Иън Ранкин
Врагът на моя враг (25)

22.

Върна се на бюрото си в Сейнт Ленард точно навреме: телефонът му звънеше призивно. На връщане бе мислил почти непрекъснато за Кандис. Седна, изпи две глътки кафе и едва тогава вдигна телефона.

— Инспектор Ребус.

— Какво, по дяволите, смята да прави онова дребно лайно? — зарева в ухото му гласът на Големия Гер Кафърти.

— Къде си?

— Къде смяташ, че съм?

— Май се обаждаш от мобифон.

— Нямаш представа какви неща се разхождат из „Барлини“. Сега ще ми кажеш ли какво става там, при вас?

— Чул си новината тогава.

— Копелето е подпалило къщата ми! Дома ми! Да не мислиш, че ще му се размине?!

— Чакай малко. Смятам, че съм намерил начин да стигна до него.

Кафърти се поуспокои.

— Казвай.

— Все още е рано. Искам да…

— И всичките ми таксита! — отпусна пак гърло Кафърти. — Тоя дребен лайнар!

— Мисли: каква реакция очаква той от теб сега? Това е въпросът от съществено значение. Повече от ясно е, че очаква моментален удар обратно.

— И ще си го получи!

— Подготвен е за него. Няма ли да е по-добре да го издебнеш и да удариш неочаквано?

— Това дребно копеле е нащрек, откакто са го вдигнали от люлката!

— Искаш ли да знаеш защо го е направил?

Яростта на Кафърти поутихна за миг.

— Защо?

— Защото смята, че ти си убил Мацумото в автомобилна катастрофа.

— Кого?

— Опитваше се да върти бизнес с него. Извършителят, който и да е той, направи всичко възможно да насочи вниманието към мен: външно изглежда като че ли аз съм бил зад кормилото на колата, предизвикала катастрофата.

— Нямам нищо общо с тая помия.

— Опитай се да убедиш Телфорд в това. Той е уверен, че съм го направил по твоя поръчка.

— И двамата знаем, че не е така.

— Правилно. Ние знаем, че някой ме е вкарал целенасочено в клопка, за да ме извади от играта.

— Какво беше името на оня, мъртвия?

— Мацумото.

— Японско име, нали?

В този момент Ребус съжали, че не може да гледа Кафърти в очите. Но дори и така да беше, пак едва ли би разчел мислите на старият хитрец.

— Японец е — съгласи се Ребус.

— Какви тогава ги бърка с Телфорд?

— Май интелигентността ти е хванала плесен.

Настъпи благодатна тишина.

— Нещо за дъщеря ти…

Ребус се смръзна.

— Какво?

— Магазин за стоки от втора ръка в Порти. — Имаше предвид Портобело. — Собственикът е купил нещо от някого. Включително касети с оперна музика и Рой Орбисън. Странно съчетание — направило е впечатление.

Ребус неволно стисна слушалката.

— Кой магазин? Описание на продавача?

В ухото му прозвуча кратък студен смях.

— Работим върху това, Сламенко, просто остави нещата на нас. А сега да се върнем на японеца — слушам те.

— Знаеш, че съм се наел да изкарам Телфорд от играта. Така се споразумяхме.

— Все още не съм видял никакво действие.

— Работя по въпроса!

— Искам да чуя нещо за японеца.

Ребус замълча.

— Как е Саманта? — запита внезапно Кафърти. — Така се казва, нали?

— Тя е…

— Защото изглежда като че ли аз изпълнявам моята част от пазарлъка, докато ти…

— Мацумото е член на Якудза. Чувал ли си за тях?

Кратка тишина.

— Чувал съм.

— Телфорд им съдейства в покупката на голф-клуб.

— За какъв дявол го искат?

— Не знам.

Кафърти пак замълча. Тишината се проточи толкова дълго, че Ребус се запита дали мобифонът му не е прекъснал.

— Работи на едро, нали? — В гласа на Кафърти като че ли се промъкна нотка на уважение, независимо от загубата на територия и влияние.

— И двамата познаваме хора, опитвали се да надскочат тавана си. — И в този момент в главата на Ребус се оформи неочаквано ясна представа за крайната цел на последните събития.

— Но както изглежда, Телфорд е още далеко от тавана си — изръмжа Кафърти, а моят ме е натиснал отвсякъде тук! И на всичкото отгоре не съм излежал и половината от присъдата си!

— Знаеш ли какво съм забелязал, Кафърти? Всеки път, когато външно като че ли започваш да свиваш знамената, разбирам, че вътрешно вриш и кипиш: планираш поредния си съкрушителен удар.

— Знаеш много добре, че трябва да върна удара, няма значение дали го искам или не. Малък ритуал, който трябва да се спази — като ръкостискането например.

