Артър Хейли
Окончателната диагноза (2)

2

Камбаните на църквата „Христос Спасител“, намираща се на две преки от болницата, нестройно удариха единадесет в Момента, в който О’Донъл се отправи към кабинета на администратора. Странен и някак приглушен му се стори познатият звук, долетял от отворения прозорец наблизо. Отмести се за да даде път на забързана група лекари, които шумно се изкачваха по служебното стълбище насреща му, после машинално погледна часовника си. Групата утихна и всички отправиха почтителното „добро утро, докторе“ към председателя на медицинския съвет. На втория етаж О’Донъл отново спря, този път за да мине една сестра, тикаща пред себе си инвалиден стол На него седеше десетгодишно момиченце с превързано око, а на крачка встрани бързаше млада жена, по всяка вероятност майката.

Сестрата, на която се усмихна, без да я познае, го изгледа със скрито възхищение. Малко над четиридесетте, О’Донъл все още спираше женските погледи. Беше запазил фигурата, направила го преди години несменяем защитник във футболния отбор на колежа — висок, изправен, с широки рамене и здрави мускулести ръце. И до днес беше запазил навика да изпъва рамене назад преди вземането на някое важно решение сякаш преценяваше как да спре коварната атака на противника. Въпреки значителното си тегло той се движеше леко и пъргаво, а редовното занимание със спорт — тенис през лятото и ски през зимата, го поддържаше в отлична физическа форма.

О’Донъл не отговаряше на класическата представа за мъжка красота. В замяна на това притежаваше онова грубо и малко неправилно очертано лице, което жените често и малко странно намират за особено привлекателно. Единствено косата му бе докосната от хода на годините. До неотдавна гарвановочерна, напоследък тя бързо посивяваше. Сякаш пигментът изведнъж се беше предал и отстъпваше с широки крачки.

Отзад някой го повика по име и той отново спря. Беше Бил Руфъс, един от опитните хирурзи в болницата.

— Как си, Бил? — О’Донъл харесваше този човек — съзнателен и добросъвестен хирург с голяма клиентела. Пациентите му имаха доверие, защото излъчваше непоколебимо спокойствие и хладнокръвие. Болничният персонал също го уважаваше по-нисшестоящите лекари го ценяха особено високо заради колегиалния начин, по който даваше разпорежданията си, без да засяга професионалното им достойнство. А това качество решително липсваше на повечето хирурзи.

Единствената му чудатост (ако това можеше да се нарече така) беше навикът му да носи невъзможно екстравагантни вратовръзки О’Донъл вътрешно потръпна, като видя днешния избор на колегата си — тюркоазени кръгчета и яркочервени зигзагообразни линии върху фон от бледомораво и лимоненожълто. Руфъс беше обект на безкрайни шеги заради вратовръзките си — неотдавна един от психиатрите подметна, че те са „гноен кратер на врящ вулкан, добре прикрит под маската на консерватизма“. Единствената реакция на Руфъс беше искреният и добродушен смях.

Днес обаче изглеждаше разтревожен.

— Кент, искам да поговорим.

— Да отидем ли в кабинета? — заинтригувано попита О’Донъл, защото знаеше, че Руфъс няма да го безпокои за дреболии.

— Не, може и тук… Ето каква е работата, Кент. Става въпрос за следоперативните патологоанатомични заключения.

Отидоха до един от прозорците, за да избягнат оживеното движение по коридора. „Точно от това се страхувах“ — помисли си О’Донъл, след което запита:

— Какво имаш предвид, Бил?

— Заключенията се бавят. Прекалено дълго се бавят.

