Иън Ранкин
Врагът на моя враг (28)

25.

В четири часа сутринта телефонът го спаси от поредния кошмар — благословен да е!

Лагерни проститутки с огромни, изпилени зъби стояха на колене пред него. Отзад го държеше здраво Джейк Таравич в есесовска униформа и му обясняваше колко безполезна е всяка съпротива. През зарешетения прозорец Ребус виждаше черните барети — френски партизани, които освобождаваха лагера, оставяйки неговата барака накрая. Пищяха тревожни звънци, всичко му подсказваше, шепнеше, викаше, че спасението е близо.

…Тревожният звън се превърна в сърдития писък на личния му телефон… Той се изправи нестабилно от фотьойла, вдигна слушалката с все още разтреперана ръка.

— Да.

— Джон? — Гласът на шефа. Абърдийнски глас, лесно разпознаваем акцент.

— Да?

— Имаме неприятност. Ела.

— Каква неприятност?

— Ще говорим, когато дойдеш тук. А сега се размърдай!

* * *

Градът спеше уморен, почти невидим под тъмния покров на нощта. Открояваха се само светлините на полицейското управление в Сейнт Ленард. Не се виждаше и следа от споменатата неприятност. В офиса на шефа бе и Джил Темплър — двамата говореха оживено.

— Седни, Джон. Кафе?

— Не, благодаря.

Настъпи кратка пауза — шефът и Джил Темплър явно се питаха кой да започне. Ребус реши малкия им проблем.

— Бизнесът на Томи Телфорд е ударен.

Темплър замига изненадано.

— Откъде знаеш?

— Запалени бяха офисите, такситата и къщата на Кафърти. — Ребус сви рамене. — Знае се, че ще последва възмездие.

— Кой знае?

Какво да им каже? „Аз знаех, защото Кафърти го сподели с мен.“ Това едва ли щеше да им хареса.

— Просто събрах две и две и получих четири — измъкна се той.

Фермера наля кафе в голяма керамична чаша.

— Сега вече на територията на Единбург се води открита гангстерска война.

— Какво са ударили?

— Лъскавите заведения на „Флинт Стрийт“ — отговори Темплър. — Не са постигнали много — задействала се е водната система в случай на пожар. — Неволно се усмихна: място за забавление със сложна пръскаща система. Телфорд не правеше впечатление на чак толкова предвидлив.

— Както и два нощни клуба — добави Фермера — плюс казино.

— Кое?

Шефът погледна Темплър.

— „Морвена“ — отвърна тя.

— Пострадали?

— Управителят и двама приятели: сътресение и ожулване.

— Получени от…

— Търкаляне по стълбите един върху друг.

Ребус кимна.

— Има хора с проблеми, когато се допре до стълби. — Облегна се на стола си. — Стигнахме до основния въпрос: какво общо има това с мен? Само не ми казвайте, че след като съм изпратил японското приятелче на Телфорд на оня свят, съм решил да се отдам на подпалване на пожари.

— Джон… — Фермерът стана, подпря гръб на бюрото. — Ние тримата знаем, че ти нямаш нищо общо със случая. Обясни ми: намираме недокосната бутилка първокачествено уиски в колата ти под шофьорската седалка.

Ребус кимна отново.

— Моя е. — Само още една от личните му бомбички.

— Защо ще пиеш евтино уиски от супермаркет?

— От такова уиски ли беше капачката? Скръндзи.

— А в кръвта ти няма алкохол. Междувременно, както сам казваш, Кафърти е отговорът на фойерверките тази нощ. А Кафърти и ти…

— Искате да говоря с него, така ли?

Джил Темплър се наведе напред.

— Не искаме война пред прага си.

— За прекратяване на огъня са нужни двама.

— Аз ще говоря с Телфорд — заяви тя.

— Внимавай, пипето на тоя негодник сече като бръснач.

Тя кимна.

— Ще говориш ли с Кафърти?

