Иън Ранкин
Врагът на моя враг (37)

34.

Два часът след полунощ.

Скреж покриваше стъклата на колата. Нямаше как да ги почистят — не трябваше да се отличават от другите коли, паркирани на улицата. Подкреплението се състоеше от още четири коли, намиращи се в двора на открит склад за строителни материали зад ъгъла. Уличните лампи бяха с отвити крушки и всичко тънеше в почти непрогледна тъмнина, на фона на която фабриката за наркотици изглеждаше като коледно дърво: охранителни светлини обливаха двора и сградата в ярка светлина, всички прозорци светеха — точно както през всяка друга нощ.

Никакво отопление в колите без номера: топлината ще стопи скрежа, а отработените газове от ауспуха ще ги издадат веднага.

— Това ми изглежда много познато — обади се Сайобан Кларк. За Ребус наблюдението на „Флинт Стрийт“ изглеждаше отдалечено с век. Кларк беше зад волана, а Ребус се свиваше зад нея: така имаха възможност да се наведат бързо, ако някой реши да огледа колите отблизо. Не го очакваха — нападението бе подготвено доста небрежно, — но следваха изпитани рутинни правила. Телфорд беше притиснат до стената и ангажиран с други неща. Сакиджи Шода все още беше в града — дискретен разговор с управителя на хотела ги бе осведомил, че се предвижда да напусне в понеделник сутринта. Ребус се обзалагаше, че Таравич и хората му вече са напуснали Единбург.

— Това яке сигурно доста топли — подхвърли Ребус. Кларк измъкна ръка от дебело подплатеното спортно яке и разтвори длан пред него. На нея лежеше нещо, наподобяващо малка запалка. Ребус я взе и веднага по дланта му се разля приятна топлинка.

— Какво е това?

Кларк се усмихна.

— Попаднах на него в един от ония каталози, които циркулират наоколо. Приспособление за затопляне на ръце.

— Как работи?

— Отоплителни пръчки. Всяка с трайност до дванайсет часа.

— И сега си с една топла и една студена ръка, така ли?

Тя измъкна от джоба и другата си ръка. На дланта й лежеше същата пръчица.

— Купих две — поясни тя.

— Трябваше да кажеш по-рано. — Ребус обгърна с пръсти топлата пръчица и напъха ръка в джоба си.

— Не е честно.

— Наречи го „Възползване от привилегията, осигурявана от по-високия ранг“.

— Светлини — предупреди тя рязко. Двамата се свиха моментално надолу и се появиха обратно, когато колата ги отмина: фалшива тревога.

Ребус погледна часовника си. Осведомили бяха Джак Мортън да очаква камиона някъде между един и половина и два и петнайсет след полунощ. Ребус и Кларк бяха заседнали в тази кола тук малко след полунощ. Снайперисти на покрива — нещастните копелета бяха заели позиция от един часа; Ребус се надяваше, че разполагат с добър запас джаджи за затопляне на ръцете. Той все още не се бе съвзел напълно от следобедните преживявания. Не му харесваше, че дължи на Абърнети такава огромна услуга — може би му дължеше живота си. Знаеше, че може да се разплати, като се съгласи — заедно с Хоган — да замаже разследването по смъртта на Линц. Идеята го отблъскваше, но в края на краищата… денят му бе поднесъл и нещо хубаво — Кандис бе намерила сили да скъса с Таравич.

Полицейското радио на Кларк мълчеше — съобразяваха се с нареждането на Клейвърхаус: „Аз първи ще проговоря по това радио, ясно ли е? Ако някой се осмели да го използва преди мен, да се смята за обезглавен. А аз няма да произнеса и звук, докато камионът не мине през портала. Разбрано?“ — Всички закимаха прилежно. — „Може да са се включили към нашите честоти и да ни подслушват, така че това е много важно. Ще го направим както трябва.“ Отклонявайки поглед от Ребус, той добави: „Бих пожелал късмет на всички, но колкото по-малко се надяваме на късмета, толкова по-добре. Само след няколко часа ще разбием бандата на Томи Телфорд — ако се придържаме към плана. — Замълча за момент. — Не го забравяйте. Ще се превърнем в герои.“ Преглътна развълнувано, съзнавайки едва сега необозримите размери на наградата.

Ребус не се вълнуваше чак толкова. Цялото мероприятие му бе доказало за сетен път една проста истина: липсата на празно пространство. Не може да има общество без престъпници.

