Артър Хейли
Окончателната диагноза (24)

24

Дейвид Колман не можа да спи добре. През цялата нощ мислите му се връщаха към болницата, патологията и доктор Джоузеф Пирсън.

Нито едно от събитията през последните дни не беше намалило вината на Пирсън за смъртта на детето на семейство Алегзандър. Отговорността му си оставаше същата, каквато беше и преди седмица. Нито пък Колман беше променил убеждението си, че патологичното отделение на „Три общини“ представлява организационен хаос, безнадеждно затлачен от остарелите методи и още по-остарялото оборудване, годно единствено за боклука.

Но въпреки това през последните три-четири дни мнението му за Пирсън неусетно се бе променило. Отношението му към стария патолог странно се смекчи. Защо? Само преди седмица го считаше за изкуфял и некомпетентен старик, който трепери за топлото си местенце. Изтеклите дни с нищо не бяха променили нещата, Каква беше тогава причината да мисли по-иначе днес?

Наистина старият лекар се беше справил великолепно с епидемията. Решителността и авторитетът, с които действуваше, бяха на най-високо професионално равнище. Колман се съмняваше дали той самият би могъл да се справи толкова добре. Но какво от това? Опитът си казваше думата, и толкоз. Още повече, че при създалата се ситуация желанието на Пирсън да се справи отлично с последната си задача беше лесно обяснимо.

Всъщност това, което се беше променило, бе само личното му отношение към този човек. Преди седмица го беше класифицирал ясно и категорично — интелектуален бедняк независимо от постигнатите успехи в миналото. Днес обаче не беше толкова сигурен във верността на преценката си. Подозираше, че в близките дни ще бъде още по-несигурен.

Безсънието го накара да се появи в болницата твърде рано. Беше малко след осем, когато влезе в патологичния кабинет. На бюрото на Пирсън се беше разположил Роджър Макнийл.

— Добра утро — поздрави той. — Вие сте първият, предполагам, че другите си отспиват.

— Много ли изостанахме с основната работа? — попита Дейвид Колман.

— Не е чак толкова зле — отвърна Макнийл. — Понатрупаха се някои неща, но всички спешни заключения са изпратени. Седънс много ми помогна. Работеше толкова добре, че го посъветвах да си остане в патологията, вместо да се връща в хирургията.

Една внезапна мисъл разтревожи Колман.

— Какво стана със сестрата, на която отрязаха крака? Някой извърши ли дисекция на крайника? — Спомни си, че по диагнозата на момичето двамата с Пирсън бяха на коренно противоположни мнения.

— Не. — Макнийл измъкна една папка от купчината пред себе си: — Вивиан Лобъртън, това е името на момичето. Не беше спешно, затова не съм се занимавал с него. Кракът си стои в хладилника. Искате ли да направите тази дисекция?

— Да — отвърна Колман. — Така ще е най-добре.

Той взе папката и се отправи към малкото помещение в съседство със залата за аутопсии. Извади обвития в марля крайник от хладилника и започна да го разопакова. Плътта беше бяла и леденостудена. Кръвта около мястото на срязва-нето беше замръзнала. С лекота откри засегнатата от тумора област — твърда полукръгла бучка малко под коляното. Взе един скалпел и направи дълбок разрез. Това, което видя, моментално го заинтригува.

 

 

Прислужникът взе шапката и връхната дреха на Кент О’Донъл и ги окачи във вградения дрешник. Антрето беше широко и мрачно. Как е възможно човек, независимо дали е богат, или не, да живее в подобна обстановка, помисли си О’Донъл. Може би хора като Юстас Суейн черпят сила и увереност от огромните пространства, сводовете и колонадите стените от студен дялан камък, които напомнят за някакво феодално могъщество, безвъзвратно изчезнало в миналото Какво ли ще стане с този дом след смъртта на стареца? Най-вероятно музей или художествена галерия. А може би щеше да остане празен и забравен от всички, както много подобни жилища… Беше малко вероятно някой да го поиска за свой дом. После О’Донъл се сети, че между тези мрачни стени е преминало детството на Дениз. Едва ли е било, щастливо.

