Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Diagnosis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Окончателната диагноза

Американска. Второ издание

„Народна култура“, София, 1992

 

Превод Веселин Лаптев

Предговор Димитри Иванов

Рецензент Жечка Георгиева

Редактор Иглика Василева

Редактор на издателството Дора Барова

Художник Николай Пекарев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Евгения Джамбазова

 

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат октомври 1992 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 20. Издателски коли 16,80

ДФ „Народна култура“ — София

ДФ „Балкан-прес“ — София

ISBN 954-04-0063-5

 

Doubleday Dell Publishing Group, Inc.


1

В горещото лятно утро животът в бърлингтънската болница „Три общини“ пулсираше с ритъма на океански прибой около самотен остров. Навън жителите на Бърлингтън[1], щат Пенсилвания, се потяха при 33 градуса на сянка и 78 процента влажност на въздуха. Ако някой си направеше труда, щеше да открие, че тези цифри са още по-високи в покрайнините на града, при завода за стомана и железопътни релси, където сянка почти нямаше, а термометри изобщо липсваха.

В болничната сграда беше по-прохладно. Но напълно спасени от жегата бяха само шепа избрани пациенти, които опитните специалисти преглеждаха зад вратите на кабинети с климатична инсталация.

В приемната на партера липсваше такава инсталация и Мадж Ренолдс извади книжна салфетка — петнадесета от сутринта насам. Избърса лицето си и помисли, че скоро отново ще трябва да отскочи до тоалетната, за да се напръска с дезодорант. Тридесет и осем годишна, мис Ренолдс беше началник на приемното отделение и запалена читателка на всички брошури по въпросите на женската хигиена. Това я бе превърнало в маниачка на тема чистота, което обясняваше редовните й прескачания до тоалетната в дъното на коридора особено сега, в летните горещини. Но за момента реши да изчака — първо трябваше да определи четиримата нови пациенти, които болницата щеше да приеме в следобедните часове.

Само преди няколко минути беше получила дневната сводка за положението в различните отделения, която показваше, че са били изписани 26 пациенти вместо 24, както бе очаквала. Като прибави към сметката снощните два смъртни случая, мис Ренолдс видя, че ще може да отметне още четири имена от дългия списък на чакащите да постъпят в болницата Четирима души в Бърлингтън или околностите му, които със страх или надежда очакваха това обаждане, щяха да се стегнат надве-натри и доверчиво да се оставят в ръцете на медицината — такава, каквато се практикуваше в болница „Три общини“. С шестнадесетата салфетка в ръка мис Ренолдс разтвори папката пред себе си и вдигна телефонната слушалка.

 

 

Пациентите, които чакаха пред поликлиниката в другото болнично крило на партера, бяха по-добре от служителите в приемното отделение. Макар и за кратко, те можеха да се скрият от жегата и това ставаше, след като им дойдеше редът да влязат в някой от шестте кабинета с климатична инсталация, разположени симетрично около общата чакалня. Вътре шестима специалисти раздаваха безплатно съветите си на хора, които не можеха или не желаеха да плащат таксата, определена от същите тези специалисти в частните им кабинети, намиращи се в сградата на „Медикъл Артс“ в центъра на града.

Старият Руди Хърмънт, общ работник, когото семейството му успяваше да накара още да се потруди, доволно се разположи в хладната стая, докато доктор Макюан, специалист по уши, нос и гърло, се мъчеше да открие причината за прогресиращата му глухота. Всъщност Руди не страдаше кой знае колко от нея. Тя дори представляваше предимство в някои случаи — например когато майсторите искаха да ю натоварят с допълнителни задачи или да го накарат да работи по-бързо. Но най-големият му син реши, че има нужда от преглед, и ето ю тук.

Раздразнен, Макюан измъкна отоскопа от ухото му и изръмжа:

— Да бяхте поизмили поне част от мръсотията вътре!

Подобна грубост не беше в стила на Макюан. Но сутринта на закуска жена му продължи започната от снощи кавга за ежедневните разходи и до такава степен го ядоса, че излизайки на заден ход от гаража, той смачка задния десет калник на новия си „Олдс“.

Руди погледна неразбиращо:

— Какво било?