Наясно бе, че личните му изисквания към живота не бяха много високи: апартамента, книгите, музиката — плочи, касети и напоследък компакт-дискове — непретенциозна кола. Ограничил бе максимално живота си като признание на факта, че напълно се е провалил във важните неща: любов, отношения с близките, семеен живот. Обвиняваха го, че е в плен на кариерата си, но това беше изцяло погрешно. Вкопчил се бе в работата си, защото тя предлагаше лесен изход. Всеки Божи ден го сблъскваше с непознати, с хора, неозначаващи нищо за него в по-широк аспект. Влизаше и излизаше от живота им с еднаква лекота. Живееше живота на другите или поне на части от живота им, изживявайки нещата някак отдалечено — а това определено бе лишено от яркото предизвикателство на истинския живот.

Сами го бе накарала да се замисли за някои съществени истини: той се беше провалил не само като баща, но и като човек; полицейската работа го крепеше, даваше му сили да не се разпадне на части, но беше само заместител на живота, който би могъл да има — живота, на който всеки друг се наслаждаваше повече или по-малко. И ако всеки случай за него се превръщаше в нещо като фикс-идея, то това не означаваше, че е по-добър от ония окаяни човешки същества, колекционери на влакови номера, табакери или албуми с рок-музика. Маниите превземаха хората лесно — особено мъжете — защото те представляваха лесен начин за постигане на контрол, но контрол върху нещо, практически лишено от истинска стойност. Какво значение имаше, ако на човек му се удаваше да се отпусне за няколко блажени мига, изслушвайки всички албуми на „Стоунс“ от шейсетте години? Отговорът беше: никакво. Какво значение имаше разбиването на Томи Телфорд? Таравич ще заеме мястото му, а ако не го направи той, ще го стори Големия Гер Кафърти. А ако не е Кафърти, ще бъде някой друг. Заболяването не се поддаваше на лекуване — поне в обозримо бъдеще.

— За какво мислиш? — запита Кларк, прехвърляйки чудодейната пръчица от ръка в ръка.

— За следващата си цигара — и в ушите му звъннаха думите на Пейшънс: „най-щастлив, когато отрича.“

Чуха камиона, преди да го видят: нощната тишина бе прерязана като с нож от шумно сменяне на скорости. Свлякоха се бързо надолу, после се изправиха, когато той спря пред портала на предприятието и въздушните му спирачки изпищяха пронизително. Излезе охранител с бележник в ръка и заговори с шофьора.

— Пустия му Джак! Истински красавец в тая униформа! — подхвърли Ребус.

— Дрехите правят хората — отбеляза мъдро Кларк.

— Сигурна ли си, че шефът ти не е пропуснал нещо? — Имаше предвид плана на Клейвърхаус, според който, когато камионът премине портала, ще използват мегафон и ще покажат снайперистите на ония в кабината, като ги подканят да излязат с вдигнати ръце. Останалите ще останат заключени отзад. После ще ги накарат да изхвърлят оръжието си навън и да излязат оттам един по един.

Друг вариант предвиждаше да ги изчакат да излязат до един сами от камиона. Предимства на втория вариант: ще са наясно какво имат насреща си. Предимства на първия: по-голяма част от бандата ще останат напълно безпомощни в камиона отзад и полицаите ще се справят с тях по най-удобен начин в най-удобно за тях време.

Клейвърхаус бе наложил първия вариант.

Коли с номера и без номера следваше да се придвижат напред веднага след изключване на двигателя на камиона в двора на фабриката. Те ще блокират изхода и ще наблюдават шоуто в безопасност, докато Клейвърхаус овладее положението с мегафона си от прозореца на първия етаж, подкрепен от сплашващо присъствие на снайперистите от покрива и от прозорците на приземния етаж. Клейвърхаус наричаше тази част от плана: „Преговори с демонстрация на сила“.

— Джак отваря портите — съобщи Ребус, взирайки се през страничния прозорец.

Рев на двигател и камионът подскочи напред.

— Шофьорът май нервничи — забеляза Кларк.

— Или не е свикнал с този тип двигател.

— Вътре са.

Ребус се втренчи в радиото, внушавайки му да запращи, да се оживи. Кларк вече бе превъртяла ключа — само още едно превъртане — и двигателят ще зареве. Джак Мортън проследи с поглед камиона, после се обърна към редицата паркирани коли отсреща.

— Всяка секунда…

Стоповете на камиона проблеснаха за миг. Звук от активирани въздушни спирачки.

Радиото изстреля само една дума:

— Сега!

Кларк запали двигателя, даде рязко газ Още пет коли сториха същото. Облаци отработен газ се пръснаха внезапно в нощния въздух, а тишината бе раздрана от звук като при старт на множество състезателни коли. Ребус смъкна бързо стъклото, за да чува по-добре мегафона на Клейвърхаус. Колата на Кларк скочи напред и стигна първа до портала. И двамата изскочиха веднага от нея, използвайки я като щит между тях и камиона.

— Двигателят не е изключен! — изсъска Ребус.

— Какво?

Камионът! Двигателят му!

