Артър Хейли
Окончателната диагноза (5)

5

Бюфетът в „Три общини“ беше място за срещи на болничния персонал. Естествено, то беше и мястото, откъдето тръгваха всевъзможни слухове и коментари на всички по-важни събития — повишения, скандали, уволнения и назначения… Тук всичко се знаеше далеч преди официалното му обявяване.

Лекарите често използуваха бюфета за набързо свикани съвещания, тук търсеха консултациите на онези свои колеги, които почти не виждаха из коридорите на болницата. Нерядко на масите се обсъждаха важни проблеми и опитните специалисти даваха научно мотивирани съвети на по-младите си колеги. Съвети, за които на друго място биха получили тлъст хонорар. А пък пациентите изобщо не подозираха причините за внезапно променения курс на лечение и последвалото бързо възстановяване.

Разбира се, имаше и изключения. Няколко души упорито отказваха да коментират работата си на чаша кафе, въпреки че колегите им не преставаха да ги подпитват. Измъкваха се, общо взето, с една и съща фраза: „Отбий се в кабинета ми и там ще поговорим. Сега искам да си почина.“

Един от тези лекари беше Гил Бартлет. Любезен и възпитан, той ставаше направо груб, ако някой се опиташе да подхване разговор на професионална тема. Според мълвата жертва на грубостта му станала една известна сред висшите кръгове на Бърлингтън дама. По време на някакъв коктейл тя успяла да притисне Бартлет в ъгъла и го обсипала с подробности относно женското си заболяване. Подробности колкото действителни, толкова и въображаеми. Гил послушал известно време, след което гръмовитият му глас накарал цялата зала да притихне:

— Госпожо, от това, което ми разказахте, разбирам, че имате менструални проблеми. Съблечете се, ако обичате, ще ви прегледам веднага!

И други лекари, подобно на Бартлет, категорично отказваха консултации по време на почивка. Но за разлика от него те охотно приемаха колегиалните дискусии в бюфета, съзнавайки, че са им от полза в пряката работа.

„Ще бъда в другия си кабинет“ — този израз беше получил широка популярност в болницата и всеки знаеше за какъв кабинет става дума.

В бюфета цареше демокрация и титлите, макар и без да се забравят, временно се пренебрегваха. Край масите, определени за лекарския състав, често се навърташе диетоложката мисис Строфън от страх да не си навлече упреците на болничния съвет поради някое недоглеждане в хигиената или обслужването. С едно-две изключения всички свободно практикуващи лекари също използуваха тези маси. Останалият болничен персонал, специализантите и стажантите свободно се смесваха със сестрите и другите служители в „Три общини“.

Това беше причината, поради която без всякакво притеснение Майк Седънс се разположи срещу Вивиан Лобъртън. В момента тя обядваше след поредното си дежурство.

Десет дни бяха изминали от първата им среща в залата за аутопсии. На няколко пъти Вивиан беше зървала за миг рошавата му глава и широката му усмивка продължаваше да я привлича. Усещаше, че и Майк търси начин да я срещне. Имаше предчувствие, че нещо ще се случи.

— Здрасти — поздрави я Седънс.

— Добър ден. — Тя позабави отговора си, после посочи към пълната си уста и измърмори: — Извинете.

— Нищо, нищо — отвърна Седънс. — Хранете се спокойно. Дошъл съм с едно предложение.

Тя успя да преглътне пилешкото:

— Не е ли твърде рано за предложения?

— В ерата на реактивните скорости — усмихна се той няма време за умуване! Така че ето го и предложението: театър, а преди него вечеря в „Кубински грил“!

— Можете ли да си го позволите? — полюбопитствува Вивиан Липсата на средства беше постоянна тема за мрачни шеги между стажантите, независимо дали са сестри или лекари.

Седънс се наведе към нея и доверително прошепна:

— Ще ви кажа нето, което никой не знае… Имам допълнителни източници на доходи… от пациентите, дето ги режем. Измъквам им по някоя и друга златна коронка… Става много лесно.

— О, стига! Ще ми развалите обяда! — Тя отново се залови с пилешкото а Седънс посегна към пастите в другата и чиния.

— Не са лоши — отхапа едно парче той. — Трябва да се храня от време на време! — После бръкна в джоба си и извади два билета и подписан чек. — С благодарностите на пациента!

Билетите бяха за представление на някаква гостуваща бродуейска трупа, а чекът покриваше вечеря за двама в известния ресторант „Кубински грил“.

