Артър Хейли
Окончателната диагноза (11)

11

Турбовитловият „Висконт“ меко легна по посока на вятъра и започна да се снижава. Със спуснати колесници и въздушни спирачки той се насочи към писта номер едно на общинското летище в Бърлингтън. Като наблюдаваше приближаването му от остъкления мецанин, разположен под кулата на летището, доктор Кент О’Донъл си помисли колко много общи черти съществуват между авиацията и медицината. И двете бяха рожби на науката; и двете променяха света и бързо разрушаваха старите представи за него; и двете се стремяха към неизвестностите, които криеше бъдещето. Имаха и други общи черти. Съвременната авиация например трудно вървеше в крак със собствените си открития и нововъведения — спомни си думите на негов познат авиоконструктор който казваше: „Всеки самолет във въздуха е вече остарял.“

О’Донъл закри очите си с длан от яркото лятно слънце и си помисли: точно така е и с медицината. Болниците, клиниките и самите лекари не смогват да вървят в крак с новото. Независимо от усилията им експериментирането и развитието на новата техника ги изпреварват понякога с години. Днес хората продължават да умират независимо от факта, че лекарството, което ще ги спаси, е вече създадено и дори някъде използувано. Популяризирането и приемането на новите открития изисква време. Това с особена сила важи за хирургията. Отделен специалист или група хирурзи могат да изобретят нова техника за спасяване на човешкия живот. Но преди тази техника да се превърне в масова практика, тя трябва да бъде усвоена, специалистите трябва да предават опита си един на друг. Понякога това е твърде продължителен процес. Сърдечната хирургия например е вече широко разпространена и достъпна за всички. Но дълго време преди това само шепа хирурзи са били квалифицирани в тази област.

Новостите винаги са свързани с въпроса: добро и разумно ли е това, което правим? Защото не всяка промяна означава прогрес. В теорията на медицината нерядко се тръгва по лъжлива следа, създават се противоречащи на фактите системи, поривите и маниите на отделни индивиди често подлъгват десетки и стотици техни последователи. Понякога е трудно да се държи златната среда. В „Три общини“ добри специалисти съществуват и в двата лагера — както в този на консерваторите, така и в онзи на напредничавите. И за човек в положението на О’Донъл никак не е лесно да определя кога и в кой момент да се присъедини към едните или към другите.

Мислите му бяха прекъснати от оглушителния рев на приземилия се „Висконт“, който тромаво се приближаваше. О’Донъл изчака заглъхването на моторите. Щом зърна фигурата на доктор Колман сред тълпата слизащи пътници, той веднага се отправи към голямата зала на долния етаж, за да посрещне новия заместник-завеждащ на болничната патология.

Дейвид Колман с изненада забеляза високия и загорял от слънцето главен хирург, който го очакваше с протегната ръка малко настрани от тълпата посрещачи.

— Радвам се да ви видя — каза О’Донъл. — Джо Пирсън не можа да се освободи, пък решихме, че все някой трябва да ви каже „добре дошъл“. — Главният хирург естествено премълча факта, че Джо Пирсън категорично беше отказал да се занимава с посрещане, а поради отсъствието на Томасели от града той беше единственият човек в болницата, който би могъл да го направи.

Тръгнаха към изхода на горещото и шумно помещение. Колман любопитно се оглеждаше и О’Донъл усети, че младият човек иска да се ориентира в обстановката колкото е възможно по-бързо. „Може би това е навик — помисли си О’Донъл. — При това добър.“ Крадешком разглеждаше новия си колега. Въпреки тричасовия полет габардиненият му костюм беше без нито една гънка. Добре подстриганата му коса беше сресана и пригладена, а лицето — свежо избръснато. Не носеше шапка и това го правеше да изглежда по-млад от своите тридесет и една години. Беше висок почти колкото О’Донъл, но малко по-слаб. Чертите му бяха правилни, а лицето — продълговато, с волева брадичка. Носеше малко куфарче, което му придаваше професионална тежест. „Типичен млад учен“ — помисли си О’Донъл. Поведе го към багажното, където електрокарът вече беше докарал куфарите от последния полет. Двамата се смесиха с тълпата нетърпеливи пътници.

— Това е онази част от пътуването със самолет, която най-малко харесвам — опита се да завърже разговор О’Донъл.

Колман само кимна леко и се усмихна. Сдържан човек, помисли си О’Донъл, после погледна стоманеносивите му очи и се запита какво ли се крие зад непроницаемия им израз.

Колман се беше изправил неподвижно сред тълпата и бавно се оглеждаше. Като по команда към него веднага се втурна един носач, пренебрегвайки подвикванията на останалите пътници.

Десет минути по-късно О’Донъл измъкна своя „Буик“ от задръстения с коли паркинг на летището и двамата поеха към града.

