Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Diagnosis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Окончателната диагноза

Американска. Второ издание

„Народна култура“, София, 1992

 

Превод Веселин Лаптев

Предговор Димитри Иванов

Рецензент Жечка Георгиева

Редактор Иглика Василева

Редактор на издателството Дора Барова

Художник Николай Пекарев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Евгения Джамбазова

 

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат октомври 1992 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 20. Издателски коли 16,80

ДФ „Народна култура“ — София

ДФ „Балкан-прес“ — София

ISBN 954-04-0063-5

 

Doubleday Dell Publishing Group, Inc.

История

  1. — Добавяне

18

Ампутацията на левия крак на Вивиан започна точно в осем и половина. Веднага след назначението си за главен хирург на „Три общини“ О’Донъл въведе строг график в операционните и повечето му колеги стриктно го спазваха.

Всичко беше ясно и Люси имаше точен предварителен план за операцията. Реши да ампутира високо над коляното, като все пак остави малка част от бедрото. В един момент обмисляше възможността за отстраняване на крайника от самия ханш, тъй като подобна операция увеличаваше възможността от пресичане пътя на злокачествените клетки. Но последиците от нея бяха изключително тежки — пациентката й не би могла да се ползува от услугите на протеза.

Беше обмислила и точното място на срязването, тъй като си даваше сметка, че остатъкът от костта трябва да се обвие с равномерен слой тъкан след зарастването. Всичко това беше направила снощи, преструвайки се, че просто преглежда Вивиан още веднъж.

Вече беше й съобщила тъжната новина. В началото момичето се държеше, но след няколко минути отчаянието взе връх и тя инстинктивно се вкопчи в лекарката, горчиво ридаейки. Макар и отдавна привикнала с подобни случаи, Люси се развълнува.

Последната среща с родителите на момичето и с младия доктор Седънс беше по-малко емоционална, но тя продължаваше да се чувствува неспокойна. Люси допускаше, че за разлика от някои свои колеги тя никога няма да се научи хладнокръвно да приема емоциите на пациентите си и често си признаваше, че външното й спокойствие е всъщност само една необходима поза. Но тук, в операционната, позите бяха излишни. Тук спокойствието беше жизненоважен професионален фактор и тя усещаше как личните й емоции отстъпват място на хладната преценка на хирурга в действие.

Анестезиологът кимна от края на масата — операцията можеше да започне. От няколко минути асистентът — един от младите болнични практиканти — държеше крака високо изправен, за да намали до крайност притока на кръв в него. Люси постави пневматичния турникет високо на бедрото, но не го стегна.

Сестрата й подаде ножици и тя започна да разрязва напоените с дезинфекционна течност бинтове, поставени на крака на момичето още предната вечер. Погледна стенния часовник Кракът вече от пет минути беше във вертикално положение и кожата изглеждаше достатъчно бледа. Асистентът смени ръцете си.

— Умори ли се? — запита го Люси.

Той се усмихна зад маската:

— Не бих казал, че ще ми е приятно да правя подобно нещо в продължение на час…

Анестезиологът се приближи до турникета и я погледна въпросително.

— Да, моля — кимна тя и той започна да помпи. Гуменият пръстен бавно се стегна около бедрото. Асистентът отпусна крака в хоризонтално положение, а сестрата покри тялото със стерилен чаршаф, оставяйки открито само мястото на операцията. Сред това Люси дезинфекцира за последен път откритата област, използувайки денатуриран спирт.

Днес в операционната имаше и публика — двама студенти от Медицинския факултет. Люси им кимна да се приближат, пое скалпела от ръцете на сестрата и започна обясненията си:

— Моля да отбележите, че първата ми работа е да очертая мястото на срязването. — Тя леко прекара върха на скалпела по синкавата кожа. — Това ще ми бъде необходимо по-късно, когато ще имам нужда от ориентир.

Вече натискаше по-силно и острието потъна в плътта, разкривайки най-горния слой на подкожните мазнини.

