Артър Хейли
Окончателната диагноза (6)

6

— Поканих ви тук, защото се нуждая от подкрепата ви — каза О’Донъл и огледа хората, седнали около широката заседателна маса. Всички внимателно слушаха. От поканените липсваше само доктор Рубънс, който имаше насрочена операция.

— Всички знаем, че в патологията съществуват доста проблеми — продължи О’Донъл. — И вярвам, ще се съгласите с мен, че те са колкото медицински, толкова и персонални.

— Какви no-точно са тези проблеми? — обади се старият гинеколог Чарли Дорнбъргър, докато пълнеше лулата си. — Не разбирам за какво говориш, Кент.

О’Донъл очакваше нещо от този род, тъй като не забравяше, че Дорнбъргър и Пирсън са близки приятели.

— Бих искал да ме изслушаш, Чарли — любезно отвърна той. — Ще се постарая да ги разясня.

После методично започна да излага всичко — закъсненията на патологоанатомичните заключения, нарасналите изисквания към отделението, собствените си съмнения относно способността на Джо Пирсън да се справя с всичко сам. За илюстрация приведе случая с пациента на Бил Руфъс, а после цитира и сутрешния си разговор с Рубънс. Накрая разказа и за личната си среща с Пирсън, за отказа на стария да приеме втори патолог. В заключение каза:

— Убеден съм, че се нуждаем от още един човек, който да бъде в помощ на Джо. Искам подкрепата ви за да назначим такъв човек.

— Аз също съм загрижен за състоянието на патологията. — Харви Чандлър побърза да вземе думата веднага след О’Донъл, сякаш за да се спази протоколът. Думите му прозвучаха тежко и тържествено като адвокатска пледоария — както винаги дори и най-простите изречения излизаха надуто и патетично от устата му. — Но мнението на Джо Пирсън по въпроса може да усложни нещата. Все пак той е завеждащ отделение и ние трябва да внимаваме и да не подроним авторитета му.

— Съгласен съм — отвърна О’Донъл. — Точно за това искам да ми помогнете. — Пръстите му забарабаниха по масата, за да усилят тежестта на казаното: — Да ми помогнете да убедим Джо Пирсън в необходимостта от промени.

— Не съм сигурен, че това е начинът — обади се Бил Руфъс.

— Защо, Бил? — О’Донъл отбеляза, че днес колегата му носеше една от най-скромните си вратовръзки — само в три, вместо в обичайните четири разцветки.

— Мисля, че нямаме никакво право да обсъждаме евентуални промени в патологията в този състав и по този начин. — Руфъс огледа останалите, после продължи: — Аз самият имам търкания с Джо Пирсън, предполагам, че и останалите са в подобно положение. Но това съвсем не означава, че съм готов да се присъединя към някакъв тайнствен заговор за изритването му от болницата!

О’Донъл се зарадва. Беше предвидил подобна реакция и се беше подготвил.

— Преди всичко искам дебело да подчертая, че нито аз, нито който и да било друг от присъствуващите тук заговорничим, нека употребя твоите думи, за изритването на Пирсън!

Останалите посрещнаха думите му с одобрителен шепот.

— Погледнете на нещата така — продължи О’Донъл. — Всички сме на мнение, че работата в патологията трябва да се подобри. Да вземем например следоперативните заключения. Всеки ден закъснение означава неоправдан риск за пациента, на когото предстои операция… Впрочем не е нужно да ви обяснявам това.

— И нека не забравяме, че тези закъснения се отразяват и върху заетостта на болничните легла — намеси се Томасели. — Списъкът на чакащите пациенти продължава да е прекалено дълъг.

— Разбира се, вместо този разговор аз можех да свикам заседание на изпълнителния съвет — продължи О’Донъл. — И пак ще го направя, ако е необходимо, но вие добре знаете какво може да се случи. Джо е член на този съвет и познавайки характера му, няма да мине без скандали. Какво ще спечелим от подобно развитие на нещата? Ще докажем на Пирсън, че той вече не е в състояние да ръководи отделението си. А от медицинска гледна точка ще подроним собствения си авторитет и този на болницата, както правилно отбеляза Харви.

О’Донъл си помисли и за неща, които не можеше да изтъкне. Той държеше сметка и за влиянието на Пирсън сред старите лекари — членове на болничната управа, за неминуемата поляризация на силите след един открит скандал.

— Не казвам, че не съм съгласен с теб, но какво предлагаш?

Въпросът беше на Чарли Дорнбъргър. Всяка негова дума излизаше обвита в облак тютюнев дим.