— Колко хора имаш?

— Повече от достатъчно.

— Още едно, последно нещо… — Ребус не можеше да повярва, че го споделя с него. — Днес тук пристигна Джейк Таравич. Според мен фойерверките за твоя сметка са предназначени за него. Надеждата е, изглежда, че той ще бъде съответно впечатлен.

— Да разбирам ли, че Телфорд е запалил дома ми само за да се изфука на онова грозно руско копеле?

„Също като дете, което се изтъква пред родителите си — помисли Ребус. — Надхвърляйки тавана си.“

— Е, това вече е краят, Сламенко! — ревеше междувременно Кафърти в слушалката. — Всички прегради са вдигнати! Онези двамата искат да играят мръснишки с Морис Джералд Кафърти — прекрасно! Ще лепна и на двамата синя пъпка! Ще заразя и двамата! И докато свърша, ще се питат дали не са прихванали проклетия СПИН в последния стадий!

И с това се приключи телефонно-мобифонната сесия. Ребус върна слушалката на място, допи изстиналото кафе и провери получените съобщения. Пейшънс го питаше дали ще има възможност да отиде при нея на вечеря. Рона го информираше, че в болницата искат да проведат ново сканиране. Боби Хоган искаше да го чуе.

Обади се първо в болницата. Рона се впусна в дълги обяснения за предстоящо ново сканиране на мозъка, за да се прецени степента на увреждане.

— Защо не го направиха веднага?

— Не знам.

— Пита ли ги?

— Защо ти не ги попиташ? Когато не съм тук, си готов дори да спиш в стола край леглото на Саманта! Какво има — да не би присъствието ми да те плаши?

— Извинявай, Рона, имах тежък ден.

— Тежък и за всички други наоколо!

— Егоист съм, знам. Съжалявам.

Остатъкът от разговора им премина според познатия до болка шаблон. Затвори линията с облекчение. После телефонира на Пейшънс, не я намери и съобщи на телефонния й секретар, че с радост приема поканата за вечеря. Последно се свърза с Боби Хоган.

— Здравей, Боби. Добра ли се до нещо?

— Дребна работа. Срещнах се с Телфорд.

— Знам, той ми каза.

— Говорил си с него, така ли?

— Заяви, че не познава Линц. Разпита ли Семейството?

— Имаш предвид мотаещите се из офиса? Същата история.

— Спомена ли петте хиляди?

— Да не би кукувица да ми е изпила ума?! Слушай, попаднах на нещо и смятам, че ще можеш да ми помогнеш.

— Давай.

— В адресната книжка на Линц намерих два адреса на някакъв доктор Колхун. Отначало помислих, че става въпрос за личния му доктор.

— Той е лектор по славянски езици.

— Линц като че ли го е държал под око. Отбелязал е три адреса в един период от повече от двайсет години. Първите два адреса са комплектовани с телефонни номера, но не и последният. Направих проверка и се оказа, че Колхун е живял на него през последните три години.

— Е, и?

— Линц не е имал номера на домашния му телефон. Ако е искал да говори с него.

Ребус наостри уши.

— …му се е налагало да телефонира в университета — довърши той: имаше предвид разговора от двайсет и повече минути, отбелязан на телефонната сметка на Линц. Спомни си приказките на Колхун за Линц: „Срещал съм го на няколко официални събирания по определени поводи. Хората от нашия факултет не са така близки. Искам да кажа, ние не бяхме близки.“ — Не са били в един факултет — каза Ребус на глас. — Колхун заяви, че почти не са се срещали.

— Защо тогава Линц е отбелязвал различните му адреси в града?

— Нямам представа, Боби. Пита ли го?

— Не, но възнамерявам да го сторя.

— Той, изглежда, се е вживял в ролята на Невидимия. От цяла седмица напразно се опитвам да се добера до него. — За последен път са го видели в „Морвена“. — „Въпрос: дали Колхун не е връзката между Телфорд и Линц?“

— Върнал се е.

— Какво?

— Имам среща с него в офиса му.

— Идвам и аз. — Ребус постави слушалката на място и се отправи с бързи крачки към вратата.

* * *

Докато паркираше служебната „Астра“ без номера, зърна Кирстин Мийд в колата, напускаща паркинга. Махна с ръка, но тя не го видя, а докато намери и натисне клаксона, колата беше вече отпрашила в неизвестна посока. Запита се доколко познава Колхун — все пак тя го предложи за преводач…

Хоган висеше до перилата и бе станал свидетел на напразните му опити за връзка от разстояние.

— Познаваш ли я?

— Кирстин Мийд.

Хоган веднага се сети.

— Преводачката, нали?

