Артър Хейли
Окончателната диагноза (10)

10

До г-н X. Н. Томасели

Главен администратор

Болница „Три общини“

Берлингтън, Пенсилвани

 

Бостън, Масачусетс

7 август

 

Уважаеми г-н Томасели,

Обстойно обмислих Вашето предложение за работа в патологоанатомичното отделение на „Три общини“, което получих по време на краткото си пребиваване в Бърлингтън.

С настоящото писмо Ви уведомявам, че приемам Вашите условия за назначението.

По време на нашия разговор споменахте, че желаете новият лекар да започне работа колкото е възможно по-скоро. Тук нищо не ме задържа и мога да бъда в Бърлингтън след седмица, т.е. на 15 август. Надявам се, че срокът Ви задоволява. Позволявам си да Ви помоля да резервирате стая в някой от градските хотели за гореспоменатата дата и да Ви припомня, че на драго сърце бих получил една от новите ергенски квартири, за които спомена доктор О’Донъл.

Що се отнася до работата, бих се радвал, ако до моето пристигане, съвместно с доктор Пирсън, успеете да определите сферите на бъдещата ми работа.

Мисля, че болницата само ще спечели, ако бъда наясно с областите, в които ще мога да действувам самостоятелно, и за които съответно ще нося пълна отговорност. Моите собствени предпочитания в това отношение са свързани най-вече със серологията, хематологията и биохимията, като естествено с готовност ще помагам на доктор Пирсън в областта на патологоанатомията.

Уверявам Ви, че ще отдам всичките си сили за издигане нивото на патологоанатомичната работа в болницата „Три общини“.

 

Искрено Ваш

Дейвид Колман

Доктор на медицинските науки.

Колман внимателно прочете чисто напечатаното писмо, сложи го в плик и го залепи. После отново седна пред портативната си пишеща машина и написа подобно, но малко по-късо писмо до доктор Джоузеф Пирсън.

 

 

Дейвид Колман излезе от мебелирания апартамент, който беше наел за краткия си престой в Бостън, и отиде да пусне писмата. Продължаваше да мисли върху съдържанието им. Сам не знаеше защо измежду седемте получени напоследък предложения беше избрал именно „Три общини“. Тя далеч не беше най-добрата болница. От финансова гледна точка предложението от Бърлингтън се нареждаше едва във втората половина на списъка. Тамошната болница съвсем не беше „име“, особено на фона на две от предложенията, дошли от медицински, заведения с международна известност. „Три общини“ беше болница, за която едва ли някой извън околностите на Бърлингтън бе чувал.

Защо тогава? Дали защото се опасяваше, че в един голям медицински център може да се изгуби, да потъне? Едва ли. Досегашната му практика сочеше обратното. Или пък се надяваше, че в една по-малка болница ще има повече време за изследователска работа? Той наистина разчиташе на това, но сред предложенията фигурираше и името на един научноизследователски институт, където изцяло можеше да се отдаде на научна дейност. Дали пък изборът му не се дължеше на предизвикателството, което представляваха неуредиците в „Три общини“? Може би. В патологията на тази болница съществуваха цял куп нерешени проблеми — беше видял много от тях при беглото си посещение миналата седмица. Съвместната работа с доктор Джоузеф Пирсън също така предлагаше широка гама изпитания. Петминутната им среща беше достатъчна, за да усети враждебността на стария лекар, а после Томасели сподели, че Пирсън бил човек с чепат характер.

И така, значи, предизвикателството? Или имаше нещо друго? Например желанието за самобичуване — кошмар, който продължаваше да го преследва.

Дейвид Колман добре знаеше, че страда от прекомерна гордост. Считаше я за недостатък, страхуваше се от нея, ненавиждаше я. Но беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че никога досега не е успявал да я пречупи. Всичко бе опитал, но тя неизменно се връщаше — силна и непобедима.

Съзнаваше превъзходството на интелекта си и това подхранваше гордостта му. В компания лесно можеше да се увери в качествата на своя ум. Това предимство беше напълно реално — всичко, което беше извършил през живота си, го доказваше по неоспорим начин.