— Сър, днес мистър Суейн е малко отпаднал — каза прислужникът. — Пита дали бихте имали нещо против да ви приеме в спалнята си.

— Не, нищо — отвърна О’Донъл. Май спалнята е най-доброто място за това, което възнамеряваше да каже на стария богаташ. Поне ще има къде да полегне, ако получи удар.

Последва прислужника по широката вита стълба. Стъпките им заглъхваха в дебелия килим. Спряха се пред масивна врата, украсена с ковани гвоздеи. Прислужникът леко почука, после натисна бравата от ковано желязо и отстъпи встрани.

В първия миг, заслепен от разгорялата се в огнището цепеница, О’Донъл не можа да забележи Юстас Суейн. Топлината на огъня, прибавена към тази на августовското утро навън, правеше горещината в стаята непоносима.

Почака очите му да свикнат с полумрака и едва тогава различи стария богаташ. Беше легнал върху широко легло, чиито крака представляваха огромни лъвски лапи. Върху раменете му беше наметнат тъмен халат с монограм. Когато приближи, О’Донъл забеляза, че от последната им среща насам старецът се беше променил много. Изглеждаше изпит и отпаднал.

— Благодаря ви, че дойдохте — проговори Юстас Суейн с изненадващо тих и изтънял глас. Посочи стола до леглото си и О’Донъл седна.

— Научих, че сте пожелали да разговаряме. — Лекарят вече обмисляше как да смекчи някои от острите и прями думи, които искаше да каже на стария богаташ. Естествено, нямаше никакво намерение да отстъпва по отношение на Джо Пирсън, но при вида на болния старец желанието му за спор изведнъж се изпари. Бяха неравностойни противници.

— При мен идва Джо Пирсън — каза Суейн. — Преди два-три дни.

Ето, значи, къде е бил, когато изчезна от лабораторията и го търсеха из цялата болница!

— Каза ми, че напуска болницата. — Гласът на стареца беше загрижен, в него липсваше очакваната от О’Донъл агресивност.

— Да, това е вярно. — Хирургът с любопитство очакваше какво ще последва.

Старият човек се умисли за момент, после бавно продължи:

— Предполагам, че има неща, които никой не може да контролира. — В гласа му се прокрадна лека нотка на огорчение. Или примирение? Трудно беше да се каже.

— Така е — тихо отвърна О’Донъл.

— Джо Пирсън дойде при мен с две молби — продължи Юстас Суейн. — Първата беше да направя дарението си за болничното строителство без каквито и да било предварителни условия. И аз приех.

Настъпи мълчание, в което О’Донъл бавно проумяваше смисъла на чутото току-що. После старецът продължи:

— Втората молба беше лична. При вас работи един младеж… Мисля, че се казваше Алегзандър.

— Да — учудено отвърна О’Донъл. — Джон Алегзандър. Работи като лаборант.

— Загубил е дете?

О’Донъл кимна.

— Джо Пирсън ме помоли да поема разноските по следването му в Медицинския факултет. Разбира се, нищо не ми пречи да направя това. В края на краищата и парите могат да бъдат полезни за нещо. Нали така? — Суейн се пресегна и взе един дебел кафяв плик от масичката до леглото. — Вече се разпоредих. Ще му бъде отпусната сума, с която да живее добре — той и семейството му. В случай че след завършването си реши да специализира, ще бъдат отпуснати още пари…

Старецът млъкна, явно изморен от дългия монолог. След няколко секунди си пое дъх и все така бавно продължи:

— Не ми се ще да се огранича само с поемането на разноските за едно висше образование. Затова искам този фонд да стане постоянен и да премине под юрисдикцията на медицинския съвет на „Три общини“. Имам едно-единствено условие.

