Артър Хейли
Окончателната диагноза (15)

15

— Някакви новини?

Вивиан очаквателно погледна току-що влязлата Люси Грейнджър. От биопсията насам бяха изминали четири дни, а от изпращането на пробите в Бостън и Ню Йорк — три.

Люси поклати глава:

— Още нищо, Вивиан. Веднага, след като науча нещо, ще дойда да ти кажа.

— Кога мислите, че ще… знаете със сигурност?

— Днес, предполагам — спокойно отвърна лекарката. Не искаше да й казва, че и тя се притеснява от чакането. Снощи отново беше говорила с Джо Пирсън и той обеща да търси консултантите по телефона, в случай че до обед пробите не пристигнат. Чакането беше трудно за всички, включително и за родителите на Вивиан, които бяха дошли предишната вечер.

Люси свали превръзката от коляното на Вивиан. Белегът от биопсията изглеждаше добре и заздравяваше нормално. Тя смени превръзката и каза:

— Зная, че е трудно, но трябва да се опиташ да не мислиш за това.

— Никак не е лесно — тъжно се усмихна момичето.

Лекарката отвори вратата, после се обърна и каза:

— Може би някой посетител ще ти помогне. Един вече пристига. — Тя се отдръпна и в стаята пристъпи Майк Седънс, облечен в бяла болнична престилка.

— Откраднах десет минути — каза той, докато я целуваше. — Всичките са твои!

За миг тя затвори очи и се притисна до него Той разроши косите й и нежно прошепна:

— Трудно е, нали?… Да седиш и да чакаш.

— О, Майк! Веднъж да разбера само! Няма да ми е толкова тежко… какъвто и да бъде резултатът!

Той леко се отдръпна и я погледна в очите.

— Вивиан, мила! Страшно ми се иска да мога да направя нещо! Колко го и малко да е то!

— Вече си го направил — усмихна се тя. — Нали съществуваш, нали си тук? Не зная как бих понесла всичко това, ако…

Той посегна и сложи пръст на устните й:

— Не го казвай! Аз трябваше да бъда тук Всичко е предопрелено от съдбата! — Пусна-широката си жизнерадостна усмивка, за да прикрие огромната си тревога. И Майк, подобно на Люси Грейнджър, добре съзнаваше опасността, която носи забавянето на диагнозата.

Все пак успя да я разсмее.

— Съдба — глупости! Ако не бях отишла на онази аутопсия, или ако преди мен те беше докопала някоя друга сестра…

— Не, не — поклати глава той. — Само на пръв поглед изглежда така. Но никой не може да избегне предопределеното му от съдбата. Още от мига, в който нашите прародители са слезли от дърветата, почесвайки се под мишниците, още от онзи момент нашите гени са започнали да се придвижват заедно през прашните пясъци на Времето, Живота и Съдбата… — Говореше, каквото му хрумне, само и само да не мълчи, но ефектът беше постигнат.

— О, Майк! Какви прелестни небивалици разказваш! Но те ме карат още повече да те обичам!

— Това вече е друго нещо — леко я целуна той. — Впрочем имам чувството, че и майка ти ме хареса…

Тя плесна с ръце:

— Божичко, съвсем ме отнесе с твоите приказки! Забравих да те питам най-важното! Добре ли мина всичко снощи?

— Разбира се. Изпратих ги до хотела, после малко си поговорихме. Майка ти мълчеше, а баща ти през цялото време ме оглеждаше, сякаш се питаше: „Що за човек е тоя, дето иска да се ожени за хубавата ми дъщеря?“

— Още днес ще му обясня — каза Вивиан.

— И какво ще му кажеш?

— Е, не знам… — Тя го хвана за ушите и леко извъртя главата му на една страна, сякаш хубаво да го огледа: — Ще кажа може би, че този човек има най-хубавата червена коса на света. И макар да е вечно разрошена, тя е изключително мека, когато човек прекарва пръстите си през нея… — каза тя с ръка в косата му.

— Хубаво. Това ще е от огромна полза. Никой брак не може да мине без подобно описание. Друго?