Понесе се гласът на Клейвърхаус, силно променен отчасти от нерви, отчасти от мегафона:

„Въоръжена полиция. Отворете бавно вратите на кабината и излезте един по един с вдигнати ръце. Повтарям: въоръжена полиция. Хвърлете оръжията, преди да излезете. Повтарям: хвърлете оръжията.“

— Направи го, хайде! — съскаше Ребус. — Заповядай им да изключат проклетия двигател!

Клейвърхаус:

— Порталът е блокиран, няма изход. Не желаем да нараним никого.

— Нареди им да хвърлят ключовете! — Хвърли се обратно в колата с ругатня, грабна радиото: — Клейвърхаус, заповядай им да хвърлят проклетите ключове!

Не виждаше нищо през скрежа на предните стъкла, но чу вика на Кларк:

— Излизай!

Зърна неясни светли петна. Камионът се носеше на заден към портала. С бясна скорост. Двигателят ревеше, не се движеше по права линия, но се бе нацелил към портала.

Право към него.

Експлозия и във въздуха се запремятаха парчета тухли от зида. Ребус захвърли радиото, ръката му се заплете в предпазния колан. Кларк крещеше невъздържано, докато Ребус се измъкваше от колата.

Секунда по-късно камионът се вряза в нея сред писък на разкъсан метал, тя се плъзна назад и удари колата след нея. Улицата заприлича на ледена пързалка: камионът бе подбрал три коли по пътя си към магистралата.

Клейвърхаус крещеше по мегафона, задавен от прах:

— Не стреляйте! Полицаи наблизо! Полицаи наблизо!

Е, да, оставаше само да ги заковат със снайперистки огън от покриви и прозорци. Мъже и жени се измъкваха от колите, хлъзгаха се, падаха един върху друг. Някои от тях все още стискаха оръжие, но бяха замаяни и неадекватни. Задните врати на камиона, изкривени от първоначалния удар, се отвориха рязко и седем или осем мъже скочиха на улицата и се впуснаха в бяг. Двама от тях имаха автомати и изстреляха по три-четири куршума.

Викове, писъци, мегафон. Стъклената стена на портиерната се разби на хиляди парчета от случайно попаднал куршум. Ребус не виждаше Джак Мортън, нито Кларк. Лежеше по корем върху парче затревена площ, класическа поза за защита и поражение, при това напълно безполезна в първия смисъл. Прожектори заляха целия район в ярка светлина и един от гангстерите — Деклан от магазина — в момента се целеше в най-близкия от тях. Другите членове на бандата тичаха с все сила по улицата. Въоръжени бяха с автомати и бухалки. Ребус разпозна няколко лица: Али Корнуел, Дийк Макгрейн. Уличното осветление, естествено, не работеше и им осигуряваше нужното прикритие. Ребус се надяваше, че подкреплението отзад ще се включи навреме.

Да, те вземаха завоя — фаровете запалени, сирените — надути докрай. Завесите по прозорците на жилищните блокове наоколо се оживиха, ръце на невидими тела триеха запотените стъкла, стреснати очи се взираха в уличното шоу. А точно пред Ребус на около два сантиметра от носа му искреше дебело заскрежен стрък трева. Той различаваше всяко сребърно кристалче и сложната, красива плетеница, която бързо се топеше от дъха му. Студът проникваше в тялото му, но не смееше да мръдне: снайперистите тичаха към улицата — към него — от сградата, осветена като коледно дърво.

И Сайобан Кларк беше в безопасност: лежеше под колата. Добро момиче — бързи реакции.

На земята лежеше и друга полицайка, ранена в коляното. Тя го докосваше предпазливо, а след това вдигаше ръка и се взираше стреснато в собствената си кръв.

Нито следа от Джак Мортън.

Гангстерите стреляха безразборно по полицаите от подкреплението, разбиваха предните стъкла на патрулните коли. Извлякоха униформените от първата кола и четирима от бандитите се намъкнаха в нея.

Същото стана и с втората кола от подкреплението: униформите навън, трима от бандата — вътре. Колите бяха без предни стъкла, но в движение. Победоносни викове, размахване на оръжия. Двамата, останали върху платното на улицата, хладнокръвно се оглеждаха: преценяваха обстановката. Нима искаха да посрещнат там снайперистите, които се носеха към тях? Може би — може би искаха да подложат на още едно изпитание късмета си. В края на краищата, до този момент се бяха оказали големи късметлии. Клейвърхаус: „Нищо не трябва да зависи от късмета“.

Ребус коленичи, после стъпи на крака, без да се изправя. И той се бе оказал късметлия тази нощ — защо да изнасилва късмета си?

