изкрънка питие по това време на денонощието. Не си спомняше откога не бе пил: не броеше дните.

Накрая даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Мислеше за Кандис, заспала там като дете, засега защитена. Мислеше и за Сами, вече прекалено порасла, за да има нужда от баща си. Сигурно и тя спи сега, сгушена в Нед Фарлоу. Сънят беше израз на невинността. Дори градът изглеждаше невинен в съня си. Понякога откриваше у него красота, недокосната от цинизма му. Някой в някакъв бар — напоследък? или преди години? — го беше предизвикал да даде определение на романтиката. Как би могъл да го направи? Видял бе твърде много от обратната страна на любовта: кървава, измъчена поредица от хора, убити от любов или от липса на любов. Когато зърваше някъде искрящата усмивка на все още жива красота, той реагираше само с циничната убеденост, че един ден тя ще избледнее или ще оскотее. Виждал бе любовни двойки в градините на „Принсес Стрийт“ и си ги бе представял по-долу по пътя, на житейските кръстовища, където се срещаха предателството и конфликтът. Гледаше сърцата по магазините по случай Деня на свети Валентин и бе виждал истински разбити сърца — обилно кървящи, умиращи сърца.

Но не бе споделил нито дума от тези видения с инквизитора си от бара.

„Назови романтиката“, това бе предизвикателството. И какъв беше отговорът на Ребус? Вдигнал беше нова чаша бира и бе целунал демонстративно хладното стъкло.

* * *

Спа до девет часа, взе душ, приготви си кафе. После телефонира до мотела и Сайобан го увери, че всичко е наред.

— Постресна се малко, когато се събуди и видя мен вместо теб. Непрекъснато повтаря името ти. Казах й, че пак ще дойдеш.

— Какъв е планът?

— Пазаруване — ще прескочим набързо до „Гайл“. После — Фетс: доктор Колхун идва следобед за час. Ще видим какво ще измъкнем.

Ребус стоеше до прозореца и се взираше в пустата и влажна „Ардън Стрийт“.

— Грижи се за нея, Сайобан.

— Бъди спокоен, няма да има проблеми.

Ребус знаеше, че няма основание за тревога: щом като Сайобан беше поела нещата. Тази беше първата й акция, откакто я преместиха в Националния, и тя ще се постарае да не допусне издънка.

Звънът на телефона го завари в кухнята.

— Инспектор Ребус? — Непознат глас.

— Кой е?

— Казвам се Давид Леви. Никога не сме се срещали. Извинявайте, че ви търся вкъщи: Матю Вандерхайд ми даде телефонния ви номер.

Добрият стар Вандерхайд: не го беше виждал от векове.

— Да?

— Признавам, изненадах се, когато разбрах, че сте познайници. А би трябвало отдавна да съм имунизиран срещу изненадите на Матю. Отидох при него, защото той познава Единбург.

— Да?

Смях на другия край на линията.

— Извинявайте, инспекторе. След това объркано представяне подозрението ви е напълно естествено. Аз съм историк по професия. Соломон Майерлинк се свърза с мен и ме помоли да помогна.

Майерлинк. Знаеше това име. Сети се: Майерлинк ръководеше Бюрото за разследване на холокоста.

— От каква точно „помощ“ се нуждая според господин Майерлинк?

— Предпочитам да се срещнем, вместо да говорим по телефона. Отседнал съм в хотел на площад „Шарлот“.

— „Роксбъро“ ли?

— Чудесно би било, ако се окаже възможно да се срещнем там още тази сутрин.

Ребус погледна часовника си.

— Ще дойда след час.

— Прекрасно. До скоро виждане, инспекторе.

Ребус се обади в службата и ги информира къде ще бъде.