— Ще му кажа още: той не е много за гледане, разбира се, но има златно сърце и ще стане добър хирург.

Седънс престорено се намръщи:

— Не може ли да се добави: „изключително добър“?

— Може, ако…

— Ако какво?

— Ако ме целунеш пак! И то веднага!

На втория етаж Люси Грейнджър почука леко на вратата на кабинета на главния хирург и влезе.

Кент О’Донъл вдигна глава от купчината медицински заключения пред себе си и каза:

— О, Люси! Сядай да отмориш изтощените си кости. Наистина са изтощени. — Тя се отпусна в голямото кожено кресло срещу бюрото му.

— Тази сутрин се срещнах с мистър Лобъртън. — О’Донъл заобиколи бюрото си и седна на ръба му близо до Люси. Извади златната си табакера и я разтвори пред нея: — Цигара?

— Благодаря. — Тя взе една цигара, запали я от поднесената запалка и дълбоко вдъхна. Димът беше хладен и ароматен. Да, бащата на Вивиан. Вчера пристигнаха. Не бяха чували нищо за мен, ето защо предложих да се срещнат с главния хирург.

— Човекът дойде — тихо отвърна О’Донъл. — Уверих го, че дъщеря му е в сигурни ръце и според мен в болницата няма друг хирург, в когото да имам повече доверие. Това, изглежда, го успокои.

— Благодаря ти. — Люси наистина изпитваше дълбока благодарност към Кент О’Донъл в този момент.

— Няма за какво — усмихна се О’Донъл. — Това просто отговаря на истината. — Помълча, после запита: — А какво става с момичето, Люси? Докъде стигнахте?

С няколко думи тя му разказа историята на заболяването, предполагаемата диагноза и резултата от биопсията.

О’Донъл кимна, после попита:

— Имаш ли някакви проблеми с патологията? Не те ли бави Джо Пирсън?

Люси му разказа за забавянето, както и за причините му. Той помисли за момент, после отвърна:

— Е, предполагам, че има основание. При такива случаи нищо не може да се направи. Но продължавай да притискаш Джо. Не позволявай да се протака повече от необходимото. Днес трябва да имаш заключението.

— Така и ще направя — кимна Люси й хвърли поглед към часовника си: — Веднага след обеда ще отида при Джо. Той се надяваше да бъде готов около два… т.е. да има някакъв определен отговор.

О’Донъл направи горчива гримаса:

— Нали знаеш колко определени са тези отговори? Бедното дете! Колко годишна е, казваш?

— Деветнадесет. — Загледана в лицето на главния хирург, Люси ясно осъзна силата на мисълта, волята и духа му. „Притежава вродено достойнство, което носи с изключителна лекота“ — помисли си тя. Ето защо похвалните му думи за собствената й работа и способности я стоплиха още повече. Изведнъж нещо в нея се пречупи и тя прозря онова, което отказваше да си признае месеци наред — че обича този човек! Обича го дълбоко и истински! Проумя, че до този миг се е борила срещу това чувство, защото инстинктивно се бе страхувала да не бъде наранена. Но повече не можеше да се залъгва. Каквото и да се случеше, тя знаеше, че го обича! В този миг се почувствува толкова слаба, че се уплаши да не й проличи.

— Трябва да те оставя, Люси — извини се О’Донъл. — И днес съм претрупан. Всъщност кога ли не сме така — усмихна се той.

С разтуптяно сърце и объркани чувства тя се изправи и тръгна към вратата. Той я настигна и обгърна раменете й с ръце. Приятелски жест, който често се среща между колеги. Но тя потръпна като от електрически ток и замря смутена.

— Ако имаш проблеми, веднага ми се обади — каза й той. — И ако нямаш нищо против, днес ще прескоча да видя пациентката ти…

— Ще се радвам… — успя да събере мислите си тя, а след като вратата зад нея се затвори, с усилие на волята се опита да наложи контрол над обхваналото я вълнение.