— Настанихме ви в хотел „Рузвелт“ — каза той. — Удобен колкото всеки друг, но тих и спокоен. Мисля, че нашият администратор ви е писал какво е положението с квартирите.

— Да, писа ми — проговори Колман. — Ще ми се да разреша този въпрос в най-скоро време.

— Няма да срещнете затруднения — отвърна О’Донъл, после добави: — Може би, ще имате нужда от ден-два да се настаните, да се поогледате…

— Не, благодаря. Мисля да започна работа утре сутринта — учтиво, но твърдо отвърна младият лекар.

Това е човек, който първо обмисля, а после говори, помисли си О’Донъл. И едва ли лесно променя веднъж взетото решение. О’Донъл се хвана, че започва да прави догадки относно бъдещата съвместна работа на Джо Пирсън и Дейвид Колман. На пръв поглед стълкновението на характерите им изглеждаше неизбежно. Но човек никога не може да бъде сигурен при подобни ситуации. Болничната обстановка влияе на хората по странен начин — понякога коренно противоположните характери така си пасват, че се сприятеляват за цял живот.

Дейвид Колман с интерес заоглежда покрайнините на Бърлингтън, в които вече навлизаха. Усети, че се вълнува от това, което му предстои в този град. Това състояние беше необичайно за него — обикновено приемаше нещата такива, каквито са, особено в случаите, когато всичко е обмислено предварително. Но това в края на краищата беше първото му назначение в голямо болнично заведение. „Няма нищо срамно в някои съвсем обикновени човешки чувства, приятелю“ — каза си той. Скрито се усмихна на интуитивната си вътрешна самокритика — старите навици трудно се променят.

После се запита какво ли представлява седналият до него О’Донъл. Всичко, което беше слушал за главния хирург на „Три общини“, беше добро. Но защо ли лекар с неговите качества е избрал място като Бърлингтън? Дали и неговите мотиви са били сложно преплетени, или имаше някаква друга причина? Може би просто му харесва тук. Сигурно има и хора, които не изпитват никакво колебание в избора си.

О’Донъл се изнесе вляво, за да задмине един трактор с ремарке, после продължи:

— Бих искал да спра вниманието ви на някои неща, ако разрешите…

— Моля — учтиво отвърна Колман.

— През последните няколко години в „Три общини“ се правят някои основни промени. — Хирургът внимателно подбираше думите си. — Хари Томасели ми каза, че вече сте запознат с някои от тях, както и с бъдещите ни планове.

— Точно така — усмихна се Колман.

О’Донъл натисна клаксона и колата пред тях се прибра в дясното платно.

— Самият факт, че сте тук, е вече една голяма промяна. А предполагам, че и вие самият ще искате да промените някои неща в ежедневната си работа…

Впечатленията на Колман от неотдавнашното му кратко посещение в патологоанатомичното отделение още бяха пресни в съзнанието му.

— Да, сигурен съм, че ще искам да направя нещо — отговори той.

О’Донъл помълча, после пак поде:

— Когато можем, правим промените си без излишен шум. Зная, че понякога това не е възможно — аз самият не съм от тези, които жертвуват принципите си в името на спокойствието. — Той хвърли кос поглед към младежа до себе си. — Искам да сме наясно по този въпрос.

Колман мълчаливо кимна, а О’Донъл продължи:

— Но въпреки всичко съветът ми е да действувате кротко, когато това е възможно — усмихна се той. — Постъпвайте, както считате за необходимо, но пестете барута за големите сражения.

— Ясно — хладно отвърна Колман. Не беше сигурен какво точно се опитваха да му внушат — все още не познаваше добре О’Донъл. Дали впечатленията му от този човек не бяха погрешни? Не беше ли той в крайна сметка само един любител на спокойствието? Ако е така, скоро ще открият, че изборът им е паднал върху неподходящ човек. Дейвид Колман си отбеляза наум да не предплаща наема на бъдещото си жилище за дълъг период от време.

О’Донъл от своя страна се питаше дали не сгреши с този разговор. Бяха имали късмет да ангажират човек като този Колман и той съвсем не желаеше да го разочарова още в началото. Но през цялото време си мислеше за Джо Пирсън и влиянието му върху Юстас Суейн. Искаше му се да бъде и лоялен спрямо Ордън Браун — доколкото може. Добре помнеше как председателят на съвета го беше подкрепял в миналото. Знаеше, че Браун иска да получи на всяка цена обещаните от стария богаташ 250 хиляди долара, без които строителството на новото болнично крило би било невъзможно. А това означаваше специално отношение към Джо Пирсън и О’Донъл беше решил да му го осигури — в рамките на определени граници, разбира се.

