Артър Хейли
Окончателната диагноза (23)

23

Беше ранен следобед. Четвъртият след откриването на тифозната зараза в болницата „Три общини“.

В кабинета на администратора седяха Кент О’Донъл и Ордън Браун. С угрижени лица слушаха разговора, който Тома-сели водеше по телефона.

— Да, разбирам — казваше администраторът. — В случай на нужда ще бъдем готови. До пет часа. Довиждане.

— Е? — запита Ордън Браун.

— Градската здравна служба ни дава срок до довечера — тихо отвърна Томасели. — Ако дотогава не открием преносителя на тифозните бактерии, ще ни наредят да запечатаме кухнята.

— Но те не знаят ли какво означава това? — гневно скочи О’Донъл. — Не знаят ли, че на практика това означава да затворим болницата?

— Казах им — все така тихо продължи администраторът. — Но това не променя нещата. Страхуват се, че епидемията може да се разпространи и в града.

— Нещо ново от патологията? — запита Ордън Браун.

— Нищо — поклати глава О’Донъл. — Работят. Бях там преди половин час.

— Ето това не го разбирам. — Председателят на директорския съвет изглеждаше необичайно нервен: — Десет случая на тиф за четири дни. Четирима заразени пациенти. А не можем да открием източника на заразата!

— Патологията извършва огромна по обем работа — каза О’Донъл. — И прави всичко по най-бързия начин, сигурен съм в това.

— Никой никого не обвинява! — остро отвърна Браун. — Поне на този етап. Но сега са ни необходими конкретни резултати.

— Джо Пирсън каза, че по всяка вероятност ще приключат утре по обед. Ако носителят на заразата е сред кухненските работници, най-късно дотогава ще знаем името му. — О’Донъл умолително се обърна към Томасели: — Не можеш ли да убедиш градските здравни власти да почакат до утре?

Администраторът поклати глава:

— Вече опитах. Дадоха ни четири дни и не искат и да чуят за повече. Представителят им беше вече тук — дойде рано сутринта. Ще се върне в пет следобед. Страхувам се, че ако дотогава нямаме резултат, ще трябва да се подчиним на заповедта.

— А междувременно какво предлагате? — запита Ордън Браун.

— Моят отдел вече се готви. — Гласът на Томасели по недвусмислен начин изразяваше това, което чувствуваха и другите двама — страх и смут. — Процедираме така, че да бъдем готови да затворим…

Настъпи мълчание, после администраторът запита:

— Кент, ще бъдеш ли тук в пет? Иска ми се заедно да посрещнем представителя на здравната служба.

— Да — мрачно отвърна О’Донъл. — Ще бъда.

 

 

Напрежението в лабораторията беше така голямо, както и умората на тримата работещи в нея мъже.

Доктор Джоузеф Пирсън като че ли беше на прага на пълното физическо изтощение. Очите му бяха зачервени, а преумората личеше във всяко от бавните му движения. През изтеклите четири дни и три нощи той изобщо не беше напускал болницата. Спеше по два-три часа на едно походно легло в кабинета си. Два дни вече не се беше бръснал, дрехите му бяха невъобразимо измачкани, а косата — отдавна несресвана. Беше изчезнал само за няколко часа през втория ден на епидемията. Никой не знаеше къде е и Дейвид Колман на-празно се бе опитал да го открие с помощта на администратора и Кент О’Донъл. Но Пирсън изведнъж се появи отново и се залови за работа, без да дава каквито и да било обяснения.

Сега старият патолог запита:

— Колко отхвърлихме?

— Осемдесет и девет — погледна в списъка Колман. — Пет са в нагревателя, ще бъдат готови за обработка утре сутринта.

Макар и да изглеждаше no-свеж от Пирсън и външният му вид да не беше толкова неугледен, Дейвид Колман едва се държеше на крака. За разлика от Пирсън той всяка нощ се прибираше у дома си. Излизаше от лабораторията късно след полунощ и се връщаше около шест сутринта.