Юстас Суейн погледна О’Донъл право в очите:

— Да бъде наречен „Медицинска фондация Джоузеф Пирсън“! Някакви възражения?

Трогнат и засрамен, О’Донъл развълнувано промълви:

— Сър, далеч съм от такава мисъл! Нещо повече — намирам, че идеята ви е чудесна!

 

 

— Моля те, Майк! Кажи ми истината! — каза Вивиан. — Искам да я зная!

Двамата се гледаха в очите — Вивиан, полуизправена в болничното легло, а Майк Седънс на крака до него.

Това беше първата им среща след раздялата. Снощи, след като разбра, че няма да бъде евакуирана, тя отново го потърси по телефона и отново не успя да го намери. Тази сутрин той сам бе дошъл, без да чака да го повикат.

Очите й изпитателно оглеждаха лицето му, а страхът смразяваше тялото й. Инстинктът вече й подсказваше това, което съзнанието отказваше да приеме.

— Вивиан — промълви Майк. — Искам да поговорим.

Тя забеляза, че той трепери. Не отвърна нищо, погледът й беше все така прикован върху лицето му. Устните му бяха сухи и той ги навлажни с език. Усещаше, че се изчервява, чуваше тежките удари на сърцето си. Единственото му желание в този момент беше да се обърне и да избяга. Но остана неподвижен, а умът му напразно търсеше най-подходящите думи.

— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш, Майк. — Гласът на Вивиан беше равен, лишен от емоция. — Не искаш да се ожениш за мен. Такава, каквато съм, ще ти бъда само в тежест.

— Вивиан, скъпа!

— Недей, Майк! — прекъсна го тя. — Моля те, недей!

Той задъхано продължи:

— Ти трябва да ме изслушаш, Вивиан! Трябва! Не е толкова просто! — Думите отново му изневериха.

Цели три дни напразно търсеше точните думи за тази среща, макар и да съзнаваше, че каквото и да каже, то ще прозвучи грозно и жестоко. През цялата им раздяла Майк Седънс се опитваше да проникне в същността на душата си, на цялото си съществуване. Накрая успя, но това, което откри там, го накара да се отврати от себе си. То обаче беше истината. С желязна сигурност разбра, че бракът му с Вивиан е невъзможен. И то не защото тя беше инвалид. Не! А защото той самият не беше готов да приеме този факт.

В моменти на горчив самоанализ се беше опитвал да си представи всички възможни ситуации, които биха възникнали пред тях. Въображението му рисуваше най-различни картини — влизат например в изпълнена с хора стая. Той самият — млад, жизнен, здрав, а тя виси на ръката му, движи се бавно и внимателно, подпира се на бастун, протезата пронизително проскърцва… Виждаше се как се гмурка във вълните на при-боя, как лежи полугол на пясъка под лъчите на топлото слънце. А Вивиан до него — облечена, неспособна да сподели удоволствието му. Защото на никого няма да е приятно да гледа протезата й. Ако пък я свали, това веднага би я превърнало в неподвижна и гротескна фигура, от която всички със съжаление отвръщат очи.

И още.

Сподавяйки нежеланието и инстинктивното си отвращение, той се беше насилил да си представи сексуалния им живот. Въображението му беше нарисувало нова гротескна картина. Дали Вивиан сама щеше да сваля изкуствения си крак, или той трябваше да й помага? Можеха ли да изпитат приятния трепет на събличането, когато и двамата знаеха какво се крие под дрехите й? И как щяха да правят любов — с изкуствения крак или без него? Какво ли щеше да изпита младото му и горещо тяло при съприкосновението със студената пластмаса в случай, че го оставеха? И обратно, ако го махнеха, как ли щеше да понася чуканчето под себе си? Щеше ли да получи истинска наслада, любейки едно тяло, на което нещо липсва?

