Артър Хейли
Свръхнатоварване (1)

1

Каква горещина!

Горещина, която се стелеше като задушливо покривало. Горещина, която беше обгърнала цяла Калифорния — от безплодните земи до мексиканската граница до величествената каламатска гора, която се врязваше на север в Орегон. Горещина потискаща и изнервяща. Още преди четири дни горещ атмосферен фронт, дълъг хиляди мили, беше обхванал целия щат като мътеща кокошка. Тази сутрин, една юлска сряда, се очакваше тихоокеанският фронт да отблъсне горещата вълна на изток, да навлезе по-хладен въздух, който да донесе дъждове по северното крайбрежие и по планините. Но очакванията не се оправдаха.

Беше един часа следобед и калифорнийците изнемогваха от тридесет и пет градусовите жеги без никакви надежди за спадане на температурите. В градове и предградия, във фабрики, магазини, административни сгради и частни домове бръмчаха безспир шест милиона климатични инсталации. В многобройните ферми на Сентрал Велли хиляди електрически помпи поглъщаха водата от дълбоки кладенци и насочваха живителната влага към жадните стада и изсъхналите растения. Многобройните хладилници и фризери не спираха нито за миг. И навсякъде разглезеното и свикнало с удобствата население продължаваше, без да се замисля да задоволява потребностите си от електроенергия.

Калифорния не за пръв път се сблъскваше с подобни горещини и винаги бе успявала да се справи с последствията, но енергийните разходи никога не бяха достигали подобен връх.

 

 

— Това е положението — каза главният диспечер, — включваме последните резерви.

Това беше ясно на персонала и ръководството на електрическата компания Голдън Стейт, които се бяха събрали в контролния център. Голдън Стейт Пауър, или, както бе по-известна, GSP & L, беше колос сред енергийните компании, подобно на Дженерал Мотърс сред автомобилните. Тя осигуряваше две трети от необходимата на Калифорния електроенергия и природен газ и степента на нейното присъствие в живота на щата би могла да се сравни единствено с някой природен феномен: тя бе неразделна част от Калифорния като слънцето, портокалите и гроздето. GSP & L беше силна и мощна компания, която се възприемаше почти като божествена даденост.

Контролният и разпределителен център на GSP & L беше един изцяло обезопасен команден пункт, сполучливо описан от един посетител като хибрид между операционна и мостик на презокеански лайнер. Сърцето на центъра беше разположено на един подиум и се състоеше от безкрайни датчици и монитори. Тук бе работното място на главния диспечер и на неговите шестима помощници. В непосредствена близост до тях бяха пултовете за управление на два компютърни терминала, а стените наоколо, изпълнени с многобройни копчета, диаграми и схеми на циклите подавана енергия, с дъга от цветове и сигнали съобщаваха за настоящето състояние на двеста и пет електрогенератора, разположени в деветдесет и четири електроцентрали на компанията.

Атмосферата в контролния център винаги беше делова. И в настоящия момент половин дузина помощник-диспечери контролираха непрекъснато постъпващата информация, но акустичният проект на залата бе на такова ниво, че всичките операции се извършваха в пълна тишина.

— Абсолютно ли сте сигурен, че няма откъде да купим поне малко електроенергия? — Въпросът бе зададен от високия мускулест мъж по риза, който беше застанал до диспечерския пулт. Ним Голдман, вицепрезидент на компанията по планирането и съветник на председателя на управителния съвет на GSP & L беше разхлабил възела на вратовръзката си и бе разкопчал горните копчета на ризата си. Наистина беше страхотна горещина. Очите на Ним Голдман, както и целият израз на лицето му, едро и червендалесто, излъчваха откритост и авторитет. Понякога в тях можеха да се открият и закачливи нотки, но не и в момента. На Ним Голдман никой не му даваше неговите четиридесет и пет години, но днес напрежението и умората си бяха казали думата. През последните дни той оставаше на работа до полунощ и ставаше сутрин в четири — дори нямаше време да се обръсне като хората. Ним се обливаше в пот, както и всички останали в контролния център — донякъде от напрежение, а донякъде и от факта, че климатичната инсталация още от сутринта работеше с намалена мощност, като резултат от собствения им призив към населението по радиото и телевизията да намалят разходите на електроенергия поради създалото се извънредно положение. Но уви, ако се съдеше по изкачващата се крива на датчиците, апелът на компанията не бе удостоен с внимание.