 

 

Майк Седънс много трудно понасяше неизвестностите около диагнозата на Вивиан. По природа той беше общителен и сърдечен човек, един от най-жизнерадостните млади лекари в „Три общини“. Беше душата на всички шумни компании, които се събираха в квартирите на практикантите. Колегите му обичаха да слушат безконечните му весели истории. Но за няколко дни Майк се преобрази до неузнаваемост. Избягваше всякакви контакти, почти не разговаряше. Неяснотата, която тегнеше над Вивиан и тяхното бъдеще, просто го смазваше.

А чувствата му към младото момиче ставаха все по-силни. Това без съмнение разбраха и родителите й по време на снощната им среща. Както и можеше да се очаква, в началото разговорът не вървеше. Мистър и мисис Лобъртън бяха притеснени, а и те с Вивиан се чувствуваха доста неудобно. Дори и след като разбраха за общите им планове, родителите на Вивиан не погледнаха на него като на бъдещ зет — тревогата за съдбата на дъщеря им изместваше всичко останало. Майк Седънс почувствува, че са го приели само заради така стеклите се обстоятелства.

Едва в хотела, в който беше отседнало семейство Лобъртън, те размениха няколко думи за бъдещето. Хенри Лобъртън, едър мъжага с открито лице, който едва се побираше в креслото на хотелския апартамент, го разпита за бъдещите му планове, но Майк през цялото време имаше впечатлението, че прави това повече от любезност, отколкото от истински интерес. Накратко му разказа, че щом приключи стажа си, възнамерява да започне свободна практика във Филаделфия, на което двамата кимнаха с разбиране, и толкоз. Разговорът по този въпрос спря дотук.

Те очевидно нямаха намерение да се противопоставят на брака. „Вивиан винаги е знаела какво иска — беше казал Хенри Лобъртън — Пожела да постъпи в курсовете за медицински сестри и го направи, въпреки че ние имахме известни възражения.“

Майк Седънс изказа предположението, че те смятат дъщеря си прекалено млада за женитба, на което Анджела Лобъртън за пръв път се беше поусмихнала. „По този въпрос ще ни бъде трудно да възразяваме — беше казала тя, — аз самата се омъжих на седемнадесет.“ После пак се усмихна, този път на мъжа си, и продължи: „Избягах от къщи и се омъжих. Нямахме никакви средства, но се оправихме.“

На което Седънс оживено беше отвърнал: „Значи, в това отношение си приличаме… но само докато започна работа!“

Всичко това беше станало снощи. След тазсутрешната си среща с Вивиан, неизвестно защо, той почувствува някаква лекота и облекчение. Може би депресията беше траяла достатъчно дълго и вродената му жизненост отново бе надделяла. В момента беше обхванат от радостното предчувствие, че всичко ще свърши добре. Това чувство не го напускаше и сега, докато асистираше на Макнийл при аутопсията на възрастна, починала предната вечер пациентка. Започна да му разказва вицове знаеше ги със стотици и това беше една от причините, поради които ю канеха във всички весели компании.

Насред поредния виц млъкна и попита колегата си:

— Имаш ли цигари?

Макнийл внимателно секционираше току-що изваденото сърце, затова само махна с глава по посока на закачалката.

Седънс прекоси стаята, извади смачканото пакетче от джоба на сакото му и с наслаждение запали. После продължи да разказва вица оттам, откъдето го беше прекъснал:

— И така, тя казала на собственика на погребалното бюро: „Сърдечно ви благодаря, сигурно ви създадох много главоболия.“ А онзи отвърнал: „О, не се тревожете. Нямах никакви проблеми — само им размених главите!“

Макнийл гръмогласно се разсмя. Все още се смееше, когато вратата се отвори и в залата за аутопсии влезе Дейвид Колман.

— Бихте ли загасили тази цигара, доктор Седънс? — Макар и казани с обикновен тон, думите му прозвучаха остро във внезапно притихналата стая.

Майк Седънс се извърна и приятелски го поздрави:

— О, доктор Колман! Добро утро. Не съм ви виждал днес…

— Цигарата, доктор Седънс! — повтори ледено Колман, а свитите му очи придобиха стоманен оттенък.