И Ребус не искаше война в Единбург. Тя ще отклони Телфорд от замисленото нападение на фабриката за наркотици. Започне ли война, ще има нужда от цялото си кралско войнство — дори може да затвори и магазинчето там. Не, Ребус определено не искаше война.

— Да — отговори твърдо той.

* * *

Появи се в „Барлини“ по време на закуска.

Ребус все още трепереше вътрешно от напрежението на пътуването дотук: знаеше, че едно уиски ще уталожи нервното натоварване, но знаеше още, че няма да го направи. Кафърти го чакаше в същата стая.

— Рано пиле рано пее, Сламенко — изръси той с кръстосани на гърди ръце, изключително доволен от себе си.

— Май имаше много работа нощес.

— Напротив: спах като пън, и то за пръв път, откакто съм в тая дупка. А ти?

— На крак съм от четири часа — проверявах докладите за нанесени щети. Бих могъл да мина и без да въртя волана дотук, ако ми беше дал номера на мобифона си. Какво ще кажеш?

Кафърти се хилеше.

— Чувам, че на някои нощни клубове се е случила случка.

— Чувам, че момчетата ти са направили безобидно шоу — Усмивката на Кафърти замръзна. — Заведението на Телфорд се оказало страхотно подсигурено срещу пожар: датчици за дим, активизиращи оросяваща система, негорящи врати. Повредите са минимални.

— Това е само началото — заяви Кафърти. — Ще извия врата на тоя задник!

— Това не беше ли моя работа?

— Какво свърши досега? Едно голямо нищо!

— Има нещо на път. Ако успее, ще ти хареса.

Кафърти присви очи.

— Подай нещо повече. Накарай ме да ти повярвам.

Но Ребус поклати категорично глава.

— Понякога човек просто трябва да има вяра. — Замълча миг. — Сключихме ли сделка?

— Май пропуснах нещо.

— Оттегли се. Остави Телфорд на мен.

— Не се ли повтаряме? Той ме удря, аз кротувам и изглеждам като нещо вонящо, пльоснато на тротоара, което всеки гледа да не настъпи!

— Ще го предупредим.

— А междувременно аз трябва да ти вярвам, че ще свършиш работата вместо мен, така ли?

— Тук следва ръкостискане.

Кафърти изсумтя.

— Стискал съм ръцете на купища копелета.

— А сега попадаш на изключение от правилото.

— Ти си изключение от много правила, Сламенко. — Кафърти се замисли. — Казиното, клубовете, „Флинт Стрийт“. Твърдиш, че не са ударени сериозно, така ли?

— Доколкото разбирам, оросяващата система е предизвикала най-големи вреди.

Кафърти стисна зъби.

— Сега май изглеждам още по-голям глупак. — Ребус мълчеше: изчакваше го да приключи шахматната игра, разигравана наум. — Добре — заяви накрая гангстерът. — Ще привикам войските си обратно. Освен това може би е време да попълня редиците им. — Погледна Ребус. — Време е за свежа кръв.

Което напомни на Ребус за нещо, непрекъснато отлагано досега.

* * *

Дани Симпсън живееше с майка си в Уестър Хейлс.

Отблъскващият жилищен квартал явно беше планиран и осъществен от безсърдечни садисти, живеещи безопасно далеко от чудовищното си творение. Но Ребус се отнасяше с голямо уважение към него. Тук беше израснал Томи Смит: упражнявал се беше със саксофон, натъпкан с чорапи, за да не безпокои съседите зад тънките стени. Томи Смит бе един от най-добрите саксофонисти, които Ребус бе слушал в живота си.

В известен смисъл Уестър Хейлс съществуваше някак извън границите на реалния свят — беше далеко, настрани от пътищата, водещи от някъде до някъде. Ребус никога не бе имал причина да преминава с колата си през квартала — идваше тук само по работа, както в случая. Обиколният път минаваше край него, предлагайки на шофьорите единствената мимолетна среща с това забравено от Бога място. През прозорците на колите си те виждаха високи блокове, тераси, неизползвано игрище — и никаква жива душа. Не толкова бетонна джунгла, колкото бетонен вакуум.

