Артър Хейли
Окончателната диагноза (13)

13

Вивиан остана да лежи напълно неподвижна. Беше зашеметена, мозъкът й отказваше да приеме чутото. Не, това не можеше да бъде вярно, не можеше да се случи точно на нея! Сигурно доктор Грейнджър говореше за някой друг! Мисълта й бясно препускаше… Да, така е! Разменили са документите! И друг път са ставали подобни неща! Доктор Грейнджър е твърде заета, лесно може да се обърка. Може би в момента казват на някоя друга болна, че…

Тя рязко прекъсна хода на мислите си и се опита да се съсредоточи. Не, грешка нямаше. Разбра това от израженията на доктор Грейнджър и Майк Седънс, които седяха от двете страни на болничното й легло.

Обърна се към Люси Грейнджър и попита:

— Кога ще знаете… със сигурност?

— Най-късно след два дни. Тогава ще бъде готов доктор Пирсън.

— Все още не знае дали…

— Не, Вивиан, още не — отвърна Люси. — Още не е сигурен в нищо.

— О, Майк! — Тя импулсивно потърси ръката му: — Мисля, че… мисля, че ще заплача!

Седънс я прегърна, а Люси се изправи на крака:

— Ще намина по-късно. — Погледна към Седънс: — Вие ще останете, нали?

— Да.

— Бъдете убедителен, накарайте я да повярва, че още нищо не е окончателно. Искам да бъде готова… за всеки случай.

Той кимна и разроши буйната си червена коса:

— Разбирам.

„Вярвам ти, че разбираш“ — помисли си Люси, докато напускаше стаята.

Вчера следобед, след като научи как стоят нещата след краткия си телефонен разговор с Пирсън, тя просто не знаеше какво да прави. Не знаеше дали да каже всичко на Вивиан, или да изчака крайния резултат. Ако изчака и туморът се окажеше доброкачествен — добре. Но ако след два дни патологията кажеше „злокачествен“, тогава ампутацията щеше да се окаже спешна и жизненоважна. Не беше сигурна, че Вивиан ще може да понесе известието без предварителна подготовка. Внезапният шок можеше да се окаже прекалено силен за нищо неподозиращото момиче. И сигурно щяха да са необходими дни, преди Вивиан да бъде готова психически за тежката операция. Дни, които те нямаха право да губят.

И още нещо. Фактът, че Джо Пирсън прибягва до външна помощ, бе сам по себе си достатъчно красноречив. Ако туморът беше очевидно доброкачествен, той веднага щеше да каже. Фактът, че не го направи, а и по време на разговора им избягваше да се ангажира с каквито и да било прогнози, говореше, че злокачествеността е най-малкото една твърде голяма вероятност.

Преценявайки всичко това, Люси стигна до извода, че незабавно трябва да разговаря с Вивиан. Разбира се, в случай на благоприятна присъда предварителните страдания щяха да се окажат напразни. Но това при всички случаи беше за предпочитане пред изненадващия удар.

Решението й беше подпомогнато и от появата на доктор Седънс. Късно снощи младият практикант дойде при нея и й разказа всичко. Призна, че отначало мислел да остане в сянка, но после променил решението си. Разказа й, че те с Вивиан искат да се оженят. Люси се зарадва, че той се бе обадил. Това означаваше, че момичето няма да е само, ще има на кого да се облегне в тежкия миг.

А мигът без съмнение щеше да бъде тежък По възможно най-внимателния начин Люси й беше разказала за съмненията си и за тежките последици, ако те случайно се потвърдят. Но както и да го каже човек, едва ли има начин да се смекчи подобен удар. Припомни си неотложните неща, които й предстояха. На първо място трябва да информира родителите на момичето. Хвърли поглед към листчето, което държеше в ръка. На него беше адресът им — Салем, щат Орегон. Вече имаше съгласието на Вивиан да ги потърси. Сега оставаше по-трудното — да им съобщи неприятната вест по телефона.