— Какво сте направили? — продължаваше да любопитствува Вивиан. — Да не би сърдечна операция?

— Е, още не. Миналата седмица Франк Уърт ме помоли да го заместя за половин час в интензивното. Падна ми се да закърпя ръката на някакъв тип и това е всичко… А после по пощата пристигнаха тези неща. — Седънс се ухили: — Уърт, разбира се, побесня. Каза, че никога вече няма да мърда от мястото си по време на дежурство. Е, отиваме ли?

— С удоволствие — отговори Вивиан.

— Чудесно! Значи, пред пансиона — точно в седем. Добре ли е? — Като продължаваше да говори, Майк се вгледа в нея с нов интерес. Изведнъж осъзна, че това момиче е нещо много повече от симпатично лице и стройна фигура. Топлата й усмивка го вълнуваше. Прииска му се да се видят още днес, това вдругиден му се струваше ужасно далеч! В този момент чу предупреждението на вътрешния си глас: „Избягвай обвързването. Не забравяй тактиката — люби и бягай! Остави ги да живеят със спомените. Раздялата е сладка мъка, но освен това е и най-практичното нещо на света!“

— Добре — кимна тя. — — Няма да закъснея повече от пет минути.

От деня, в който Хари Томасели и Кент О’Донъл обсъждаха проблемите по строителството на новото болнично крило, бяха изминали десет дни. Сега в кабинета на Томасели бяха пристигнали О’Донъл и председателят на управителния съвет Ордън Браун с намерението да обсъдят предстоящите задачи.

Заедно с архитекта те отдавна бяха уточнили и най-малките подробности за отделенията в новата сграда. Изискванията на отделните завеждащи бяха внимателно съчетани с финансовите възможности на управата — О’Донъл даваше мнение по подробностите от медицински характер, а Ордън Браун вземаше окончателните решения. Председателят на съвета беше стегнат и непреклонен човек, но тънкото му чувство за хумор донякъде смекчаваше това впечатление. В някои случаи исканията на специалистите се приемаха безпрекословно, но в други след щателна проверка всички елементи на неопрадвано разточителство биваха отстранявани.

Шефът на фармацевтичния отдел Например упорито настояваше за отделна тоалетна в бъдещия си кабинет. Според архитекта обаче това нямаше да бъде целесъобразно, тъй като само на десетина метра оттам щеше да има обида тоалетна. Фармацевтът твърдеше, че понякога и десет метра са голямо разстояние за хроническото му разстройство. Ордън Браун прекрати спора, като лаконично му препоръча да се лекува.

От друга страна, няколко наистина добри идеи трябваше да бъдат отхвърлени поради липса на средства. Една от тях принадлежеше на главния рентгенолог доктор Бел, който настояваше да се оборудва специален кабинет по кинорадиология — нещо, което рязко би подобрило откриването и лечението на сърдечните заболявания Ала апаратурата струваше 50 хиляди долара, като в тази цена не беше включено оборудването на съответния кабинет. Макар и със съжаление, идеята беше отхвърлена.

Но този етап беше вече приключен, сега вниманието им бе съсредоточено върху практическото набиране на средствата. Строго погледнато, това беше работа на управителния съвет, но Браун искаше да чуе мнението и на практикуващите лекари.

— Предлагам следните вноски за лекарите — поде той. — Шест хиляди за специалистите на свободна практика, четири хиляди за асоциираните и две за асистиращите.^[1]

О’Донъл тихо подсвирна:

— Боя се, че дебатите ще бъдат доста разгорещени.

— Ние пък ще направим всичко, за да ги охладим — усмихна му се Браун.

— Сумата може да бъде разпределена на равни вноски, които ще се събират в продължение на четири години — обади се Томасели. — Банката ще ни отпусне заем срещу писмени декларации от страна на нашите хора.

— Има и друго — каза Браун. — В града ще се разчуе, че лекарите внасят толкова пари… и някои хора сигурно ще развържат кесиите си. Това, надявам се, значително ще увеличи общия ни фонд.

— А вие ще имате грижата да се разчуе, така ли?

— Естествено — усмихна се Браун.

Задължението да съобщи тази новина на лекарския състав ще бъде негово, разбира се, помисли си О’Донъл. Представи си какви физиономии ще направят хората. Повечето от колегите му, пък и всички, които познаваше, харчеха толкова, колкото печелеха. Вноските, разбира се, щяха да бъдат доброволни, но той мислеше, че никой няма да се откаже направо. Всички бяха наясно, че разширението на болницата е в тяхна полза. О’Донъл можеше да предвиди какво ще стане — повечето лекари щяха да дадат въпросната сума и пак те щяха да убедят колебаещите се да сторят същото. Такава е човешката природа — ощетеният понася нещастието си по-лесно, когато знае, че и останалите страдат. От друга страна, в болницата се преплитаха най-различни интереси и взаимоотношенията бяха твърде сложни. Ето защо основната маса винаги можеше да направи тежък живота на отцепниците и непокорниците.