Още от най-ранна възраст Дейвид с лекота усвояваше даровете на познанието. За него учението беше просто като дишането. В училището, в колежа, а по-късно и в Медицинския факултет той неизменно стоеше далеч над останалите, а отличните оценки приемаше като нещо напълно в реда на нещата. Умът му беше едновременно възприемчив, аналитичен и прозорлив. И горд.

Осъзна тази гордост в един от последните класове на гимназията. Като всяко по-надарено момче и той беше приет с подозрение от съучениците си. След като не направи никакъв опит да прикрие чувството си за превъзходство, това подозрение се превърна в неприязън, бързо прераснала в омраза.

Започна да усеща всичко това, но продължаваше да не му обръща внимание. Накрая директорът на училището, сам великолепен учен и проницателен човек, го дръпна настрана. И до днес Дейвид Колман чуваше думите му:

— Мисля, че си достатъчно голям, за да ме разбереш. Тук, между тези четири стени, ти нямаш нито един приятел освен мен!

Отначало възнегодува, но после, благодарение на изключителната си честност, призна правотата им.

— Ти си изключително умен — беше продължил директорът. — Знаеш го и няма смисъл да го крия от теб. Можеш да станеш блестящ учен, можеш да станеш всичко, което пожелаеш. Признавам ти откровено, че през всичките си години на учителствуване не съм срещал по-способен младеж. Но искам да те предупредя: желаеш ли да живееш сред хората, ще трябва да прикриваш превъзходството на ума си.

Тези думи бяха истинско предизвикателство за впечатлителния младеж. Но учителят не беше подценил ученика си. Колман се вслуша в съвета, премисли го, анализира го и накрая започна да се презира.

От този момент нататък системно заработи върху характера си. Програмата му беше сурова, почти убийствена. Тръгна от спорта, който ненавиждаше, откакто се помнеше. Дотогава не беше опитал никакъв спорт и поддържаше мнението, че хората, които спортуват, и онези, които ги зяпат, са инфантилни глупаци. Сега обаче сериозно се залови да спортува — бейзбол през лятото и футбол през зимата. Въпреки вътрешното си отвращение бързо стана майстор. Утвърди се сред фаворитите на най-добрите отбори, а когато не играеше, винаги можеше да бъде открит сред най-гръмогласната част от публиката.

Никога обаче не успя да се встрасти в спорта — в мачовете участвуваше с неизменно, макар и добре прикрито безразличие, а на трибуните не можеше да се освободи от чувството, че се държи детински. Всичко това го караше да мисли, че не е успял да се справи с гордостта.

И с хората беше същото. Преди, когато срещнеше немного умен човек, той изобщо не си правеше труд да прикрива отегчението си. После започна да се държи по-сърдечно и резултатът не закъсня — в колежа започнаха да го вземат за един приятелски настроен „умник“. „Хайде при Дейвид Колман да ни напълни главите“, си викаха всички, на които преподаваният материал не се удаваше.

Всичко това би трябвало да вкара отношенията му с хората в едно по-приятелско русло. Времето и придобитият опит би трябвало да го направят по-търпелив към ненадарените. Но това не ставаше. Все още изпитваше старото си презрение към умствено несъвършените. Криеше го, гонеше го от себе си с помощта на желязна самодисциплина и майсторски преструвки, но с минимален успех.

Медицината избра по две причини — отчасти защото баща му, вече покойник, беше провинциален лекар, и отчасти защото той самият искаше да стане такъв. Специализира патология, защото беше най-малко популярната и най-скучната специалност. Изборът му беше част от програмата за усмиряване на вездесъщата му гордост.