Умът й вече предугаждаше какво ще стане по-нататък. Вивиан бе малолетна. Това означаваше, че хирургът трябва да има съгласието на родителите за евентуална ампутация. Такъв беше щатският закон. Ако родителите на Вивиан решат да вземат първия самолет от Орегон, тя ще може да получи писменото им съгласие след пристигането. Но ако откажат да пътуват, ще трябва на всяка цена да ги убеди да изпратят съгласието си телеграфически.

Погледна ръчния си часовник. Днес имаше много претоварена програма — предстояха й прегледи в градския й кабинет. Май ще е по-добре веднага да поиска връзка с Орегон. Влезе в малкия си кабинет на втория етаж, който разделяха с Гил Бартлет. Стаичката приличаше на кутийка и беше толкова тясна, че двамата рядко я използуваха по едно и също време. В момента мястото изглеждаше претъпкано — освен Бартлет вътре седеше и Кент О’Донъл.

Щом я видя, той незабавно се изправи:

— Извинявай, Люси, излизам. Това място не е строено за трима.

— Няма нужда да излизаш. — Тя се промъкна край двамата и седна зад малкото си бюро. — Искам да си взема едно-две неща и веднага изчезвам.

— По-добре остани. — Брадата на Гил Бартлет пое обичайния си курс нагоре-надолу. — Тая сутрин с Кент сме философски настроени. Обсъждаме бъдещето на хирургията.

— Някои хора биха казали, че тя изобщо няма бъдеще — влезе в тон Люси. Беше отворила едно чекмедже и си преписваше резултатите от анализи, които щяха да й трябват по-късно в града. — Твърдят, че всички хирурзи са на път да изчезнат… Че след няколко години ще бъдем толкова демоде, колкото са днес магьосниците и знахарите.

Нищо не действуваше по-добре на Бартлет от подобни разговори.

— А кой, питам аз, кой ще реже и ще кърпи крехките ни кървящи тела?

— Никакво кърпене. — Люси постави бележките си в малко куфарче. — Всичко ще бъде диагностика. Медицината ще използува силата на природата срещу собствените й недостатъци. Психическите заболявания ще се лекуват с физическо укрепване, ракът — с психотерапия, а подаграта — с приложна психология. — Тя дръпна ципа на куфарчето и закачливо добави: — Привеждам цитати, както сигурно се досещате.

— Аз лично не мога да чакам, докато дойде това време — усмихна се Кент О’Донъл. Както винаги близостта на Люси му носеше неподправено удоволствие. Не беше ли проява на детинщина и чудатост от негова страна, че не позволява на връзката им да се задълбочи? От какво в крайна сметка се страхува? Може би ще трябва да прекарат още една вечер заедно, но този път ще остави събитията да следват естествения си ход. Разбира се, в присъствието на Гил Бартлет този въпрос не можеше да бъде уреден.

— Аз пък се съмнявам дали някой от нас ще живее толкова дълго — каза Люси и посегна към рязко иззвънелия телефон: Долепи слушалката до ухото си, после я подаде на Бартлет: — Гил, теб търсят.

— Да?

— Доктор Бартлет? — Напрегнатият женски глас ясно се долавяше из цялата стаичка. — Обажда се мис Роусън от интензивното. По молба на доктор Клифорд.

— Кажете какво има.

— Доктор Клифорд ви моли незабавно да слезете в нашата операционна. Тежък случай на премазан гръден кош. На бариерата е станала катастрофа, докараха няколко сериозно пострадали…

— Идвам веднага. — Бартлет постави слушалката и каза: — Много се извинявам, Люси, но друг път ще довършим този разговор. — Тръгна към вратата, после се спря: — Но ще ти кажа едно: аз лично не се страхувам от безработица. Докато продължават да произвеждат бързи коли, мястото на хирурзите е запазено!

Той излезе, а О’Донъл приятелски й кимна и го последва. Останала сама, Люси за момент се облегна назад, после вдигна слушалката. Чу гласа на телефонистката и каза:

— Моля ви, междуградски разговор. Салем, Орегон…

 

 

С уверена стъпка О’Донъл прекоси оживения болничен коридор и влезе в кабинета си. И неговата програма за деня беше прекалено натоварена. След по-малко от половин час му предстоеше операция, а след нея беше заседанието на медицинския изпълнителен съвет. Следобед трябваше да се срещне с няколко свои пациенти в градския си кабинет. Програма, която едва ли щеше да приключи преди настъпването на вечерта.