— Казах, да бяхте… О, нищо, нищо! — Макюан не можеше да разбере дали състоянието на стареца се дължеше на напредналата му възраст или на някой малък тумор. Случаят беше любопитен и професионалното му любопитство взе връх над раздразнението.

— Не ви чувам — повтори старецът.

— Няма значение, казах… Нищо! — повиши глас Макюан. В този момент благославяше глухотата на стария Руди и малко се срамуваше от собствената си невъздържаност.

 

 

В клиниката по общи болести дебелият доктор Тойнби запали цигара от фаса на току-що изпушената и погледна седналия насреща му пациент. Докато премисляше случая, той почувствува лек световъртеж и реши, че ще трябва да се откаже от китайската кухня за седмица-две; във всеки случай нямаше да му е много лесно, тъй като вече беше получил две покани за вечеря през седмицата, а наближаваше и вторник с традиционното посещение в „Гурмет“[2]

Определи диагнозата, спря строг поглед върху пациента си и каза:

— Имате излишни килограми и трябва да ви предпиша диета! По-добре да зарежете и цигарите!

 

 

На стотина метра от приемната завеждащата болничния архив мис Милдред забързано крачеше по оживения коридор. Без да обръща внимание на обливащата я пот, тя се опитваше да догони току-що изчезналата зад ъгъла фигура.

— Доктор Пирсън! Доктор Пирсън!

Старият патолог спря едва когато мис Милдред се изравни с него. Премести голямата пура в крайчеца на устата си и раздразнено изръмжа:

— Какво има пак?

Дребничката, петдесет и две годишна стара мома, метър и петдесет на най-високите си токове, потрепери пред разсърдения поглед на лекаря. Но най-важното нещо в живота й бяха протоколите, папките и архивите, та тя набра кураж:

— Трябва да подпишете тези протоколи за аутопсия, доктор Пирсън. От здравната комисия искат допълнителни екземпляри.

— Друг път, сега бързам. — Джо Пирсън беше в отвратително настроение, но мис Милдред не отстъпи:

— Моля ви, докторе! Ще ви отнеме само минутка! Три дена се опитвам да ви хвана!

Пирсън изръмжа и се предаде. Взе книжата и химикалката от ръцете й, пристъпи към близката маса и замърмори под носа си:

— Нямам никаква представа какво подписвам! Какво е това?

— Случаят Хоудън, доктор Пирсън.

Пирсън продължаваше да фучи:

— Има толкова много случаи! Не си спомням!

— Работникът, който бе паднал от скелето… — търпеливо започна мис Милдред. Ако си спомняте, компанията твърдеше, че е паднал вследствие на сърдечен удар, защото мерките им за безопасност били отлични и…

— Аха… — проточи Пирсън, без да спира да пише, а мис Милдред продължи.

— Но аутопсията показа, че сърцето на човека е било здраво и общото му физическо състояние изключва възможността.

— Зная, зная — прекъсна я Пирсън.

Извинявайте, докторе, мислех си…

— Нещастен случай. Ще трябва да отпуснат пенсия на вдовицата. — Пирсън прелисти заключението, намести пурата си и продължи да подписва. Натискаше толкова силно, че почти разкъсваше хартията. „Капките рохко яйце по вратовръзката му са повече от друг път“ — помисли си мис Милдред. После се запита откога ли не бе сресвал сивата си буйна четина. Външният вид на Джо Пирсън беше направо скандален. Съпругата му беше починала преди десетина години и оттогава насам дрехите на стария лекар придобиваха все по-плачевен вид. Шестдесет и шест годишният Пирсън приличаше повече на някой скитник, отколкото на завеждащ отделение в голяма болница. Под бялата престилка се виждаше плетена вълнена жилетка с оръфани илици и две големи дупки, вероятно причинени от някаква киселина. Измачканите му сиви панталони се свличаха непрекъснато, а олющените му обувки просто плачеха за боя.

Джо Пирсън подписа последния екземпляр и тръсна цялата купчина в ръцете на миниатюрната мис Милдред.

— Сега може би ще успея и да поработя, а? — Пурата му подскачаше нагоре-надолу и сипеше пепел по престилката му. Пирсън беше работил достатъчно дълго в „Три общини“ и хората му прощаваха грубости, които биха били непростими у един по-млад човек. А надписът „Пушенето забранено“, който се срещаше почти на всяка крачка, изобщо не му правеше впечатление.