— Предният разрез винаги трябва да бъде по-голям от задния — така, че общият вид на раната ще бъде леко диагонален. Това се прави с цел да изместим бъдещия белег от върха на срязаната кост. В противен случай пациентът ще страда от остри болки и при най-малката тежест. — Капки кръв маркираха направените разрези. С бързи и точни движения Люси започна да разкрива тъканта над срязаното място.

— Екартьор[1], моля. — Сестрата мигновено й подаде искания инструмент и с него тя ловко захвана вече повдигнатата тъкан, разкривайки следващия пласт. Направи знак на асистента, който задържа екартьора в желаното положение, и за-почна да реже горния слой на квадратния мускул.

— След секунда ще стигнем до главните артерии. Ето ги — Двамата студенти се надвесиха, за да виждат по-до-бре. Тя продължи да работи, описвайки всяко следващо действие: — Ще се опитаме да разкрием вените колкото е възможно по-нагоре, после ще ги издърпаме и ще ти завържем така, че да бъдат максимално отдалечени от края на отрязаната кост. — Иглата, която сестрата й подаде, сръчно подскачаше в ръката й. Свърза в двоен възел големите кръвоносни съдове, за да бъде по-сигурна. Всяко бъдещо кръвотечение в тази област би било фатално за пациента. После взе подадената й ножица и сряза главната артерия — първата необратима стъпка в операцията.

Същата процедура се повтори и с останалите вени и артерии. После, разрязвайки мускулната тъкан докрай, Люси стигна до нерва. Внимателно го опипа с облечената си в гумена ръкавица ръка и в същия миг тялото на Вивиан започна да се гърчи по масата. Очите на всички се насочиха към анестезиолога, който успокоително кимна с глава.

— Пациентката е добре, няма никакви проблеми.

Едната му ръка беше върху бузата на Вивиан. Тя беше бледа, но момичето дишаше равно и дълбоко. Очите му бяха отворени, но зениците не виждаха. Две капчици слъзна течност бавно се уголемяваха в основата им.

— С нерва процедираме по същия начин, както с вените и артериите — издърпваме го надолу и го завързваме колкото е възможно по-високо. Едва след това режем и го пускаме да се свие. — Люси говореше почти автоматично, думите следваха движенията на ръцете й. Подобни лекции й бяха станали навик. Все така спокойно продължи:

— И до днес хирурзите са на различно мнение относно начините за изолиране краищата на нервите при ампутация. Целта, разбира се, е да се избегне болката около ампутирано-то място за в бъдеще. — Кимна на асистента и той отряза конеца, с който беше направила поредния възел. — Изпитвани са няколко метода — инжектиране на спирт, изгаряне на нервните краища с електричество… Методът, до който ще прибегнем сега, е най-простият и най-разпространеният.

Люси отново хвърли поглед към стенния часовник. Стрелките показваха девет и четвърт, което означаваше, че от началото на операцията са изминали четиридесет и пет минути. Премести поглед върху анестезиолога и запита:

— Все така ли е добре?

— По-добре не може и да бъде — кимна той. — Това момиче има наистина желязно здраве. Сигурна ли си, че махаш крака на когото трябва?

— Да, сигурна съм — с нежелание отвърна тя. Не обичаше, когато колегите й си правеха шеги за сметка на пациента. Познаваше много хирузри, които започваха да острумничат още с първия разрез и не спираха до края на операцията. Въпрос на гледна точка. Възможно е някои хора да прикриват емоциите си с помощта на плоския хумор, но тя не беше от тях. Предпочиташе да смени темата. Точно така постъпи и сега.

— Как е семейството? — запита тя анестезиолога, докато се опитваше да закрепи втората подпора.

— Добре е. Идната седмица се местим в ново жилище.

— Така ли? Къде?

— „Съмърсет“. Нов квартал в северната част.

Задните мускули вече бяха почти прерязани.

— Мисля, че знам мястото… Жена ти сигурно е доволна!