Интуитивен както винаги, Томасели го успокои:

— Не се тревожи, Кент. Ще ти подготвя толкова аргумен-ти, че някои може да поискат и увеличение на вноската си!

— Не разчитай на това — усмихна се О’Донъл. — Ще засегнем хората в най-чувствителното им място — чековата книжка.

Томасели се засмя. Знаеше, че щом главният хирург ще твори на хората, той ще го направи по най-добрия начин. Продължаваше да благодари на съдбата, че го е събрала с човек като О’Донъл. В болницата, в която беше работил, преди да постъпи в „Три общини“, председателят на медицинския съвет беше слаб и безволев човек без собствено мнение. Това, разбира се, се отразяваше твърде зле на ежедневната работа и болницата едва-едва креташе.

Хари Томасели обожаваше прямотата и вземането на бързи решения, може би защото в това се състоеше и собственият му метод на работа. Вярно, че понякога бързите решения водят до грешки, но цялостно погледнато, сполучливите удари бяха много повече… А и с годините грешките намаляваха, отстъпвайки място на натрупания опит. Хари беше възприел този начин на работа отдавна, още като юрист, в годините, когато нито за миг не беше допускал, че ще намери истинското си призвание зад болничните стени. След колежа той без колебание се бе насочил към правните науки — още докато следваше, работеше в една адвокатска кантора. Но дойде войната и той се записа доброволец в морския флот. Там за пръв път попадна в болнична среда — беше назначен за административен ръководител на голям флотски лазарет. Никак не му беше лесно в онези години — болницата беше пълна до покрива с ранени, напрежението на лекарите и административния персонал беше изключително. Но именно там, в лазарета, младият лейтенант научи много неща, там започна да усеща невидимата линия, която разделяше практическата медицина от управлението на едно болнично заведение.

След края на войната той трябваше да избира — да продължи с юридическото си образование, или да остане във вече познатата му територия на болничната администрация. Избра второто и се записа в курса за болнични администратори към Колумбийския университет. Завърши точно навреме — тази професия, вече беше спечелила популярност и ръководителите на големите болници започнаха да разбират, че за този пост не са нужни хора с медицинско образование. Търсенето на болнични администратори рязко нарасна и енергичният Младеж за по-малко от две години стигна до най-високото стъпало.

Днес Хари Томасели беше един влюбен в работата си човек. Бързо възприе възгледите на Браун и О’Донъл и заработи с всички сили за доброто медицинско обслужване във всяко звено на „Три общини“. За ръководители на различните отдели привлече млади и способни хора, а самият той с жив интерес следеше за всичко в болницата. Нищо не убягваше от погледа му. Късата му, набита фигура можеше да се срещне навсякъде Спираше да разговаря със сестри, пациенти, санитари, лекари, готвачи, изобщо с всеки, който би могъл да му посочи някаква нередност или да направи някакво предложение.

Въпреки разностранната си дейност Томасели рядко прибягваше до водене на записки. Тренираната му от юридическата практика памет имаше способността да възприема всички факти и да ги подрежда в зависимост от тяхната важност. Но след всяка проверка той се изправяше до секретарката си и започваше да диктува — порой от значителни и незначителни забележки с единствената цел да се подобри административната дейност в „Три общини“.

Гласът на Ордън Браун го върна към действителността:

— Предстои ни много разяснителна работа — обърна се той към О’Донъл. — Кент, какво ще кажеш, ако те изпратим в „Ротари Клъб“? Ти най-добре ще можеш да им обясниш какво означава новата болнична сграда за Бърлингтън, ще ги запознаеш и с бъдещите ни планове…

О’Донъл никак не обичаше подобни лекции, дразнеше се от всякакви клубове и трудно понасяше престореното добродушие на техните членове — в повечето случаи сухи и надути сноби.

— Ако мислиш, че ще има някаква полза — успя да овладее гримасата си той.