Хвана се, че отново мисли за Люси Грейнджър. Всяка близост, всеки контакт с нея неизменно насочваше мислите му към бъдещето. Сега обаче, когато не беше край него, старите му съмнения, че общата им професия изключва постоянната връзка, го заглождиха отново.

Не знаеше защо напоследък мислите му непрекъснато се въртяха около Люси, пък и изобщо около жените. Може би защото след четиридесетте мъжете по правило стават неспокойни. Усмихна се вътрешно, като се сети с каква лекота му се удаваха любовните игри от всякакъв род навремето. Сега вече ги беше поразредил. Освен това по необходимост му се налагаше да бъде по-дискретен, отколкото на младини.

От Люси мисълта му се насочи към Дениз Куанц. Предвид поканата й при последната им среща той беше потвърдил присъствието си на конгреса на хирурзите в Ню Йорк. Датата беше някъде през следващата седмица и ако наистина искаше да се срещне с мисис Куанц, най-добре е да организира всичко по-отрано.

Влезе в кабинета и погледна стенния часовник. До началото на операцията му оставаха двадесет минути. „Нещата се уреждат най-лесно в момента, в който човек мисли за тях“ — каза си той и вдигна слушалката.

Чу как местната телефонистка предаде искания номер на централата в Ню Йорк. След няколко секунди се чу сигналът за свободно, последван от леко изщракване.

— Междуградски разговор за мисис Куанц — каза бърлингтънската телефонистка.

— Мисис Куанц в момента не е тук — отвърна учтив мъжки глас.

— А знаете ли къде е?

— Намира се в Бърлингтън. Пенсилвания. Искате ли номера?

— Ако обичате.

— Хънтър — 65735.

— Благодаря ви, Ню Йорк. — Нещо отново прещрака и телефонистката каза: — Чухте ли номера, сър?

— Да, благодаря. — О’Донъл затвори и посегна към телефонния указател на Бърлингтън. Намери името Суейн, Юстас Р. и както очакваше, номерът му съвпадаше с продиктувания от Ню Йорк. Отново вдигна слушалката.

— Домът на мистър Юстас Суейн. — Гласът отсреща отново беше мъжки.

— Бих желал да говоря с мисис Куанц.

— Един момент, моля.

Настъпи тишина, после в слушалката прозвуча познатият глас:

— На телефона Дениз Куанц.

О’Донъл отново усети странната привлекателност на ниския дрезгав глас, който придаваше неповторима грация и на най-обикновените думи.

— Чудя се дали ще си спомните — каза той. — Обажда се Кент О’Донъл.

— Разбира се! Доктор О’Донъл! Колко се радвам, че се обадихте! — Той си я представи със слушалката в ръка, с меката й тъмна коса, разпиляна по раменете.

— Току-що ви търсих в Ню Йорк и оттам ми дадоха тукашния ви номер.

— Долетях снощи — отвърна тя. — Баща ми има тек бронхит и мисля да остана край него ден-два.

— Не е нещо сериозно, надявам се — каза той.

— О, не — засмя се тя. — Баща ми е здрав като муле… И инатът му е същият!

„Това последното го вярвам“ — помисли си той, после отново проговори:

— Исках да ви поканя на една вечеря в Ню Йорк, идущата седмица ще бъда там.

— Все още можете да го направите — спокойно отвърна тя. — Дотогава ще се върна.

— А мога ли да избързам — импулсивно попита, — ако имате свободна вечер тук, в Бърлингтън…

След моментна пауза тя каза:

— Май само тази вечер съм свободна…

О’Донъл бързо започна да пресмята. Задълженията му ще приключат до седем, ако не се появи нещо ново.