Известно време мислеше, че е успял. Патологията е съвсем откъсната наука, далеч от вълненията и грижите, които неизбежно съпътствуват преките контакти с пациентите. Но по-късно, паралелно с познанията, нараснаха и интересите му, той отново започна да изпитва познатото вече презрение към онези, които по-трудно от него разгадаваха тайните, свенливо разбулващи се под окуляра на мощния микроскоп. Безспорно това презрение беше изгубило част от силата си поради факта, че в медицината срещна и умове, който с нищо не му отстъпваха. Още по-късно откри, че не е нужно непрекъснато да живее в хватката на железния си самоконтрол. Все още считаше повечето от хората за глупаци — дори и в медицината се намираха такива. Но дългият период на строги ограничения все пак започна да тава плслсве и с течение на времето той им обръщаше все по-малко внимание. В подобни моменти на отпускане се питаше дали все пак не е успял да победи стария си враг.

Но продължаваше да бъде нащрек. Знаеше, че не е възможно отведнъж да се отърси от програмата си за превъзпитание, към която се беше придържал цели петнадесет години.

Ето защо се питаше какво го бе накарало да избере „Три общини“. Това ли му трябваше наистина — една средно голяма второразредна болница без репутация и блясък, или пък решението му дойде в резултат на старото подсъзнателно чувство, че тази болница е най-доброто място за изтезание на гордостта му?

Пусна писмата с явното съзнание, че единствено времето може да отговори на тези въпроси.

 

 

На седмия етаж на клиниката „Медикъл Артс“ в центъра на Бърлингтън Елизабет Алегзандър се дооправяше в съблекалнята до лекарския кабинет. През последния половин час доктор Чарлс Дорнбъргър беше извършил обичайния си щателен преглед и сега я чакаше зад бюрото в кабинета си.

— Елате тук, след като се приготвите, мисис Алегзандър — подвикна той към открехнатата врата на съседната стаичка.

— Само за минутка, докторе — отвърна жизнерадостно тя и нахлузи комбинезона през главата си.

Дорнбъргър се усмихна. Обичаше пациентките, които се радваха на бременността си, а Елизабет Алегзандър беше от тях. „Ще бъде добра и разумна майка“ — помисли си той. Беше привлекателно момиче, може би лишено от стандартната красота, но с умно и одухотворено лице. Той погледна към картона пред себе си — двадесет и три годишна. Когато беше по-млад, държеше да извършва прегледите си в присъствието на някоя сестра. Беше чувал грозни обвинения по адрес на лекари, които не се бяха придържали към това правило. Днес този въпрос не го безпокоеше. „Ето едно от предимствата на старостта“ — помисли си той.

— Мисля, че ще имате здраво и хубаво бебе — подвикна той към съседното помещение. — Не очаквам усложнения.

— Същото каза и доктор Кросан. — Елизабет влезе в кабинета и седна до бюрото, закопчавайки колана на зелената си лятна рокля.

Дорнбъргър отново погледна бележките си:

— Вашият лекар в Чикаго, нали?

— Да.

— Той ли акушира при първото ви раждане?

— Да. — Елизабет отвори портмонето си и извади сгънато на две листче. — Това е неговият адрес, докторе.

— Благодаря Ще му пиша да изпрати стария ви картон. — Дорнбъргър прикачи листчето към останалите документи, после непринудено попита: — А от какво почина първото ви дете, мисис Алегзандър?

— Бронхит. Не беше навършила и месец — спокойно отвърна Елизабет. Преди една година тези думи биха й стрували много усилия и сигурно нямаше да сдържи сълзите си. Сега c друго бебе на път, загубата се приемаше някак си по-леко. Този път детенцето й ще живее — тя твърдо вярваше в това.

— А раждането? Беше ли нормално? — запита Дорнбъргър.

— Напълно.

Той отново потъна в бележките си, после внимателно подхвърли:

— Разбрах, че току-що сте пристигнали в Бърлингтън.

— Точно така — живо отвърна тя. — Съпругът ми работи в „Три общини“.

— Да, да… доктор Пирсън ми каза… — Дорнбъргър продължаваше да пише. — А харесва ли му новата работа?

За момент Елизабет се замисли:

— Джон не ми разказа кой знае колко за нея. Но мисля, че му харесва. Той е влюбен в професията си.

Дорнбъргър попи написаното и каза:

— Патологията имаше остра нужда от такъв човек. — Вдигна глава и усмихнато добави: — Всички ние зависим извънредно много от работата на лабораториите.