Костта вече беше разкрита от всички страни. Раната зееше, червена и огромна.

— На седмото небе е! — отвърна анестезиологът. — Купува килими, избира завеси… просто е полудяла! Има само един проблем.

Пръстите на Люси внимателно очистваха костта от остатъците мускулна тъкан:

— Забележете, че отмятам мускулната тъкан максимално встрани — обърна се към студентите тя. — Това се прави, защото само няколко дни след операцията тя плътно ще обвие остатъка от костта.

Асистентът изпитваше затруднение при поддържането на двата екартьора едновременно. Люси му помогна да ги стабилизира, а той задъхано изръмжа:

— Другия път ще си взема и третата ръка.

— Трион, моля.

Сестрата отново беше предугадила искането й и дръжката на инструмента легна на секундата в протегнатата й длан.

— Та какъв беше проблемът? — Въпросът на Люси беше насочен към анестезиолога. Постави острието в горния край на, оголената кост и започна да го движи с леки равномерни тласъци. Металните зъби прорязваха костта с хрущящ звук.

— Ами не знам кой ще плаща всичко това… — отвърна на въпроса й анестезиологът.

Люси се засмя.

— Май ще трябва да ти създаваме допълнителна работа. Ще ти осигурим някоя и друга операция отгоре. — Костта вече бе разрязана наполовина. Беше твърда и неподатлива, как го повечето млади кости. Изведнъж усмивката рязко изчезна от лицето й. Това е толкова трагичен момент в живота па болното момиче, а те си бъбрят за най-обикновени неща, дори се шегуват! След не повече от секунда-две този крак ще се раздели с тялото и едно младо момиче, почти дете, ще изгуби завинаги една част от своя живот. Отсега нататък никога няма да може да бъде като другите — да тича, да танцува, да плува, да язди, да люби дори… Е, може би частично ще извършва някои от тези неща, а на други ще се научи с помощта на най-различни механични приспособления. Но никога няма да бъде същото — безгрижието на младото и здраво тяло ще е отлетяло завинаги! И в това се състоеше същината на трагедията: беше се случило прекалено рано!

Люси прекрати движенията си. Чувствителните й пръсти усетиха, че срязването е почти свършено. В същия миг се чу остър звук, който наподобяваше цепенето на дъска, и костта се пречупи от собствената си тежест. Кракът падна на масата.

— Хванете го! Бързо! — Гласът й за пръв път се повиши с една октава.

Но вече беше късно. Практикантът не можа да го задържи и кракът с тъп звук се строполи На пода.

— Оставете го на мястото му! — отново повиши глас тя, видяла, че асистентът се навежда и рискува да наруши стерилността си. Той сконфузено се изправи.

Втората сестра се приближи, вдигна отрязания крайник и започна да го увива в марля и хартия. Оттук, заедно с други подобни пратки, кракът щеше да замине за патологоанатомичното отделение.

— Моля те, придържай остатъка над масата — каза тя на асистента си и пое дългата и ситна пила, която й подаваше сестрата. Започна внимателно да оглажда острите ръбове, маркиращи счупването, като едновременно с това поднови и обясненията си:

— Добре запомнете, че костните краища трябва да са съвършено гладки и чисти. Всяко неизпилено островърхо парченце впоследствие започва да расте и става изключително болезнено. — Млъкна за момент, после попита, без да вдига глава. — Как сме с времето?

— Седемдесет минути от началото — отвърна анестезиологът.

Тя остави пилата.

— Е, добре… Можем да започнем зашиването. — Една мъничка част от съзнанието й просто плачеше за чашата горещо кафе, която я чакаше в стаята за почивка.

Седнал заедно с родителите на Вивиан в малката чакалня, определена за близките на оперираните пациенти, Майк Седънс се обливаше в студена пот. Лобъртънови бяха решили да останат за известно време в Бърлингтън. Рано сутринта, още преди началото на ежедневната болнична суетня, той ги беше завел в стаята на Вивиан. Но те нямаха какво да й кажат, а и тя, замаяна от силната доза успокоителни, едва ли усети присъствието им. Няколко минути по-късно я откараха в операционната.