Премисляйки отново всички тези неща, Майк Седънс почувствува, че се изпотява.

Вивиан бавно проговори:

— Не е нужно да ми даваш обяснения, Майк. — За пръв път от началото на разговора и нейният глас потрепера.

— Но аз искам да ти обясня! Трябва да ти обясня! — Сега вече думите започнаха да се леят свободно, тичаха и се застъпваха в усилието му да накара Вивиан да го разбере. Дори и в този момент той се нуждаеше от разбирането й, нуждаеше се от малко успокоение за агонизиращата си съвест.

— Виж какво, Вивиан — отново започна той. — Дълго мислих за това и стигнах до извода, че ти… че ние…

Очите й го гледаха прямо Никога досега не беше забелязвал, че тя има толкова открит поглед.

— Не прави опити да смекчаваш нещата, Майк — гордо го прекъсна тя. — По-добре си върви!

Той съзнаваше, че наистина иска да се махне, да се скрие от погледа на тези открити и проницателни очи. Същевременно продължаваше да се колебае. Несигурно попита:

— А ти… Какво ще правиш?

— Не зная. Откровено казано, не съм мислила кой знае колко върху всичко това. — Тя се опита да успокои треперещия си глас: — Може би ще продължа с курсовете… ако ме вземат, разбира се. Освен това не зная дали съм напълно излекувана. И ако не съм, колко още ми остава… Така е, нали, Майк?

Той сведе очи и бавно тръгна към вратата.

Обърна се на прага за последен път:

— Сбогом, Вивиан.

Тя се опита да отвърне, но волята отказа да й се подчини, прекалено дълго се беше сдържала. Извърна се мълчаливо към стената.

 

 

От втория етаж Майк Седънс се отправи по стълбището към патологията. В залата за аутопсии завари Дейвид Колман, зает с някаква дисекция. Седънс спря поглед върху бялата безжизнена плът и тъмната кръв, която капеше от патологичния нож. В един ужасен миг той проумя какво реже младият лекар. Представи си един хубав крак, обут в тънък найлонов чорап и стегнат във висок сандал. Приближи се като хипнотизиран и бавно прочете името на пациента в отворената върху масата папка.

След това, залитайки, се отправи към вратата и излезе в безлюдния коридор. Опря се на стената и повърна.

 

 

— О, доктор Колман! Влезте, моля!

Кент О’Донъл любезно се надигна от бюрото си при влизането на младия патолог. Дейвид Колман тъкмо приключваше с измиването след извършената дисекция, когато го повикаха при главния хирург.

— Седнете — покани го О’Донъл, после протегна към него позлатената си табакера: — Цигара?

— Благодаря — прие Колман и се наведе над услужливо предложената му запалка. После се облегна в удобното кожено кресло. Инстинктът му подсказваше, че предстоящият разговор ще бъде повратна точка за целия му бъдеш живот.

О’Донъл се приближи до прозореца и изложи гърба си на щедрите слънчеви лъчи.

— Предполагам, знаете, че доктор Пирсън си подаде оставката — каза той.

— Да, зная — спокойно отвърна младият лекар. После, изненадващо дори за самия себе си, добави: — През последните дни той работеше, без да се щади. Денонощно беше в болницата.

— Това е вярно. — О’Донъл внимателно наблюдаваше горящия край на цигарата си. — Но не променя нещата. Разбирате, нали?

Колман съзнаваше, че шефът на хирургията има право.

— Разбирам — бавно отвърна той.

— Джо изяви желание да напусне веднага — продължи О’Донъл. — Което означава, че длъжността завеждащ патологоанатомичното отделение става вакантна. Бихте ли я заели вие?

