Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (1)

1

Лаудън Трип, с летен костюм и харвардска вратовръзка, дойде в офиса ми един хубав септемврийски ден и заяви, че иска да ме наеме.

— Какво говориш — възкликнах аз.

— Ти си учил в колеж — каза Трип. Той беше около петдесетгодишен, висок и слаб, със зачервено лице. Държеше лист хартия с нещо напечатано на него, като го четеше през полуочилата си.

— Няма вреда от това — казах аз. — Мислех да се занимавам с други неща.

— Играл си футбол в колежа.

Кимнах. Той пет пари не даваше дали ще кимна или не. Но аз обичах да кимам.

— Печелил си награди по борба.

Пак кимнах.

— Бил си се в Корея. Офицер ли си бил там?

— Не.

— Това е лошо. След това си бил полицай. Кимване.

— Това създава един малък проблем; уволнили са те. Можеш ли да кажеш нещо по този въпрос?

— На мен може да се разчита, лоялен съм и услужлив. Но не обичам да се подчинявам.

Трип леко се усмихна.

— Не търся момче за скаут!

— Това е още по-добре — отвърнах аз.

— Е — въздъхна Трип, — лейтенант Куърк каза, че си в състояние да изкараш хората от нерви, но на теб може да се разчита.

— Той винаги се е възхищавал от мен — казах аз.

— Очевидно си самоуверен — рече Трип. — Разбирам това. И аз съм минал по същия път. „Който е истински мъж, не трябва да се подчинява на никого.“

Кимнах насърчително.

— Знаеш ли кой е казал това?

Пак кимнах.

Трип почака един момент. Най-накрая не издържа:

— Е, кой?

— Емерсън.

— Много добре — каза Трип.

— С това приключихме ли? — попитах аз.

Трип наведе глава към мен в знак на извинение.

— Съжалявам, май наистина прекалих. Просто се опитвам да получа цялостна представа за теб.

Свих рамене.

— Не може да се прецени човек, освен ако не държи брадва в ръка — рекох аз.

Трип се намръщи за момент. И разтърси рамене, като че ли искаше да се отърве от конска муха.

— Така че — той спря за момент, — мисля, че ще свършиш работа.

Опитах се да изглеждам доволен. Той се втренчи в прозореца през мен и като си пое бавно дъх, си каза болката.

— Запознат ли си — попита той, — със случая Оливия Нелсън?

— Жената, която беше убита преди няколко месеца — казах аз. — Точно в средата на площад Луисбърг.

Той кимна.

— Използвала е моминското си име — обясни той. — Това беше жена ми.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Да.

Помълчахме малко, докато обмисляхме подтискащия факт.

— Полицията попадна в задънена улица — заразказва Трип. — Приключиха случая като акт на случайно насилие и тъй като убиецът не е оставил никакви улики, по всяка вероятност няма да бъде хванат, освен ако не реши да извърши ново убийство.

— Не си ли съгласен? — попитах аз.

— Искам да го хванат — каза Трип сковано, — и да си получи заслуженото.

— И искаш аз да направя това?

— Да… Лейтенант Куърк те предложи, когато изразих безпокойството си от липсата на напредък от официалните власти.

— Така че сега сме наясно — рекох аз. — Аз ще ти го намеря. Не се занимавам с наказания.

— Вярвам в системата — заяви Трип. — Ако успееш да го намериш, сигурен съм, че съдът ще го накаже.

— Ъ-хъ — изсумтях аз.

— Ти да не се отнасяш скептично към съда?

— Отнасям се скептично към повечето неща — отвърнах. — Възложен ли е случаят на някого?

— Да, един млад детектив.

— Как се казва?

— Фарел. Детектив Фарел. Не мога да кажа, че съм във възторг от него.

— Защо?

— Ами, млад е. Надявах се да го възложат на някой с повече опит.

Кимнах. Виждах, че имаше още нещо.

— И има още нещо, малко… не знам. Не ми прилича на типичен полицейски детектив.

Изчаках. Трип не продължи. Тъй като при всички случаи щях да се запозная с Фарел, не го подканих да продължи. Сам можех да преценя що за птица е.

— Имаш ли някаква теория във връзка с убийството? — попитах.

— Никаква. Не мога да си представя кой би искал да убие Оливия. Може да е някой луд.

— Добре — казах. — Първо ще говоря с ченгетата. Така поне ще знам това, което и те знаят.

— Значи ще поемеш случая?

— Естествено — отговорих.

Обсъдихме хонорара ми. Той не възразяваше да ми даде аванс. Нито пък аз.

— Единственото, което трябва да знаеш — обясних му аз, — е, че след като веднъж започна, довеждам нещата до край. Което може да означава, че ще ти задам много въпроси. Както и на приятелите, и на роднините ти. На хората не винаги им е приятно някой да се рови в кирливите им ризи. Трябва още от началото да си наясно, че ме наемаш да разбуля тайните ти, както и тези на близките ти.

— Разбирам — отвърна Трип. — Ако отидеш твърде далеч, ще те уведомя.

— Можеш да ме уведомиш — кимнах. — Но това нищо няма да промени. Правя, каквото съм се заел да направя. И продължавам да го правя, докато не го приключа.

— Ще работиш за мен, г-н Спенсър.

— Да, и можеш да ми платиш и да си сигурен, че ще работя по проблема ти, че няма да те измамя или излъжа. Но не можеш да ми казваш какво да правя, и ако не желаеш да приемеш това, няма смисъл да се залавям с работата.

На Трип това хич не му хареса. Но извади чековата си книжка, сложи я на ръба на бюрото ми и измъкна истинска автоматична писалка от вътрешния джоб на сакото си.

— Когато се нуждая от хирургична операция — каза той, — мисля, че не уча хирурга как да ме оперира.

— Чудесна аналогия — възкликнах.

Той кимна и ми написа чек с величествения си, леещ се по Палмеровски почерк. За хубава голяма сума. Чек, който човек с гордост може да депозира, което и направих, след като Трип си отиде.