Гинекологът отвори едно чекмедже на бюрото си и измъкна кочан с непопълнени формуляри. — Говорим за лаборатории и се сетих — ще трябва да ви изпратим за кръвна проба.

Започна да пише, но Елизабет го прекъсна:

— А, ето какво забравих да ви кажа, докторе. Аз съм с отрицателен, а съпругът ми — с положителен.

Той се засмя.

— Аз пък трябваше да не забравям, че сте съпруга на клиничен лаборант. Ще трябва да направим едно подробно изследване. — Откъсна листа и й го подаде: — С това ще отидете в поликлиниката на „Три общини“, когато ви е удобно.

— Благодаря, докторе. — Тя сгъна хартията и я прибра в портмонето си.

Дорнбъргър понечи да стане и да изпрати пациентката си, после размисли. Както повечето лекари, той добре знаеше, че пациентите често имат погрешни представи за медицината. Когато попаднеше на такъв човек, той правеше всичко възможно да му изясни истинското състояние на нещата. Дори и тогава, когато трябваше да отделя от времето си за почивка. Това момиче отсреща беше изгубило първото си дете, следователно тази бременност е двойно по-важна за нея. Негово задължение беше да разпръсне всичките й страхове.

Преди малко спомена фактора и очевидно не беше престанала да мисли за него. Дорнбъргър подозираше, че не всичко около това наименование й е ясно. Реши да поговори е нея.

— Мисис Алегзандър — започна той. — Искам да ви уверя, че въпреки различните фактори във вашия случай не е речено, че детето непременно ще има проблеми. Разбирате ли ме?

— Да, донякъде… — Колебанието в гласа й доказа, че правилно е отгатнал опасенията й.

— Разбирате ли напълно значението на термините „положителен“ и „отрицателен“? — търпеливо попита той.

Тя отново се поколеба:

— Е, мисля, че не. Поне не напълно.

Той не се учуди. Помисли за момент, после продължи:

— Ще се опитам да ви го обясня по най-простия начин. В кръвта на всички ни има определени фактори, или нека ги наречем съставки за по-голяма яснота.

Елизабет кимна. Усети как се концентрира, как умът й се приготвя да попие всичко, което щеше да каже доктор Дорнбъргър За миг си спомни с мъничко тъга за училищните години. Винаги се беше гордяла със способността си бързо да вниква в нещата, да концентрира вниманието си върху отделния проблем, бързо попивайки фактите чрез изключването на всичко останало от съзнанието си. Благодарение на тази си способност тя беше една от най-добрите ученички. Сега й беше любопитно да разбере дали я е запазила.

— Различните човешки организми имат различни кръвни съставки — продължи Дорнбъргър. — Досега на медицината са известни четиридесет и девет вида. Но повечето хора — вие или аз например, имаме между петнайсет и двайсет.

Мозъкът на Елизабет бързо прищрака. Въпрос номер едно:

— А каква е причината хората да се раждат с различни кръвни съставки?

— Обикновено ги наследяваме, но не това е важното сега. Важното е да знаем, че някои фактори са съвместими помежду си, а други — не.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че когато всички тези фактори се смесят, някои от тях се разбират чудесно, а някои започват да се бият и съвсем не могат да се понасят. Ето защо внимаваме изключително много за кръвните групи, когато правим кръвопреливане. Трябва да сме сигурни, че преливаме най-подходящия тип кръв на нуждаещия се.

Елизабет замислено сбърчи чело:

— И тези, които се бият… несъвместимите… причиняват неприятности? Когато хората ще имат деца, искам да кажа… — Отново прибягна до старото ученическо правило: изяснявай си всичко, преди да минеш по-нататък.

— Само в някои случаи — отвърна Дорнбъргър. — Обикновено всичко минава нормално. Нека вземем за пример вас и вашия съпруг. Казахте, че той е с положителен Rh, нали?

— Точно така.

— Е добре, това означава, че неговата кръв съдържа една съставка, нека я наречем главно „Д“. А вие нямате това главно „Д“, защото сте с отрицателен.

