Артър Хейли
Окончателната диагноза (22)

22

Доктор Джоузеф Пирсън огледа лабораторията с погледа на генерал, който инспектира армията си преди решителното сражение. В свитата му бяха включени Дейвид Колман, Роджър Макнийл, Карл Банистър и Джон Алегзандър.

Приключи с огледа и проговори:

— Задачата ни е една — да търсим. Един човек сред близо сто. С максимална бързина. Колкото повече се забавим, толкова по широки мащаби ще вземе епидемията. Отговора ще намерим в експерименталните проби, те са единственият материал, който подлежи на изследване. Вероятно още днес Ще имаме първите количества, но основната маса ще ни залее утре сутринта.

Той се обърна към Роджър Макнийл:

— Вашата задача, доктор Макнийл, ще бъде да се занимавате с всички изследвания, пристигащи от останалите отделения на болницата. Ще решавате кои от тях са спешни и кои могат да почакат. Спешните тестове ще прави Карл Банистър. Но не го затрупвайте с нищо излишно, тъй като ще ни трябва и за главната работа.

Макнийл кимна, а Пирсън продължи:

— Вие самият ще имате грижата за всички следоперативни заключения. Ще действувате по същия начин — предимство на спешните случаи и отлагане на останалите. В случай че не сте сигурен в дадена диагноза, ще се обръщате към доктор Колман или мен.

— Ясно. Започвам веднага. — Макнийл излезе от лабораторията, а Пирсън се обърна към останалите:

— Всяка екстрементална проба ще поставяме на отделна табличка. Не искам да рискувам — сложим ли няколко проби заедно, все нещо ще се обърка. — Обърна се към Алегзандър и добави: — Имаме ли достатъчно разтвор за обработката на тези близо сто проби?

Джон Алегзандър беше блед, със зачервени очи. Само преди половин час се беше върнал от стаята на Елизабет. Но въпреки всичко отговори стегнато и бързо:

— Не. Мисля, че разтворът ще стигне за около две дузини проби. При нормални условия това е няколкодневният ни запас.

Говореше машинално, като умът му по навик отчиташе нуждите на лабораторията. Все още не можеше да определи отношението си към доктор Пирсън. Би трябвало да мрази човека, поради чиято небрежност беше умряло детето му. И положително това чувство щеше да дойде. Но в момента го гнетеше единствено дълбока и тъпа болка, която се придружаваше от умора и печал. Добре, че през следващите часове щеше да затъне в работа до гуша.

— Ясно — каза Пирсън. — Тогава започвай с наличното количество.

Алегзандър кимна и последва Макнийл.

Пирсън започна да разсъждава на глас:

— Ще имаме деветдесет и пет проби, кажи ги сто. Ако приемем, че половината се окажат лактозно положителни, ще ни остане най-малко още толкова за по-нататъшните изследвания… — Той хвърли въпросителен поглед към Колман, който кимна с глава:

— Така е.

— Добре… Това означава, че ще ни трябват по десет епруветки за всяка проба Петдесет души — петстотин епруветки. — Обърна се към Банистър и запита: — Колко имаме в наличност? Чисти и стерилизирани?

Банистър пресметна наум и каза:

— Вероятно окото двеста.

— Сигурен ли си? — подозрително го погледна Пирсън.

Лицето на лаборанта поруменя:

— Най-малко сто и петдесет — отвърна той.

— Тогава поръчай още триста и петдесет. Обади се в склада и им кажи, че ни трябват още за днес. Като свършиш тая работа, вземи да подредиш наличните епруветки в комплекти по десет. Провери с какви реактиви разполагаш. Ще ти трябват още: глюкоза, лактоза, дулцит, сукроза, манитол, малтоза, ксилоза, арабиноза, рамноза и една бутилка за отделяне на индол^[1]. — Старият лекар изстреля наименованията без сянка от колебание, после погледна към лаборанта с едва доловима усмивка.