Главният диспечер, побелял ветеран, се почувства засегнат от въпроса на Ним. През последните два дни двама негови помощници бяха непрекъснато на телефоните и отчаяно търсиха допълнителна енергия по всички щати, та дори и в Канада. И този факт бе добре известен на Ним.

— Правим всичко възможно, мистър Голдман. Търсим навсякъде, от Орегон до Невада. Централите на Пасифик Ентърти са претоварени, Аризона помага по малко, но и те са затруднени. Утре те ще искат да купят от нас.

— Кажи им да не се надяват — каза една от помощник-диспечерките.

— Този следобед не бихме ли могли и сами да се справим? Този път въпросът бе зададен от Джей Ерик Хъмфри, председателя на управителния съвет, който вдигна глава от ситуационния доклад, обработван от компютъра. Както винаги тонът му бе изискан, а гласът тих — едно от основните изисквания на възпитанието, давано в Бостън от старата генерация. Това възпитание го обгръщаше като ризница, през която малцина можеха да проникнат. Той бе живял в Калифорния вече близо тридесет години, тук бе направил кариерата си, но така и не можа да възприеме предимствата на непосредствените маниери в западните щати пред бляскавото възпитание, давано в Нова Англия. Председателят на управителния съвет беше дребен и стегнат мъж, с тънки, правилни черти, носеше лещи и беше винаги превъзходно облечен. В момента носеше тъмен костюм с жилетка независимо от горещината.

— Съвсем не е добро положението, сър — каза главният диспечер, като гълташе поредното хапче против киселини. Дори не си спомняше вече кое по ред беше за деня. Действително, работата в контролния център беше доста напрегната и GSP & L, като част от социалната политика, беше инсталирала специални стендове в диспечерския пункт, откъдето успокоителните се получаваха безплатно.

— Дори и да успеем да задържим положението, то ще бъде на косъм при добър късмет. — Намеси се Ним Голдман в подкрепа на председателя на управителния съвет.

Както бе споменал преди малко главният диспечер, последните резерви от мощности бяха изцяло натоварени. Това, което не каза, но и нямаше нужда, тъй като то бе известно на всички присъстващи, бе фактът, че GSP & L имаше два вида резервни мощности: „функциониращи“ и „нефункциониращи“. Функциониращите бяха генераторите, които работеха на непълна мощност, която при нужда можеше веднага да се увеличи. Нефункциониращите резерви представляваха енергогенератори, които дори и в момента да не работят, бяха готови за включване и можеха да достигнат максимално натоварване за 10 — 15 минути.

Преди един час бяха пуснати в действие последните „нефункциониращи“ резерви — двойните газови турбини на една от електроцентралите до Фреско, всяка с мощност 65 000 киловата. В този момент те вече достигаха максималното си натоварване, като изчерпваха всичките възможни резерви на GSP & L.

— По дяволите! Ако бяхме получили една свястна метеорологична прогноза, сега нямаше да сме на това дередже! — каза един набит, навъсен мъж с издължено лице, който до този момент слушаше разговора на главния диспечер и председателя на управителния съвет.

Рей Паулсен, вицепрезидент на компанията по снабдяването с електроенергия, с енергична крачка се отдалечи от бюрото, където той и колегите му изучаваха кривите на консумацията на електроенергия и ги сравняваха с други подобни години.

— Всички синоптици направиха същата грешка — възрази Ним Голдман. — Четох във вчерашните вестници, пък и по радиото казаха, че днес трябва да нахлуе по-студен въздух!

— Ясно, ясно. Ето откъде черпи информацията — от разните му там вестници. Сигурен съм, че оттам идва информацията и в нашия бюлетин.

Паулсен погледна втренчено Ним, който само повдигна рамене. За никого не беше тайна, че двамата не можеха да се понасят. Ним едновременно отговаряше за планирането и беше съветник на председателя на управителния съвет, и именно тази двойственост на неговите функции му даваше правото не винаги да се съобразява с йерархичната структура на компанията. В миналото Ним доста често се намесваше в работата на Рей Паулсен, който, макар и с две структурни нива над Ним, нищо не можеше да направи.