Елизабет бавно кимна: отрицателен означава, че липсва главно „Д“. После прибягна до един свой стар трик, с чиято помощ бързо запаметяваше, и веднага състави мнемониката си:

„Ако нямаш главно «Д»,

имаш минус на кръвта.“

Откри, че Дорнбъргър я наблюдава.

— Толкова интересно разказвате! — възкликна тя. — Никой досега не ми е обяснявал нещата по този начин.

— Много добре. Сега да поговорим за вашето бебе. — Той махна с ръка по посока на добре очертания й корем. — Още не знаем дали то е с положителен или отрицателен. С други думи, не знаем дали притежава главно „Д“.

— А ако го има? — Разтревожена, Елизабет за момент изостави умствената си игра. — Това означава ли, че неговата кръв ще се бие с моята?

— Подобна възможност винаги съществува — меко отвърна той, после се усмихна: — А сега ме слушайте внимателно.

Тя кимна и незабавно се съсредоточи.

— Кръвта на детето винаги е разделена от тази на майката — бавно и отчетливо започна той. — Но е възможно по време на бременността малки количества кръв от детето да преминат в майчиното кръвообръщение. Това разбирате ли го?

— Да — кимна Елизабет.

— Много добре. Ако майката е с отрицателен, а бебето — с положителен, нашият стар познайник главното „Д“ може да проникне в кръвообръщението на майката като нежелан гост. Ясно ли е?

Елизабет отново кимна.

— Когато това стане — бавно продължи той, — кръвта на майката произвежда така наречените антитела. Тези антитела започват да се бият с главното „Д“ и в повечето случаи го побеждават.

— Тогава къде е проблемът? — учуди се Елизабет.

— Няма проблем… но за майката. Ако антителата, създадени от нейното кръвообръщение, за да се бият с главното „Д“, преминават през плацентата и попадат в кръвообръщението на детето, тогава вече може да говорим за проблем на детето. Понякога това се случва, въпреки че кръвта на майката и детето са надеждно разделени.

— Сега разбирам — бавно изрече Елизабет. — Искате да кажете, че антителата ще започнат борба с кръвта на детето и ще я унищожат.

Умът й си представи ясно цялата картина.

Дорнбъргър я погледна със симпатия. „Умно момиче — помисли си той. — Нищо не изпуска.“

— Антителата могат да разрушат кръвта на детето или поне част от нея — отвърна той. — Ако им позволим, разбира се. Това състояние наричаме Erythroblastosis Foetalis.

— Но как можете да ги спрете?

— Не можем да ги спрем, когато вече са навлезли в детската кръв. Но можем да се борим с тях. Чрез кръвен тест установяваме наличието или липсата на антитела в организма на майката още на много ранен етап. Точно такова изследване ще направим и на вас — сега, както и в по-напреднал стадий на бременността.

— Как става това?

— Много сте любопитна — усмихна се гинекологът. — Не бих могъл да опиша лабораторния анализ. Във всеки случай съпругът ви знае повече от мен по този въпрос.

— Но какво друго се прави за бебето?

— Най-важното е да се осъществи обменно кръвопреливане — продължи търпеливо Дорнбъргър. — На детето да се прелее кръвта с най-необходимите за него съставки, и то веднага след раждането. Обикновено това е достатъчно. — Той умишлено пропусна да спомене, че често болното от еритробластоза дете се ражда мъртво и лекарите са принудени да предизвикат изкуствено раждане няколко седмици преди крайния срок. Разговорът беше стигнал достатъчно далеч и Дорнбъргър реши да го приключи:

— Разказах ви всичко това, мисис Алегзандър, защото имах чувството, че този фактор ви тормози и защото сте интелигентно момиче, а аз винаги предпочитам пациентките ми да знаят цялата истина, вместо част от нея.