— Ще откриеш списъка и таблицата за реакциите на тифусните бактерии на страница 66-а от наръчника за лабораторни изследвания. Хайде, действувай!

Банистър тръгна към телефона, а Пирсън погледна към Дейвид Колман:

— Нещо да съм пропуснал?

Младият лекар поклати глава. Беше силно впечатлен, дори изненадан от решителността и компетентността, с която Пирсън пое ръководството на акцията в свои ръце.

— Не мога да се сетя за нищо повече — отвърна той.

Пирсън задържа за момент погледа си върху лицето му:

— В такъв случай да вървим да изпием по едно кафе — неочаквано предложи той. — Това може би ще е последната ни възможност за следващите няколко дни.

 

 

Майк Седънс си беше отишъл и Вивиан с пълна сила усети колко много ще й липсва присъствието му през следващите дни. Въпреки всичко беше убедена, че е постъпила правилно. Временната раздяла ще им помогне по-ясно да видят бъдещето. Самата тя нямаше какво да обмисля, защото беше сигурна в чувствата си. Но за Майк така щеше да бъде по-честно. Или пък обратното? Ами ако той реши, че тя подлага на изпитание чувствата му, защото е сигурна в превъзходството на своите собствени? Ами ако се обиди и разочарова от нея? Понечи да го потърси по телефона, после реши да му изпрати бележка по някого. Да му обясни, че съвсем не мисли така. Понякога е толкова трудно да изразиш точно мислите си! Смяташ, че това, което казваш, е правилно и ясно за всички, после изведнъж започваш да се тревожиш как ли ще изтълкува думите ти другият…

На вратата леко се почука и в стаята влезе мисис Лобъртън. При вида й Вивиан изведнъж забрави, че вече е пораснала, че е на цели деветнадесет години и може сама да решава проблемите си. Протегна ръце и проплака:

— Мамичко! Толкова съм объркана!

 

 

Прегледите на кухненските работници вървяха бързо и гладко. В една малка приемна — първата от редицата подобни помещения в поликлиниката, доктор Харви Чандлър приключваше с прегледа на един от готвачите.

— Можете да се обличате — каза му той.

В началото завеждащият отдел „Медицина“ не беше сигурен дали това, което върши в момента, отговаря на положението му в болницата. После реши, че трябва да се държи като командир, от чийто личен пример зависи изходът на сражението. И се зае с прегледите.

Имаше и друга причина, поради която доктор Харви Чандлър трудно понасяше някой друг да бъде централна фигура в ситуация като тази. Искаше му се да намали влиянието на О’Донъл и Джо Пирсън върху цялостния ход на кампанията. Естествено, като председател на медицинския съвет О’Донъл имаше право да бъде загрижен за състоянието на болницата. Но същевременно той си остава само един хирург и нищо повече, мислеше си Чандлър. А коремният тиф е работа на интернистите. Завеждащият се чувствуваше подценен в сегашната кризисна ситуация. Дълбоко в себе си доктор Чандлър вярваше, че е личност, богато надарена с качествата на ръководител, но рядко му се разкриваше възможност за изява. И ето, когато най-накрая такава възможност се появи, него го отстраняват от центъра на събитията и му определят роля, която, макар и немаловажна, с положителност е второстепенна. Все пак трябваше да признае пред себе си, че поне до този момент организацията на О’Донъл и Пирсън действуваше безотказно, а в края на краищата целта им беше една — да се открие причинителят на тифусната епидемия! В този момент много му се искаше човекът пред него да се окаже именно този причинител. Намръщи се на мислите си и се обърна към вече облечения готвач:

— Помнете, че по време на работа трябва да поддържате изрядна лична хигиена!

— Добре, докторе.

Човекът излезе, а на прага застана Кент О’Донъл.

— Здрасти — поздрави той. — Как върви?

