Артър Хейли
Окончателната диагноза (21)

21

Телефонът в патологията остро иззвъня. Пирсън посегна към слушалката, но после нервно отдръпна ръката си.

— Обадете се вие — каза той на Колман. Лицето му беше пребледняло.

Острият звън се повтори и Колман вдигна слушалката. Докато слушаше, лицето му остана безизразно, после благодари и затвори.

Срещна питащите очи на стария лекар и тихо каза:

— Детето току-що е умряло.

Другият не отвърна нищо, само сведе поглед и потъна още по-дълбоко в креслото си. Съсипаното му, полуприкрито от сянката лице и безжизнено отпуснатото му тяло го правеха да изглежда още по-стар и сломен.

— Ще от ида в лабораторията — едва чуто се обади Колман. — Някой трябва да каже на Джон.

Отговор не последва. Колман излезе, а Пирсън остана да седи все така безмълвен и неподвижен, с невиждащи очи и мисли, известни само нему.

 

 

Джон Алегзандър беше сам в лабораторията. Седеше на една от пейките точно под стенния часовник, Чу стъпките на Колман, но не се обърна.

Настъпи тишина.

Все още гърбом, младежът с мъка прошепна:

— Свършено е…нали?

Колман не отговори, а само протегна ръка и го прегърна през рамото.

— Умря…нали?

— Да, Джон… Съжалявам… — Колман отдръпна ръката си, а Алегзандър бавно се обърна. Лицето му беше изкривено, от очите се стичаха сълзи. Тихо, но настоятелно попита:

— Но защо, доктор Колман? Защо?

Лекарят напразно търсеше думите:

— Бебето беше недоносено, Джон. Нямаше много шансове — дори и да не беше се случило другото.

— Но то можеше да оживее! — Очите на Алегзандър не се откъсваха от неговите.

Това беше часът на истината. Всякакви извъртания бяха неуместни.

— Да — кимна Колман. — Можеше да оживее.

Джон бавно се изправи, приближи се до Колман и все така с питащи очи прошепна:

— Как можа да се случи това? В болница… сред лекари.

— В този момент не мога да ти отговоря, Джон. Не мога да отговоря и на себе си.

Алегзандър неразбиращо кимна Извади кърпа, изтри очите си и тихо каза:

— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че трябва да отида при Елизабет.

 

 

Кент О’Донъл вървеше мълчаливо до Дорнбъргър по дългия болничен коридор. Яростта, обзела го при вида на мъртвото дете, не го напускаше. Устните му продължаваха да бъдат плътно стиснати, не му се говореше. В асансьора той още веднъж с горчивина помисли за собствената си неефективност по отношение на Пирсън и цялата дейност на патологията. Беше получил достатъчно предупреждения, сигналите на Руфъс и Рубънс само потвърждаваха онова, което виждаше и със собствените си очи — с годините Пирсън се отпуска, а отговорността за постоянно нарастващата работа отдавна надхвърляше онова, което можеше да даде старият патолог. Но не! Той, Кент О’Донъл, доктор на науките, главен хирург, председател на медицинския съвет — блестящият, големият хирург, беше твърде зает, за да се намеси, да упражни авторитетно цялата си власт срещу престъпната небрежност така, както го изискваше постът му! Вместо да направи това, той през цялото време гледаше в друга посока, преструваше се, че всичко е наред, макар инстинктът и професионалният му опит да сочеха точно обратното. Къде беше той, големият специалист, през цялото това време? Играеше си на политика, вечеряше с Ордън Браун и Юстас Суейн, надяваше се, че остави ли на мира приятеля на стария богаташ, милостиво ще получи сумата, с която да разшири блестящата си империя! Е, добре! Болницата можеше да получи тези пари, но може и да не ги получи. И в двата случая обаче тя беше платила за тях разписката лежеше там, в малката операционна на четвъртия етаж!

Докато приближаваше патологията, почувствува как яростта му отстъпва пред съжалението. Почука и влезе, като пропусна доктор Дорнбъргър пред себе си.

Джо Пирсън седеше така, както го беше оставил Колман. Вдигна глава, но не направи опит да стане.

Пръв проговори Дорнбъргър. Спокойно, без обвинения, сякаш искаше да направи последна услуга на стария си приятел:

— Детето умря, Джо. Предполагам, че вече си научил…

— Да — бавно отвърна Пирсън.

— Разказах всичко на доктор О’Донъл. — В гласа на Дорнбъргър се долови несигурна нотка. — Съжалявам, Джо, но не можех да постъпя другояче.