Седънс в първия момент не разбра за какво става въпрос, после изведнъж се засуети:

— О, да… момент! — Започна да търси подходящо място за фаса си и накрая понечи да го загаси в ръба на масата, върху която лежеше аутопсираното тяло.

— Не там! Острите думи на Колман го спряха в последния момент. В следващия миг се ориентира и отиде към противополжния край на помещението, където откри някакъв пепелник.

— Доктор Макнийл!

— Кажете, доктор Колман — спокойно отвърна Роджър Макнийл.

— Бихте ли покрили лицето?

Макнийл посегна към една кърпа, изпитвайки леко неудобство от факта, че е покрита с няколко кървави петна.

— Чиста кърпа, ако обичате! — Гласът на Колман звучеше все така ледено. — Направете същото и с гениталиите! Макнийл кимна на Седънс и той извади две чисти кърпи от шкафа зад себе си. Практикантът изпълни нареждането и се обърна към младия патолог. Същото направи и Седънс. И двамата предчувстваха какво ще последва.

— Мисля, че трябва да ви припомня някои неща, господа — започна все така тихо Дейвид Колман. Но и без да повишава тон, в гласа му безпогрешно се долавяше авторитетът. — Всяка аутопсия, която правим тук, става с разрешението на близките на починалия. Без такова разрешение аутопсии не се извършват. Това ви е добре известно, нали?

— Разбира се отвърна Седънс, а Макнийл само кимна с глава.

— Много добре. — Колман хвърли поглед към масата, след това очите му отново се спряха върху изправените срещу него лекари. — Нашата крайна цел си остава една — да допринесем с нещо за напредъка на медицинската наука. А семейството на починалия ни улеснява, като ни предоставя неговото тяло. И естествено очаква от нас да се отнасяме с него е подобаващите грижа, уважение и достойнство. — Той млъкна и в залата отново стана тихо. Седънс и Макнийл стояха напълно неподвижно.

— И именно така трябва да се отнасяме с него, господа. С грижа, уважение и достойнство! — Колман отново млъкна, огледа залата и добави:

— От днес нататък при аутопсия ще покривате лицата и гениталиите на пациентите. В залага няма да се пуши. А колкото до вашия маниер да се шегувате — при тези думи лицето на Седънс пламна, — нямам мнение. Оставям на вас да прецените дали тук е най-подходящото място за това. — Колман изгледа поред двамата си млади колеги и заключи: — Благодаря ви, господа. Моля, продължете работата си.

После кимна и напусна помещението.

Няколко секунди след затварянето на вратата никой от двамата не проговори. После Седънс не издържа и тихо каза:

— Май ни показаха къде ни е мястото, а?

На което Макнийл унило отвърна:

— С известно основание при това.

 

 

При първа възможност ще си купят прахосмукачка, реши Елизабет Алегзандър. Старомодната четка, която използуваше сега, почистваше пода само отгоре-отгоре. Тя я прекара още няколко пъти напред-назад, после критично огледа резултата. Незадоволителен, разбира се, но повече не може. Довечера ще поговори с Джон. Прахосмукачките не струват кой знае колко, а една сметка повече или по-малко към дългия списък на взетите на изплащане вещи нямаше да промени нищо. Лошото в случая беше, че се нуждаеха от много неща наведнъж. И трябваше внимателно да преценяват на кое да дават предпочитание.

Джон е прав, като казва, че колкото и да е малък доходът на едно домакинство, човек свиква с него. Лошото е, когато се налагат все нови и нови ограничения в името на нещо, което винаги е голямо и винаги е неотложно. Той беше казал това по повод предложението й да продължи образованието си и да не се задоволява с постигнатото. Тя знаеше, че голямата му мечта е да завърши медицина, да стане лекар и да се отдаде на професията, която винаги е считал за най-хуманната от всички човешки професии. И го подтикваше към това въпреки трудностите. Защото още четири години следване щяха да означават налагането на почти непосилно бреме за крехките им финанси — неминуемо трябваше да се откажат от всичко с изключение на най-необходимото. А годините могат да бъдат и двойно повече, ако Джон реши да специализира. Дали си струва? Не беше ли по-добре да се задоволят с постигнатото и да се радват на щастието си? Макар че животът им е скромен, те са млади. Джон вече има професия, обичат се. Какво повече?