Ребус изгледа високата сграда.

— Намери ли доктор Давид Леви?

— Още не се е обаждал на дъщеря си.

— Колко време стана вече?

— Достатъчно дълго, за да предизвика съмнения, но тя не изглежда много разтревожена.

Ребус се върна на конкретната работа.

— Как искаш да го изиграем?

— Зависи. Какво представлява като човек?

— Предлагам да задаваш въпросите си на фона на мълчаливото ми присъствие.

Хоган го изгледа, после сви рамене и отвори вратата. Заизкачваха протърканите каменни стъпала.

— Дано не са го тикнали чак на тавана.

Името на Колхун бе изписано на картонче, закрепено на врата на втория етаж. Отвориха я и се озоваха в къс коридор с още пет или шест врати. Офисът на Колхун беше първата стая вдясно: той вече стоеше на прага.

— Чух ви: тази сграда е с лоша звукова изолация. Влезте… — Явно не очакваше Хоган да се яви с придружител: гласът му заглъхна, щом зърна Ребус. Върна се в офиса си, покани ги да седнат, мота се известно време със столовете.

— Ужасен хаос — промърмори той, спъвайки се в купчина книги, трупнати на пода.

— Това чувство ми е познато, господине — обади се съчувствено Хоган.

Колхун се втренчи в Ребус.

— Секретарката ме информира, че сте ползвал библиотеката.

— Запълвах някои бели полета, господин Колхун. — Ребус се постара гласът му да звучи равномерно и безстрастно.

— Да, Кандис… — Колхун се замисли. — Имате ли новини за. Искам да кажа, дали тя…

— Днес ще говорим с вас за Джоузеф Линц — прекъсна гърча му Хоган.

Колхун се отпусна тежко на дървения стол, който изскимтя възмутено. В следващия миг Колхун пак бе на крака.

— Чай или кафе? Надявам се, ще ме извините за тоя хаос тук. Това не е обикновеното състояние на офиса ми, но.

— Благодарим за любезната ви покана, господине, но няма да се възползваме от нея. Бихте ли седнал? — Страхотен беше тоя Хоган.

— Разбира се, разбира се. — И Колхун пак се стовари върху нещастния стол.

— Джоузеф Линц, господине — подсказа Хоган.

— Ужасна трагедия… ужасна. Смятат, че е убийство, знаете ли?

— Да, знаем.

— Но да, разбира се. Извинявайте.

Бюрото пред Колхун беше много старо и повърхността му бе украсена с криволиците на дървесния червей. Полиците до стената се огъваха от тежестта на учебниците върху тях. По стените висяха стари репродукции, поставени в рамки, и черна дъска с една-единствена дума, изписана върху нея: „ХАРАКТЕРИСТИКА“. Върху перваза на прозореца бяха натрупани писмени работи, които почти скриваха долната част на стъклата. Стаята излъчваше осезаемо вонята на деформиран интелект.

— Тук сме, защото името ви беше вписано в адресника на господин Линц — продължаваше Хоган. — Процедурата изисква от нас да разговаряме с всичките му приятели.

— Приятели ли? — Колхун вдигна глава. — Не бих нарекъл себе си и господин Линц „приятели“. Бяхме колеги, но не смятам, че съм го срещал повече от три или четири пъти — и то официално! — в продължение на повече от двайсет години.

— Той обаче, изглежда, се е интересувал от вас, колкото и странно да ви звучи. — Хоган отвори бележника си. — Започваме с адреса ви в Уоръндър Парк Терас.

— Не съм живял там от седемдесетте години.

— Записал е и телефонния ви номер там. Следва Къри.

— Тогава бях на вълна живот сред природата…

— В Къри ли? — Гласът на Хоган прозвуча скептично. Колхун наклони глава.

— По-късно разбрах грешката си.

— И се преместихте в Дъдингтън.

— Но не веднага. Живях под наем тук-там, докато търсех да купя нещо.

— Господин Линц е записал телефона ви в Къри, но не и в Дъдингтън.

— Когато се преместих, не пожелах да впиша телефонния си номер в указателя.

— Имаше ли някаква конкретна причина за това решение, господине?

— Знам, че ще прозвучи ужасно, но… — загърчи се Колхун.

— Пробвайте ни.

— Не исках студентите да имат достъп до телефона ми и да ме безпокоят.

— Правят ли го?

— О, да. Телефонират, за да питат за това или онова, да искат съвети. Искат да потвърждавам дати за изпити, питат няма ли да се удължат посочените крайни срокове.

— Давал ли сте адреса си на господин Линц?

— Никога.

— Сигурен ли сте?

— Да. За него обаче не е било много трудно да стигне до него. Достатъчно е да запита някоя от секретарките.