Ребус почука на вратата. Не беше наясно какво точно ще каже на Дани Симпсън. Искаше само да го види. Искаше да го види без кръвта и болката. Искаше да го види цял.

Искаше просто да го види.

Но нито Дани, нито майка му се оказаха вкъщи. Излезе съседка без горна протеза и обясни нещата.

Обяснението отведе Ребус в болницата, където Дани Симпсън лежеше в малко мрачно отделение с бинтована глава и се обливаше в пот, сякаш не бе напускал игрището цели деветдесет минути. Не беше в съзнание. До леглото седеше майка му и галеше китката му. Медицинска сестра обясни на Ребус, че най-подходящото място за Дани е болница за безнадеждно болни — ако му намерят легло.

— Какво стана?

— Предполагаме, че е започнала инфекция. Когато човек престане да се съпротивлява. Светът е смъртоносно място. — Тя сви рамене: привикнала беше с човешката агония. Майката на Дани забеляза, че говорят, и вероятно взе Ребус за лекар. Стана, приближи се и застана пред него, очаквайки да й каже нещо.

— Дойдох да видя Дани — поясни той.

— Да?

— През нощта, когато… аз го докарах тук през нощта, когато се случи нещастието с него. Исках просто да видя как е.

— Виждате сам. — Гласът й се прекърши и заглъхна. „Само на пет минути оттук е стаята на Сами“ — мислеше той. Егоистично бе смятал нейното състояние за уникално и то бе наистина такова — за него. Сега виждаше, че на много малък радиус от леглото на Сами ридаеха други родители, стискаха безжизнените ръце на децата си и питаха защо.

— Съжалявам много — запелтечи той. — Бих искал…

— И аз също — въздъхна жената. — Той не беше лошо момче. Дързък, но не и лош. Проблемът му беше, че непрекъснато се стремеше към нещо ново, нещо интересно. Всички знаем докъде води това.

Ребус кимна, обзет от непреодолимо желание да се махне оттук, да не изслушва докрай кратката житейска история на младежа. Вътрешният му свят беше вече пренаселен с призраци, едва му стигаха силите да се бори с тях. Стисна ръката на жената.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя кимна разсеяно и завлачи крака към леглото на сина си. Искаше му се да наругае Дани Симпсън за възможността да му е прехвърлил смъртоносния вирус. Даде си ясна сметка, че ако се бяха срещнали на прага на дома му, разговорът им щеше да протече по този начин и кой знае дали Ребус щеше да се задоволи само с ругатня.

Искаше да го прокълне… но не можа. Едва ли щеше да е по-резултатно от клетвите срещу Оня, Големия горе — само загуба на време и дъх. Вместо това отиде в стаята на Сами и я намери сама. Никакви други родители, никакви сестри, от Рона нямаше и следа. Целуна дъщеря си по челото — солен вкус в устата. Пот — трябваше да се избърше. Усети и някаква нова миризма. Талк. Седна, обгърна топлите й ръце със своите.

— Как си, Сами? Непрекъснато забравям да ти донеса малко от твоя парфюм, за да пробвам дали ароматът му ще те извика обратно при нас. Майка ти седи тук и ти пуска класическа музика. Питам се дали я чуваш. Дори не знаех досега, че я харесваш. Има толкова неща, за които никога не сме говорили… Чакай… какво?…

Стана, за да се увери. Движение зад клепачите!

— Сами? Сами-и-и?

Досега не бе забелязвал такова нещо. Натисна бутона до леглото й. Почака да се появи сестра. Натисна го отново.

— Хайде, хайде, Сами!

Клепачите й притрепериха… и пак замряха.

— Сами!

Отвори се врата, в стаята се втурна сестра.

— Какво има?

— Стори ми се, че… че движи…

— Движи ли?

— Само очите — сякаш се опитваше да ги отвори.