— Добре ли си, Сайобан? — прошепна той, втренчил поглед в двамата въоръжени бандити. Двете коли с бегълците бяха побрали седем от бандата. Двама са на улицата. Къде е десетият?

— Добре съм — отвърна Сайобан. — А ти?

— И аз. — Ребус й обърна гръб, промъкна се към кабината на камиона. Шофьорът бе припаднал, отпуснал кървяща глава върху волана. На седалката до него лежеше гранатометът, причинил огромната дупка във фабричния зид. Ребус го провери първо за оръжие, не намери такова, после потърси пулса му: нищо тревожно, ще се оправи. Позната физиономия: един от телохранителите на „Флинт Стрийт“, изглеждаше деветнайсет-двайсетгодишен. Извади белезници и го закопча за волана, после хвърли гранатомета на уличното платно.

Едва тогава закрачи към портиерната. Джак Мортън лежеше на пода без униформеното си кепе, покрит със счупени стъкла. Куршумът бе пробил десния горен джоб на униформеното му яке. Пулсът едва се долавяше.

— Господи, Джак…

В портиерната имаше телефон и Ребус се обади на „Бърза помощ“.

— Ранени полицаи пред фабриката на Маклейн на „Слейтфорд Роуд“! — Не отделяше поглед от неподвижното тяло на приятеля си.

— Къде точно на „Слейтфорд Роуд“?

— Повярвайте ми, няма опасност да ни отминете.

Петима снайперисти в черно отвън насочиха пушки към Ребус. Видяха го на телефона, видяха го да поклаща глава, отминаха. Забелязаха целите си на улицата: точно в този момент последните двама от бандата се качваха в патрулна кола. Заповед да спрат с предупреждение за стрелба.

Отговори нестройна пукотевица и Ребус бързо клекна. Ответен залп, оглушителен, но кратък.

Викове от улицата:

— Сгащихме ги!

Жалостив стон: един от тях бе ранен. Ребус погледна: другият лежеше неподвижно върху платното. Снайперистите крещяха на ранения:

— Хвърли оръжието, легни по корем, ръце на тила!

Отговор:

— Ранен съм!

Ребус на себе си:

— Копелето е само ранено — довършете го!

Джак Мортън лежеше в безсъзнание на пода. Ребус знаеше, че не трябва да го мести: можеше само да се опита да спре кървенето, нищо повече. Съблече якето си, сгъна го и го притисна към гърдите на приятеля си. Вероятно му причиняваше болка, но Джак бе извън нея. Измъкна отоплителната пръчица от джоба си: тя все още излъчваше топлинка. Притисна я върху дясната длан на Джак, сви безжизнените му пръсти върху нея.

— Дръж се, приятелю.

Сайобан Кларк на прага, очите й пълни със сълзи.

Ребус мина край нея, закрачи към улицата, където хора от Въоръжения екип за бързо реагиране поставяха белезници на ранения гангстер. Никой не обръщаше внимание на мъртвото му другарче. Малка група зрители наблюдаваха сцената отдалеко. Ребус се наведе над трупа, измъкна автомата от сгърчените му пръсти, върна се пред патрулната кола. Чу нечий вик:

— Той е въоръжен!

Ребус се наведе, докато цевта на автомата докосна тила на ранения. Деклан от магазина: тежко дишане, коса, сплъстена от пот, притискащ в смъртен ужас лице в уличната настилка.

— Джон…

Клейвърхаус. Нямаше нужда от мегафон: стоеше точно зад него.

— Наистина ли искаш да си като тях?

Като тях. Като Робота-подлец. Като Телфорд, Кафърти и Таравич. Пресичал беше разделителната линия и преди, имаше зад гърба си няколко пътешествия напред и назад. Стоеше с крак върху Деклан, горещата цев на автомата пърлеше тила на бандита.

— Моля, те, не… о, Господи, моля те… недей… не… не!

— Млъкни! — изсъска Ребус. Усети ръката на Клейвърхаус върху своята, щракна предпазителя.

— Джон, отговорността е моя. Прецаках се, не се прецаквай и ти.

— Джак…

— Знам.

Пред очите му се спусна мътна пелена.

— Те се измъкват.

Клейвърхаус поклати глава.

— Пътят е блокиран. Подкрепленията са вече там.

— А Телфорд?

Клейвърхаус погледна часовника си.

— Орми го прибира в момента.

Ребус сграбчи ръката му.

— Закови го!

Приближаващ вой на сирени. Ребус закрещя на полицаите наоколо да изместят колите, за да освободят път. После изтича към портала. Сайобан Кларк бе коленичила до Джак и галеше челото му с мокро от сълзи лице. Погледна Ребус и поклати бавно глава.

— Отиде си… — прошепна тя.

— Не! — Знаеше истината, но повтаряше тая едносрична думичка отново и отново, отново и отново.