Колхун като че ли губеше бързо самообладанието си. Столът отчаяно стенеше под него.

— Господине — продължаваше невъзмутимо Хоган, — има ли нещо, което желаете да ни разкажете за господин Линц, каквото и да е то?

Колхун само поклати глава, забил поглед в плота на бюрото си.

Ребус реши да вкара жокера в игра.

— Господин Линц е говорил с този офис повече от двайсет минути.

— Това просто не е… не е вярно. — Колхун изтри лице с кърпичка. — Господа, бих ви помогнал с удоволствие, но истината е, че почти не познавам Джоузеф Линц.

— Не ви се е обаждал по телефона, така ли?

— Не.

— И не знаете защо упорито е отбелязвал адресите ви в Единбург през последните три десетилетия?

— Нямам представа.

Хоган въздъхна театрално.

— В такъв случай пилеем напразно и вашето, и нашето време. Благодаря ви, доктор Колхун.

Лицето на учения се отпусна облекчено и неволно предложи красноречив отговор на всички зададени въпроси.

Слязоха мълчаливо по каменните стъпала — не бяха забравили забележката на Колхун за лошата звукова изолация. Колата на Хоган бе по-близо до изхода и двамата се облегнаха на нея, докато разменяха впечатления от току-що проведения разговор.

— Не е спокоен — забеляза Ребус.

— Крие нещо. Смяташ ли, че трябва да се върнем?

Ребус поклати глава.

— Остави го да се поти ден-два, после го удари.

— Не му хареса, че ти беше в офиса.

— Забелязах го.

— Онзи ресторант… Линц на обяд с възрастен господин…

— Защо да не го атакуваме, че е описан от персонала на ресторанта?

— Без да се впускаме в подробности, нали?

Ребус кимна.

— Пробвай го. Може да пропее.

— А какво става с другото лице, което Линц е водил на обяд там, младата жена? — запита Хоган.

— Нищо.

— Луксозен ресторант, възрастен мъж, млада жена…

— Момиче на повикване? — предположи Ребус. Хоган се изсмя.

— Все още ли ги наричат така?

Ребус се замисли.

— Това би могло да обясни телефонното обаждане до офиса на Телфорд. Но не вярвам Телфорд да е толкова безумен, че да говори за бизнес от офиса си. Освен това агенцията му за този вид услуги се управлява от друг адрес.

— Факт е обаче, че Линц се е обаждал точно там.

— А всички отричат.

— Персоналът на агенцията за компаньонки би могъл да е съвсем невинен. Господинът не желае да обядва сам и наема компания. А после — целувка по бузата, отделни таксита… — Хоган въздъхна безпомощно. — Въртя се в кръг.

— Познато чувство, Боби.

Вдигнаха глави към прозорците на втория етаж. Видяха Колхун на един от тях с кърпичка, притисната към лицето.

— Хайде да го оставим да се поти на спокойствие — предложи Хоган и отключи колата.

— Как се разбирате с Абърнети?

— Не ме безпокои много. — Хоган избегна погледа му.

— Замина ли си? — упорстваше тоя инат Ребус. Хоган се наместваше зад волана.

— Да. До скоро виждане, Джон.

Ребус остана на тротоара, смръщил лице. Изчака, докато колата на Хоган изчезна зад ъгъла, върна се и отново изкачи познатите вече стъпала.

Офисът на Колхун беше отворен, възрастният човек седеше зад бюрото си. Ребус мълчаливо седна срещу него.

— Бях болен — наруши мълчанието Колхун.

— Не, криехте се — коригира го Ребус. Колхун заклати глава. — Вие сте им казал къде е Кандис. — Старецът продължаваше да клати глава. — После сте се уплашил и те са ви скрили. Може би в някоя стая над казиното. — Ребус замълча. — Как се справям досега?

— Без коментари — изграчи Колхун.

— Да продължавам ли?

— Ако не ме оставите на мира, ще повикам адвоката си!

— Всеизвестния Чарлс Гроул, нали? — Ребус се усмихна. — Възможно е да са ви обучавали през последните няколко дни какво да говорите и как да се държите с мен, но каквото и да правят, не могат да променят извършеното от вас. — Ребус се изправи. — От самото начало сте знаел коя е тя, нали? Затова бяхте толкова нервен. Откъде знаехте коя е тя, доктор Колхун? Как така сте толкова близък с вонящо нищожество като Томи Телфорд? — Колхун сграбчи телефона с разтреперани ръце и направи няколко несполучливи опита да набере някакъв номер. — Спокойно, отивам си. Но пак ще говорим. И този път вие ще говорите, не аз. Ще говорите, защото сте страхливец, доктор Колхун. А страхливците рано или късно пропяват.