Но къде свършваше политиката и къде започваше отговорността му на практикуващ лекар? Този въпрос го тревожеше и той добре знаеше, че все някой ден ще му се наложи да постави ясна разграничителна черта. Не играеше ли той самият на политика в този момент? Май че да. Защото, ако не беше така, той едва ли би говорил с доктор Колман по този начин. Властта покварява, горчиво си помисли той. Никой не може да избегне това независимо от принципиалността си.

Запита се дали не е по-добре да продължи разговора, да се опита да спечели доверието на младия лекар. Но реши, че е по-добре да замълчи. В края на краищата, Колман е съвсем нов тук и О’Донъл чувствуваше, че не е успял да преодолее преградата на тези хладни сиви очи.

Вече навлизаха в центъра на града. Улиците на Бърлингтън бяха прашни и напечени от лятното слънце, асфалтът се беше размекнал и от него лъхаше непоносима жега. Паркираха пред главния вход на хотел „Рузвелт“. Един носач отвори вратата и започна да събира багажа от задната седалка.

— Искате ли да дойда с вас? — попита О’Донъл, — Да се уверя, че всичко е наред?

— Не е необходимо — отвърна младият лекар, докато слизаше от колата. Още един любезен, но твърд отказ.

— Добре. — О’Донъл се наведе през седалката. — Утре ви очакваме. Всичко хубаво.

— Благодаря.

Портиерът затвори вратите и О’Донъл плавно насочи колата към оживения булевард. Погледна часовника си. Беше два следобед. Реши да намине към градския си кабинет, а след това да се върне в болницата.

 

 

Седнала на облечената в кожа скамейка до вратата на лабораторията за недиспансеризирани пациенти, Елизабет Алегзандър се чудеше защо стените на болничните коридори са боядисани в две разновидности на кафявия цвят, вместо в нещо по-светло и по-весело. И без това тази част на болницата беше по-мрачна от останалите. Малко жълто или светлозелено би освежило обстановката.

Откакто се помнеше, Елизабет харесваше ярките цветове. Още помнеше първите пердета, които собственоръчно окачи в детската си стая — тъмносиня басма с щамповани върху нея звезди и луни. Не знаеше дали сега би я харесала, но тогава й се струваше чудесна. Спомняше си как дълго се рови из магазина на приземния етаж, докато открие всичко необходимо — подходящ прът, метални кукички, винтове, отвертки. Баща й все не намираше стоката, която му искаха купувачите — нямаше навика да подрежда нещата и всичко беше струпано накуп.

Беше шила своите пердета около две години преди смъртта на баща си, още живееха в Ню Ричмънд, Индиана. Или може би три… Вече не беше сигурна. Времето лети толкова бързо! С положителност знаеше, че с Джон се срещнаха шест месеца преди смъртта на баща й. Запознаването им от части се дължеше именно на цветовете. Той беше във ваканция и беше дошъл да си купи червена боя от магазина. По същото време Елизабет помагаше на баща си и по цял ден стоеше зад щанда. Тя бързо го разубеди и вместо червена, му продаде зелена боя. Или може би беше обратното? Вече не помнеше подробностите.

Но помнеше, че начаса се влюби в този младеж. Може би му беше предложила друга боя само и само да го задържи още малко. Оттогава насам те никога не бяха изпитвали съмнение във взаимността на чувствата си. Бяха неразделни цели шест години, но се ожениха чак след като завършиха гимназия и Джон постъпи в колежа. Колкото и странно да звучи, никой не се противопостави на брака им, макар че и двамата бяха без средства. (В колежа Джон получаваше стипендия.) Всички близки и познати приеха женитбата им като нещо естествено и закономерно.

Хората може би смятаха, че не им е било лесно през първата година на брака, но Джон и Елизабет бяха безкрайно щастливи. Предната година Елизабет беше постъпила във вечерно училище за секретарки, а след като завърши, се премести в Индианополис при Джон. Започна работа като стенографка и заплатата й стигаше за двамата.

През тази година те надълго и нашироко обсъждаха бъдещето на Джон. Не бяха сигурни дали да кандидатствува в Медицинския факултет, или да се задоволи с по-краткото обучение за медицински лаборант. Елизабет настояваше за института, макар и да знаеше, че ще трябва да работи още няколко години, преди Джон да започне да печели. Той обаче се колебаеше. Винаги беше искал да следва медицина, бележките му от колежа бяха добри и можеше да кандидатствува От друга страна обаче, чувствуваше, че трябва да започне работа и да издържа семейството си. Нали той беше мъжът.

После откриха, че Елизабет е бременна, и това реши въпроса. Въпреки нейните протести той се записа в школата за медицински лаборанти и двамата се преместиха в Чикаго.

Там се роди дъщеричката им, която кръстиха Памела. Четири седмици по-късно детето почина от бронхит и Елизабет рухна въпреки цялата си психическа стабилност и здрав разум. За нея светът престана да съществува. Джон правеше всичко, което беше по силите му, беше мил и грижовен, но като че ли напразно.