За секунда Дейвид Колман се поколеба. Дълго беше мечтал за този миг. Едно цяло отделение под негово ръководство, свобода за реализация на собствените му идеи, за внедряване на най-новите научни открития, за практикуване на медицина от високо качество, за истински високи достижения в патологоанатомията…

После дойде страхът. Изведнъж почувствува смазващата тежест на огромната отговорност, която щеше да падне върху плещите му. Той и само той трябваше да поеме риска на окончателното решение. Последният избор, окончателната диагноза щеше да бъде предоставена нему и на никого друг! Ще може ли да се справи с тази огромна тежест? Беше ли подготвен за това? В този случай младостта му беше вратичката, през която, ако пожелае, може да се измъкне и спокойно да остане още няколко години помощник, без никой да го обвини в липса на смелост. По-късно отново ще има възможности да се издига. Но още в следващия миг разбра, че място за отстъпление няма. Че още с постъпването си в „Три общини“ беше направил първата крачка към това, което сега му предлагаха.

— Да — отвърна той. — Ако ми се предложи, ще приема.

— Мога предварително да ви уверя, че ще ви се предложи — усмихна се О’Донъл, после внезапно запита: — Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Стига да мога.

Главният хирург замълча. Подбираше думите си, чувствуваше, че казаното тук, в този момент, ще има важно значение и за двамата при бъдещата им работа. Накрая простичко запита:

— Бихте ли ми казали какво е отношението ви към медицината… и към тази болница?

— Трудно е да се изрази — внимателно отвърна Колман.

— Все пак опитайте.

Дейвид Колман се замисли. Винаги бе вярвал в нещо. Но то беше някъде дълбоко в него, никога не се бе опитвал да си го изясни и да го изложи точно и ясно. Може би сега бе дошло времето да направи това. Честно и открито.

— Предполагам, че истината е в това — започна той бавно — че всички ние — лекари, спомагателен персонал, болнични сгради и самото медицинско обслужване, ако щете — съществуваме с една-единствена цел: да помагаме на слабите, да лекуваме болните. Но мисля, че то понякога остава на заден план. Мисля, че се оставяме да затънем в медицината, в абстрактната наука и свързаните с нея усъвършенствувания, забравяме, че всички тези неща съществуват поради една-единствена причина — хората. Хората, които имат нужда от нас, хората, които се обръщат към медицината с молба за помощ. — Той изведнъж млъкна и засрамено добави: — Тромаво звучи…

— Не — отвърна О’Донъл. — Звучи много добре. — Почувствува прилив на задоволство и надежда. Инстинктът му не беше го подвел. Правилният избор беше налице. Още отсега усещаше, че двамата — главният хирург и завеждащият патологоанатомичното отделение — ще се разбират и ще работят добре. Ще творят, ще създават все повече полезни неща и с това ще допринасят за напредъка на „Три общини“. Разбира се, не всичко, създадено от тях, щеше да бъде съвършено — това никога не става. Ще има победи и провали, но целта им беше една и съща, а това беше главното. Не може да не вървят напред Ще работят в тясно сътрудничество — Колман е по-млад и в някои области опитът на О’Донъл ще му бъде от голяма полза.

През изтеклите няколко седмици главният хирург беше научил много нови неща. Неща, които дотогава не знаеше. Едно от тях беше фактът, че ентусиазмът може да прерасне в самодоволство също така лесно, както и равнодушието. Беше научил, че към нещастието пътищата са много. Но отсега нататък яростно ще се бори срещу самодоволството, а ръководената от доктор Колман патология може и трябва да бъде стабилна опора в тази борба.

После нещо му хрумна и той добави:

— И още нещо… Какво е отношението ви към Джоузеф Пирсън и начина, по който си отива?

— Не съм сигурен — отвърна Колман. — Бих искал да съм наясно, но се чувствувам някак раздвоен.