— Благодаря, докторе. Много благодаря!

Той кимна едва-едва и продължи към фоайето, откъдето възнамеряваше да вземе асансьора за приземието. Но и двата асансьора бяха някъде по етажите. Пирсън ядно изруга и пое по стълбите към отделението по патология.

 

 

В хирургията три етажа по-горе атмосферата беше значително по-спокойна. Хирурзи, интернисти и сестри — всички по бельо под зелените си престилки — работеха значително по-леко в операционните, където температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Някои хирурзи, вече приключили с първите си за деня операции, се влачеха към служебната стая за чаша кафе. От стерилно изолираните операционни, разположени от двете страни на коридора, започнаха да изкарват все още упоените пациенти. Насочваха ги към реанимацията, където щяха да бъдат обект на непрекъснато наблюдение през следващите няколко дни.

Между две глътки кафе Люси Грейнджър, хирург ортопед, разпалено защищаваше фолксвагена, който си беше купила предния ден.

— Извинявай, Люси, но имам чувството, че мога да го настъпя, без да го забележа! — обади се доктор Бартлет.

— Това не е беда, Гил — отвърна тя. — Ти бездруго имаш нужда от разходката, която правиш, докато обикаляш детройтското си чудовище!

Гил Бартлет, един от специалистите по обща хирургия, беше известен с огромния си кремав кадилак, по чиято блестяща повърхност не можеше да се види нито едно петънце. Всъщност колата отговаряше точно на спретнатия външен вид на своя собственик, един от най-елегантните лекари в „Три общини“. Бартлет беше единственият в болницата, който носеше Вандайкова брадичка, винаги подстригана и оформена с вкус. Люси се забавляваше да наблюдава как тя подскача нагоре-надолу, когато Гил говори.

Към тях се приближи Кент О’Донъл, главен хирург и председател на медицинския съвет в болницата. Бартлет го поздрави:

— Кент, трябваш ми. Идущата седмица ще изнасям лекция пред сестрите — „Тонзилектомия при възрастни“. Имаш ли някой диапозитив, който да показва възпаление на горните дихателни пътища или пневмония?

О’Донъл прехвърли наум цветните снимки от лекторските си материали. Ясно му беше какво иска Бартлет — някои от по-малко известните усложнения след отстраняване на сливици при възрастни. Както повечето хирурзи, О’Донъл добре знаеше, че и при най-внимателната операция можеше да се случи парченце от сливицата да се изплъзне от форцепса и да попадне в белите дробове, където предизвикваше бърз абсцес. Спомни си, че има цял куп снимки на трахея и бял дроб, които отразяват точно това състояние.

— Мисля, че ще се намери нещо — отвърна той на Бартлет. — Довечера ще потърся…

— Ако нямаш трахея, дай му ректум[3] — намеси се Люси Грейнджър. — Той никога няма да открие разликата!

Цялата стая се разтърси от смях.

О’Донъл също се усмихна. С Люси бяха стари приятели, на моменти дори се питаше дали между тях не би могло да има и нещо повече, разбира се, при подходяща за това възможност… Много неща харесваше у нея, но най-много му допадаше начинът, по който се държеше сред хирурзите — това мъжко царство. И съумяваше да не изгуби нищо от женската си привлекателност. Поизтърканият халат, в който беше облечена в момента, я правеше безформена и малко безлична — както повечето от тях. Но той знаеше, че под него се крие стройна и добре сложена фигура, облечена може би малко консервативно, но с вкус.

Леко почукване прекъсна мислите му и миг по-късно в стаята влезе една от операционните сестри.

— Доктор О’Донъл, отвън чакат близките на пациента ви.

— Кажете им, че идвам веднага — отвърна той, след което влезе в съблекалнята и започна да развързва хирургическите си доспехи. Току-що бе завършил единствената си за деня операция. Набързо успокои близките на оперирания (отстраняване на жлъчни камъни, преминало без усложнения) и се отправи към канцеларията на главния администратор.