Пирсън направи малък безпомощен жест с ръце. От предишната му агресивност не бе останала и следа.

— Няма значение — безизразно отвърна той.

О’Донъл също се опита да смекчи тона си.

— Имаш ли нещо да кажеш, Джо?

Пирсън бавно поклати глава.

— Ако беше само това. — О’Донъл усети как умът му търси подходящите думи, но не ги намира. Едва ли онова, което възнамеряваше да каже, можеше да се изрази с подходящи думи. — Може би бих могъл… — Млъкна, защото веднага съзна, че не казва това, което трябва. После с твърд глас продължи: — Списъкът е дълъг, Джо. Добре знаеш какво ще се получи, ако трябва да внеса всичко в медицинския съвет. Ще бъде по-малко болезнено за теб и за всички нас, ако оставката ти бъде на бюрото на администратора утре в десет часа!

Пирсън го погледна:

— Десет часът … Добре, ще я имате.

Настъпи тишина. О’Донъл се обърна да си върви, после внезапно спря.

— Съжалявам за всичко това, Джо, но предполагам, добре разбираш, че нямам друг избор!

— М-да… — Отговорът на Пирсън прозвуча като приглушен шепот, главата му още веднъж бавно кимна.

— Естествено, запазваш си всички привилегии за пенсиониране… След тридесет и две години непрекъсната работа това е напълно в реда на нещата. — Думите на О’Донъл прозвучаха фалшиво и съвсем не на място.

За пръв път от началото на разговора лицето на Пирсън промени изражението си.

— Много ви благодаря! — отвърна той с лека иронична усмивка.

Тридесет и две години! „Господи — помисли си О’Донъл, та това е един цял човешки живот! И да завърши по такъв начин!“ Искаше му се да каже още нещо, да намери думи и за добрите неща извършени от Джо Пирсън които положително не бяха малко. Все още подбираше думите си, когато в кабинета влезе Хари Томасели.

Администраторът по-скоро връхлетя, без да чука. Погледна Пирсън, после очите му се спряха върху Дорнбъргър и О’Донъл.

— Кент! Радвам се, че си тук!

Преди О’Донъл да успее да отвърне. Томасели се обърна към Пирсън:

— Джо, можеш ли веднага да дойдеш в кабинета ми? След час сме насрочили спешно заседание за целия лекарски състав, а аз искам да поговоря предварително с теб.

— Спешно заседание? За какво? — остро запита О’Донъл.

Томасели се извърна със загрижено лице:

— Коремен тиф в болницата! Два сигурни случая, съобщени от доктор Чандлър, и още четири под наблюдение. Епидемията ни е сигурна, ето защо бързо трябва да открием източника на заразата!

 

 

Елизабет вдигна глава и видя, че в стаята влиза Джон. Той затвори вратата и за момент се облегна на нея.

Не казаха нищо. Тъжните им покрусени погледи говореха вместо тях. Тя протегна ръце и той се приближи към леглото:

— Джони! Миличък Джони! — Сълзите потекоха по лицето й.

Джон остана мълчалив, после извади кърпичката — същата, с която преди малко попи собствените си сълзи, и изтри бузите и. После тихо промълви:

— Елизабет, мила… Ако все още си решена да ме подкрепиш, бих искал да направя нещо.

— Каквото искаш! Всичко, каквото искаш!

— Мисля, че и ти винаги си го искала — каза той. — Сега вече го искам и аз. Утре ще пиша да ми изпратят документите и ще се опитам да постъпя в Медицинския факултет.

 

 

Майк Седънс скочи от стола и започна да крачи из малката болнична стая.

— Но това е смешно! — разгорещено каза той. — Абсурд! Не, няма да го направя!

— За мен, скъпи, моля те — Вивиан се извърна, за да може да го вижда по-добре.

— Не, това не е за теб, Вивиан! Това просто е някаква проклета глупава идея, която явно е заимствувана от третокласен любовен роман!

— Майк, скъпи! Толкова те обичам, когато си ядосан! Отива ти на прекрасната червена коса… — Тя му се усмихна и за пръв път умът й се отклони от непосредствените неща. — Искам нещо да ми обещаеш!

— Какво? — Гласът му беше все така ядосан, но сега в него се промъкна и известна подозрителност.

— Обещай ми, че ще побесняваш от време на време и след като се оженим. Ама така, че да се караме жестоко! А после да се наслаждаваме на сдобряването…

— Още една откачена идея! — извика той. — Какъв е смисълът да говорим за женитба, след като не желаеш да се виждаме?