Един ден тя се махна и замина при майка си в Ню Ричмънд. Но само след седмица й домъчня за Джон и бързо се върна в Чикаго. От този момент започна бавно, но сигурно да се възстановява. Шест седмици преди дипломирането на Джон откри, че отново е бременна, и от това се почувствува по-добре. Възвърна предишната си жизненост и мисълта за детето в утробата й я вълнуваше приятно.

В Бърлингтън намериха малък, но много приятен апартамент на приличен наем. С малкото спестявания, които имаха, изплатиха по-голямата част от сумата за мебелите, а останалите вноски щяха да заделят от заплатата на Джон. „Всичко се нарежда отлично — помисли си Елизабет. — Само да не бяха тези ужасни, боядисани в кафяво стени!“

Вратата на лабораторията се отвори и оттам излезе пациентката преди Елизабет. След нея се появи лаборантка в бяла престилка.

— Мисис Алегзандър?

— Аз съм — изправи се Елизабет.

— Заповядайте.

Вътре лаборантката любезно й посочи стол:

— Седнете, мисис Алегзандър. Бързо ще свършим.

— Благодаря.

Лаборантката хвърли поглед върху попълнения от доктор Дорнбъргър формуляр:

— Rh-фактор и кръвна група. Моля, сложете ръката си тук и стиснете юмрук.

Хвана я за китката, дезинфекцира мястото и внимателно затегна гумения турникет. Избра спринцовка от подноса до себе си и разкъса пликчето на стерилната игла. После бързо напипа най-удобната вена и сръчно вкара иглата. Изтегли колкото кръв беше необходимо и затисна мястото с парченце марля. Цялата процедура свърши за по-малко от петнадесет секунди.

— Като гледам, не ви е за пръв път — пошегува се Елизабет.

— Нито за последен — усмихна се момичето.

Елизабет видя как тя надписа една празна епруветка и преля вътре взетата кръв. Сложи я на подноса и каза:

— Това е всичко.

— И какво ще стане сега? — Елизабет посочи пълната епруветка.

— Ще я изпратим в серологичната лаборатория. Там някой от нашите лаборанти ще извърши необходимите изследвания.

„Може би това ще бъде Джон“ — помисли си Елизабет.

 

 

Самотен и угрижен, Майк Седънс седеше в определената за практикантите всекидневна. Ако само преди месец някой му беше казал, че толкова ще се притеснява за момиче, което едва познава, той щеше да го сметне за смахнат. Но от момента, в който прочете картона на Вивиан, окачен в стаята на дежурните сестри, загуби всякакво спокойствие. През изминалата нощ почти не спа. Пред очите му непрекъснато изплуваха думите, написани с почерка на Люси Грейнджър: „Вивиан Лобъртън — съмнение за остеогенна саркома^[1] — да се подготви за биопсия.“

В деня, в който я видя за пръв път — деня на аутопсията, — той я възприе просто като една хубавичка стажантка. Дори и при втората им среща (преди случката в парка) продължаваше да си мисли за нея единствено като за интересно и възбуждащо желанията му момиче. Майк Седънс никога не се беше заблуждавал относно собствените си намерения и действия. Не го направи и сега.

За пръв път в своя живот той беше истински и силно влюбен. И измъчван от ужасен, вледеняващ страх.

Когато онази нощ й каза, че иска да се ожени за нея, той не беше имал време да помисли върху смисъла на собствените си думи. Дотогава винаги си беше казвал, че за брак и дума не може да става, преди да си създаде име, да улегне и да обезпечи бъдещето си от финансова гледна точка. Но в мига, в който изрече онези думи, той разбра, че те са истина. Оттогава си ги беше повтарял наум стотици пъти, но нито веднъж не му хрумна да ги промени.

После се случи това ужасно нещо.

За разлика от Вивиан, която смяташе, че малката подутинка под коляното й е дреболия, която скоро ще бъде излекувана и забравена, Майк Седънс добре разбираше смисъла на фразата „съмнение за остеогенна саркома“. Ако диагнозата се потвърди, значи в тялото на Вивиан се развива твърде опасен тумор, чиито злокачествени клетки могат да се разпространят или вече са се разпространили навсякъде. Знаеше, че ако не се прибегне до незабавна операция, едва ли ще живее повече от година. А операцията представляваше ампутация на крака с надеждата, че смъртоносните клетки все още не са се разнесли твърде далеч от огнището. Но и в тези случаи шансовете на остеогенните пациенти не бяха големи — след хирургическата намеса оцеляват едва около двадесет на сто от тях. Другите постепенно влошават състоянието си и в много случаи изкарват само няколко месеца след операцията.