— Ще извикам лекар.

— О, хайде, Сами, опитай пак! Отвори очички, миличка — подканваше я той, като че ли тя пак беше бебе, потупваше китките, после бузите й.

Пристигна същият лекар, на когото Ребус бе крещял първия ден. Повдигна клепачите й, насочи лъч светлина от фенерчето си към зениците й, взря се в тях.

— Ако сте забелязал движение, сигурно наистина е било така.

— Да, видях го! Това означава ли нещо?

— Трудно е да се каже.

— Опитайте все пак. — Впи настоятелен поглед в лекаря.

— Тя спи и сънува. Понякога човек движи бързо очи насън.

— Тогава би могло да е — Ребус потърси точната дума — неволно?

— Както вече казах, трудно е да се разбере. Последните сканирания показват видимо подобрение. — Замълча за миг и доуточни: — Слабо, но сигурно.

Ребус кимна разтреперан. Лекарят забеляза състоянието му, попита го дали се нуждае от успокоително. Ребус поклати глава. Лекарят хвърли поглед на часовника си: чакаха го още куп визитации. Сестрата пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. Ребус благодари и на двамата и излезе.

* * *

ХОГАН: Съгласен ли сте да запишем този разговор, доктор Колхун?

КОЛХУН: Нямам възражения.

ХОГАН: Това ще бъде и във ваш, и в наш интерес.

КОЛХУН: Няма какво да крия, инспектор Хоган. (Покашляне.)

ХОГАН: Да започваме тогава.

КОЛХУН: Може ли да задам един въпрос. Само за записа. Искате да ме питате само за Джоузеф Линц — за нищо друго, нали?

ХОГАН: Какво друго би могло да има, господине?

КОЛХУН: Исках само да проверя.

ХОГАН: Желаете ли да присъства адвокат?

КОЛХУН: Не.

ХОГАН: Прав сте, не е нужно. Хубаво, да започваме тогава… Ще говорим само за вашите отношения с професор Джоузеф Линц.

КОЛХУН: Да.

ХОГАН: Но в предишния ни разговор вие заявихте, че не познавате професор Линц.

КОЛХУН: Заявих само, че не го познавам много добре.

ХОГАН: Добре, господине. Ако наистина така сте казал…

КОЛХУН: Доколкото си спомням, беше точно така.

ХОГАН: Разполагаме обаче с нова информация.

КОЛХУН: Да?

ХОГАН: Според нея вие познавате професор Линц сравнително добре.

КОЛХУН: Твърдите така на базата на?…

ХОГАН: Нова информация на наше разположение. Нашият човек ни осведомява, че за Джоузеф Линц вие сте военнопрестъпник. Какво ще кажете, господине?

КОЛХУН: Лъжа. Нагла лъжа.

ХОГАН: Да разбирам ли, че не ви е смятал за военнопрестъпник?

КОЛХУН: О, мислеше го! Многократно ми го е казвал в лицето.

ХОГАН: Кога?

КОЛХУН: Преди години. Внуши си го и… Той беше побъркан, инспекторе. Разбираше се отдалеко. Човек, обзет от демони!

ХОГАН: Какво точно каза?

КОЛХУН: Не си спомням — беше много, много отдавна — някъде в началото на седемдесетте години.

ХОГАН: Бихте ни помогнал много, ако си спомните.

КОЛХУН: Заяви го посред някакъв прием — струва ми се в чест на важен посетител. Джоузеф настоя да се уединя за момент с него. Изглеждаше като болен от треска. И го изтърси: бил съм нацист и съм дошъл тук чрез някакъв много сложен път. Повтаряше го упорито.

ХОГАН: Какво направихте.

КОЛХУН: Казах му, че е пиян и не се чува какво говори.

ХОГАН: И?

КОЛХУН Прав бях, пиян беше. Наложи се да го отведат до дома му с такси. Не коментирах приказките му след това. В академичните среди човек свиква с известна степен на… ъ-ъ-ъ… ексцентрично поведение. Ние сме хора, обзети от фикс-идеи, няма спасение.