— Ако под информацията в нашия бюлетин имате предвид мен. Рей, бихте могли поне да спазите добрия тон и да ме наречете по име!

Всички обърнаха главите си към незабелязано влязлата Милисент Найт, главен метеоролог на компанията, една доста хладнокръвна дребна брюнетка.

Всеки друг на мястото на Рей Паулсен сигурно би се смутил, но не и той. Паулсен се бе издигнал в йерархията на GSP & L с упорит труд: беше започнал преди тридесет и пет години като работник в ремонтна група, след това бе техник, началник смяна, докато се стигне до други ръководни позиции. С помощта на компанията той завърши вечерен университет, получи дипломата на инженер и оттогава беше човекът с най-енциклопедичните знания в GSP & L. За най-голямо съжаление никъде по пътя към служебните върхове той не беше придобил нито финес, нито добри маниери.

— Глупости, Мили — рязко каза Паулсен. — По същия начин бих го казал и на един мъж. След като работите като мъж, свикнете с мисълта, че ще се държат с вас по подобен начин.

— Мъж или жена — това няма нищо общо със случая. Процентът на прецизна информация, давана от моя отдел, е 80% и вие прекрасно знаете това. По-добри показатели никъде няма да намерите.

— Възможно е. Обаче днес съвсем объркахте конците.

— Стига, Рей! — намеси се Ним. — Този спор доникъде няма да доведе.

Джей Ерик Хъмфри слушаше спора с определено безразличие. Председателят на управителния съвет никога не бе споделял този факт гласно, но оставяше впечатлението, че няма нищо против препирните сред ръководните кадри на компанията, стига това да не вреди на работата им. Но в случаите, когато се налагаше, той можеше да прекъсне авторитетно всеки спор.

В интерес на истината никой от ръководството на компанията — нито Джей Хъмфри, нито Ним Голдман или Паулсен, имаха някаква работа в контролния център, тъй като персоналът беше напълно достатъчен. Всички мерки, които следваше да се вземат при подобни извънредни ситуации, също бяха добре известни и отработени до най-малката подробност, но информацията от първа ръка привличаше като магнит всички, които по един или друг начин имаха достъп до контролния център.

Основният въпрос обаче все още бе неразрешен. — Дали нуждите от електроенергия в един момент ще надхвърлят възможностите на компанията? Ако отговорът беше положителен, това означаваше, че цели общини, дори голяма част от Калифорния, щяха да останат без електричество. В ход вече беше кампанията по намаляване мощността на захранването — това донякъде позволяваше икономия на електроенергия, но намаляваше ефективността на много електродомакински уреди. Имаше проблеми и с някои от компютрите. Тези, които нямаха регулатори на волтажа, се изключваха автоматически и не можеха да възстановят нормалните си функции до подаването на по-високо напрежение, телевизионната картина беше „свита“, осветлението бе слабо. Но, разбира се, за кратък период от време тази операция не можеше да донесе почти никаква вреда.

Същественият проблем бяха моторите — ако напрежението се намалеше повече от осем процента, те се пренагряваха и създаваха опасност от пожари. Ако обаче и намаляването на напрежението не можеше да спаси ситуацията, се налагаше крайният вариант — да се изключва постъпателно електричеството в различните райони на щата.

След два часа положението вече щеше да бъде ясно. Ако GSP & L можеше да закрепи някак си положението до следобеда, който бе най-натовареното време на деня, през по-късните часове напрежението щеше да спадне. А ако следващият ден беше поне малко по-хладен, нямаше да има никакви проблеми. Но ако кривата на потреблението продължаваше да се покачва, можеше да се очаква и най-лошото.

Рей Паулсен обаче не се предаваше.

— Мили, все пак няма да оспорвате, че днешната метеорологична прогноза нямаше нищо общо с действителността, нали?