Но колкото и рано да пристигаше, само веднъж успя да изпревари Джон Алегзандър, и то с броени минути. В останалите случаи неизменно заварваше младия лаборант вече навел глава над пробите, работещ с прецизните и пестеливи движения на добре смазана машина. Писмените му заключения бяха изрядни — чисти, подредени, написани с равен и четлив почерк. От началото на кампанията никой не му беше давал някакви допълнителни указания. Не бяха необходими — Алегзандър беше толкова компетентен, че дори Пирсън одобрително кимна при вида на една от завършените му проби и го остави да работи напълно самостоятелно.

Сега Пирсън се обърна едновременно и към двамата:

— Какви са цифрите ви за допълнителните проби?

Алегзандър погледна бележките си и каза:

— Четиридесет и две от вече завършените осемдесет и девет проби са отделени за допълнителни изследвания. Посявка е извършена на двеста и осемдесет субкултури.

Пирсън пресметна наум, след което гласно обобщи крайния резултат:

— Това означава, че заедно с утрешните остават още сто и десет посевки.

Колман погледна Алегзандър и се запита дали стръвният начин, по който се нахвърляше на работата, не беше само опит да прогони от ума си всичко преживяно през последните дни. От смъртта на детето му бяха изминали точно четири денонощия. За това време се беше преборил с шока и отчаянието, но Колман подозираше, че чувствата му всеки момент можеха отново да избият над маската, която бе успял да си наложи. Внезапното му решение да продължи медицинското си образование положително се дължеше на тези емоции. Младият лекар не го закачаше, но вече беше решил да поговори с него веднага след кампанията. Искаше да му даде някои съвети, да му обясни неща, които бе научил от собствен опит. Както младежът сам беше казал, следването му съвсем нямаше да е лесно. Особено от финансова гледна точка. Никак не е лесно да се откажеш от една сравнително добре платена работа и отново да се превърнеш в безпаричен студент. Колман искаше да го предупреди за някои несполуки, които сам бе преживял.

Карл Банистър, четвъртият член на екипа, беше временно извън строя. През изминалите дни и нощи старши лаборантът бе работил без никаква почивка. Сам се оправяше с всички странични изследвания, а когато за миг останеше свободен, веднага се заемаше да помага на останалите. Но тази сутрин беше вече толкова изтощен, че едва говореше. Ето защо, без да се допитва до Пирсън, Дейвид Колман му нареди да си отиде вкъщи. Банистър тръгна веднага, без да се опита да спори.

Днес, четири дни след началото, вече имаха пълен комплект екскрементални проби. Окончателната им обработка щеше да приключи след още 24 часа. В момента всичките 280 субкултури, за които беше споменал Алегзандър, бяха заложени за посявка в лабораторните термостати. И макар че бяха приключили напълно с основната маса пациенти, все още не бяха открили нищо. Носителят на острозаразните тифозни бактерии, когото така упорито бяха търсили денонощно, си оставаше все така тайнствен и неизвестен.

Телефонът иззвъня и намиращият се най-близо Пирсън вдигна слушалката.

— Да? — изслуша някаква реплика, после нервно отвърна: — Не, още нищо. Ще ви се обадя, веднага щом открием нещо.

Джон Алегзандър грохна изведнъж. Приключи с попълването на поредния формуляр, отпусна се на дървения стол с висока облегалка и притвори очи.

Някъде отстрани долетя гласът на Дейвид Колман:

— Защо не си починеш час-два, Джон? Иди горе, при жена си.

Алегзандър отново се изправи. Усещаше, че остане ли още миг на стола, ще заспи непробудно.

— Ще направя още една серия и после ще си почина — отвърна той.

Извади от термостата поредната табличка, сложи чист формуляр пред себе си и започна да подрежда десетте тънки тръбички, в които имаше високомолекулярни захарни съединения. Хвърли поглед към стенния часовник и с изненада откри, че още един ден беше на път да си отиде.

Стрелките показваха пет без десет.

 

 

Кент О’Донъл остави слушалката и срещна питащия поглед на Хари Томасели:

— Джо Пирсън каза, че още няма нищо — отвърна му той.