Безспорно в този начин на мислене имаше много здрава логика, но въпреки всичко тя не можеше да го възприеме напълно. Искаше и се да подтикне съпруга си, да го накара на всяка цена да постъпи в Медицинския факултет. Спомни си думите на доктор Колман: „Ако желаете да следвате и се откажете сега, кога го все още имате възможност да го направите, цял живот ще съжалявате“. Тези думи на лекаря им бяха направили дълбоко впечатление. Сега с нова сила осъзна значението им. Тя се намръщи: може би пак трябва да поговорят с Джон. И то още довечера! Ако види, че желанието му е силно както и преди, ще съумее да го убеди. И друг път беше успявала да се наложи.

Елизабет остави четката й се зае с праха по мебелите. Отложила сериозните проблеми за по-късно, тя започна да си тананика. Утрото беше чудесно. Топлото августовско слънце щедро огряваше малката, но уютна всекидневна, подчертаваше свежите тонове на завесите, които беше окачила предната вечер. Тя спря пред масата и започна да подрежда цветята в голямата ваза. Извади два увехнали стръка и тръгна към малката кухня. Точно в този момент болката я проряза.

Внезапно, без предупреждение, подобно на изгарящ опустошителен огън. Тя хлъцна и прехапа устни, за да не изкрещи. Успя да се отпусне на най-близкия стол. За момент болката я отпусна, после се върна с още по-голяма сила. Сякаш повтаряше някакъв цикъл. Внезапно появилата се мисъл я накара да проплаче:

— О, не, не!

Помътненото й от болка съзнание успя да прецени, че трябва незабавно да действува. Номерът на болницата беше записан в един бележник до телефона. Апаратът в другия крак на стаята изведнъж се превърна в най-важното нещо на света. Използувайки всяка пауза в цикличната болка, Елизабет тръгна, като се подпираше на каквото свари. Накрая стигна и с облекчение набра номера. Почака да й отговорят и задъхано каза:

— Моля ви, доктор Дорнбъргър! Спешно е…

След кратка пауза чу познатия глас:

— Обажда се мисис Алегзандър… — с мъка изговори думите тя. — Раждането… започна…

 

 

Дейвид Колман почука и влезе в кабинета на доктор Пирсън. Старият патолог седеше зад бюрото си, а пред него стоеше Карл Банистър. Лицето на лаборант беше изопнато, той бегло погледна влезлия и отмести очи.

— Предполагам, че вие ме викате. — Колман изследваше една замразена проба на етажа на хирургията, когато чу име-то си по радиоуредбата.

— Да, аз. Пирсън беше хладен и официален. — Доктор Колман, получих оплакване срещу вас от тук присъствуващия Карл Банистър.

— Така ли? — Колман учудено повдигна вежди, а Банистър продължаваше да гледа пред себе си.

— Разбрах, че тази сутрин двамата сте имали малко спречкване — продължи Пирсън.

— Не бих го нарекъл така — някак безгрижно отвърна Колман.

— А как бихте го нарекли? — В тона на възрастния лекар се прокрадна злъч.

— Честно казано, нямах намерение да ви занимавам с този въпрос — все така спокойно отвърна Колман. — Но след като мистър Банистър вече го е поставил, ще трябва да ви разкажа цялата история.

— Ако сте сигурен, че това няма да е излишен труд.

Без да обръща внимание на иронията, Колман продължи:

— Вчера следобед съобщих на двамата лаборанти в серологията, че възнамерявам да правя периодични проверки на работата им. И рано тази сутрин извърших първата такава проверка — хвърли бегъл поглед към Банистър: — Разделих на две части една току-що постъпила проба и вписах втората част като искане за допълнително изследване. При проверката, която извърших малко по-късно, установих, че мистър Банистър е записал два различни крайни резултата от извършеното изследване — нещо, което сам разбирате, не може да бъде възможно. Ако желаете, можем да погледнем подробностите, които са записани в лабораторния дневник.