— О, чакайте! — Възклицанието на Дениз Куанц прекъсна хода на мислите му. — Забравих, че баща ми е поканил на вечеря доктор Пирсън. Ще трябва да остана с тях… — Помълча, после добави: — Ако желаете, можете да се присъедините и вие.

Той се засмя наум. Каква ли физиономия ще направи Джо Пирсън, ако го завари там! Но здравият му разум отхвърли предложението.

— Благодаря ви. По-добре да отложим за друг път.

— О, божичко! — Гласът й прозвуча с искрено разочарование, после тя отново се оживи: — Знаете ли, може да се срещнем след вечеря. Татко и доктор Пирсън ще заседнат пред шахматната дъска и едва ли ще усетят липсата ми.

Той се зарадва:

— Чудесно. По кое време ще се освободите?

— Около девет и половина, предполагам.

— Да мина ли да ви взема?

— Ще спестим време, ако се срещнем направо навън. Кажете къде.

Той помисли за секунда, после каза:

— „Риджънси Рум“.

— Добре. В девет и половина. Довиждане засега.

О’Донъл остави слушалката и почувствува как го обзема приятно нетърпение. После отново погледна часовника. Трябваше да тръгва за операционната.

 

 

Партията шах, която Юстас Суейн и доктор Джоузеф Пирсън започнаха непосредствено след вечерята, продължаваше вече четиридесет минути. Двамата възрастни мъже бяха седнали пред ниска масичка от палисандрово дърво в същата библиотека, в която преди три седмици се разгоря спорът между О’Донъл и Суейн. Светеха само две лампи — едната очертаваше ярък кръг над игралната масичка, а другата беше над вратата за хола. Лицата им бяха в сянка — чертите им се долавяха само когато някой от двамата се наведеше напред за поредния ход.

В момента и двамата бяха неподвижни, дълбоката тишина обвиваше като мека мантия стаята и цялата огромна къща. Юстас Суейн се беше облегнал назад с кристална чаша в ръка, а очите му бяха приковани върху фигурите.

Последният ход беше на доктор Джоузеф Пирсън — само преди минута бялата дама се беше придвижила с един квадрат напред по изключително майсторски гравираното игрално поле от индийска слонова кост.

Юстас Суейн остави коняка си, взе една пешка от десния фланг на своите фигури и я придвижи с два квадрата напред. После тишината беше нарушена от дрезгавия му глас:

— Чувам, че в болницата има промени.

Отвъд кръга ярка светлина Джо Пирсън преценяваше игровата обстановка. След миг се наведе и премести една пешка от левия си фланг, пресичайки пътя на противника си. Едва след това отговори:

— Има.

Отново настъпи тишина, времето сякаш беше спряло. След няколко минути мълчание старият богаташ отново се размърда:

— Ти одобряваш ли ги? — После посегна и придвижи надясно офицера си, хвърляйки лукав поглед към Пирсън. „Хайде, разбий тази линия, ако можеш!“ — говореше изражението на лицето му.

Този път Джо Пирсън отговори, преди да направи ответния ход:

— Ненапълно. — Лицето му си оставаше в сянка, само очите му проблясваха, докато изучаваше отбранителната линия на противника. Пресегна се и придвижи един топ към свободното поле вляво.

Юстас Суейн изчакваше. Мина минута, после още една. Накрая насочи и своя топ в същата посока, след което каза:

— Имаш правото на вето… стига да искаш да го използуваш.

— Какво вето? — Въпросът беше зададен небрежно, но действията, които го придружиха, бяха бързи и точни. Белият му офицер се изнесе далеч напред.

Суейн проучи хода му, огледа своята позиция и кача:

— Казах на Ордън Браун и на вашия главен хирург, че имам намерението да отпусна четвърт милион долара за новото ви строителство… — С тези думи и неговият офицер се вклини в противниковата защита.

Този път мълчанието се проточи. Накрая Пирсън придвижи топа си напред, взе една самотна пешка и каза:

— Шах! — Помълча, после добави: — Това са много пари!