ХОГАН: Но Линц упорстваше, така ли?

КОЛХУН: Не съвсем, но… През няколко години… имаше… Той все намираше повод да подхвърли нещо, да спомене някое зверство.

ХОГАН: Търсеше ли ви извън университета?

КОЛХУН: Известно време телефонираше вкъщи.

ХОГАН: И вие сменяхте адреса си?

КОЛХУН: Да.

ХОГАН: Накрая прибегнахте до телефонен номер, нефигуриращ в телефонния указател, така ли?

КОЛХУН: Да.

ХОГАН: За да прекратите обажданията му, нали?

КОЛХУН: Да, нещо такова.

ХОГАН: Споделихте ли с някого за неприятностите си с Линц?

КОЛХУН: Имате предвид властите? Не. Той беше напаст, нищо повече.

ХОГАН: Какво се случи после?

КОЛХУН: После по вестниците започнаха да се появяват разни статии с предположения за евентуално нацистко минало на Джоузеф Линц, наричаха го вероятен военнопрестъпник. И той пак се вкопчи в мен.

ХОГАН: Обади се в офиса ви, нали?

КОЛХУН: Да.

ХОГАН: Излъгахте ни за това обаждане.

КОЛХУН: Извинявам се. Паникьосах се.

ХОГАН: Причината?

КОЛХУН: Просто… и аз не зная.

ХОГАН: И се срещнахте, нали? За да изясните нещата, така ли?

КОЛХУН: Обядвахме заедно. Той изглеждаше… нормален. Но приказките му бяха на луд човек. Излезе с точно разработена история, но тя не беше моята. Повтарях непрекъснато: „Джоузеф, в края на войната бях още юноша.“ Освен това съм документирано роден и отгледан тук.

ХОГАН: Как реагира на това?

КОЛХУН: Фалшифицирането на документи не било проблем.

ХОГАН: Фалшиви документи. Единият от начините да се скрие от света Йозеф Линцстек.

КОЛХУН: Да, така е.

ХОГАН: Вие лично смятате ли, че Джоузеф Линц е бил Йозеф Линцстек?

КОЛХУН: Не знам. Може би вестникарските истории го бяха подлудили… повярвал им е… Не знам.

ХОГАН: Но обвиненията срещу вас са започнали десетилетия преди шума по вестниците.

КОЛХУН: Така е.

ХОГАН: Той ви е преследвал, тормозил ви е. Заплаши ли ви, че ще предложи историята си на медиите?

КОЛХУН: Може и да го е сторил. Не си спомням.

ХОГАН: М-м-м…

КОЛХУН: Търсите мотив, нали? Причини да го искам мъртъв, прав ли съм?

ХОГАН: Вие ли го убихте, доктор Колхун?

КОЛХУН: Подчертано не!

ХОГАН: Някакви подозрения за извършителя?

КОЛХУН: Никакви.

ХОГАН: Защо не ни казахте истината? Защо ни лъгахте?

КОЛХУН: Защото знаех какво ще се случи. Знаех, че ще се вкопчите в мен. Надявах се глупаво, че ще съумея да избягна подозренията.

ХОГАН: Да ги избегнете ли?

КОЛХУН: Да.

ХОГАН: Линц е забелязан с млада жена в ресторанта, където е отвел и вас. Имате ли представа коя би могла да е тя?

КОЛХУН: Никаква.

ХОГАН: Познавате професор Линц отдавна. Какви са сексуалните му вкусове според вас?

КОЛХУН: Никога не съм мислил по въпроса.

ХОГАН: Никога ли?

КОЛХУН: Никога.

ХОГАН: А вашите, господине?

КОЛХУН: Не виждам връзката с… Добре, за записа: аз съм моногамен и хетеросексуален.

ХОГАН: Благодаря. Оценявам откровеността ви.

* * *

Ребус спря лентата.