— Само една седмица, скъпи Майк! Една седмица, и край!

— Не!

— Изслушай ме, скъпи! — продължи да настоява тя. — Ела седни до мен и ме изслушай! Моля те!

Той се поколеба, после с нежелание се върна на стола си до леглото. Вивиан отпусна глава на възглавницата и се извърна към него. Усмихна се и протегна ръка. Той сподави негодуванието си и нежно я пое. Но чувството на безпокойство, примесено с подозрение, остана.

От операцията бяха изминали четири дни. Възстановяването на Вивиан вървеше напълно задоволително — раната зарастваше нормално с неизбежните за този етап временни възпалителни процеси. Но голямата и важна борба — борбата на първите два следоперационни дни, беше спечелена. Вчера Люси Грейнджър, с предварителното съгласие на Вивиан, нареди да се прекратят инжекциите с демерол, които потискаха болката в най-лошия период. Само едно нещо смущаваше Вивиан. Нещо, което най-малко беше очаквала — неудържимият сърбеж но стъпалото на оперирания крак — стъпалото, което вече го нямаше! Невъзможността да се почеше я влудяваше. Първия път тя инстинктивно посегна със здравия си-крак и за момент помисли, че не е имало никаква ампутация. Едва след като доктор Грейнджър я увери, че това е нещо нормално и повечето хора в нейното състояние изпитват подобни усещания, тя успя да се освободи от тази илюзия. Но беше много мъчително и Вивиан се надяваше, че всичко скоро ще премине.

Възстановяването й вървеше добре и от психологическа гледна точка. От момента, в който Вивиан се беше примирила с неизбежното и бе впечатлила Майк Седънс със смелостта и спокойствието си, тя продължаваше да се държи все така възхитително. Разбира се, имаше и моменти на отчаяние, на страх и несигурност пред бъдещето. Те обикновено идваха, когато оставаше сама. На два пъти се беше пробуждала в тишината на нощта и тогава, останала съвсем без кураж, тихо оплакваше безвъзвратната загуба. Но, общо взето, съумяваше да потиска тези настроения, вътрешната й сила и твърдост надделяваха в тежката битка.

Люси Грейнджър безпогрешно долови тази решителност и много й се радваше, защото й помагаше в следоперативното лечение. Но едновременно с това знаеше, че истинското изпитание за духа й е някъде далеч в бъдещето. Ще дойде, след като първоначалният шок отмине, когато истинската значимост на случилото се постепенно проникне в съзнанието на момичето, когато последиците станат непосредствени и реални. Може би този момент ще настъпи след тест месеца, може би след година. Но ще дойде — рано или късно ще дойде. А Люси знаеше, че дойде ли той, черните вълни на отчаянието ще обгърнат Вивиан отвред.

Но това принадлежеше на бъдещето, а сега тя беше доволна от състоянието на пациентката си.

Без съмнение както доктор Грейнджър, така и пациентката й Вивиан Лобъртън добре съзнаваха, че откритата от доктор Пирсън остеогенна саркома може да е метастазирала преди ампутацията и вече да е разпростряла смъртоносните си пипала някъде из тялото на момичето. Ако това се окажеше истина, нито болницата „Три общини“, нито медицината изобщо биха могли да направят нещо за нея. Освен да облекчат страданията й, разбира се. Времето щеше да отговори на този въпрос. Но в името на хуманността пациентката трябваше да бъде убедена, че пред нея има много време, неограничено време. И трябваше да й се помогне да се приспособи към новия начин на живот.

Днес началото на възстановяването си личеше повече от всякога. Външно поне. За пръв път след операцията Вивиан си беше сложила малко грим, който бе върнал цвета на лицето й. Сутринта майка й и помогна да направи косата си и сега, облечена в същата онази нощница, която за малко не изкуши Майк преди няколко дни, тя отново изглеждаше млада и хубава.

Поставила ръка в ръката на младия лекар, Вивиан отново започна:

— Не разбираш ли, че искам да бъда сигурна, мили? Това ще бъде от полза и за двама ни.

— Сигурна в какво? — По бузите на Майк все още имаше две яркочервени петна.

— Че наистина ме обичаш — спокойно отвърна тя.

— Разбира се, че те обичам! Не ти ли обяснявам това от половин час насам? Не ти ли казах, че искам да се оженим-той за миг се поколеба: — …още преди това да се случи? Дори майка ти и баща ти са съгласни, те ме приеха. Защо ти ме отблъскваш?