Но това не можеше, не трябваше да бъде остеогенна саркома! Можеше спокойно да бъде някой напълно безвреден малък тумор на костта! В подобни случаи шансовете са петдесет на петдесет. Ези или тура! Майк Седънс се изпоти при мисълта за биопсията, от чийто резултат зависи целият му бъдещ живот, животът на Вивиан! По едно време мислеше да отиде и да разкаже всичко на Люси, но после се отказа. Като обикновен и незаинтересован лекар щеше да научи повече, много повече. Покаже ли личен интерес, веднага ще изгуби повечето си източници на информация. Другите ще внимават в думите си, ще го щадят. Той не искаше това. Искаше да знае истината!

Не беше лесно да прикрива тревогата си от Вивиан. Предната вечер беше при нея и тя веднага забеляза помръкналото му настроение. Бяха сами, тъй като съседката й по стая беше изписана преди няколко дни. Тя хрупаше гроздето, което й беше занесъл, и закачливо говореше:

— Зная какво те мъчи! Страх те е, че се върза, и сега няма да можеш да прескачаш от легло в легло!

— Никога не съм скачал от легло в легло — опита се да влезе в тона й той. — Не мисли, че това е толкова лесно! Жива мъка си е!

— Но при мен не се измъчи кой знае колко, нали?

— С теб беше друго. Просто трябваше да стане!

— Да, зная — За миг стана сериозна, после отново се върна към закачливия си тон: — Но във всеки случай няма да се измъкнете, доктор Майкъл Седънс! Нямам никакво намерение да разхлабвам примката!

Той я целуна, а прегръдката му донесе ново, неизпитвано досега чувство на пълнота. Тя завря нослето си във врата му и продължи да мърмори: — И още нещо, докторе… Пазете се от младите стажантки! Те нямат задръжки!

— Така ли? — Той я отдалечи от себе си и с престорено безгрижие попита: — А нямаше ли кой да ми каже това по-рано?

Беше облечена в тънка синя нощница с голямо деколте. Под нея можеше да се види тънък найлонов комбинезон в същия цвят. Останал без дъх, той изведнъж почувствува, просто физически усети невероятната й свежест и красота.

Вивиан погледна към затворената врата:

— Тази вечер сестрите са ужасно заети, сами ми го казаха. Най-малко още час никой няма да си покаже носа насам…

За момент Майк се вцепени, после избухна в луд смях:

— Искаш да кажеш тук?!… Сега?!

— Защо не?

— Ако някой влезе, аз моментално изхвръквам от болницата!

— Онази вечер не беше толкова притеснен — тихо отвърна тя и докосна лицето му. Той импулсивно се наведе и я целуна по шията. Устните му слязоха по-надолу и той усети как дишането й изведнъж се учести, а пръстите й се впиха в рамото му.

За момент се почувствува силно изкушен, но после благоразумието надделя. Обгърна я с ръце и нежно прошепна:

— Когато всичко това свърши, ще бъдем наистина сами, скъпа! Ще разполагаме с много време!

Това беше вчера.

А днес, точно в този миг може би, Люси Грейнджър й правеше биопсия. Майк Седънс погледна часовника си. Два и половина. Ако програмата на операционната се спазваше стриктно, значи, вече са започнали. А ако патологията работи бързо, резултатът може да бъде известен още утре. С усещането, че губи реална представа за действителността, Майк Седънс започна да се моли:

— Господи! Моля те, господи! Нека бъде доброкачествен!

 

 

— Готови сме, Люси. Чакаме теб — кимна анестезиологът.

Доктор Люси Грейнджър се доближи до операционната маса. Беше с гумени ръкавици, маска и зелен хирургически халат. Усмихна се на Вивиан и ободрително каза:

— Няма да трае дълго и няма да усетиш нищо.

И Вивиан се опита да й се усмихне, но не успя. Знаеше, че това се дължи на успокоителните, които й бяха дали, а вкараната в гръбначния й стълб упойка беше направила долната половина на тялото й напълно безчувствена.

Люси кимна на практиканта, който й асистираше. Той по-вдигна левия крак на Вивиан и тя започна да отстранява превръзките около коляното. Още сутринта кракът беше измит, избръснат и намазан със специална антисептична паста. Сега Люси повтори цялата тази процедура, но стерилните превръзки постави под и над коляното.

От другата страна на масата една сестра държеше в ръце нагънат зелен чаршаф. Люси пое единия му край и двете заедно го разгърнаха върху тялото на Вивиан. Кръглата дупка в средата на чаршафа попадна точно върху голото коляно. Анестезиологът закрепи горния му край на металната рамка над главата на момичето, скривайки от погледа й цялата операционна.

— Стойте спокойно, мис Лобъртън — каза й той. — Цялата работа прилича на вадене на зъб, само дето е далеч полека.