Чандлър понечи да му се сопне, тъй като съвсем не беше забравил инцидента по време на събранието, но после се отказа. Той харесваше О’Донъл и беше доволен от работата му въпреки личното си убеждение, че главният хирург понякога е прекалено либерален с подчинените си. Все пак назначението му в болницата беше довело до немалко положителни промени. Ето защо отговорът му прозвуча напълно дружелюбно:

— Изпуснах им края от известно време насам. Мисля, че скоро ще свършим, а още нищо не сме открили.

— Нещо ново около болните? — попита О’Донъл. — Как са четирите съмнителни случая?

— Два от тях са вече сигурни. Другите два отпадат.

— Някой в тежко състояние?

— Няма. Да благодарим на бога, че съществуват антибиотици! Преди 15 години едно подобно нещо би представлявало огромна опасност.

— Да… Това е вярно. — „Въпреки цялата си грандомания Чандлър е добър и съвестен лекар“ — помисли си О’Донъл.

— Две от болните са медицински сестри — продължи завеждащият отдел „Медицина“. — Едната работи в психиатрията, а другата — в урологията. Останалите са мъже — работник от поддръжката и чиновник от архивата.

— От четирите различни краища на болницата — замислено промълви О’Донъл.

— Нямат никакъв контакт помежду си… освен храната. Всички се хранят в бюфета. Мисля, че сме на прав път относно предполагаемия източник на заразата.

— Няма да ти отнемам повече време — каза О’Донъл. — Отвън те чакат още двама, а пред другите кабинети има и повече. Ще се наложи да ги прегрупираме.

— Добре. Ще работя тук, докато всичко приключи. Нищо не трябва да ни спира! — Чандлър гордо се изпъчи на стола си. Последните му думи отново прозвучаха с познатата помпозност. Чувствуваше се горд от силата и мъжествеността, които според него се криеха зад тях.

— Оставям те да работиш — каза О’Донъл.

Разочарован от липсата на уважение към реакцията му. Харви Чандлър кисело добави:

— Помоли сестрата да прати следващия.

— Разбира се.

О’Донъл излезе и след миг в кабинета се появи младо момиче с картон в ръка.

— Дайте ми това — каза Чандлър. — Седнете. — Пое картона и приготви поредния формуляр: — Първо, искам да зная за всички заболявания, които сте прекарали. Вие и цялото ви семейство. Колкото повече си спомните, толкова по-добре. Да започнем с родителите ви.

Момичето започна да отговаря на внимателно поставяните въпроси, а ситният почерк на Чандлър постепенно изпълваше графите на формуляра. Както винаги, крайният резултат от работата му щеше да бъде образец на клинична картина, достоен за всеки медицински учебник. Една от причините, поради която доктор Чандлър беше стигнал до поста завеждаш „Медицина“, се дължеше на факта, че той беше изключително точен и педантичен клиницист.

Отдалечавайки се от поликлиниката, Кент О’Донъл за пръв път си позволи да погледне отстрани на случилото се през днешния ден. Все още беше ранен следобед, но от сутринта насам се бяха случили толкова много неща, че просто не можеше да ги обхване отведнъж.

Първо — погрешната диагноза на новороденото и смъртта му. Веднага след това — уволнението на Пирсън и оставката на Дорнбъргър; откритието, че повече от шест месеца в болницата са били пренебрегвани елементарни хигиенни изисквания. И накрая — случаите на коремен тиф, заплахата от сериозна епидемия.

Толкова много неща наведнъж. Защо? Как се стигна дотам? Не беше ли това симптом на неоткрита досега напаст, плъпнала из болницата? Предстояха ли още провали? Не бяха ли всички до един виновни, а той най-много от всички?

Бяхме прекалено уверени, че сегашното ръководство е далеч по-добро от предишното. Работехме, за да го направим такова. Вървяхме, че творим и вървим напред, че строим храм на здравето, място, където ще се практикува и преподава медицина на най-високо равнище. Но не се ли провалихме — напълно и сляпо — именно поради добрите си намерения? Късогледи и повърхностни ли бяхме, с поглед в облаците, възвишени от блестящите си мечти, без да обръщаме внимание на предупрежденията на ежедневието? Какво сме постигнали дотук? О’Донъл се замисли. Наистина ли тази сграда е храм на здравето? Или е само нещо, което наподобява храм, а всъщност е стерилно и кухо?