Тя се усмихна. Допускаше, че наистина е интелигентна. Ако не друго, поне все още притежаваше стария си ученически навик да вниква в нещата и да ги запаметява. После веднага се упрекна: „Не бива да бъдеш самодоволна, тук става въпрос за бъдещото ти дете, а не за някакъв си изпит!“

Доктор Дорнбъргър продължи:

— Нека ви припомня най-важните неща. — Лицето му беше сериозно и той се наведе напред: — Първо: вашето бебе може изобщо да няма положителен Rh. Нито сега, нито по-късно. При такова развитие на нещата проблеми няма да има. Второ: вашият организъм може да приеме без всякаква съпротива наличието на главното „Д“ в кръвта на детето. И трето: ако детето има еритробластоза, шансовете му за лечение и възстановяване са изключително големи. — Той я погледна право в очите и запита: — Сега вече всичко е ясно, нали?

Елизабет сияеше. Бяха се отнесли с нея като с възрастен човек и от това се чувствуваше много добре.

— Мисля, че вие сте прекрасен човек, доктор Дорнбъргър!

Той смутено се пресегна за лулата си и бавно започна да я тъпче:

— Да. Понякога и аз се чувствувам като вас.

— Джо, може ли да поговорим?

Люси Грейнджър се беше отправила към патологията, когато мерна набитата фигура на Пирсън в коридора на приземния етаж.

Той се спря и я изчака.

— Проблеми ли имаш? — Както обикновено гласът му беше дрезгав и ръмжащ, но тя със задоволство отбеляза, че в тона му липсва недружелюбност. Надяваше се още дълго да запази имунитета си по отношение на сприхавия му нрав.

— Да, Джо. Искам да видиш една моя пациентка.

Той се мъчеше да запали неизменната си пура. Успя и доволно погледна разгорелия се край.

— За какво става въпрос?

— Една от нашите стажант-сестри. Вивиан Лобъртън. Познаваш ли я?

Пирсън поклати глава, а Люси продължи:

— Този случай малко ме тревожи. Подозирам тумор на костта и вдругиден ще направя биопсия^[1]. Разбира се, пробата ще дойде при теб, но си помислих, че няма да е зле, ако прегледаш момичето.

— Добре. Къде е тя?

— Приех я в моето отделение за наблюдение — отвърна Люси. — На втория етаж. Можеш ли веднага?

— Защо не — кимна Пирсън.

Двамата прекосиха широкия входен вестибюл и се отправиха към асансьорите.

Молбата на Люси не беше нещо необичайно. В случаи, при които се допускаше наличието на злокачествен тумор, патологът беше този, който даваше окончателното заключение. При диагностиката на всеки тумор се вземат предвид много и често противоречиви фактори, а квалификацията на костните образувания беше една от най-трудните задачи за всеки патолог. Люси добре знаеше това. Често предварителното познаване на случая носеше голяма полза — патологът научаваше симптомите от устата на самия пациент, вземаше под внимание и мнението на рентгенолога. Всичко това му помагаше при поставянето на вярна диагноза.

На влизане в асансьора Пирсън се хвана за гърба и се намръщи, а Люси натисна бутона за втория етаж. Изчака затварянето на автоматичните врати и попита:

— Пак ли те мъчи?

— Човърка ме от време на време. — Той с усилие се изправи. — Май много вися над микроскопа.

Тя го погледна загрижено:

— Защо не дойдеш да те прегледам?

Старият дръпна от пурата и се ухили:

— Ще ти кажа. Твоите сметки не са ми по джоба!

Вратата се отвори и те слязоха на втория етаж. Тръгнаха по коридора и тя отговори:

— Ще минеш гратис… Колега си все пак.

Той я погледна с престорено изумление:

— Значи, не си като психиатрите?

— Не, не съм — засмя се тя. — Чух, че те изпращали сметка на всеки, та дори и на колегата си, който работи в същата стая!

— Вярно е — продължаваше да се усмихва Пирсън. Люси рядко го беше виждала в такова добро настроение. — Твърдят, че това било част от терапията.

— Стигнахме. — Тя отвори една врата и пропусна стария патолог пред себе си.

Стаята беше малка, само с две легла. Люси поздрави жената на първото от тях и се насочи към другото, на което лежеше Вивиан със списание в ръка.

— Вивиан, това е доктор Пирсън.