— Поставих им обаче и едно условие. — Суейн премина в отбрана, премествайки царя си един квадрат назад. — Ще получат парите само ако те оставят да ръководиш отделението си както намериш за добре и докогато намериш за добре!

Пирсън не направи никакъв ход. Изглеждаше зашеметен и погледът му безцелно се рееше из стаята. После се овладя и простичко продума:

— Трогнат съм.

Очите му се върнаха към игралната маса. Взе коня си и подхвана нова атака към притеснения цар на Суейн.

Старият богаташ внимателно следеше действията му. Посегна към гарафата и напълни двете чаши.

— Този свят е на младите — проговори той. — И предполагам, че винаги е било така… Само че понякога старците имат власт… и желание да я използуват! — Очите му заблестяха, той вдигна пешката, която прикриваше царя му, и взе нахалния кон на противника.

Пирсън замислено потърка брадичката си. После придвижи дамата си с цели шест квадрата напред. Взе пешката пред черния цар и попита:

— Значи, Ордън Браун и О’Донъл знаят това?

— По недвусмислен начин им дадох да го разберат. — Старият богаташ прибра и втория кон на Пирсън с диагонален ход на офицера си.

Джо Пирсън внезапно се изсмя. Не стана ясно какво го е развеселило — играта или разговорът. Но реагира светкавично — постави дамата си пред черния цар и тържествено обяви:

— Мат!

Въпреки вероломния ход, с който беше победен, Юстас Суейн го погледна с нескрито уважение. Кимна, сякаш в потвърждение на вътрешните си мисли:

— Джо! — каза той. — Няма никакво съмнение! Във форма си, както винаги!

 

 

Музиката спря и двойките започнаха да напускат дансинга на неголемия, но изискан нощен клуб — един от малкото в Бърлингтън.

— Кажете за какво мислите в момента — каза Дениз Куанц и му се усмихна през ниската масичка, която ги разделяше.

— Честно казано, мисля си колко ли ще е приятно да потанцуваме пак — отвърна О’Донъл.

Тя леко вдигна чашата си, в която имаше два пръста от втория й за вечерта коктейл.

— За повече подобни мисли!

— И аз пия за тях! — Той пресуши уискито си и махна към келнера да повтори поръчката. Музиката отново засвири.

— Ще танцуваме ли?

— С удоволствие. — Тя стана и тръгна към малкия полутъмен дансинг. Той протегна ръце и тя плавно се отпусна в тях. Танцуваха плътно притиснати. О’Донъл съвсем не беше от добрите танцьори — медицината му оставяше твърде малко свободно време за светски забавления. Но Дениз Куанц следваше и най-малките му движения и той усещаше тялото й с всеки такт — високо, тънко и невероятно гъвкаво. За миг косата й докосна лицето му и той отново усети полъха на познатия му вече парфюм.

Петимата музиканти на подиума внимателно градираха силата на своята музика и това създаваше допълнителна задушевност. Изпълняваха балада, много популярна преди няколко години:

„Погледни пирамидите около Нил,

посрещни изгрева на тропическия остров,

но помни, мила, винаги помни, че си моя…“

За момент той изпита странното усещане, че се движи във вакуум. Медицината, болницата, всички неща от ежедневието му останаха някъде далеч, безкрайно далеч. После музиката смени ритъма си и той се усмихна на собствената си сантименталност. Тръсна глава и попита:

— Често ли идвате тук? В Бърлингтън, искам да кажа…

— Не, не много често — отвърна тя. — От време на време, за да видя баща си. Честно казано, не харесвам този град. — Засмя се и добави. — Надявам се, че не засегнах местния ви патриотизъм.

— Не — отвърна той. — Не изпитвам подобни чувства. Но нали тук сте родена, все пак… Дениз, ако позволите.

— Разбира се, че позволявам. Нека изоставим официалностите — Тя го погледна в очите, а устните й разцъфнаха в ослепителна усмивка. — Да, наистина съм родена тук. Посещавах училището и живеех в къщата, която вече познавате… Майка ми беше още жива.

— А защо се преселихте в Ню Йорк?