О’Донъл познаваше проблема много добре. Руфъс, както и повечето хирурзи, често пристъпваше към незабавна операция на пациентите с различни тумори. Веднъж изрязан, туморът се изпращаше за изследване от патологоанатома на болницата доктор Джоузеф Пирсън. Той правеше два вида изследвания. Първото ставаше в малка лаборатория, разположена непосредствено до операционната, още докато пациентът е под упойка. Замразяваше малко късче от тумора и го изследваше под микроскоп. Тази процедура даваше един от двата възможни отговора — злокачествен, което означаваше рак и налагаше разширение на операцията, или доброкачествен — присъда, която в повечето случаи означаваше, че с изваждането на тумора се прекратява и оперативната намеса, а пациентът се изпращаше в реанимацията.

— При замразените проби няма закъснения, нали? — О’Донъл не беше чувал оплаквания в тези случаи, но искаше да бъде сигурен.

— Не — отговори Руфъс. — Ако имаше, щеше да чуеш доста вой. Бавят се резултатите от пълния хистологичен анализ.

— Ясно. — О’Донъл искаше да спечели малко време, за да подреди мислите си. Припомни си целия цикъл: след замразяването всеки тумор се изпращаше в патологоанатомичната лаборатория, където някой лаборант внимателно го разделяше на тънки срезове. По-късно патологоанатомът ги изследваше и даваше окончателното си заключение в писмена форма. Понякога тумор, изследван в замразено състояние, изглеждащ доброкачествен или съмнителен, се оказваше злокачествен след пълния лабораторен анализ. При такива случаи промяната на патологоанатомичното заключение се приемаше като нещо нормално и пациентът се връщаше в операционната за съответната по-обширна хирургическа интервенция. Ето причината, поради която второто заключение трябваше да бъде дадено в максимално кратки срокове. О’Донъл беше убеден, че оплакването на Руфъс е именно в тази връзка.

— Ако се беше случило веднъж, нямаше изобщо да го споменавам — продължи Руфъс. — Зная, че в патологията са много натоварени, и не се опитвам да злепоставям Джо Пирсън. Но това започва да става практика, Кент.

— Говори конкретно, Бил. — О’Донъл не се съмняваше, че Руфъс има достатъчно факти в подкрепа на своето оплакване, но искаше да ги чуе.

— Добре. Миналата седмица оперирах една пациентка, мисис Мейсън. Диагноза — тумор на гърдата. Извадих го и след замразяването Джо Пирсън го обяви за доброкачествен. По-късно обаче в хирургическото изложение той промени диагнозата си и го обяви за злокачествен. — Руфъс сви рамене. — Не се оплаквам — зная, че не винаги е достатъчен един поглед под микроскопа.

— Е, и? — Макар и да знаеше какво ще последва, О’Донъл искаше да го чуе от устата на колегата си.

— Бедата е там, че Пирсън изпрати заключението си след осем дни, а междувременно пациентката беше изписана.

— Ясно. — „Ето го тежкия случай“ — помисли си О’Донъл. Случай, който не можеше да бъде подминат.

— Не е лесно — тихо продължи Руфъс — … да повикаш обратно една жена и да й кажеш, че си сбъркал… Че всъщност има рак и трябва отново да бъде оперирана.

Наистина не е лесно, О’Донъл добре го разбираше. Някога, още преди идването му в „Три общини“, и той беше имал подобен случай. Искрено се надяваше, че този случай никога няма да се повтори.

— Бил, ще ми позволиш ли да се занимая със случая, както аз намеря за добре? — О’Донъл беше доволен, че това се беше случило на Руфъс — с всеки друг от хирурзите нещата биха били по-трудни.

— Разбира се, стига да се направи нещо. — Руфъс имаше право да бъде настоятелен. — Имай предвид, че това не е изолиран случай. Просто този е по-лош от другите.

О’Донъл знаеше, че и това е истина. Но съществуваха и други неща, за които Руфъс дори не подозираше.

— Следобед ще говоря с Джо Пирсън — обеща той. — Ще го хвана след заседанието за смъртността при оперативно лечение. Ти нали ще присъствуваш?

— Да — кимна Руфъс.