— Понякога не е толкова лошо да бъдеш несигурен — усмихна се О’Донъл. — Това помага срещу закостенелостта в мисленето. Но въпреки всичко съм на мнение, че трябва да знаете за някои неща. Разговарях с някои от по-възрастните лекари. И те ми разказаха неща, за които дори не бях подозирал… — Млъкна, за да събере мислите си, после тихо продължи:

— За тридесет и две години доктор Джоузеф Пирсън е направил твърде много неща за тази болница — неща, които отдавна са забравени, а новите хора като вас и мен изобщо не са ги чували. Той например е организирал първата кръвна банка. Днес това звучи странно, но навремето с срещнал доста силна опозиция. После се борил да създаде комисията за изследване на тъканите — казаха ми, че почти всичките му тогавашни колеги са се обявили против тази идея. Но все пак успял да се наложи и комисията допринесла значително за издигане качеството на хирургическите операции. Джо се е занимавал и с научноизследователска дейност — работил е върху причинителите на рака на простатната жлеза. Днес по-голямата част от тези причинители се знаят от всички, но малцина помнят, че ги е открил доктор Джоузеф Пирсън.

— Не знаех всичко това — бавно промълви Колман. — Благодаря ви, че ми го казахте.

— Е, така е… Всичко на този свят се забравя… Навремето Джо е докарал и куп нови неща в лабораториите — нови тестове, ново оборудване… За нещастие идва време, когато човек спира да търси новото. Започва да вегетира и ръждясва. Доста често се случва…

— Мисля, че сте прав — замислено каза Колман.

Двамата едновременно се изправиха и тръгнаха към вратата. Вече навън О’Донъл тихо промълви:

— Ще бъде добре, ако от време на време изпитваме и по малко състрадание. Видите ли, човек не знае дали някой ден сам няма да се нуждае от него…

В патологията се смрачаваше рано. Това беше цената да работиш в болничното приземие. Дейвид Колман запали осветлението и реши, че една от първите му задачи ще бъде да измести отделението на някой по-горен етаж. Дните, в които патолозите автоматически бяха отправяни към мазетата, безвъзвратно отминаваха; светлината и въздухът са им необходими точно толкова, колкото и на всички останали.

Той влезе в кабинета и видя, че зад бюрото седи Пирсън. Старият лекар опразваше съдържанието на чекмеджетата. При влизането му вдигна глава:

— Странно колко много боклуци събира човек за тридесет и две години — измърмори той.

За момент Дейвид Колман безмълвно го наблюдаваше, после промълви:

— Съжалявам.

— Няма нищо, за което трябва да съжалявате — изръмжа в отговор Пирсън. Затвори последното чекмедже и постави бумагите в разтвореното пред краката си куфарче. — Чух, че получавате нова длъжност. Поздравявам ви.

— Бих искал това да стане по друг начин — искрено отговори Колман.

— Вече е късно за подобни притеснения. — Старият лекар щракна ключалките на куфарчето и се изправи. — Е, предполагам, че това е всичко. Ако откриете още нещо, можете да ми го пратите заедно с пенсионния чек.

— Има нещо, което исках да ви кажа — промълви Колман.

— Какво е то?

— Младата стажантка… онази с ампутирания крак… Тази сутрин извърших дисекцията. Вие излязохте прав, а не аз. Туморът се оказа злокачествен. Несъмнена остеогенна саркома.

— Е, радвам се… Значи, поне в това не съм сгрешил.

Старият лекар откачи шлифера си от закачалката и тръгна към вратата. Понечи да хване дръжката, после изведнъж се обърна и странно срамежливо попита:

— Няма да се сърдите, ако ви дам един съвет, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Колман.