Сега, седнали в ъглите на мрачната стая с евтини мебели от изкуствена кожа, и тримата мълчаха. Хенри Лобъртън, висок едър мъж с оредяла стоманеносива коса и загрубяло от живота на открито лице, стоеше до прозореца и гледаше надолу към улицата. Майк Седънс вече знаеше, че след минута-две бащата на Вивиан ще се върне на стола си, а после отново ще скочи и ще отиде до прозореца. Това той правеше вече в продължение на повече от час и Седънс започваше да се дразни от монотоността на повторението. Не можеше ли да промени нещо този човек? Да се движи по-бързо или пък по-бавно?

За разлика от съпруга си майката на Вивиан не помръдваше Седеше изправена на един стол с висока облегалка със скръстени в скута ръце и вперен в стената поглед. Днес тя беше по-бледа, но както обикновено високите скули подчертаваха вроденото й достойнство и уравновесеност. Крехката й фигура излъчваше твърдост и сила.

От първата им среща насам Майк Седънс непрекъснато мислеше за мисис Лобъртън. У нея много по-малко личеше страхът за съдбата на Вивиан, емоциите й бяха много по-добре прикрити от тези на съпруга й. Но с течение на времето Седънс почувствува, че те са по-дълбоки, по-силни. Въпреки изявената мъжественост на Хенри Лобъртън той подозираше, че именно майката на Вивиан е силната личност в семейството, скалата, на която с течение на времето беше започнал да се обляга и бащата.

Отново се улови, че мисли за бъдещето си с Вивиан. Кой от двамата ще се окаже по-силен, по-решителен? Знаеше, че няма еднакви хора. Нито по сила на характера, нито в силата на любовта. Знаеше също, че тук полът не играе никаква роля. Защото много често жените се оказват далеч по-издръжливи, а външната мъжественост на съпрузите им е само поза, зад която се прикрива слабостта.

Беше ли Вивиан по-силна от него, по-чувствителна, посмела? От предната вечер насам този въпрос не излизаше от главата му. Веднага след като научи за предстоящата ампутация, той отиде при нея. Знаеше, че вече е уведомена, но въпреки това я завари усмихната, в очите й нямаше и следа от сълзи.

— Влез, скъпи Майк — беше казала тя. — Не бъди толкова тъжен. Доктор Грейнджър ми каза всичко… Поплаках си и приключих… по-скоро — ще приключа с това утре сутринта.

След тези думи той изведнъж усети колко много я обича. Приближи се до леглото и я целуна. Тя нежно разроши косата му, а после го погледна право в очите:

— Ще остана с един крак, Майк. За цял живот. Няма да бъда онова момиче, което срещна и което познаваше досега. Бих те разбрала, ако решиш да се оттеглиш…

— Не говори така! — беше се разсърдил той.

— Защо? Нима се страхуваш да говорим?

— Не! — Протестът му беше рязък и яростен, но още тогава усети фалша в него. Страхуваше се и това, че Вивиан беше преодоляла своя страх, съвсем не му помагаше.

Сега, загледан в майката, той откриваше в нея много от чертите на Вивиан. Или обратното… И двете излъчваха сила. За пръв път от много дни насам у него се бяха промъкнали разяждащите съзнанието му съмнения.

Мистър Лобъртън най-накрая наруши монотонното си движение. Спря насред пътя между стола и прозореца и запита.

— Вече измина час и половина… Много ли още ще продължат, Майкъл?

Седънс усети върху себе си и погледа на майката.

— Не вярвам — поклати глава той. — Доктор Грейнджър каза, че ще дойде тук веднага… след като свърши. — Млъкна, после наведе глава и добави:

— Твърде скоро ще знаем… всичко.

Бележки

[1] Приспособление за прикрепване на разрязани тъкани, наподобяващо менгеме. — Б. пp.