— Е, там ще се видим, Бил. Благодаря ти, че ме извести. Обещавам да направя нещо.

„Нещо — помисли си О’Донъл, отдалечавайки се по коридора. — Но какво точно?“ Продължаваше да мисли за това, когато отвори вратата на администратора Хари Томасели.

Обичайното му място зад широкото бюро беше празно, но от дъното на облицования с брезова ламперия кабинет долетя гласът му:

— Тук съм, Кент.

Томасели се беше навел над широка, застлана с чертежи маса. О’Донъл се приближи безшумно по дебелия мокет.

— Мечтаеш ли, Хари? — докосна една от скиците той. — Знаеш ли, тебе ще те настаним във фантастична мансарда ето тук — на върха на източното крило.

— Нямам нищо против, стига да убедиш и съвета — усмихна се Томасели. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Ето го… новия Ерусалим…

О’Донъл се загледа в проекта. „Три общини“ щеше да изглежда съвсем друга с внушителното си ново крило, чийто проект вече беше доста напреднал. Всъщност то представляваше цяла отделна болница с пансион за медицинските сестри.

— Нещо ново? — попита той.

Томасели постави очилата си.

— Тази сутрин говорих с Ордън.

Ордън Браун беше президент на втория по големина стоманодобивен завод в Бърлингтън и председател на управителния съвет на болницата.

— Е?

— Сигурен е, че през януари ще получим половин милион долара за фонд строителство. Това оначава, че изкопните работи могат да започнат през март.

— А другите петстотин хиляди? Миналата седмица Ордън ми каза, че ще бъдат налице към средата на декември. — Още тогава О’Донъл си помисли, че председателят е настроен прекалено оптимистично.

— Браун ме помоли да ти предам, че е променил мнението си — отговори Томасели. — Вчера отново е говорил с кмета. Стигнали са до извода, че сумата може да бъде събрана до началото на лятото, а цялата кампания ще бъде приключена до есента на следващата година.

— Това се казва добра новина! — О’Донъл реши да забрави предишните си опасения. Щом Ордън е успял да се измъкне от най-неизгодното положение, значи, щеше да се справи докрай.

— О, и между другото — с привидно равнодушие добави Томасели — Ордън и кметът са уговорили среща с губернатора за следващата сряда. Изглежда, ще получим обещаното увеличение на щатската помощ…

— Още нещо? — с престорена острота запита О’Донъл.

— Та това малко ли е? Мислех, че ще бъдеш доволен — отвърна Томасели.

„Повече от доволен“ — помисли си О’Донъл. Една мечта, зародила се у него още с постъпването му в „Три общини“ преди три и половина години, беше на път да се осъществи. Странно как човек свиква с мястото! Ако навремето, в Харвардския медицински факултет, или по-късно, като главен хирург в „Кълъмбия презбитериън“^[1], някой му беше казал, че ще се задържи в една второразрядна болница от рода на „Три общини“, той щеше да го сметне за смахнат. Специализацията в лондонската „Бартс“^[2] само подсили намерението му да си намери място в някоя от най-добрите болници — „Джон Хопкинс“ или „Масачусетс Дженеръл“ например… Високата квалификация му даваше право на широк избор. Но преди да настъпи времето за решение, в Ню Йорк той се срещна с Ордън Браун, който го склони да посети Бърлингтън и да разгледа „Три общини“.

Беше потресен от това, което видя. Болничната сграда беше занемарена, организацията на работата — лоша, а нивото на медицинското обслужване (с малки изключения) — под всякаква критика. Завеждащите хирургията и вътрешното отделение не помръдваха от местата си с очевидната цел да запазят това приятно статукво завинаги. Администраторът — ключова фигура при отношенията между управителния съвет и медицинския персонал на всяка болница — беше един некомпетентен дърдорко. Програмата за квалификация на кадрите направо будеше насмешка. Бюджет за изследователска работа липсваше, а условията, при които работеха и живееха медицинските сестри, бяха почти средновековни. Ордън Браун не скри нищо и го разведе навсякъде. После отидоха у дома му, разположен на един от хълмовете край Бърлингтън. О’Донъл прие да остане за вечеря, след което възнамеряваше да хване първия самолет за Ню Йорк. Беше толкова ужасен, че дори не му се мислеше за Бърлингтън и „Три общини“.