— Вие сте млад — заговори Пирсън. — Кипите от енергия и сила — това е хубаво. Познавате добре работата си, знаете за всички нововъведения в нашата област… неща, които аз не зная и никога няма да узная. Съветът ми е винаги да се поддържате в тази форма. Ще ви бъде трудно, бъдете сигурен в това. — Старият лекар махна по посока на бюрото, което току-що беше освободил: — Ще седнете на този стол и телефонът ще започне да звъни. Един път ще бъде администраторът, който ще ви занимава с бюджети. В следващия момент някой от лаборантите ще тръгне да напуска и трябва да го успокоявате. Лекарите ще идват за една или друга информация… — Старият лекар едва доловимо се усмихна: — После ще дойде ред на търговеца, който предлага нечуплива епруветка или безконечна горелка… И тъкмо когато ги разкарате, ще дойде някой друг… Все тъй върви. Накрая започвате да се чудите какво е станало… как се е получило така, че някои неща са убегнали от вниманието ви…

Пирсън млъкна, а Колман стоеше и безмълвно чакаше. Това беше изповед, с тези думи старият патолог разкриваше една част от своя живот. По-голямата му част…

— По този начин ще премине и следващият ден — продължи Пирсън. — И по-следващият, и още много дни. С изненада ще откриете, че годината се е изнизала, след нея друга, трета… И докато се занимавате с това, за което ви говорих, ще пращате другите на курсове и семинари — да чуят и научат някои новости в медицинската наука. Вие самият няма да имате време за подобни неща. Ще зарежете всякаква изследователска работа и понеже работите твърде много през деня, вечер ще сте уморен и съвсем няма да ви е до четене на медицинска литература. И тогава внезапно ще дойде денят, в който ще откриете, че това, което знаете и което сте учили, е безнадеждно остаряло. Но вече ще бъде твърде късно за промяна.

Гласът на Пирсън секна под напора на чувствата. Хвана ръката на младия лекар и почти умолително каза:

— Слушайте ме… слушайте стареца, който е изживял всичко това! Който вече е допуснал грешката да се занемари и изостане! Никога не позволявайте това да се случи и с вас! Бягайте от телефоните, папките и бумагите! Четете и умейте, бъдете винаги в крак с новото. Само тогава никой няма да може да ви напада, няма да може да каже по ваш адрес: „Този е свършен… Човек на вчерашния ден.“ Защото вие ще знаете колкото всички тях, а дори и повече. Защото на ваша страна ще бъде и опитът.

Гласът му изтъня и Пирсън се извърна.

— Ще се опитам да запомня думите ви — тихо каза Колман, после тихо добави: — Искам да ви изпратя.

Двамата изкачиха стълбите и потънаха в оживлението на главния болничен коридор Край тях забързано мина сестра, която държеше на ръцете си поднос с диетична храна. Бялата й манта прошумоля и остави след себе си аромат на прясно изгладена тъкан. После се отместиха настрана, за да мине инвалидна количка, на която седеше мъж на средна възраст с гипсиран крак. Двете патерици в ръцете му приличаха на прибрани в лодката гребла. Три стажантки притичаха с весел смях. Един човек буташе пред себе си количка, отрупана с вестници и списания. Млад мъж с букет в ръце бързаше към асансьорите. Някъде плачеше дете. Това беше болницата: жив организъм, огледало на големия свят отвъд стените.

Пирсън се оглеждаше. „Тридесет и две години, и край, помисли си Колман. Сигурно за последен път вижда всичко това. Какво ли ще бъде, когато дойде и моят ред, запита се той. Дали след тридесет години ще си спомням този момент? Дали тогава по-добре ще го разбирам?“

От радиоуредбата се разнесе женски глас:

— Доктор Дейвид Колман. Доктор Колман на етажа на хирургията!

— Започва се — каза Пирсън. — Замразен препарат. По-добре ще е да тръгвате — Той протегна ръка и добави: — Желая ви успех!

Колман откри, че му е трудно да говори.

— Благодаря ви — едва чуто отвърна той.

Старият лекар кимна и се извърна.

— Лека нощ, доктор Пирсън — каза една минаваща наблизо възрастна сестра.

— Лека нощ — отвърна той и тръгна към изхода. Спря точно под табелата, която забраняваше пушенето, и поднесе клечка кибрит към върха на пурата си.