— Един от моите хора е в ръководството на „Ротари“ — продължи Браун. — Той ще уреди всичко. Ще е най-добре, ако беседата ти бъде през първата седмина на кампанията. След това ще опитаме и в „Киуанис“…

А практическата ми работа, запита се О’Донъл. Обществените задължения отнемаха почти всичкото му време и той беше с най-малък брой операции. По всяка вероятност точно той щеше да има най-големи трудности по покриване на бъдещата си вноска. Понечи да се оплаче на председателя, но размисли и се отказа.

— Между другото свободен ли си вдругиден вечерта? — попита Браун.

— Да — бързо отвърна хирургът. Винаги с удоволствие гостуваше в тихата и красива къща на хълма.

— Защото искам да те помоля да дойдеш с мен у Юстас Суейн — изненада го Браун. — Поканен си лично, разбира се.

О’Донъл се беше срещал на няколко пъти със Суейн, но, общо взето, го познаваше съвсем бегло.

— Всъщност аз му предложих да те покани и той прие. Искам да поговориш с него по болничните проблеми, да го накараш да приеме някои от твоите идеи. Нали знаеш колко трудности ни създава този човек понякога!

— Ще направя каквото мога — отвърна О’Донъл Беше наясно какво се иска от него Винаги беше успявал да избягва управителния съвет — стигаха му и собствените му проблеми. Но в случая нямаше как да откаже на Браун.

Председателят взе куфарчето си и се приготви да тръгва. Томасели и О’Донъл се изправиха заедно с него.

— Ще бъдем съвсем тесен кръг хора — поясни Браун. — Не повече от пет-шест души Знаеш ли, ще ти звънна и направо ще мина да те взема!

О’Донъл измърмори някаква благодарност, след което председателят кимна и излезе от стаята.

В следващия миг в кабинета влезе секретарката на Томасели Кати Коън.

— Моля да ме извините.

— Какво има, Кати?

— Един човек настоява да говори с вас — обърна се тя към Томасели. — Казва се Райън и чака на телефона…

— В момента съм зает с доктор О’Донъл. Вземете номера, аз ще го потърся. — Хари погледна малко изненадано секретарката си. Обикновено не се налагаше да й обяснява толкова елементарни неща.

— Предложих му, мистър Томасели — обясни тя. — Но той продължава да настоява. Казва, че е съпруг на наша пациентка. Помислих, че може би ще искате да сте в течение…

— Може би наистина ще трябва да поговориш с него, Хари — усмихна се на момичето О’Донъл. — Спести това главоболие на Кати. Аз ще почакам.

— Добре — кимна администраторът и посегна към единия от телефоните на бюрото си.

— Четвърта линия. — Момичето изчака, докато шефът й влезе във връзка, и излезе.

— Администраторът слуша — представи се любезно Томасели.

Слушалката веднага затрещя, а Томасели се намръщи. О’Донъл долови думите „срамно положение“, „излагане на семейството“ и накрая „разследване“.

Хари закри с длан мембраната и се обърна към хирурга:

— Този не е на себе си. Нещо с жена му… Още не мога да схвана… — Той отново заслуша, после каза: — Вижте какво, мистър Райън, предлагам ви да започнете отначало, ако обичате. — Пресегна се за хартия и писалка: — Да… слушам, да. Кажете ми сега кога точно е постъпила съпругата ви. — Телефонът отново затрещя. О’Донъл долови думите „никакво успокоение“, после Томасели отново се обади:

— Не, мистър Райън, не си спомням случая. Но ви обещавам да го проуча… — Млъкна, за да чуе какво казва другият, после добави: — Да, сър, зная какво означава една болнична сметка за семейния бюджет. Но искам да ви напомня, че болницата начислява разходите без никаква печалба за себе си.

Гласът на човека от другата страна на линията все още долиташе до О’Донъл, но вече звучеше с една октава по-ниско, неволно поддал се на успокоителния тон на Томасели.

— Единствено лекарят решава колко да остане в болницата даден пациент. Отново трябва да поговорите с лекаря на жена си, а аз междувременно ще поискам от счетоводството да прегледа още веднъж сметката ви. Точка по точка. — Заслуша се за момент, после приключи: — Благодаря, мистър Райън, довиждане.

Постави слушалката, откъсна листовете, на които си беше записал необходимото, и ги постави в подноса с надпис „за диктовка“.

— Какво беше това? — О’Донъл зададе въпроса повече от учтивост — знаеше, че оплакванията срещу обслужването и високите такси са нещо обикновено.

— Твърди, че държим жена му прекалено дълго и трябвало да сключи заем, за да и плати лечението.

— А откъде знае колко трябва да лежи жена му? — ядосано попита О’Донъл.