— Скалпел, моля. — Люси протегна ръка и сестрата постави в нея дръжката на острия нож. Първия разрез направи с широката част на острието — малко под коляното. Изтегли ножа към себе си и кръвта бликна от 4-сантиметровата рана.

— Кохер^[2]. — Сестрата беше готова и Люси бързо спря двете малки струйки. — Бихте ли ги завързали? — Тя се отдръпна и направи място на асистента, който сръчно постави тампони около двете щипки.

— Ще продължим с разрез на периоста^[3]. — Асистентът кимна и Люси доближи скалпела до дебелата влакнеста тъкан над костта. Новият разрез беше направен с едно-единствено рязко движение.

— Готови за осцилатора^[4]. — Сестрата веднага й подаде малката машинка, а колежката й внимаваше кабелът да не се докосва до масата.

Люси продължи да обяснява на младия практикант:

— Ще изрежем триъгълна проба. Не повече от сантиметър и половина — два. — Тя хвърли поглед към рентгеновите снимки, които бяха поставени на осветен екран в дъното на залата. — Разбира се, трябва да сме сигурни, че вземаме пробата именно от тумора, а не от здравата тъкан около него.

Включи машинката и я доближи до розовата кост. Мек, хрущящ звук изпълни помещението. След няколко секунди отдръпна осцилатора, изключи го и го подаде на сестрата.

— Мисля, че е достатъчно. Пинсети!

Безкрайно внимателно измъкна отрязаната костна частица и я пусна в пълния с безцветна течност буркан, който й поднесе сестрата. Оттук материалът — надписан и придружен от съответното хирургическо предписание — щеше да замине за патологията.

— Добре ли се чувствувате? — обърна се анестезиологът към Вивиан.

Тя кимна, а той продължи:

— След малко всичко ще свърши. Пробата е взета, остава да зашият коляното ви.

На масата Люси вече беше започнала да зашива периоста, използувайки непрекъснат шев. „Колко ще е добре, ако с това се свърши всичко“ — помисли си тя. Знаеше обаче, че току-що извършеното беше само едно проучване. Оттук нататък всичко ще зависи от присъдата на Джо Пирсън.

Мисълта за Джо й припомни за новината, която Кент О’Донъл донесе сутринта: днес в Бърлингтън трябваше да пристигне новият патолог, помощникът на Пирсън. Искрено се надяваше, че този човек ще съумее да се сработи с шефа на отделението в името на общото благо.

Люси уважаваше усилията на главния хирург да подобри работата в болницата без големи катаклизми, но от лични наблюдения знаеше, че той никога няма да заобиколи проблемите, които трябва да се посрещнат открито. Ето пак, отбеляза тя. Пак мисли за Кент О’Донъл! Странно, или не, но напоследък мислите й непрекъснато се въртяха около него. За това може би спомагаше и общата им месторабота — малко бяха дните, в които не се срещаха поне веднъж на етажа или из операционните. Люси вече се питаше кога ли ще дойде следващата му покана за вечеря. Помисли си, че може би ще е по-добре да не я чака, а да организира малка вечеря в собствения си апартамент. Отдавна искаше да покани на гости няколко души, а между тях спокойно можеше да бъде и Кент О’Донъл.

Отстъпи назад и даде възможност на практиканта да зашие сам подкожната тъкан.

— Използувай отделни шевове — каза му тя. — Три ще бъдат достатъчни.

Внимателно наблюдаваше бавните му, но точни движения. Добре знаеше, че някои от хирурзите в „Три общини“ не дават почти никаква работа на асистиращите им практиканти. Не беше от тях, понеже добре помнеше безкрайните часове, през които бездействуваше край масата в операционната и си мечтаеше да й позволят да направи поне един шев.

Това беше при престоя й в Монреал, преди повече от тринадесет години. Беше постъпила като стажант-хирург в болницата „Монреал Дженеръл“, а след като стажът й изтече, остана, за да специализира ортопедия. Често си мислеше, че всеки лекар, който имаше желание да специализира, малко или много предоставя избора си на шанса. Много зависеше и от това кой с какви случаи се сблъсква по време на стажа си. Тя самата дълго не можеше да избере подходяща специализация. В подготвителните курсове, а след това и в Медицинската академия на Торонто интересът й скачаше от една област на друга. Дори и след като постъпи в монреалската болница, не беше решила дали да специализира, или да се отдаде на обща практика. Точно тогава шансът я събра с една изключителна личност. Стана асистент на хирурга, когото всички в болницата наричаха Стария кокал поради интереса му към ортопедията.