— И по-живо, защото тук скоро няма да може да се диша сбърчи нос Руфъс. Вносна ли е камилската фъшкия, която пушиш, Чарли?

Хората около масата се усмихнаха, а О’Донъл реши да отговори без всякакви увъртания.

— Чарли, предлагам ти да поговориш с Джо от името на всички нас.

— В никакъв случай! — отсече Дорнбъргър. О’Донъл не се учуди на реакцията му, но беше решил да настоява докрай.

— Чарли, всички знаем, че си близък приятел на Джо. Точно затова те поканих тук. Само ти можеш да го убедиш.

— С други думи, да вадя кестените от огъня вместо вас — язвително отвърна Дорнбъргър.

— Помисли и ще видиш, че не е така, Чарли.

Доктор Дорнбъргър се поколеба. Усещаше погледите на останалите и знаеше, че чакат отговора му. Дали да приеме предложението на О’Донъл? В душата му се бореха две противоположни чувства — загрижеността му за доброто на болницата и личните му отношения с Джо Пирсън.

Той не се изненада от това, което чу за състоянието на патологията — отдавна подозираше, че там не всичко е наред. Но случаите с Рубънс и Руфъс, които О’Донъл цитира, направо го шокираха. Дорнбъргър знаеше, че О’Донъл не би свикал подобно съвещание, ако нещата не бяха сериозни. А той вярваше в преценката на главния хирург.

Същевременно Чарлс Дорнбъргър искаше да направи всичко възможно, за за помогне на Джо Пирсън. В този момент просто физически усещаше тежестта на вълната от неприятности, която заплашваше да погълне стария патолог, въпреки че О’Донъл, изглежда, искрено твърдеше, че не възнамерява да изхвърли Пирсън, пък и останалите споделяха, поне външно, мнението му. Накрая реши да приеме посредническата мисия. Огледа присъствуващите и запита:

— Всички ли са на същото мнение?

Първа се обади Люси Грейнджър:

— Аз много обичам Джо — замислено каза тя. — И Мисля, че всички го обичаме. Но въпреки това съм убедена, че промените в патологията са наложителни. — От началото на заседанието Люси не се беше обаждала. И тя изпитваше странно чувство след срещата си с О’Донъл. Искрицата, която припламна между тях предната вечер, я развълнува така, както отдавна не беше се вълнувала. Дали пък не беше влюбена в Кент О’Донъл, запита се тя. После веднага си каза, че подобни думи не отиват на възрастта й, че подхождат повече на пламенните младежи, а не на зрелите и самостоятелни хора с години професионален живот зад гърба си. В момента тя също се разкъсваше между лични и професионални проблеми, но съумя да се съсредоточи върху проблемите на патологията. В медицината човек се научава да изхвърля от съзнанието си всичко странично да се концентрира върху непосредствените задачи.

О’Донъл погледна към Руфъс:

— Бил?

— Ако Чарли приеме, аз съм съгласен — кимна хирургът.

Следващият беше Харви Чандлър. Шефът на отдел „Медицина“ спря поглед върху Дорнбъргър и надуто започна.

— По мое мнение това е най-доброто разрешение на въпроса, Чарли. Ще направиш голяма услуга на болницата, а и на всички нас.

— Добре тогава — каза Дорнбъргър — Ще видя какво мога да сторя.

За миг настъпи мълчание и О’Донъл усети всеобщото облекчение в залата. Знаеше, че остротата на проблема е разбрана от всички, и сега оставаше да се действува. Ако начинанието им се провали, той ще има пълното основание да прибегне до други средства. Нещата биха били много по-прости, ако не съществуваше този обременителен медицински протокол, помисли си той. Ако човек, който работи в някое промишлено предприятие, не изпълнява своите задължения, него просто го уволняват. Ако искат да му дадат помощник, дават му го и въпросът е приключен. Но в медицината нещата не могат да са толкова елементарни. Периметрите на началниците не са толкова ясно очертани и веднъж назначен, завеждащият отделение ръководи хората и организира работата си както намери за добре. И което е по-важно — човек не може да предприеме драстични мерки срещу него, тъй като не става въпрос само за длъжността като такава, а и за специалиста, който я заема и който, подобно на всички останали в болницата, държи най-вече на професионалната си репутация, защото тя е всичко за него. Проблемите са твърде деликатни, тъй като едно-единствено решение може да повлияе върху цялото бъдеще и живот на колегата практик. Ето защо трябва да се пипа предпазливо и без излишен шум.