— Каза, че бил поразпитал — отговори замислено Томасели. — Кой знае къде и кого? Може и да е било наложително, но жената е тук цели три седмици!

— И какво от това?

— Не бих обърнал внимание, ако напоследък тези оплаквания не се бяха увеличили чувствително. Не всички са чак като това… — Той махна към телефона. — Но всички са в този дух.

Внезапно в съзнанието на О’Донъл се вряза една-единствена дума: патология!

— Кой е лекуващият лекар? — попита той.

Томасели погледна листчето, на което беше нахвърлил няколко цифри и имена:

— Рубънс.

— Я да се опитаме да го открием и веднага да изясним нещата!

Администраторът кимна и включи дискона пред себе си:

— Кати, опитай се да ме свържеш с доктор Рубънс.

Умълчаха се, а от коридора долетя усиленият от високоговорителя глас на секретарката: „Доктор Рубънс, доктор Рубънс при администратора.“

След по-малко от минута телефонът иззвъня. Томасели вдигна слушалката и след миг я подаде на О’Донъл.

— Руб? На телефона Кент О’Донъл.

— Слушам те — отвърна тънкият и ясен глас на Рубънс, един от старшите хирурзи в „Три общини“.

— Имаш ли пациентка на име Райън? — Кент хвърли поглед към листчето, което му бутна Томасели.

— Да, имам. Какво се е случило? Да не би съпругът й…

— Значи, знаеш?

— Знам, разбира се — ядосано отвърна Рубънс. — И мисля, че човекът има пълно право!

— Каква е тази работа, Руб?

— Много е проста. Мисис Райън беше приета по мое настояване. Подозирах карцином на гърдата и незабавно я оперирах. Туморът се оказа доброкачествен. — Хирургът насреща замълча.

— И въпреки това я държиш цели три седмици? — Човек винаги трябва да измъква с ченгел думите от устата на тоя Рубънс!

— По-добре говори с Джо Пирсън. Той знае отговора.

— Ще бъде по-просто, ако ти ми го кажеш, Руб — меко настоя О’Донъл. — Все пак жената е твоя пациентка.

Няколко секунди тишина, след което в слушалката отново се разнесе тъничкият отчетлив гласец:

— Добре. Вече ти казах, че туморът се оказа доброкачествен. Но преди да науча това, минаха две седмици и половина. Седемнадесет дни, ако искаш да бъда съвсем точен. Толкова време беше необходимо на Джо Пирсън, за да го сложи под микроскопа.

— Напомни ли му да побърза?

— Колко пъти! Ако не бях го натискал, сигурно и до днес нямаше да е готов!

— И затова мисис Райън е трябвало да стои три седмици в болницата?

— Естествено. — Гласът в слушалката придоби саркастичен оттенък: — Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да я изпиша?

Рубънс имаше основание да бъде язвителен. Бил е поставел в неловко положение, подобно на онова, което му беше описал преди време Бил Руфъс. Но всеки допълнителен ден в болницата означаваше и допълнително финансово бреме за близките на пациентката.

— Не съм казал такова нещо, Руб — примирително отвърна О’Донъл. — Просто проучвам нещата.

— Тогава няма да е зле да поговориш и с другите — каза Рубънс. — Аз съвсем не съм единственият, на когото се случват подобни неща напоследък. Знаеш за Бил Руфъс, нали?

— Да, зная. Откровено казано, мислех, че нещата са се пооправили.

— Де да беше така! А какво ще правим със сметката на Райън?

— Съмнявам се дали нещо може да се направи. Все пак жената е била тук три седмици, нали? В болничния бюджет не се предвиждат отстъпки при подобни случаи…

„Как ли ще реагира Рубънс, когато му поискат шест хиляди долара за новото крило“ — запита се О’Донъл.

— Лошо Съпругът е скромен човечец — дърводелец или нещо подобно. Работи частно и няма никакви осигуровки. Тази сметка ще го съсипе.

О’Донъл замълча. Мисълта му вече бягаше напред, трескаво търсеше най-доброто разрешение.

— Това ли е всичко?

— Да, Руб. Благодаря ти. — Главният хирург затвори телефона и погледна Томасели.

— Хари, искам да свикаш събрание днес следобед. — Решението вече зрееше в главата му. — Пет-шест души измежду старшите лекари. Ако е удобно, нека се съберем тук. Ще присъствуваш и ти.