— Мисля, че съм нюйоркчанка по природа и вътрешно убеждение. Освен това мъжът ми живееше там… Всъщност той и сега си живее там. — За пръв път споменаваше за брака си, но говореше с лекота, без следа от смущение: — След като се разделихме, открих, че никак не ми се ще да напусна града. Според мен няма друг град като Ню Йорк!

— Предполагам, че е така — отвърна той, наслаждавайки се на красотата й. Тази жена се държеше така спокойно и непринудено, както малко жени умеят. И каква запленяваща женственост! Изпита непреодолимо желание да стисне в прегръдката си това невероятно чувствено тяло.

О’Донъл с нежелание си наложи друг ход на мислите. Съзнаваше, че прекалено много избързва. Отново спря вниманието си върху дрехата, с която беше облечена. Не можеше да определи модела, но яркочервената материя се спускаше на прелестни вълни през рамото и, обхващаше плътно талията и бедрата, после отново падаше свободно надолу. Беше дискретна, скъпа и изтънчена.

Тя му напомни и за нещо, което осъзна едва тази вечер — Дениз беше очевидно богата жена. Това му стана ясно още пред входа на „Риджънси Рум“, където пристигнаха почти едновременно. Той вече беше паркирал колата си и наближаваше заведението, когато пред него спря блестящ кадилак, от който пъргаво изскочи униформен шофьор и отвори вратата. Поздравиха се, след което тя се обърна към дискретно отдалечилия се шофьор:

— Благодаря ти, Том. Няма нужда да се връщаш за мен. Предполагам, че доктор О’Донъл ще поеме грижата да ме върне у дома.

— Благодаря, госпожо, довиждане, сър. — Шофьорът се поклони и замина.

Разбира се, ако се беше замислил, той без съмнение щеше да стигне до заключението, че дъщерята на Юстас Суейн е наследница на значително богатство. Но този факт не го засягаше кой знае колко — неговите собствени доходи бяха съвсем достатъчни за един комфортен живот, пък и за много повече от това. Но богатата жена беше нещо ново в личния му опит. Мозъкът му отново започна да прави сравнения между Дениз и Люси Грейнджър.

С мелодичен акорд оркестърът сложи край на подборката си от популярни мелодии. О’Донъл и Дениз изръкопляскаха, после се отправиха към масата си. Келнерът ги очакваше с ръце върху стола на Дениз, след което сервира поръчаните от О’Донъл напитки.

Дениз отпи от новия коктейл и каза:

— Досега говорихме за мен. Хайде, кажете нещо и за себе си.

Той доля сода в уискито си. Обичаше порядъчно разредените напитки, за ужас на повечето келнери.

— Около мен всичко е твърде обикновено.

— Аз съм добър слушател, Кент. — Част от съзнанието й беше ангажирано с произнасянето на учтивата фраза. А другата му част си мислеше: това е мъж, истински мъж! Очите й пробягаха по едрото тяло и широките рамене, после се спряха на решителните и малко груби черти на лицето му. Запита се дали ще я целуне тази вечер и какво би станало след това. Стигна до заключението, че при всички случаи доктор Кент О’Донъл може да предложи някои интересни възможности.

Той й разказа за „Три общини“, за работата си там, за онова, което се надяваше да постигне. Тя му задаваше въпроси за миналото, за хората, които е познавал, и през цялото време се възхищаваше от дълбочината на мисълта му, от убедеността, с която излагаше схващанията си.

След това отново танцуваха, а келнерът донесе нови на-питки. Говориха, танцуваха, келнерът пак се върна. Това се повтори още няколко пъти. Дениз му разказа за брака си — беше се омъжила преди осемнадесет години, а съвместният им живот продължил кръгло десет. Имаше две деца-близнаци — Алекс и Филипа, за които се грижеше сама. След няколко седмици навършват седемнадесет години.

— Съпругът ми е съвършено рационално същество — каза му тя. — Ние двамата сме просто несъвместими, но загубихме много време, за да стигнем до това очевидно заключение.

— Сега срещате ли се с него?