По време на вечерята в тихата, украсена с гоблени трапезария на Ордън Браун той научи цялата история. Всъщност такива истории беше чувал и преди. Някога модерна и преуспяваща, измежду първите в щата, болницата „Три общини“ бе станала жертва на безотговорност и бездушие. Председателят на съвета бил застаряващ индустриалец, който предпочитал да прехвърля задълженията си на когото завари, и се появявал в болницата от празник на празник. Липсата на здраво ръководство не можело да не се отрази. Повечето завеждащи отделение — дългогодишни кадри — се противопоставяли на всякакви опити за промяна. По-младите им подчинени отначало се опитвали да се борят, после вдигали ръце и напускали. Накрая репутацията на болницата стигнала дотам, че никой млад лекар с висока квалификация не желаел да постъпи в нея. Това от свря страна довело до назначаването на по-слабо подготвени лекари.

Единствената промяна дошла с назначението на самия Ордън Браун. Преди три месеца старият председател бил починал и група влиятелни граждани убедили Браун да го наследи. Изборът не бил единодушен, защото старата гвардия в болницата имала свой кандидат — дългогодишния член на съвета Юстас Суейн. Браун все пак получил необходимото мнозинство и сега се опитвал да накара някои от останалите членове на съвета да възприемат неговите идеи за модернизация на болницата.

Борбата се оказала мъчителна. Предвожданите от Суейн консерватори и група стари лекари образували съюз, който ожесточено се противопоставял на предлаганите промени, и Браун бил принуден да прибягва до тънки дипломатически маневри.

Едно от нещата, за които се борел, било да разшири съвета и да привлече в него нови, по-активни членове. Имал предвид някои млади и енергични хора от деловите кръгове на Бърлингтън. Но поради липса на единодушие въпросът бил замразен.

Ако искал, откровено сподели Ордън Браун, можел да прокара решенията си със сила, като използува влиянието си, за да принуди някои от старите и пасивни членове да си подадат оставката. Но това би било недалновидно, тъй като повечето от тях били богати хора и всеки споменавал болницата в завещанието си. Прогонени, тези хора биха променили последната си воля. Юстас Суейн, собственик на цяла империя универсални магазини, вече намеквал, че нещата отиват натам. Затова Ордън Браун трябвало да действува предпазливо и тактично.

Все пак председателят получил пълномощия за намирането на нов главен хирург.

Тогава О’Донъл бе поклатил глава:

— Боя се, че тази работа не е за мен.

— Може би — бе отвърнал Браун. — Моля ви само да ме изслушате докрай.

Не му липсваше убедителност на този предприемчив мъж, който, макар и от заможно семейство, беше извървял дългия и труден път от обикновен работник до ръководител и най-накрая до президент на завода. Имаше усет към хората и това се дължеше на дългите години ежедневни контакти с най-различни личности. Може би именно в този усет трябваше да се търси причината, поради която беше поел нелекото задължение отново да издигне престижа на „Три общини“. И малкото време, което тогава прекараха заедно, беше достатъчно на О’Донъл да усети искрената всеотдайност на този човек.

— Ако решите да дойдете тук — беше казал Браун в края на онази вечеря, — няма да мога да ви обещая нищо определено. Изкушавам се да кажа, че ще можете да работите на спокойствие, но истината е, че ще трябва да се борите за всичко, което искате. Ще се сблъскате с открит отпор, с чужди интереси, с равнодушие. Ще има проблеми, по които няма да мога да ви подкрепям и ще трябва да се изправяте сам срещу всички… — Тук млъкна за момент; после тихичко добави: — Мисля, че единственото привлекателно нещо в подобна ситуация за човек като вас е предизвикателството — предизвикателство, което не всеки среща в живота си.