Пирсън поклати глава, после стана от стола си. Колман с любопитство очакваше реакцията му. Той самият се чувствуваше абсолютно сигурен. Това, което беше извършил, беше обичайна практика в болниците, които държаха на доброто си име — по този начин те се застраховаха срещу немарливост и гарантираха на пациентите си добро обслужване. Съвестните лаборанти не се обиждаха от подобни проверки — просто ги приемаха като част от ежедневната работа. А в случая Колман беше постъпил съвсем етично, като предварително беше уведомил Банистър и Алегзандър за намеренията си.

Пирсън рязко се извърна към Банистър:

— Нещо да кажеш?

— Не желая да бъда шпиониран! — Отговорът беше сърдит и нападателен. — Никога досега не съм работил по този начин и нямам намерение да приемам подобни методи!

— А аз ще ти кажа, че си глупак! — изкрещя Пирсън. — Глупак, който прави тъпи грешки, а после идва да се оплаква, че са го хванали! — Млъкна, като дишаше тежко през плътно стиснатите си устни. Колман усети, че яростта на стария се дължеше не толкова на грешката на лаборанта, колкото на факта, че волю-неволю трябва да подкрепи действията на младия си помощник. Изправен срещу Банистър, старият лекар все така ядно изръмжа:

— И какво очакваш от мен? Да те потупам по гърба и да ти дам медал?

Скулите на Банистър нервно помръднаха. Мълчеше. Втренчен намръщено в лицето му, Пирсън се готвеше да продължи, но изведнъж се извърна и махна с ръка: — Я се махай! Веднага! Банистър напусна стаята с каменно лице.

Пирсън рязко се нахвърли върху Колман:

— Какво, по дяволите, искате да постигнете с това?

Дейвид Колман видя яростните пламъчета в очите на стария лекар и разбра, че случаят с Банистър е бил само артилерийската подготовка, а едва сега започва истинското сражение. Решен да не губи самообладание, той меко запита:

— С кое, доктор Пирсън?

— Много добре знаете с кое! С тези проверки в лабораториите без мое разрешение!

— Наистина ли трябва да имам разрешението ви за нещо толкова обикновено? — студено запита Колман.

— Когато искам проверки, ще издам съответното нареждане! — удари с юмрук върху бюрото си Пирсън.

— В интерес на истината аз получих вашето разрешение — все така спокойно каза Колман. — Вчера ви споменах, че искам да извърша някои рутинни проверки в лабораториите, и вие се съгласихте.

— Не помня такова нещо! — подозрително отвърна Пирсън.

— Уверявам ви, че наистина разговаряхме по този въпрос. Нямам навика да си измислям! — Дейвид Колман усети как дълбоко в него се надига негодувание. Все по-трудно му беше да прикрива презрението си към този изкуфял некадърник! — Бяхте доста разсеян — добави той.

Като че ли успя да го парира, макар и частично.

— Вярвам ви — изръмжа старият. — Но това да е за последен път, ясно ли е?

Колман усети, че е настъпил критичният момент в отношенията между двамата. В следващия му въпрос отчетливо се долавяше ледена нотка:

— Бихте ли ми разяснили каква точно ще бъде моята отговорност в това отделение?

— Каквато аз ви определя!

— Страхувам се, че това съвсем не ме задоволява!

— Така ли? — Пирсън застана пред младия лекар с войнствено издадена напред глава: — Е, и аз намирам някои неща за незадоволителни, пък се примирявам!

— Например? — Дейвид Колман нямаше намерение да отстъпва. Щом старият си проси разпрата, ще си я получи. Сега, на момента!

— Ами… чувам например, че променяте правилата в залата за аутопсии…

— Вие ми наредихте да отговарям за нея.

— Казах ви да следите начина, по който се извършват аутопсиите, a не да въвеждате някакви свои измислици… Да не се пуши например! Може би тази забрана се отнася и до мен?

— Предполагам, че вие сам ще решите това, доктор Пирсън.