— О, често. На разни приеми, пък и от време на време обядваме заедно. В някои отношения Джефри е напълно приемлив. Сигурна съм, че би ви харесал.

И двамата разговаряха вече по-свободно. Келнерът постави нови напитки пред тях, макар че никой не ги беше поръчвал. О’Донъл я запита за развода й. Дали не съществува някаква пречка?

— Всъщност не — откровено отвърна тя. — Джефри положително иска да се разведем, но настоява аз да предоставя уликите. А знаете, че според законите на щата Ню Йорк те непременно трябва да включат наличието на прелюбодеяние — Тя се засмя: — А пък досега не съм успяла да го хвана!

— Вашият съпруг никога ли не е поискал да се ожени отново?

— Джефри? — Изненадата й изглеждаше искрена. — Не мога да го допусна. Той е женен за закона.

— Ясно.

Дениз разклати чашата си.

— Джефри винаги е считал леглото за най-подходящо място за четене на юридически документи — каза тя нежно, с някаква странна интимност. И О’Донъл разбра една от причините за разпадането на брака й. Кой знае защо, от тази мисъл му стана добре.

Келнерът беше до рамото му.

— Извинете ме, сър, но след малко барът приключва с поръчките Ще желаете ли още нещо?

О’Донъл изненадано погледна часовника си. Минаваше един. Бяха прекарали заедно повече от три часа и половина, въпреки че въобще не ги усетиха. Погледна Дениз, която поклати глава.

— Благодаря, беше достатъчно — каза той на келнера и подписа предоставената му сметка. После допиха чашите си и станаха. Доволен от щедрия бакшиш, келнерът учтиво ги изпрати до вратата и им пожела лека нощ. О’Донъл се чувствуваше в отлично настроение.

Във фоайето, докато изчакваше Дениз, един от хотелските портиери отиде да докара колата му от паркинга. Когато се върна, тя улови ръката му:

— Срамота е да се прибираме толкова рано! Почти съжалявам, че не приех онзи последен коктейл!

За момент той се поколеба, после небрежно предложи:

— Можем да се отбием в моя апартамент, ако желаете. Барчето ми е добре заредено, а освен това ни е на път.

За миг си помисли, че е сбъркал. Усети как от нея полъхна внезапна студенина, примесена с изненада. Но след миг тя разсея опасенията му с простичкия си отговор:

— Защо пък да не го направим?

Отвън буикът тихо бръмчеше с отворени врати. Преминаха през града бавно, по-бавно от обикновено, тъй като 0’Донъл добре си даваше сметка за броя на изпитите питиета. Нощта беше топла и те свалиха прозорците. От другата седалка до него отново стигна едва доловимото ухание на познатия парфюм. Паркира пред хотела и двамата се отправиха към асансьора.

Той размеси напитките и подаде чашата на Дениз. Тя стоеше изправена пред отворения прозорец на хола и гледаше навън, към светлините на Бърлингтън под тях.

Той застана до нея:

— Доста отдавна не съм правил коктейли. Надявам се, че не е много сладък.

Тя отпи една глътка и отвърна:

— Точно както трябва да бъде! Както и всичко останало у вас, Кент.

Очите им се срещнаха и той бавно взе чашата от ръцете й. Постави я на масата, а тя пристъпи напред и нежно се отпусна в обятията му. Той я притисна към себе си и я целуна.

И в този миг от съседната стая долетя настойчивият звън на телефона.

Дениз леко се освободи.

— Мисля, че трябва да се обадите, скъпи — леко докосна с устни челото му тя.

Докато пресичаше хола, той забеляза, че тя започна да събира чантата и ръкавиците си. Очевидно вечерта за нея беше приключила. Вдигна ядно слушалката, послуша за миг, после кимна. Звъняха от болницата — един от неговите пациенти беше развил обезпокоителни симптоми. Той зададе няколко бързи въпроса и накрая каза:

— Добре. Веднага идвам. Междувременно се обадете в кръвната банка и подгответе болния за кръвопреливане.

Прекъсна разговора, после, без да оставя слушалката, се свърза с нощния портиер и поръча такси за Дениз.