С това Ордън Браун беше приключил обсъждането на въпроса. После говориха за други неща — Европа, предстоящите избори, зараждането на близкоизточния национализъм. Браун беше пътувал много и беше добре информиран. По-късно го беше закарал на летището.

— Приятно ми беше да разговарям с вас — каза на сбогуване председателят, а О’Донъл се качи на самолета с твърдото намерение да забрави Бърлингтън и пътуването си до него да отчете като един полезен и навременен опит.

По време на полета се беше опитал да чете някаква статия за шампионата по тенис, която го интересуваше, но мозъкът отказваше да възприеме смисъла й. Мислите му продължаваха да се връщат към „Три общини“, към онова, което беше видял, и това, което трябваше да се направи. После, за пръв път от доста години, се беше запитал какво е собственото му отношение към медицината, какво значи тя за него и какво иска да направи от себе си… Какво трябва да й даде и какво ще остави след себе си… Не беше се оженил досега и едва ли щеше да го направи тепърва. Разбира се, любовни връзки не му липсваха, но нито една не беше постоянно… Накъде води тази пътека, запита се той. Харвард, презвитерианската болница, Бартс — добре. А после? Отговорът дойде някак си изведнъж, твърд и непоколебим. Мястото му е именно в Бърлингтън с неговата второразрядна болница! Веднага след приземяването си на летище „Ла Гуардия“ той изпрати телеграма на Браун с една-единствена дума:

„Приемам.“

Сега, загледан в плановете, които администраторът шеговито нарече „нов Ерусалим“, О’Донъл още веднъж прехвърли в съзнанието си трите и половина години, които го деляха от онази нощ. Браун излезе прав, че няма да му бъде лесно. Всички главоболия, които му предрече навремето, се изпълниха. Макар и бавно, най-сериозните от тях бяха вече преодолени.

След пристигането на О’Донъл предишният главен хирург си подаде оставката без излишен шум. Кент бързо обедини около себе си хирурзите, които имаха желание да работят за по-добро медицинско обслужване. Преразгледаха правилата за работа в операционните и създадоха комисия да следи за тяхното спазване. Беше възстановена дейността на тъканната комисия, която до този момент почти не съществуваше.

Нейно основно задължение бе да не допуска оперативно отстраняване на здрави органи. Учтиво, но твърдо по-слабите хирурзи бяха поканени да работят в рамките на възможностите си. На няколкото некадърни резачи на апендикси се, даде възможността да подадат оставка без много разправии или да бъдат уволнени. Повечето предпочетоха да напуснат без усложнения, въпреки че се лишаваха от основния си доход. Между тях имаше и един (О’Донъл вече не помнеше името му, който беше отстранил бъбрека на възрастен пациент, без дори да разбере, че другият му бил отдавна изваден при предишна операция. Ужасната грешка се разкри едва при аутопсията.

Отстраняването на този хирург беше лесно. Но с други не беше така. Окръжният медицински съвет беше отрупан с жалби, а двама от уволнените заведоха дело срещу управата на болницата. О’Донъл очакваше с неприятно чувство предстоящото съдебно разследване и неизбежната вестникарска шумотевица около нето.

Но въпреки трудностите той и хората му постигнаха своето. Постепенно личният състав се попълни с нови висококвалифицирани специалисти, някои от тях възпитаници на неговата алма матер, отстъпили пред настойчивите му увещания.

Междувременно отдел „Медицина“ в градския съвет беше оглавен от доктор Чандлър — бивш кадър на „Три общини“, настроен критично към старото ръководство. Чандлър беше специалист по вътрешни болести. Мнението му по въпросите на болничното ръководство беше доста различно от това на О’Донъл, но макар и да го считаше за доста надут и славолюбив човек, О’Донъл оценяваше положителните му качества. Особено когато ставаше въпрос за нивото на медицинското обслужване.