— Точно така! Аз ще реша! — Сдържаността на младия лекар още повече ожесточи Пирсън. — A сега ме слушайте добре! Може и да е вярно, че притежавате отлична квалификация, драги ми господине, но още много има да се учите! А шеф на това отделение съм аз и нямам никакво намерение скоро да напускам! Затова решавайте — ако не харесвате начина, по който работя, знаете какво трябва да направите!

Колман понечи да отвърне, но на вратата леко се почука.

— Да! — нетърпеливо извика Пирсън.

Хвърляйки любопитни погледи към двамата, в кабинета влезе едно момиче от администрацията. „Вероятно гласът на Пирсън се е чувал из целия коридор“ — машинално помисли младият лекар.

— Извинете, доктор Пирсън — каза момичето. — Току-що пристигнаха тези две телеграми… Казаха ми, че са важни.

Пирсън пое двата жълтеникави плика и с жест спря Колман, който се канеше да му отговори, едва изчакал момичето да напусне стаята Започна да разпечатва първия и с коренно променен тон каза.

— Това трябва да са отговорите относно пациентката на Люси Грейнджър — Доста се забавиха!

Колман веднага усети любопитство. Прие мълчаливо предложението за отлагане на спора — това нещо беше много по-важно. Телефонът остро иззвъня тъкмо когато Пирсън се канеше да извади съдържанието на първия плик. Раздразнен, той остави пликовете настрана и вдигна слушалката.

— Да!

— Доктор Пирсън? Тук е акушеро-гинекологичното отделение. Момент да говорите с доктор Дорнбъргър.

Кратка пауза, след която в слушалката прозвуча напрегнатия глас на Чарлс Дорнбъргър:

— Джо! Какво става там при теб? Съпругата на твоя лаборант Алегзандър ражда преждевременно! Вече е в линейката на път за болницата, а аз нямам заключението за кръвната съвместимост! Веднага ми то прати!

— Ясно, Чарли! — Пирсън остави слушалката и посегна към таблата е документи, чакащи за подпис. За момент очите му се спряха върху двата плика, после с едно движение ги бутна към Колман.

— Вижте какво пише вътре.

Започна да рови из документите. В бързината пропусна да открие необходимото му заключение — намери го едва на втория път. Отново вдигна телефона и късо нареди:

— Да дойде Банистър! — Остави слушалката и започна да подписва екземплярите пред себе си.

— Викали сте ме. — Банистър продължаваше да изглежда обиден.

— Точно така! — Пирсън му подаде току-що подписаните формуляри. — Веднага занеси това на доктор Дорнбъргър! Жената на Джон Алегзандър е закъсала. Преждевременно раждане!

Лицето на Банистър се преобрази:

— Момчето знае ли? Той е в…

Пирсън нетърпеливо го прекъсна:

— Тръгвай, тръгвай!

Лаборантът забързано излезе.

Дейвид Колман не можа да схване напълно думите на Пирсън, тъй като умът му беше ангажиран от огромната важност на телеграмите, които държеше в ръцете си.

— Е, какво? Ще изгуби ли крака си момичето? Категорични ли са и двамата? — обърна се към него Пирсън.

Ето къде започва и къде свършва патологията, помисли Колман. Ето ги границите, пред които се стъписваме и осъзнаваме колко нищожни са всъщност познанията ни. Това е пределът, ръбът на тъмнината, отвъд който бушуват бурните и тъмни води на неизвестното…

— Да, и двамата са категорични — тихо отвърна той. — Доктор Чолингъм от Бостън пише: „Препаратът категорично злокачествен’“ А ето какво казва доктор Ърнхарт от Ню Йорк: „Тъканта доброкачествена. Няма признаци на злокачествено образувание.“

Настъпи тишина.

— Двамата най-добри специалисти в страната — тихо промълви Пирсън. — Единият „за“, другият — „против“… — Вдигна поглед към Колман и в гласа му прозвуча горчива ирония без следа от враждебност: — Е, млади приятелю? Люси Грейнджър очаква отговора ни още днес. И той трябва да бъде категоричен! — Усмихна се накриво и добави: — Нямаш ли чувството, че си дядо господ?