Когато Люси се запозна с него, Стария кокал беше надхвърлил шестдесетте. Беше невероятна личност. Повечето големи болници с образователни програми имат своите „при-мадони“. Стария кокал беше обединил в себе си най-лошите навици и странни капризи на всички примадони, взети заедно. С еднаква бруталност обиждаше стажанти, сестри, пациенти и колеги. Да бъдеш в една операционна с него, беше истинско преживяване — ругаеше сестрите и асистентите си на език, който се говореше в пристанищните кръчми, а ако се случеше да му подадат не този инструмент, който бе поискал, той най-често го запращаше по провинилата се сестра. Когато беше по-спокоен, просто го забиваше в стената.

Но въпреки всичко Стария кокал беше изключителен хирург. Занимаваше се с корекции на вродени костни деформации у децата с такъв успех, че името му бе известно в целия свят. До края на активната си дейност този човек не промени отношението си към хората — дори и с децата беше груб. Но кой знае защо, те рядко се страхуваха от него. Люси често се питаше дали пък детският инстинкт не е по-верен барометър от разума на възрастните.

Но именно влиянието на Стария кокал се оказа решително за професионалното и бъдеще. Когато на практика се запозна с огромните възможности на ортопедията, тя обикна тази специалност. Искаше й се да постигне поне част от онова, което беше постигнал учителят й. Трите години стаж под негово ръководство й дадоха много. Копираше го във всичко освен в обноските. През цялото време и тя, подобно на всички останали, получаваше порядъчна порция ругатни, но в края на стажа с гордост забеляза, че броят им намалява.

Много време измина оттогава. Люси също постигна някои успехи. Колегите й в Бърлингтън я считаха за най-добрия ортопед в района, а чакалнята й винаги беше препълнена с пациенти. В Монреал се върна само веднъж — преди две години, за да изпрати Стария кокал до вечното му жилище. Хората разправяха, че дотогава градът не бил виждал по-грандиозно погребение на лекар. В църквата присъствуваха всички, които поне по веднъж са били хулени от стария доктор.

Умът й се върна в настоящето. Биопсията беше почти приключила. Стажантът вече шиеше кожата, като отново използуваше отделни шевове. В момента довършваше последния. Люси погледна към стенния часовник над главата си. Точно три. Цялата процедура беше продължила тридесет минути.

 

 

В пет без седем минути в серологическата лаборатория влезе 15-годишният хлапак, който разнасяше дребни пратки из болничната сграда. Той си подсвиркваше с уста и въртеше задник, защото знаеше, че това дразни Банистър, с когото бяха в постоянна война. Както обикновено възрастният лаборант побърза да му се скара:

— За последен път ти казвам да престанеш с този адски шум!

— Радвам се, че е за последен — невъзмутимо отвърна хлапакът. — Да ти кажа право, твоето непрекъснато мърморене започна да ми действува на нервите! — Подсвирквайки, той вдигна таблата с кръвни проби, която носеше от поликлиниката. — Къде да оставя вашата кръв, господин Дракула?

Джон Алегзандър се усмихна, а Банистър невъзмутимо отговори:

— Много добре знаеш къде, умнико. — И махна с ръка по посока на рафтовете: — Някъде там.

— Слушам, капитане! — Хлапакът внимателно положи таблата на един от рафтовете и козирува. После отново завъртя задника си и тръгна към вратата, като тананикаше:

„О, искам дом, гдето вируси вилнеят,

гдето микроби и бактерии гъмжат…

Гдето кръвопиецът беснее,

а епруветките не спират да смърдят!“

Вратата хлопна и гласът му заглъхна в коридора.

Алегзандър прихна, а Банистър наставнически го посъветва:

— Няма да се смееш, когато е тук. Иначе нещата стават по-лоши.

Отиде към рафта, вдигна таблата с кръвните проби и хвърли небрежен поглед към придружителния документ. Изведнъж се спря:

— Ха! Тук има една проба от някоя си мисис Алегзандър… Да не е жена ти?

Алегзандър остави пипетката, с която работеше, и се приближи.

— Вероятно е тя. Доктор Дорнбъргър щеше да я праща на изследване. — Вдигна придружителния документ и добави: — Да, това е Елизабет.

— Тук пише кръвна група и реактивност — каза Банистър.

— Мисля, че доктор Дорнбъргър иска да бъде съвсем сигурен. Елизабет има негативен Rh-фактор, а аз положителен.

— О, в повечето случаи това не е от значение — бащински и малко снизходително каза Банистър.

— Зная… Но човек иска да бъде съвсем сигурен, нали?

— Е, добре. Ето ти пробата. — Банистър извади епруветката с надпис „Алегзандър, Е.“ и му я подаде. — Предполагам, че ще искаш сам да я обработиш.

— Да, стига да нямаш нищо против…

Банистър никога не протестираше, когато някой поиска да свърши негова работа:

— Не се притеснявай. — Хвърли поглед към часовника и добави: — Но днес няма да смогнеш — време е да си ходим. — Постави епруветката на мястото й и подаде подноса на Алегзандър: — По-добре прибери всичко това… Утре сутринта ще ги оправим.