В облицования с брезова ламперия кабинет на администратора настъпи тишина. Двамата добре съзнаваха какви ще бъдат последиците от продължаващата неизвестност. Знаеха и друго — навън, в огромната сграда, хората се готвеха да преустановят работа.

Предварително изготвеният план на Хари Томасели, който предвиждаше и най-лошата възможност — затварянето на болницата, — вече се привеждаше в изпълнение. Закуската за следващия ден беше поръчана в два от градските ресторанти. Те щяха да доставят около сто порции храна за онези от пациентите, чието състояние не позволяваше транспортиране. Голяма част от останалите бяха изписани, а извозването на онези, които все още се нуждаеха от лекарска грижа, към другите болници в града беше започнало. От своя страна всички болници бяха предварително мобилизирани да поемат неочаквания поток пациенти от „Три общини“.

Като си даваше сметка, че преместването на толкова много хора ще продължи до късно през нощта, преди около час Хари Томасели даде сигнал за започване на операцията. Пред изхода за спешни случаи се образува дълга опашка линейки, повикани от всички възможни места. Трескава дейност кипеше и вътре в болницата. Лекарите и сестрите местеха болните върху носилки и инвалидни колички, подготвяха ги за неочакваното пътуване. Онези, които намираха време да се замислят, неволно отбелязваха мрачния факт на евакуацията. За пръв път в своята 40-годишна история болницата „Три общини“ връщаше болните и контузените, които търсеха нейната помощ.

На вратата леко се почука и в кабинета влезе Ордън Браун. Той внимателно изслуша онова, което му докладва Томасели, после попита:

— Дойдоха ли представителите на градската здравна служба?

— Още не, но всеки момент ще пристигнат — отговори Томасели.

Председателят на директорския съвет помълча известно време, после се обърна към О’Донъл:

— Кент, искам да ти кажа нещо. Не е много важно, но после сигурно ще забравя. Обади ми се Юстас Суейн. Настоява да се срещне с теб веднага след като приключиш с кампанията.

За секунда О’Донъл загуби дар-слово. Много добре знаеше за какво иска да разговаря с него старият богаташ! Беше ясно, че въпреки всичко е решил да използува тежестта на парите си и ще се опита да спасява стария си приятел — доктор Джоузеф Пирсън! Какво нахалство! На фона на всичко, което се бе случило през последните няколко дни, това изглеждаше просто невероятно! В гърдите му се надигна неудържима ярост.

— Юстас Суейн може да върви по дяволите заедно с всичките си номера! — избухна той.

— Длъжен съм да ти напомня, че отправяш обиди по адрес на един от членовете на директорския съвет! — процеди през зъби Ордън Браун — Каквито и да са различията ви, бъди така добър да спазваш приличен тон!

О’Донъл гневно се извърна към него. „Много добре, щом искаш, ще си го получиш и ти! Вече приключих с дипломатическите увъртания! Веднъж завинаги!“

В същия миг дискомът на бюрото на администратора едва доловимо зажужа. Томасели натисна едно копче и в стаята прозвуча тих женски глас:

— Мистър Томасели, току-що пристигнаха хората от здравната служба.

Часът беше пет без три минути.

 

 

Камбаната на църквата „Христос Спасител“ мелодично отмери пет удара и Кент О’Донъл внезапно си спомни за онзи миг преди шест седмици, в който за пръв път разбра, че нещо в болницата не е наред. И сега, както тогава, той вървеше по коридора начело на малка процесия, която включваше Ордън Браун, Хари Томасели и доктор Норбърт Форд, началник на здравната служба в Бърлингтън. Зад тях се носеха мисис Строфън и един млад лекар от градската служба, чието име О’Донъл не успя да запомни.

Главният хирург вече беше успял да сподави гневното си избухване, което само преди пет минути щеше неминуемо да доведе до голям скандал с Ордън Браун. Сега си даваше сметка колко всички са се изнервили през последните няколко дни. Всъщност той нямаше никакви причини да се сърди на председателя на директорския съвет, той в нищо не беше виновен. Просто му беше предал едно послание. Истинската кавга щеше да се разрази между Юстас Суейн и О’Донъл — той вече беше решил да приеме поканата на стария богаташ. И независимо от последствията веднъж завинаги да го накара да престане да се бърка в работата му.