— Има си хас.

— Какво ще кажеш? — запита Боби Хоган.

— Въпросът: „Вие ли го направихте?“ не е на място по време — според мен. Иначе не е лошо. Има ли още?

— Почти сме на края.

Ребус пак включи магнетофона.

* * *

ХОГАН: Срещата ви в ресторанта — нещо ново?

КОЛХУН: Старата песен на нов глас. Имена, дати… страните, през които са ме превели на път за Англия.

ХОГАН: Каза ви как точно е станало, така ли?

КОЛХУН: Наричаше го Пътя на плъховете. Операцията се ръководела от Ватикана — ако можете да го повярвате. И всички западни правителства са участвали в нещо като заговор с основна цел измъкване на всички нацисти на върхови постове — учени и интелектуалци — от руснаците. Направо… как да се изразя… миш-маш от Йън Флеминг и Джон льо Каре, нали?

ХОГАН: Но той говореше с подробности, така ли?

КОЛХУН: Е, да, но това се случва често, когато човек е обзет от фикс-идеи.

ХОГАН: Има книги на същата тема.

КОЛХУН: Така ли?

ХОГАН: Нацисти, прехвърлени тайно през океана… военни престъпници, спасени от бесилките.

КОЛХУН: Говорим за литература. Не приемате тези истории сериозно или?…

ХОГАН: Моята работа е да събирам информация, доктор Колхун. Ние не отхвърляме нищо, докато не получим доказателства за неговата несъстоятелност.

КОЛХУН: Разбирам. Проблемът ви е да отделите зърното от плявата.

ХОГАН: Имате предвид истината от лъжите, нали? Да, това наистина е проблем.

КОЛХУН: Имам предвид историите, които се чуват за Босна и Хърватско… геноцид, групови инквизиции, прикриване на виновните… Трудно е да се разбере кое е истина и кое лъжа.

ХОГАН: Само още един въпрос, преди да приключим. Имате ли представа какво е станало с парите?

КОЛХУН: Какви пари?

ХОГАН: Сумата, която Линц изтегля от банката си. Пет хиляди долара в брой.

КОЛХУН: Чувам го за пръв път. Друг мотив, така ли?

ХОГАН: Благодаря за отделеното време, доктор Колхун. Възможно е да се наложи да говорим пак. Не трябваше да ни лъжете и да спъвате работата ни.

КОЛХУН: Извинявайте, инспектор Хоган. Съзнавам грешката си, но се надявам, че и вие разбирате защо го направих.

ХОГАН: Мама не пропускаше да ме предупреди никога да не лъжа, господине. Благодаря ви отново за отделеното от вас време.

* * *

Ребус погледна Хоган.

— Майка ти ли?

Хоган сви рамене.

— Май беше баба ми.

Ребус доизпи кафето си.

— Сега вече знаем с кого е обядвал Линц единия път.

— Знаем още, че той е досаждал на Колхун от години.

— Колхун заподозрян ли е?

— Да виждаш някои други наоколо?

— Разбирам гледната ти точка, но все пак…

— Смяташ, че не е на нужното ниво за заподозрян, така ли?

— Не знам, Боби. Отговорите му звучат така, като че ли са репетирани. А накрая се усеща облекчението му.

— Мислиш, че не съм измъкнал всичко от него, нали? Бих могъл да го извикам отново.

Ребус не го чуваше. В главата му се въртяха приказките на Колхун за Босна и Хърватско: „историите, които се чуват… геноцид, групови инквизиции, прикриване на виновните“. Не историите, които човек чете по вестниците, а които чува. От кого би могъл да ги чуе? От Кандис? Или от Таравич?

Хоган потри нос.

— Имам нужда от едно питие.

Ребус пусна чашката за еднократна употреба в кошчето за отпадъци.

— Съобщението ти е получено и разбрано. Между впрочем някакви новини от Абърнети?

— Той е един гаден досадник — заяви Хоган, обръщайки му гръб.