Алегзандър пое пробите и ги постави в хладилника на лабораторията. Затвори вратичката и замислено се спря:

— Карл, исках да те питам нещо.

Банистър вече разчистваше работното си място. Обичаше да напуска точно в пет.

— Казвай — отвърна той, без да извръща глава.

— Мисля си за реактивните проби, които правим тук…

— Какво по-точно?

Алегзандър внимателно подбираше думите си. Още от първия си работен ден имаше чувството, че специализираното му образование предизвиква неприязън у хора като Банистър, и затова сега се опитваше да говори така, че да не го засегне:

— Забелязах, че правим само две такива проби — едната във физиологичен разтвор, а другата — в обогатен протеин…

— Е?

— Мислех си… не сме ли малко изостанали в това отношение?

Банистър беше привършил с разчистването. Заобиколи централната маса и се приближи с книжна салфетка в ръка:

— Предполагам, че ще ми обясниш какво имаш предвид…

Алегзандър не обърна внимание на острата нотка в гласа му:

— Напоследък повечето лаборатории правят и една трета проба след физиологичния разтвор… по индиректния метод на Кумс.

— На кого?

— Кумс.

— Това пък какво е?

— Ама ти шегуваш ли се? — Още преди да изрече думите, Алегзандър разбра, че е направил тактическа грешка. Но не можеше да допусне, че съществува медицински лаборант, който да не знае какво е метод на Кумс!

— Я не се прави на много умен! — ядосано каза старият лаборант.

— Извинявай, Карл… — Младежът непохватно се опита да заглади неприятното впечатление. — Не исках да те обидя.

Банистър смачка книжната салфетка и я хвърли в кошчето:

— Но точно това направи! — Наведе се напред и от светлината на крушката над него голото му тебе блесна: — Виж какво, приятелче! Ще ти кажа нещо за твое добро! Още си зелен и не знаеш, че не всичко, на което са ви учили в училище, може да се приложи на практика!

— Но тук не става въпрос за суха теория, Карл. — Алегзандър се беше освободил от чувството си за неудобство: — Доказано е, че някои антитела в кръвта на бременната жена не могат да се открият нито във физиологичен разтвор, нито в обогатен протеин!

— И колко често се случва това? — небрежно запита Банистър, предварително сигурен в отговора.

— Много рядко наистина.

— Е, тогава?

— Независимо от това третата проба е важна! — Джон се опитваше да накара Банистър да го проумее. — Става много просто… Като свършиш с физиологичния разтвор, вземаш същата епруветка и…

— Дай да отложим урока за някой друг път — прекъсна го Банистър, който беше свалил престилката си и навличаше сакото си.

Алегзандър разбра, че е изгубил, но въпреки това продължи: — Не е кой знае каква работа. С удоволствие ще я върша сам. Нужен ни е само малко серум Кумс. Вярно, малко по-скъпичко става…

Попаднал на позната почва, Банистър вече знаеше отговора:

— Така ли? — саркастично проточи той. — Точно работа за Пирсън! Той много обича нещата, дето са „малко по-скъпички“!

— Но не разбираш ли, че иначе не е сигурно докрай? — В гласа на Алегзандър се промъкна нервна нотка. — С двете проби, които правим тук, ние можем да получим негативен резултат и въпреки това кръвта на майката да е опасна за детето! Така можем да убием някое новородено.

— Не е твоя работа да мислиш за това! — остро и почти грубо отвърна Банистър.

— Но…

— Никакво но! Пирсън не обича нововъведенията, особено когато са свързани с допълнителни разходи! — Банистър се поколеба, после смекчи тона си Беше пет без една минута и реши да приключи разговора, за да си тръгне навреме: — Ще ти дам един съвет, момче… Ние не сме лекари и не ни с работа да се правим на такива. Ние сме само лаборанти и вършим това, което ни наредят!

— Но това не означава, че не трябва да мисля, нали? — повиши глас Алегзандър. — Искам пробата на жена ми да бъде както трябва, и толкоз! Тебе може да не те интересува, но това бебе е много важно за нас!

На вратата възрастният лаборант се спря и изгледа Алегзандър. Чак сега проумя какво не му харесва в това момче — то просто беше размирник! А размирниците имат лошия навик да вкарват и околните в беля. По-добре да го остави сам да завре главата си в примката.

— Казах ти това, което мисля — добави той. — Ако не си доволен, можеш да отидеш при Пирсън и да му кажеш, че не одобряваш начина ни на работа тук.

Алегзандър го гледаше право в очите.

— Може би ще го направя — тихо отвърна той.

— Моля. — Устата на Банистър се изкриви в иронична усмивка. — Но помни, че съм те предупредил!

После хвърли последен поглед към часовника на стената и излезе. Джон Алегзандър остана сам в лабораторията.