Вглъбен в неспокойните си мисли, О’Донъл механично крачеше из познатите коридори. Не забелязваше нищо около себе си. Влезе в своя кабинет и се изправи пред прозореца. Както винаги по това време, в болницата кипеше живот. Към входа силно накуцваше едър мъж, а до него ситнеше дребна женица. Една кола рязко спря, от нея изскочи човек и отвори вратата пред пребледняло момиче. Млада сестра подаваше завито в пелени бебе на щастлива майка. От далечния край на тротоара се приближаваше момче на ролкови кънки, тялото му грациозно се извиваше. Възрастен мъж в шлифер го спря да попита нещо. Момчето махна с ръка, после двамата се насочиха към входа на болницата.

Идват при нас с надежда, помисли си О’Донъл. А заслужаваме ли я? Дали успехите ни са повече от неуспехите? Ще можем ли някога да бъдем застраховани срещу грешките?

Постепенно мисълта му се насочи към по-конкретни неща. След днешния ден неминуемо предстояха големи промени Трябва да се запълнят празнините. Не само тези, които вече са факт, а и всички, които ще се появят в бъдеще. Трябва да се търсят слабостите. Трябва да се научат на по-честна самокритика, на по-задълбочен анализ. Нека днешният ден дълго се помни, нека се превърне в тъжен паметник на миналото и повратна точка за бъдещето.

Предстоеше много работа Ще започнат с патологията — най-слабото звено, виновникът за сегашното състояние на нещата. После още няколко отделения ще трябва да бъдат преустроени. Вече беше сигурно, че през пролетта започва строителството на новото болнично крило и двете програми — строителната и структурната — могат чудесно да се изпълняват едновременно. О’Донъл започна, да пресмята, планира и прогнозира как на практика да се осъществи всичко това.

Телефонът остро иззвъня.

— Междуградски разговор за доктор О’Донъл — прозвуча в слушалката гласът на телефонистката.

Беше Дениз В гласа й се долавяше същият онзи неясен оттенък, който го беше пленил преди време. След като си размениха обичайните поздрави, тя каза:

— Кент, скъпи! Искам да дойдеш тук в края на седмицата. Поканила съм няколко души в петък на вечеря и възнамерявам да те представя.

Колебанието му продължи само секунда.

— Ужасно съжалявам, Дениз, но няма да мога.

— Но ти трябва да дойдеш! — настойчиво каза тя. — Вече съм изпратила поканите и не мога да отложа нищо!

— Страхувам се, че не ме разбираш. — Той напразно търсеше точните думи: — В болницата има епидемия. Трябва да съм тук, докато я ограничим, а имам и други неотложни неща.

— Но, миличък! Ти самият каза, че ще дойдеш веднага, след като те повикам! — В гласа й се долови леко раздразнение. Изведнъж му се прииска да е до нея. Беше сигурен, че ще успее да я накара да го разбере.

— За нещастие не можех да зная, че ще се случи всичко това — тихо отвърна той.

— Но ти си голям шеф в болницата, нали? Сигурно можеш да намериш някой да те замества за един-два дни. — Очевидно Дениз не възнамеряваше да прояви разбиране.

— Страхувам се, че нещата не стоят точно така — отвърна той.

Настъпи мълчание. После Дениз се обади предвзето:

— Нали те предупредих, че съм голяма егоистка, Кент!

— Да, скъпа. Но аз те моля… — Той безпомощно млъкна.

— Това ли е последният ти отговор? — Гласът насреща беше мек, почти гальовен.

— Нямам друг — отвърна той. — Съжалявам. Ще ти се обадя, веднага след като приключим с всичко това.

— Добре, Кент, обади се. Довиждане.

— Довиждане. — Той замислено остави слушалката.