По предложение на О’Донъл цялата група отиваше към патологоанатомичното отделение.

— Ще се уверите, че правим всичко възможно да открием източника на заразата — беше казал той.

Първоначално доктор Форд се беше противопоставил:

— Никой не се съмнява, че патолозите ви работят с пълно напрежение — каза той, но после отстъпи пред настойчивостта на главния хирург.

Джон Алегзандър вдигна глава и хвърли поглед на влезлите хора, после отново се залови за изследванията си. Видял Ордън Браун и О’Донъл, доктор Пирсън изтри ръце в мръсната престилка и тръгна да ги посрещне. Доловил дискретния знак на Томасели, същото направи и Дейвид Колман.

О’Донъл започна да ги представя. Пирсън стисна ръката на представителя на здравната служба, който запита:

— Открихте ли нещо?

— Още не. — Пирсън с красноречив жест обхвана бъркотията в лабораторията: — Работим с всички сили, както виждате.

— Джо, искам да знаеш как стоят нещата — намеси се О’Донъл. — Доктор Форд вече нареди да се запечата кухнята.

— Днес? — недоверчиво попита Пирсън.

Представителят на здравните власти намръщено кимна:

— Страхувам се, да.

— Не може да бъде! Невероятно! — Това вече беше предишният Пирсън, груб и агресивен, с остър глас и сърдито пробляскващи очи. — Защо, човече божи?! Ще работим през цялата нощ и утре по обед всичко ще е свършено! Ако носителят на заразата е сред болничните служители, непременно ще го открием! Стопроцентово ще го открием!

— Съжалявам — отвърна доктор Форд. — Нямаме право да рискуваме.

— Но запечатването на кухнята означава, че затваряме болницата! — кипеше Пирсън. — Разбира се, че можете да почакате до утре сутринта!

— Страхувам се, че това е невъзможно — любезно, но твърдо отговори Форд. — Още повече, че решението не зависи само от мен. Градът просто не може да си позволи разрастване на епидемията. В момента огнището й е тук, между тези стени, но какво ни гарантира, че няма да се прехвърли навън. Това имаме предвид с нареждането си за запечатване.

— Вече поднасят вечерята, Джо — намеси се Томасели. — И след нея — край. Изписваме всички, които можем, а останалите прехвърляме в други болнични заведения.

Настъпи тишина. Лицето на Пирсън нервно потръпваше. Хлътналите му зачервени очи се навлажниха, а устата му едва чуто прошепна:

— Никога не съм мислил, че ще доживея този ден…

Групата вече беше тръгнала към вратата. О’Донъл долови последните думи на стария патолог и за миг се спря:

— Честно казано… и аз, Джо!

Бяха вече на прага, когато Алегзандър изведнъж извика:

— Открих го!

Всички се обърнаха.

— Какво си открил? — остро запиха Пирсън.

— Носителя на тифозната бактерия! Ясен и категоричен! — Младежът посочи редицата епруветки пред себе си.

— Дай да видя! — Пирсън пресече почти тичешком лабораторията, а останалите бавно го последваха.

Старият лекар огледа редицата стъкленици. Езикът му нервно пробяга по внезапно пресъхналите устни. Ако момчето не греши, това е краят на всички мъки!

— Изчитай списъка! — нареди прегракнало той.

Джон Алегзандър взе в ръцете си една разтворена книга. Това беше сборник с таблици за реакцията на различните видове бактерии спрямо високомолекулярни захари. Сложи пръст на колонката, носеща заглавие Salmonella tiffi, и се приготви да чете.

Пирсън грабна първата от десетте тънки стъкленици:

— Глюкоза!

Алегзандър погледна таблицата и отговори:

— Киселинна формация, липса на газ.

— Правилно! Дулцит?