— Доколкото разбирам, ще трябва да търсим някой свободен патолог — каза Хари Томасели.

— Няма да е зле да се поогледаме — отвърна О’Донъл и хвърли поглед към останалите. — Повечето от нас имат много познати в медицинските кръгове и не е зле да поразпитат. Ако чуете за някой млад, току-що завършил стажа си лекар, моля веднага да ме уведомите.

— В днешно време трудно се намират патолози — каза Бил Руфъс.

— Знам, че е така — въздъхна О’Донъл. — Това е още една причина да се отнасяме внимателно с Джо.

Хари Томасели отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и измъкна някаква папка.

— Тук имам нещо, което може да ви заинтересува.

— Какво е то? — запита Харви Чандлър.

— Наскоро получих „отворения списък“ на лекарите патолози — отвърна Томасели. — Откровено казано, имах чувството, че ще ни потрябва, и специално го изисках. Това име се появи преди една-две седмици.

— Дай да видя. — О’Донъл взе хартията от ръцете на Томасели. Знаеше, че този „отворен“ списък периодически се предлага на различните болници. В него се поместваха имената и данните на неработещите патологоанатоми с изричното им съгласие, разбира се. Съществуваше и друг, „затворен“ списък, който беше на разположение единствено на Асоциацията на патолозите. Той съдържаше имената на онези лекари, които, неудовлетворени от заеманите места, дискретно търсят нова работа. В тези случаи се процедираше по обратния път — болницата съобщава на дружеството за нуждата си от съответния специалист и тази информация се препредаваше на самите лекари. Направил избора си, кандидатът вече можеше директно да, се обърне към съответното здравно заведение. Но О’Донъл знаеше, че въпреки цялата тази сложна система повечето назначения се осъществяваха все пак на базата на личните контакти и препоръки.

Той хвърли поглед върху листа. На него беше написано името на някой си доктор Дейвид Колман, 31-годишен. Веждите му учудено се повдигнаха, като видя изредените под името му отличия. Завършил университета на щата Ню Йорк, стажант в клиниката „Белвю“. Две години в армията, през които непрекъснато се занимава с патология, и цели пет години практика в три от най-добрите болници на страната. Ето един човек, който явно е търсил най-добрата възможна квалификация.

Той подаде листа на Руфъс и се обърна към Томасели:

— Съмнявам се, че такъв човек ще се съгласи да дойде при нас. Началната заплата, която можем да му предложим, далеч не отговаря на неговата квалификация.

— Съгласен съм с теб — погледна го Руфъс. — Това е човек за някоя от най-големите болници. — После подаде листа на Харви Чандлър.

— Даа — проточи Томасели, после замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Какво щеше да кажеш, Хари? — полюбопитствува О’Донъл.

— Исках да кажа, че всъщност доктор Колман проявява интерес към нашата болница. — Томасели отново замълча, после бавно продължи: — Предполагам, че е чул нещо за неотдавнашната ни реорганизация, както и за бъдещите ни планове…

Внезапно настъпилото мълчание беше нарушено миг по-късно от О’Донъл:

— Откъде знаеш?

— Ами… Ние си разменихме по едно писмо.

— Не е ли малко странно всичко това, Хари? — запита Руфъс.

— Може би съм избързал, но когато получих това — Томасели посочи хартията, която вече беше в ръцете на Люси Грейнджър, — аз реших да пиша на доктор Колман. Нищо определено, разбира се. Просто исках да установя контакт… да извърша нещо като предварително проучване — Той се обърна към О’Донъл — Това стана веднага след разговора, който водихме преди около две седмици. Спомняш си, нали, Кент?

— Да, спомням си — О’Донъл би желал да бъде предварително информиран, макар че в длъжността си на главен администратор Томасели имаше правото да кореспондира с когото си иска. В случая нямаше нищо нередно, тъй като Хари не беше се ангажирал с името на болницата, а беше писал от свое име. Възможно е ходът да се окаже сполучлив.

— И казваш, че той проявява интерес? — запита О’Донъл.

— Да. Пожела да дойде и да разгледа. Щях да те уведомя, ако днес не се бяхме събрали да разглеждаме този въпрос.

Листът беше в ръцете на Дорнбъргър. Той го почука с показалеца си и запита:

— Какво трябва да направя във връзка с това? О’Донъл потърси одобрение в погледите на останалите, после каза:

— Мисля, че трябва да остане у теб, Чарли. Предлагам да го покажеш на Джо Пирсън.