Един етаж над хирургията, в стая 48, Джордж Андрю Дънтън бе вече изгубил способността да усеща горещина или студ — от смъртта го деляха петнадесет секунди. Доктор Макмахън беше хванал китката му и следеше бавно замиращия пулс, а сестра Пенфийлд пусна вентилатора на максимални обороти, защото в стаята беше станало тясно и задушно от присъствието на цялото семейство. „Това се казва добро семейство“ — помисли си тя. Съпругата на умиращия тихо плачеше, дъщерята не издаваше нито звук, но по бузите й се стичаха сълзи, а синът стоеше гърбом — само раменете му потреперваха. „Дано се намери някой да поплаче и за мен, когато умра — помисли си Елейн Пенфийлд, — това е най-добрият некролог…“

Доктор Макмахън пусна ръката на болния и вдигна очи към останалите. Думите бяха излишни и сестра Пенфийлд акуратно отбеляза часа на настъпилата смърт — 10 часа и 52 минути предобед.

 

 

Това беше най-спокойното време за останалите болнични стаи на етажа. Сутрешните лекарства вече бяха раздадени, визитациите — приключени. Настъпилото затишие щеше да продължи до разнасянето на обеда, когато движението и суматохата достигаха своя връх. Някои от сестрите бяха слезли до кафенето, а други използуваха затишието, за да попълнят болничните картони.

„Оплакване от хронични болки в корема“, написа в картона на поредната пациентка сестра Уайлдинг. Тъкмо се готвеше да добави още ред, но изведнъж остави писалката.

За втори път тази сутрин прошарената петдесет и шест годишна мисис Уайлдинг — една от най-възрастните сестри в болницата, бръкна в джоба на престилката си и извади писмото. Беше пристигнало рано сутринта заедно с купищата болнични книжа. От плика изпадна снимка на млад лейтенант от морския флот, прегърнал красиво момиче. Погледна я за миг, после отново зачете познатите вече редове:

„Мила мамо, вероятно ще се изненадаш, но в Сан Франциско се запознах с едно момиче и вчера се оженихме. Зная, че това ще те огорчи, защото винаги си казвала, че искаш да присъствуваш на моята сватба… Но вярвам, ще разбереш“…

Сестра Уайлдинг прекъсна четенето и се замисли за момчето, което помнеше и което толкова рядко виждаше напоследък. След развода беше поела цялата издръжка на Адам — колежа, после в Анаполис[4], няколко кратки неделни свиждания, ваканциите… После флотата и ето го вече мъж, принадлежащ на друга, напълно непозната жена… Ще трябва да им изпрати поздравителна телеграма. Дълги години вярваше, че ще се пенсионира веднага след като Адам стъпи на крака и стане самостоятелен. Все намираше поводи за отлагане… Но сега това време настъпи. Сложи писмото и снимката обратно в джоба на престилката си и взе писалката. Под първото изречение добави с акуратния си четлив почерк: „Слабо повръщане и разстройство. Доктор Ройбенс е уведомен.“

 

 

Никой не можеше да предскаже кога ще настъпи час на затишие в родилното отделение на четвъртия етаж. Бебетата имат влудяващия навик да се появяват на този свят групово, мислеше си доктор Чарлс Дорнбъргър, докато търкаше с четка ръцете си редом до двама свои колеги. Случваха се часове, дори и дни, в които всичко вървеше тихо и спокойно — децата се раждаха чинно, едно по едно. После сякаш изведнъж се отприщваше някакъв бент и половин дузина започваха да напират едновременно. Какъвто беше днешният случай.

Една от неговите пациентки — миловидна, все усмихната негърка, раждаше десетото си дете. Бяха я докарали на носилка от „Спешни случаи“, тъй като раждането практически беше започнало. Докато миеше ръцете си, Дорнбъргър се заслуша в разговора й със стажанта, който (както се полагаше при такива случаи) беше опразнил асансьора, за да я докара с максимална бързина.

— К’ви добри хора, да отстъпят асансьора само зарад мен — бъбреше тя. — Нивга не съм бивала толкоз важна!

Дорнбъргър чу как лекарят й каза да се отпусне и да не мисли за нищо.

— Да се отпусна ли, синко? Че аз съм си отпусната! Най-хубаво си почивам, като раждам… Няма пране, няма готвене, няма мръсни чинии. За мен това си е чиста отпуска! — Болезнената контракция я принуди да млъкне за миг, след което със стиснати зъби продължи. — Девет ги имам, туй е десетото! Най-голямото е кат тебе, синко… Брой една година оттук нататък и пак ще се видим! — Смехът й заглъхна по посока на операционната, където я поеха сестрите, а стажантът се върна да дежури в „Спешни случаи“.