През тези три и половина години настъпиха значителни промени и в административното управление на болницата. Няколко месеца след своето назначение О’Донъл беше споменал пред Ордън Браун за един изключително способен помощник-администратор. Председателят взе самолета и след два дни се върна с договор в джоба си. След месец старият началник на административния отдел, щастлив, че ще може да се разтовари от неимоверно нарасналите си задължения, беше пенсиониран с всички почести. На мястото му дойде Хари Томасели и оттогава пелият административен отдел заработи с компетентната деловитост на своя ръководител.

Преди около година О’Донъл беше избран за председател на медицинския съвет при болницата и това го направи старши сред практикуващите лекари в „Три общини“. С помощта на Томасели и доктор Чандлър той направи много за квалификацията на младите и по-възрастни лекари, което от своя страна доведе до набъбване на купчината молби за постъпване на работа.

Но им предстоеше дълъг път. О’Донъл добре съзнаваше, че са още в началото на обстойната програма, обхващаща трите основни принципа на медицинската практика — обслужване, обучение и изследователска дейност. Самият той беше на четиридесет и две, след няколко месеца навършваше четиридесет и три години. Едва ли щеше да успее да приключи с всичко, с което се беше захванал. Но началото бе добро. Оказа се, че импулсивно взетото преди три и половина години решение е било правилно.

Разбира се, не можеше да се каже, че новата структура е без пукнатини. Това не е възможно. Високите цели не се постигат нито лесно, нито бързо. Някои хора сред старшия медицински персонал все още се противопоставяха на промените, а тяхното влияние в съвета съвсем не беше незначително. Тях както и преди ги ръководеше вездесъщият Юстас Суейн, известният на всички твърдоглавец. Тази група продължаваше да се оплаква от „неразумното бързане“ на младите, обвиняваше ги в липса на опит. „Може би това не е толкова лошо“ — мислеше си О’Донъл, докато възприемаше тактиката на търпеливото изчакване, въпреки недоволството на по-младите и енергични лекари.

След разговора си с Бил Руфъс той още веднъж се замисли върху сложността на ситуацията. Патологоанатомичното отделение на „Три общини“ беше главната крепост на стария режим. А доктор Джоузеф Пирсън, който ръководеше отделението като своя лична собственост, работеше в болницата цели тридесет и две години. Познаваше отблизо повечето членове на съвета, а негов редовен партньор по шах беше Юстас Суейн. Тук трябваше да се има предвид и друго: Джо Пирсън съвсем не беше лош специалист. Напротив — имаше име на отличен патолог. Преди години минаваше за един от най-активните привърженици на изследователската работа и известно време беше заемал поста президент на Щатската асоциация на патолозите. Трудностите произлизаха от факта, че работата в отделението нарасна неколкократно и вече не беше по силите на един човек. О’Донъл подозираше, че хистологичната лаборатория има нужда от основен ремонт.

Но тук на преден план отново излизаха средствата за бъдещото строителство. Търканията между О’Донъл и Пирсън щяха пряко да засегнат Юстас Суейн, а оттам — и плановете на Браун за събиране на необходимите средства до есента на следващата година. Личното дарение на Суейн беше толкова голямо, че загубата му би представлявала тежък удар, да не говорим за влиянието на стария богаташ върху някои от най-видните граждани на Бърлингтън. Малко или много, този човек беше в състояние да провали или подпомогне непосредствените им задачи.

О’Донъл се надяваше, че проблемите на патологията могат да почакат още известно време. Толкова много важни неща чакаха разрешението си. Все пак той трябваше да действува, и то бързо, по повдигнатия от Руфъс въпрос. Вдигна глава от чертежите и каза:

— Хари, мисля, че скоро ще ни се наложи да се сражаваме с Джо Пирсън.