— Липса на киселина, липса на газ.

— Сукроза?

— Липса на киселина, липса на газ — още една правилна реакция на тифозния вирус. Напрежението в стаята растеше.

Пирсън пое следващата тънка епруветка:

— Манитол?

— Киселинна формация, без газ.

— Правилно! Малтоза?

— Киселина, без газ.

Пирсън само кимна. Шест правилни реакции. Остават още четири.

— Ксилоза?

— Киселина, липса на газ — отговори Алегзандър.

Седем.

— Арабиноза?

— Или киселина без газ, или липса на всякаква реакция — прочете младежът.

— Липса на реакция — обяви Пирсън.

Осем. Още две.

— Рамноза?

— Без реакция.

Пирсън погледна в стъкленицата и меко каза:

— Без реакция.

Още една.

— Продукция на индол? — Старият закова погледа си върху последната тънка стъклена тръбичка.

— Негативна — Алегзандър остави книгата върху масата.

Пирсън рязко се извърна към присъствуващите на проверката лекари:

— Няма никакво съмнение. Това е носителят на заразата.

— Кой е той? — пръв попита администраторът.

Пирсън повдигна табличката и прочете написания номер:

— Номер седемдесет и две.

Дейвид Колман вече беше разтворил входящата книга, където със собствената си ръка беше записал имената на изследваните пациенти.

— Шарлот Бърджис.

— Зная я — бързо се намеси мисис Строфън. — Работи на гишето за сервиране.

Всички инстинктивно вдигнаха очи към стенния часовник. Беше пет и седем минути.

— Вечерята! — пронизително изпищя мисис Строфън. — Започнали са да поднасят вечерята!

— Веднага в бюфета! — Хари Томасели вече беше на вратата.

 

 

В стаята на Вивиан на втория етаж влезе старшата сестра. Погледна към номера на вратата, преди да я затвори.

— О, да… мис Лобъртън. — Жената сведе поглед към списъка в ръката си и направи някаква отметка. — Ще ви прехвърлим в клиниката „Бърлингтън-Уест“.

— Кога ще стане това? — попита Вивиан. Рано следобед беше разбрала за евакуацията на пациентите и причините, които я бяха наложили.

— Линейките са страшно претоварени — отвърна сестрата. — Предполагам, че вашият ред ще дойде след няколко часа, най-вероятно около девет вечерта. Сестрата, която се грижи за вас, ще има достатъчно време да ви събере нещата.

— Благодаря.

Жената кимна и излезе, все така загледана в списъка си.

Сега е моментът да потърси Майк, реши Вивиан. Принудителната им петдневна раздяла трябваше да свърши на следващия ден, но един ден не означава нищо. Вече хиляди пъти беше проклинала идиотската си идея да отпрати Майк далеч от себе си. Сега всичко това й се струваше глупаво и излишно, искаше й се да го забрави, все едно, че никога не се е случвало.

Ръката й се протегна без никакво колебание към телефона до леглото. Изчака да чуе гласа на телефонистката и каза:

— Доктор Майкъл Седънс, моля.

— Момент.

Минутите течаха бавно. Най-накрая в мембраната отново прозвуча гласът на телефонистката:

— Доктор Седънс е извън болницата. Придружава една от линейките, с които евакуират болните. Желаете ли да ви свържа с някой друг?

— Не, благодаря — отвърна Вивиан. — Бихте ли му оставили една бележка от мое име?

— По болнични въпроси ли?

— Не, не съвсем — поколеба се тя.

— Поради създалото се положение в момента приемаме послания само по спешни въпроси — отвърна момичето насреща. — Ако обичате, обадете се по-късно. — Нещо щракна и слушалката в ръката й онемя. Вивиан бавно я сложи върху вилката.

От коридора долиташе шум, говореше се на висок глас, усещаше се необичайно оживление. Прогърмя строга заповед, после нещо тупна на пода, някой се изсмя.

За момент й се стори, че всичко е както преди. Прииска й се да вземе участие в общия кипеж, но погледът й се спря върху болничните завивки, по-точно върху празното място под тях. Почувствува се ужасно самотна и отчаяна.