Измит и стегнат в стерилния си халат, доктор Дорнбъргър я последва. Почувствува, че отново започва да се поти.

 

 

В болничната кухня топлината не представляваше кой знае какъв проблем — хората й бяха свикнали. Хилда Строфън, главен диетолог, опита парче кейк със стафиди и кимна одобрително на сладкаря. Тревожеше се, че под тези ежедневни калории домашният й кантар скоро щеше да се счупи, но успокои съвестта си, като си каза, че няма друг изход — главният диетолог е длъжен да опитва колкото се може повече храна. Пък и беше малко късно да се замисля за калории и тегло — общият резултат от безброй дегустации в миналото си личеше най-ясно, когато стъпеше на кантара — стрелката отскачаше далеч отвъд границата на 80-те килограма. Основната част от тези килограми се изразяваше в един величествен бюст — истински „двоен Гибралтар“, както го наричаха в болницата. Движението й по коридорите наподобяваше плъзгането на гигантски самолетоносач в спокойни води, пред който в почетен ескорт се движеха два крайцера.

Но освен в храната мисис Строфън беше влюбена и в професията си. Огледа с неподправено задоволство своята империя — блестящата стомана на фурните и масите за сервиране, излъсканите прибори, снежнобелите престилки на готвачите и техните помощници… Душата й се стопляше от тази гледка.

По това време на деня в кухнята беше напрегнато. Обедът беше най-голямото изпитание, тъй като освен пациентите в болницата се хранеше и целият персонал. След около двадесет минути към отделенията щяха да потеглят диетичните ястия, а разнасянето на храната щеше да продължи цели два часа след това. По-късно, още докато миячите привършваха с обедните съдини, готвачите започваха подготовката за вечеря.

Мисълта за съдините накара мисис Строфън да се намръщи и да придвижи могъщото си тяло към дъното на кухненските помещения, където се намираха две големи автоматични машини за миене. Това беше онази част от царството й, която значително отстъпваше по блясъка си на останалите. Не за пръв път си помисли, че ще се почувствува истински щастлива чак след като и този отдел бъде модернизиран. Но проявяваше разбиране и съзнаваше, че не всичко може да стане отведнъж. И без това през двете години от постъпването си в болницата беше вкарала администрацията в значителни разходи, принуждавайки я да закупи доста нова и модерна кухненска техника. Независимо от това, проверявайки затоплящите плотове на бюфета, тя реши, че е време отново да повдигне въпроса за автоматите за миене пред главния администратор.

 

 

Не само главният диетолог мислеше за храна в този момент. В рентгена на втория етаж Джеймс Бладуик, вицепрезидент на една от трите най-големи компании за продажба на автомобили в Бърлингтън, изпитваше „адски глад“, по собствените си думи.

По нареждане на своя домашен лекар мистър Бладуик не беше ял от обед на предния ден и сега се намираше в кабина номер едно, готов за рентгенови снимки на стомаха, които щяха да потвърдят или отхвърлят съмненията за язва на дванадесетопръстника. Джим Бладуик се надяваше, че предположението за язва ще се окаже невярно, нещо повече, той отчаяно се молеше да бъде здрав сега, когато тригодишната му упорита работа започваше да дава резултат. Това просто не можеше да бъде язва — сигурно е нещо далеч по-обикновено, нещо, което ще изчезне за ден-два. Бладуик беше вицепрезидент едва от месец и половина и добре знаеше, че импозантната титла изисква двойно по-усилена работа отпреди, за да се задържи на върха. А за да работиш, трябва да си във форма — здрав, винаги енергичен, винаги налице. Намалееха ли продажбите, нямаше да му помогне никакво медицинско свидетелство.

Джим Бладуик беше отлагал този момент достатъчно дълго. За пръв път усети неразположение и усилващи се болки в стомашната област преди около два месеца. После болките зачестиха, започнаха да го спохождат и в най-напрегнатите минути, пред клиенти. Известно време си внушаваше, че няма нищо особено, но накрая се наложи да потърси лекарски съвет. Така се стигна до тазсутрешната проверка, която — надяваше се той — щеше да свърши бързо. Сделката с „Фаулър“ за шест фургона се запичаше, а компанията твърде много разчиташе на тази продажба… Господи, колко е гладен!