— Готово — съгласи се Томасели. О’Донъл започна да изброява на глас:

— На първо място Харви Чандлър като шеф на отдела. Още — Бил Руфъс, Рубънс… — за момент се замисли, после добави: — И Чарли Дорнбъргър, разбира се. Може да ни бъде полезен. Колко станаха дотук?

Администраторът погледна бележника пред себе си:

— С теб и мен — шестима. А какво ще кажеш за Люси Грейнджър?

О’Донъл се поколеба, после кимна:

— Добре. Нека бъдем седем.

— Дневен ред? — вдигна писалката си Томасели.

— Без дневен ред — поклати глава О’Донъл. — Точката ще бъде само една — промени в патологията.

Подхвърленото от администратора име на Люси Грейнджър беше достатъчно — снощната им среща изплува в съзнанието му до най-малки подробности.

Вечеряха в салона с палми на хотел „Рузвелт“ — приятни и спокойни часове с приятен и спокоен разговор — за общи познати, за различни случки и преживявания, за болницата…

После О’Донъл я откара до дома й. Неотдавна Люси се беше нанесла в „Бенвенуто Грейндж“ — голям и модерен блок в северната част на града.

— Ще се качиш за един последен коктейл, нали? — непринудено го покани тя.

Той остави колата си на портиера, който щеше да я закара в подземния паркинг, и тръгна след нея. Блестящ и безшумен асансьор ги изкачи до петия етаж. Дългият, облицован с брезова ламперия и застлан с дебел мокет коридор го накара да повдигне вежди.

— Страхотно, нали? — усмихна се Люси. — Самата аз още не съм му свикнала.

От вратата се влизаше направо в просторния, нареден с вкус хол. Люси натисна едно копче и над тях се разля мека дискретна светлина.

— Ще приготвя две чаши — каза тя и се насочи към ъгъла, където се намираше малък бар. До нея се виждаше полуотворена врата, вероятно на спалнята. О’Донъл долови мекия звън на леда в стените на кристалните чаши и внезапно залита:

— Никога ли не си била омъжена, Люси?

— Не — отвърна тя, без да се обръща.

— Понякога се питам… защо?

— Отговорът е много прост. — Люси се обърна и донесе готовите коктейли. — От доста време насам не съм получавала никакви предложения. — Подаде му чашата и се отпусна в удобното кожено кресло срещу него.

— Всъщност — каза замислено тя — май съм имала една-единствена възможност… искам да кажа — единствената възможност, на която съм държала… Беше преди доста години.

О’Донъл отпи една глътка.

— Предложение, на което си отговорила отрицателно?

— Исках да стана лекар. Тогава това беше най-важното нещо на света за мен. А то изцяло се разминаваше с брака.

— Не съжаляваш ли?

Люси се замисли.

— Не, предполагам, че не. Постигнах мечтата си. И в повечето случаи се чувствувам доволна, възнаградена… Е, понякога човек започва да се пита какво би станало, ако… Но това е човешко, нали?

— Предполагам, че е така. — О’Донъл изпитваше странно вълнение. Обхващаше го дълбока и малко непонятна нежност към Люси, домът й му действуваше успокоително, имаше чувството, че след дълги странствувания най-накрая се е върнал в собствения си дом. „Тази жена би трябвало да има деца“ — помисли си той, а гласно попита:

— И сега ли имаш същото мнение за брака и медицината?

— Вече не съм толкова догматична — усмихна се тя. — Това поне успях да науча…

О’Донъл отново се запита как ли би изглеждал един негов брак с Люси Грейнджър. Щеше ли да има любов и топлота? Не беше ли вече твърде късно за промени? Как ли щяха да прекарват свободното си време? Дали щяха да говорят за обикновени, човешки неща, или непрекъснато щяха да обсъждат болничните проблеми? Историята на едно заболяване за ордьовър, а диагнозата за десерт…

— Винаги съм мислил, че между нас има много общи неща — каза той.

— И аз, Кент.

О’Донъл изпразни чашата си и стана. Усещаше, че и двамата си бяха казали много повече от това, което изразяваха думите. Сега искаше да преосмисли този разговор — твърде сложно беше всичко, за да си позволява прибързани решения.

— Ако искаш, можеш да останеш, Кент — простичко промълви тя.

За миг му се прииска да забрави всичко и да я притисне в прегръдките си. Да остане в тази уютна стая, да обича и да бъде обичан. Но постепенно предпазливостта и силата на навика надделяха.

— Лека нощ, Люси. Нека още веднъж премислим — взе ръцете й той.

Влезе в асансьора и като се обърна, видя, че тя стои на вратата и гледа след него.