— Да, така е, ако продължавате да се опитвате да представите нещата по този ужасно несправедлив начин. — Очите на Милисент Найт хвърляха гневни искри. — Но, предполагам, ви е известен природният феномен на тихоокеанските въздушни маси, които са в състояние да объркат която и да е прогноза. Ще ви кажа и нещо друго: моят отдел изготви една достоверна прогноза. Прогнозите затова се наричат прогнози, понеже в тях има определен процент несигурност. Но не аз ви накарах да закриете Магалия 2 за текущ ремонт. Вие сам взехте това решение, а сега се опитвате да обвините мен.

Присъстващите тайно се усмихваха, дори някой промърмори: „Точно попадение!“.

На всички бе добре известно, че спирането на Магалия 2 до голяма степен допринасяше за влошаването на енергийния проблем.

Магалия 2 беше част от комплекса на GSP & L, разположен северно от Сакраменто. Това беше един голям парен генератор, който произвеждаше 600 000 киловата електроенергия. Но от мига, в който беше пусната в действие, Магалия 2 беше източник на постоянни неприятности. Тръбите в котелното непрекъснато се пукаха и протичаха, но дори и след многобройните ремонти положението не се подобряваше. Както един инженер сполучливо се бе изразил, да се поддържа Магалия 2 е все едно да държиш на вода боен кораб с пробойна. Цяла седмица началникът на станцията убеждаваше Рей Паулсен да даде разрешение за затварянето на Магалия 2 за ремонт, както самият той се изрази, „преди този скапан чайник окончателно да се разпадне“. До вчерашния ден Рей Паулсен беше непреклонен, тъй като в тази критична ситуация енергията, произвеждана от Магалия 2, беше от жизнено значение за компанията. Но миналата нощ, след като получи прогнозата за очакваното застудяване и след като пресметна всички „за“ и „против“. Паулсен даде съгласието си и ремонтните работи започнаха два часа след като генераторът се бе охладил. Тази сутрин всичко в Магалия беше вече замряло и при най-добро желание тя не можеше да бъде приведена в действие по-рано от два дни.

— Ако прогнозата беше вярна, Магалия 2 никога нямаше да бъде спряна! — раздразнено измърмори Паулсен.

Председателят на управителния съвет само поклати глава. Стига толкова, по-нататък щеше да има време за спорове и разследвания. Сега обаче не бе моментът.

Ним Голдман беседваше с някого, приведен над диспечерския пулт. Но ето че той се изправи и каза на висок глас:

— След половин час ще сме принудени да започнем да спираме тока. Просто няма друг начин.

Ним се обърна към председателя на управителния съвет:

— Мисля, че трябва да уведомим средствата за масова информация. Поне по телевизията и по радиото да успеят да предупредят хората.

— Действайте, Голдман! И нека някой ме свърже с кабинета на губернатора.

— Разбрано, сър. — Помощник-диспечерът започна да набира номера.

Лицата на всички присъстващи бяха посърнали. Това, което щеше да стане, а именно да се прекъсне умишлено подаването на електроенергия, щеше да бъде прецедент в историята на компанията.

Ним Голдман вече говореше с отдела за връзки с обществеността, който се намираше в съседната сграда. Оттам той получи уверението, че предупреждението за прекъсването на тока ще бъде предадено незабавно. В отдела за връзки с пресата вече имаха готов вариант за действие в подобна ситуация, дори специален термин бе измислен за спирането на тока — „постъпателно прекъсване“, което трябваше да означава, че създалото се положение е временно и че всички райони на щата ще получат полагащата им се дажба светлина и тъмнина равномерно.

— Свързах се с кабинета на губернатора в Сакраменто, сър — каза помощник-диспечерът на Ерик Хъмфри. — Оттам ме информираха, че губернаторът в момента се намира в едно ранчо близо до Стоктън и те непрекъснато се опитват да се свържат с него. Бихте ли почакали малко.

Председателят на управителния съвет кимна и взе слушалката и като закри с ръка мембраната, попита:

— Някой да е виждал Главния?

Излишно беше да се обяснява, че под „главния“ се подразбираше „главния инженер“, Уолтър Талбот, тих, невъзмутим шотландец в предпенсионна възраст, който бе пословичен с неоценимите съвети, които даваше в подобни ситуации.