За доктор Ралф Бел, известен сред колегите си като „Динг-донг“, това беше обикновен случай, подобен на стотици други. От време на време той се обзалагаше със себе си — дали ще отгатне предварително диагнозата на поредния пациент — „да“ или „не“. В случая предвиждането му беше „да“. Този човек имаше вид на язваджия. Бел скришом го наблюдаваше иззад дебелите си рогови очила. Беше неспокоен тип, личеше му как се яде отвътре. Рентгенологът постави екрана пред Бладуик и му подаде чаша с бариев разтвор.

— Ще изпиете това, щом ви кажа — нареди той. После пусна апарата, приближи още по-плътно екрана и каза: — Хайде!

Бладуик изпразни на един дъх чашата, а на екрана доктор Бел започна да следи пътя на бариевия разтвор: първо хранопровода, после стомаха и оттам — в дванадесетопръстника. Течността релефно очертаваше всеки орган. Бел заснемаше необходимото с помощта на един бутон. После пулпира корема, за да се разнесе барият. Миг по-късно го видя — кръгъл кратер на стената на дванадесетопръстника. Ясна и безспорна язва. Отбеляза, че отново е спечелил облога със себе си, а на глас каза:

— Това е всичко, мистър Бладуик. Благодаря.

— Е, док… Каква е присъдата? Ще живея ли?

— Ще живеете. — Повечето от тях искаха да знаят какво точно е видял на екрана. „Огледалце, огледалце, я кажи кой е най-здрав на земята?“ Но поставянето на диагнози в присъствието на пациентите не влизаше в служебните му задължения. — Утре вашият лекар ще има снимките и тогава ще разговаряте с него.

„Малшанс, приятелю — помисли си той. — Надявам се, че обичаш продължителните почивки и варени яйца с мляко.“

 

 

На двеста метра от главния болничен комплекс имаше една запусната мебелна фабрика, сега превърната в пансион за медицински сестри. Стажант-сестрата Вивиан Лобъртън се мъчеше да се справи с един цип, който упорито отказваше да се затвори.

— Да се провалиш в пъклото дано! — изруга момичето, неволно повтаряйки любимата фраза на баща си, дървосекач, който не виждаше защо вкъщи трябва да използува един език, а в гората — друг.

Деветнадесетгодишната Вивиан представляваше странна смесица от грубостта на баща си и изключителната деликатност на майка си, която дори продължителните контакти с орегонските секачи не можеха да променят. Сега, четири месеца след постъпването си в пансиона, Вивиан откриваше у себе си все повече черти и от двамата. Това, с което се сблъскваше в голямата болница, ту я привличаше и очароваше, ту я отблъскваше и отвращаваше. Допускаше, че близките контакти с болестите и страданието са шок за всеки новак, но това съвсем не й помагаше, когато стомахът й се свиваше в конвулсии и напрегнала до крайност воля и сила, тя се мъчеше да издържи, да не избяга.

След такива моменти й се искаше да промени обстановката, да вземе някаква противоотрова, да забрави. Донякъде успяваше да намери убежище в музиката — стара нейна любов. Изненадващо за градче от такъв калибър, Бърлингтън имаше отличен симфоничен оркестър. Тя бързо го оцени и често добрата музика се оказваше единственият балсам за разклатените й нерви. Сега оркестърът беше в лятна ваканция. И напоследък чувствуваше нужда от нещо, с което да го замени.

Но в момента не разполагаше с време за размисъл. И без това паузата между сутрешните занятия и следобедното дежурство в някое от отделенията беше достатъчно кратка. И Този цип! Дръпна отново с ядно стиснати зъби и ципът изведнъж се затвори. Момичето скочи и с облекчение се втурна към вратата, като спря за момент да избърше лицето си. Каква горещина, божичко!

 

 

Така мина сутринта — сутрин като всяка друга в болницата „Три общини“. Животът пулсираше с приливите и отливите на хуманността и медицината.

Беше единадесет часът, 15-и юли.

Бележки

[1] Неголям град разположен на брега на река Делауер. — Б. р.

[2] Верига от ресторанти, известни с пикантното си меню. — Б. пр.

[3] Крайната част на дебелото черво. — Б. пр.

[4] Градът, в който се намира Военноморската академия на САЩ. — Б. пр.