— Здравей, Вивиан — разсеяно поздрави Пирсън, докато поемаше болничния картон от ръцете на Люси Грейнджър.

— Добър ден, докторе — учтиво отвърна младото момиче.

Тя все още се чудеше защо я държат в тази стая.

Наистина, коляното я наболяваше от време на време, но болката беше епизодична и според нея съвсем не заслужаваше такова внимание. Но почивката прие с нескрито задоволство — програмата й в курса беше пренатоварена и много я изморяваше. Майк току-що й се беше обадил. Изглежда, това, което чу, го разтревожи и той обеща да прескочи при първа възможност.

Люси дръпна завесата между двете легла, а Пирсън каза:

— Искам да видя и двете колена.

Вивиан отметна чаршафа и повдигна полата на леката си нощница. Пирсън остави картона и се наведе над нея. Люси наблюдаваше как късите му космати пръсти внимателно опипваха краката на момичето и се позачуди. Тези движения бяха неестествено нежни и внимателни за човек, който беше известен с грубостта си. В един момент Вивиан леко изохка и Пирсън вдигна глава:

— Тук боли ли?

Момичето кимна.

— От това, което е записала доктор Грейнджър, разбирам, че си ударила коляното преди около пет месеца.

— Да, докторе. Бях забравила за това. Ударих се в дъното на един плувен басейн. Твърде дълбоко се бях гмурнала.

— Тогава много ли те боля?

— О, да, докторе. Много! Но после болката стихна и аз я забравих. Поне доскоро…

— Добре, Вивиан. — Той махна на Люси и тя покри краката на момичето с чаршафа.

— Рентгенови снимки? — Въпросът му беше предназначен за лекарката.

— Ето ги. — Люси извади голям жълт плик. — Два комплекта. Първият не показа нищо, а на втория забулихме изображението на мускулите и тогава се видя малката деформация на костта.

Вивиан слушаше с интерес. Изпитваше нещо като гордост, че е обект на такова внимание.

Пирсън и Люси се приближиха до прозореца и патологът повдигна негативите срещу светлината. Люси му посочи нещо на единия от тях.

— Ето тук… Виждаш ли я?

— М-даа — проточи старият, после изръмжа: — Бой на негри в тъмна нощ! — Върна снимките на Люси и попита: — Какво е мнението на рентгенолога?

— Ралф Бел потвърди наличието на деформация — отвърна Люси. — Но не може да се произнесе. Съгласен е с моето предложение за биопсия.

Пирсън отново се извърна към леглото:

— Знаеш ли какво е биопсия, Вивиан?

— Имам някаква идея. — Тя се поколеба: — Всъщност само съм чувала тази дума.

— Още не сте стигнали дотам, а?

Тя поклати глава.

— Доктор Грейнджър ще извади едно малко парченце тъкан от коляното ти — обясни старият патолог. — Точно от мястото, което те боли. После ще ми го изпрати долу и аз ще го изследвам.

— И от това ще можете да кажете какво ми е?

— В повечето случаи успявам. — Той тръгна да излиза, после се сети за нещо и се върна: — Спортуваш ли много?

— О, да, докторе! Тенис, плуване, ски. — Тя помълча, после добави: — Страшно много обичам да яздя. В Орегон често яздех…

— Орегон ли? — Той изглеждаше замислен, думите сякаш случайно излязоха от устата му. Обърна се и каза: — Това е всичко засега. Довиждане, Вивиан.

Люси й се усмихна и започна да събира пръснатите снимки.

— По-късно пак ще намина.

Вратата се затвори след тях, а през тялото на Вивиан внезапно премина смразяващата вълна на страха.

В края на коридора Люси проговори:

— Какво е мнението ти, Джо?

— Може би е костен тумор — замислено отвърна той.

— Злокачествен?

— Възможно е.

Спряха пред вратата на асансьора и Люси замислено промълви:

— Ако се окаже злокачествен, ще трябва да ампутирам целия крак…

— Да… — кимна Пирсън. — И аз това си помислих. В този миг изглеждаше ужасно състарен.