— О, Майк! — прошепна тя. — Скъпи Майк! Моля те, където и да си по-бързо се върни при мен!

Сестра Пенфийлд се насочи към входа на бюфета, но спря, за да пропусне забързаната група болнични служители. Разпозна лицата на администратора и главния хирург, а до тях и диетоложката мисис Строфън, разлюляла като корабни платна огромните си гърди.

На вратата Хари Томасели се спря за миг:

— Искам всичко да стане бързо и безболезнено — обърна се той към мисис Строфън. Диетоложката кимна и двамата изчезнаха в служебния вход.

О’Донъл забеляза сестра Пенфийлд и й махна с ръка:

— Елате с мен, ако обичате. Имам нужда от помощта ви.

Всичко беше извършено бързо и без излишен шум. Мисис Строфън се приближи до гишето с готовите порции, зад което стоеше жена на средна възраст. Хвана я за ръката и я отведе в малкия си остъклен кабинет. Там я посрещна О’Донъл и с поглед нареди на сестра Пенфийлд да не се отделя от нея. Самият той излезе и отсечено заповяда на мисис Строфън:

— Вземете храната, която е поднесла, и незабавно я изгорете! Доколкото е възможно, върнете обратно всичко, взето от това гише. Отстранете чиниите, до които има вероятност да се е докосвала, и ги изварете няколко пъти.

Главната диетоложка се приближи до гишето. Инструкциите на О’Донъл бяха изпълнени за броени секунди и опашката пред гишето отново започна да се придвижва. Само няколко души, които бяха непосредствено до мястото на събитието, забелязаха случилото се.

В стаята на мисис Строфън О’Донъл се обърна към кухненската работничка:

— Мисис Бърджис, от този момент вие сте пациентка на нашата болница. Не се тревожете, всичко ще ви обясня-любезно добави той. После погледна сестра Пенфийлд: — Отведете пациентката в някоя от изолационните. И никакви контакти с никого! Ще се обадя на доктор Чандлър да се разпореди.

Пенфийлд внимателно изведе уплашената жена. Мисис Строфън едва изчака да се затвори вратата и любопитно попита:

— Какво ще стане с нея, доктор О.?

— Има кой да се погрижи за нея, не се безпокойте — отвърна О’Донъл. — Ще бъде под пълна карантина и изцяло в ръцете на интернистите. Знаете ли, носителите на тифозни бактерии често страдат от болна жлъчка, която се лекува оперативно. Все още не знаем дали Няма и други засегнати. Но това е работа на Харви Чандлър.

В малката остъклена будка Хари Томасели настойчиво повтаряше по телефона:

— Точно това, което чухте: прекратете всичко — прехвърляния, прибързани изписвания, храна отвън, всичко! Като свършите, обадете ми се в приемното отделение. — Усмивката на администратора озари О’Донъл: — Кажете им, че болницата „Три общини“ отново работи нормално!

Томасели остави слушалката и с благодарност пое чашата горещо кафе, която му поднесе мисис Строфън.

— Между другото, мисис Строфън — подхвана със спокоен тон той, — ще имате нови автомати за миене на съдове. Нямах време да ви уведомя, но съветът вече одобри разходите и договорът е подписан. Очаквам, че през следващата седмица машините ще бъдат тук.

Диетоложката кимна, без да показва изненада. За нея този въпрос вече не съществуваше — умът й бе зает с други проблеми.

— Тъкмо сте тук, искам да ви покажа нещо, мистър Т. — започна тя. — Имам нужда от разширение на хладилната площ. — Очите й не изпускаха лицето на администратора — И се надявам, че няма да чакаме още една епидемия, за да получа това, което ми е необходимо!

Администраторът въздъхна мъченически и се изправи:

— Кент, ти поне си свършил за днес, нали? — обърна се той към О’Донъл.

— За днес — да — отвърна хирургът. — Но утре ме чака една работа, с която лично трябва да се занимая.

Имаше предвид Юстас Суейн.