 

 

Беше около десет сутринта, вторият ден от избухването на епидемията. Както беше предвидил Пирсън, основната маса екстрементални проби започна да пристига още ранните утринни часове.

Пробите, в малки картонени чаши с капачки, бяха наредени на голямата маса в лабораторията. Всяка имаше етикет с името на своя „източник“, а Пирсън поставяше допълнително входящи номера и разпределяше необходимите формуляри.

След всяка такава обработка той прехвърляше пробата на Дейвид Колман и Джон Алегзандър, които разпределяха съдържанието й в малки таблички.

На съседната маса Банистър се занимаваше със спешните изследвания, които му възлагаше Макнийл — пълновластният господар на патологията за момента.

Лабораторията вонеше.

Всички с изключение на Колман пушеха. Пурата на Пирсън изпускаше облаци синкав дим, с които старият сякаш се опитваше да потисне лъхащата от отворените чаши воня. Беше предложил пура и на Колман, който я запали, но почти веднага я остави настрана. Намери, че вкусът й е почти толкова неприятен, колкото и тежкият въздух наоколо.

Джон Алегзандър съсредоточено работеше. С уверените движения, които бяха впечатлили Колман при първата им среща, той взе поредната чаша, махна капачката и притегли малка табличка. Върху нея преписа номера, който стоеше на капака. Обърна се и видя, че зад него се е изправил Дейвид Колман. Като си даваше сметка за присъствието на Пирсън в стаята, младежът тихо продума:

— Искам да ви кажа нещо, докторе.

— Кажете. — Колман постави табличката, която държеше, в пещта на нагревателя.

— Аз… ние… Реших да последвам съвета ви. Ще кандидатствувам в Медицинския факултет.

— Радвам се — искрено отвърна Колман. — Сигурен съм, че не грешите в избора си.

— В какво не греши? — Пирсън беше вдигнал глава и ги наблюдаваше.

Колман се върна на мястото си и отвори поредната чаша.

— Джон току-що ми каза, че е решил да кандидатствува в Медицинския факултет, както го бях посъветвал преди известно време.

— Аха! — Пирсън остро погледна младежа: — А кой ще те издържа?

— Жена ми ще работи, докторе. Пък и аз ще мога да работя през свободното си време в някоя лаборатория. Много студенти по медицина правят така. — Алегзандър погледна към Колман и добави: — Не си въобразявам, че ще е лесно. Но мисля, че си струва.

— Разбирам. — Пирсън изпусна облак дим и остави пурата си в пепелника. Личеше, че иска да каже още нещо, но се колебае. Накрая попита:

— Как е жена ти?

— Ще се оправи — тихо отвърна младежът. — Благодаря. За момент настъпи тишина, после Пирсън бавно продължи:

— Ще ми се да мога да ти кажа нещо, въпреки че думите не променят нещата.

Алегзандър вдигна глава и срещна погледа на стария патолог:

— Да, доктор Пирсън, наистина не ги променят.

 

 

Сама в болничната стая, Вивиан напразно се опитваше да прочете нещо от книгата, която майка й бе донесла. Накрая се отказа и я остави настрана. Искрено съжаляваше, че успя да убеди Майк да не идва при нея. Дали да не го повика? Очите й се спряха на телефона. Само да вдигне слушалката, и той ще дойде. Веднага, след броени минути! Дали глупавата й идея за временна раздяла струваше нещо? Та нали се обичаха, не беше ли достатъчно това? Дали да се обади? Ръцете й трепнаха, още миг и щеше да сграбчи слушалката. Овладя се с цената на върховни усилия. Не! Ще чака! Вече изтича вторият ден. Останалите три ще минат бързо и после Майк отново ще е до нея. Завинаги!

В общото помещение, половин час след поредното си дежурство, Майк Седънс се беше изтегнал в дълбокото кожено кресло и правеше точно това, за което толкова много настояваше Вивиан — мислеше. Мислеше за бъдещия си живот с жена, която има само един крак.