— Да, той току-що отиде да види какво е положението с Голямата Лил — каза Ним Голдман.

Председателят на управителния съвет се намръщи:

— Надявам се, че там всичко е наред.

Инстинктивно всички погледнаха към датчиците, над които бе изписано Ла Миссион № 5. Това беше Голямата Лил — най-новият и най-мощният генератор в електроцентралата Ла Миссион, която бе разположена на петдесет мили извън града.

Голямата Лил беше кръстена на своите производители „Лилиен Индъстриз“ Един журналист сполучливо беше прикачил на този енергиен колос, произвеждащ милион и четвърт киловата електроенергия, нежното женско име, което така си и остана. В миналото Голямата Лил нееднократно бе подлагана на критика, много от експертите още по време на изграждането й настояваха, че е чиста лудост да се залага толкова много на една единствена електроцентрала, пък макар и от такъв мащаб. Други експерти пък оспорваха тяхната теория, като доказваха, че колкото по-големи количества енергия се произвеждат от една-единствена енергийна единица, толкова по-ниска е нейната себестойност. Гледната точка на втората група експерти надделя и засега те бяха прави. Дори и в сравнение с най-малките генератори Голямата Лил се показваше като икономична, надеждна и не предизвикваше никакви неприятности. В този момент датчиците, разположени в контролния център, показваха, че Голямата Лил работи при пълно натоварване и поема на плещите се цели шест процента от произвежданата от GSP & L електроенергия.

— Сутринта оттам съобщиха за някакви вибрации в турбината — каза Рей Паулсен на председателя на управителния съвет. — Обсъдих въпроса с Главния, но дори и да не е нищо сериозно, решихме все пак да й хвърли едно око.

Ерик Хъмфри закима одобрително. Така или иначе главният инженер нямаше какво да помогне тук, просто самото му присъствие обикновено действаше успокоително.

— Господин губернаторът, сър — каза телефонистът на мистър Хъмфри.

След миг само познат глас каза:

— Добър ден, Ерик!

— Добър ден, сър. Опасявам се, че имам неприятни…

В същия миг ТО се случи. Внезапно сигналната инсталация, свързана с датчика на Ла Миссион, се включи и засвири пронизително на кратки интервали. Едновременно с това предупредителните жълти и червени лампички започнаха да мигат, датчиците на електронното табло се поколебаха за миг и после стремително започнаха да намаляват показателите.

— Боже мой! — извика някой ужасено. — Голямата Лил излезе от строя.

В това вече нямаше никакво съмнение, тъй като стрелките на всички датчици се бяха закотвили на нулата.

Реакцията беше мигновена. Веднага се задейства системата за работа в извънредни положения: компютърният терминал подаваше команди, отделни прекъсвачи се включваха и изключваха, само и само да запазят другите генератори от непоправимите последствия. В този момент вече цели райони на щата бяха потънали в непрогледен мрак. За две-три секунди само милиони хора: работници, фермери, продавачи, техници, шофьори, пощаджии, лекари и зъболекари, бяха лишени от тъй необходимата им електроенергия и не можеха да продължат да работят нормално.

Асансьорите бяха заседнали между етажите. Аерогарите, в които допреди миг кипеше оживление, спряха да функционират. Осветлението изгасна по улиците и магистралите, настанаха страхотни задръствания.

Една осма част от Калифорния, площ, по-голяма от Швейцария, с население повече от три милиона, беше останала без електроенергия. Това, от което допреди малко само се опасяваха, вече се бе превърнало в реалност. И тази реалност беше много по-лоша от предвижданията.

На контролния пулт, защитен от всякакви прекъсвания на енергията, трескаво работеха трима диспечери. Те предаваха по телефона инструкции на отделните електроцентрали, проверяваха прецизно постъпващата информация, разделяха картата на щата на сфери на действие.

 

 

— Ей! Тук току-що угасна токът! — каза губернаторът на Ерик Хъмфри.

— Зная — каза председателят на управителния съвет. — Нали именно затова ви се обаждам.

По другия телефон, който свързваше директно контролния център с Ла Миссион, Рей Паулсен се провикна:

— Какво, по дяволите, става с Голямата Лил?