— Съвсем не те отблъсквам, Майк! Напротив, приемам те с благодарност и радост. Но каквото и да се случи между нас двамата отсега нататък… то вече няма да е същото гласът й леко потрепери: — …поне за мен!

— Но защо…

— Моля те, Майк! Искам да ме изслушаш! — прекъсна го тя. — Ти обеща!

— Добре, продължавай — потисна нетърпението си той.

— Каквото и да казваш, Майк, аз вече не съм онова момиче, което срещна за пръв път и никога няма да бъда. — Тя продължи тихо, но напрегнато: — Ето защо трябва да съм сигурна, че ще ме обичаш такава, каквато съм, а не такава, каквато бях. Нима не разбираш, скъпи? Ако ще прекараме заедно остатъка от живота си, аз няма да мога да се примиря с мисълта, че си се оженил за мен от съжаление. Нито сега, нито по-късно. Никога! Не, не ме прекъсвай! Слушай, зная, мислиш, че това не е истина. Може и да е така, с цялата си душа се надявам да не е. Но, Майк, ти си мил, добър, благороден. Може би ще направиш точно това, от което се страхувам, без дори да го съзнаваш.

— Искаш да кажеш, че не разбирам собствените си чувства? — остро запита той.

— Нима някой от нас ги разбира? — тихо отвърна тя.

— Аз моите си ги разбирам! — Той нежно взе ръцете й и приближи лицето си до нейното: — Зная, че те обичам! Цяла или на части… вчера, днес, утре — все едно. И зная, че искам да се оженя за теб — без съмнение, без съжаление, без да изчаквам нито ден повече от необходимото!

— Тогава направи това заради мен. Защото ме обичаш! Иди си и въпреки че си винаги тук някъде наблизо, не идвай една седмица — седем пълни дни. — Вивиан нежно го погледна: — През това време можеш да мислиш за каквото искаш — за мен, за бъдещия ни съвместен живот, как ще живееш с един инвалид, да мислиш за нещата, които ще можем да вършим заедно, а и за онези, които няма да можем. Мисли за децата ни — как ще им се отрази всичко това, а чрез тях и на теб. Всичко, Майк, всичко. После ела и ми кажи. Ако все още си сигурен в общото ни бъдеще, обещавам никога да не питам нищо повече. Само седем дни, мили. Седем дни от целия ни живот. Не е толкова много.

— По дяволите! — изруга той. — Ти си била страхотен инат!

— Зная — усмихна се тя. — Ще го направиш ли?

— Четири дни, не повече!

Вивиан поклати глава:

— Шест, не по-малко!

— Да ги направим пет и сделката е сключена! — бързо додаде той. Видя, че се колебае, и добави: — Това е окончателното ми предложение.

За първи път от началото на срещата им Вивиан искрено се разсмя.

— Добре, пет, считано от този момент.

— По дяволите, не от този момент. Може би след десет минути. Имам и една друга работа тук. За млад човек с гореща кръв като мен пет дни са ужасно дълъг срок!

Той се премести заедно със стола си и се наведе над нея. Целувката им беше дълга, нежна и страстна. След няколко секунди Вивиан се отдръпна с тъжна гримаса на лицето. Въздъхна и се размърда в леглото.

— Какво има? — неспокойно запита Майк.

— Нищо сериозно — поклати успокоително глава момичето, после внезапно попита: — Майк, къде ми е отрязаният крак?

Той стреснато я погледна, после се овладя и бавно отвърна:

— В патологията. В някой от хладилниците, предполагам…

Вивиан пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна:

— Майк, скъпи — промълви тя. — Моля те, иди долу и почеши малко стъпалото му!

 

 

Заседателната зала на „Три общини“ беше препълнена. Съобщението за спешно заседание беше обиколило болницата със светкавична бързина, а онези от лекарите, които нямаха дежурство през този ден, бяха повикани по телефона. С не по-малка скорост се беше разпространил и слухът за провала на Джо Пирсън и предстоящото му пенсиониране. В момента именно той беше обект на разгорещени дебати. Разискванията бяха прекратени от влизането на Пирсън, следван от 0’Донъл, Дейвид Колман и администратора Томасели.

Кент О’Донъл зае мястото си начело на голямата маса и огледа познатите лица наоколо. Брадата на Гил Бартлет усилено подскачаше — той беше увлечен в разговор с Роджър Хилтън, постъпилия преди месец-два млад хирург. Джон Макюан, специалистът по уши, нос и гърло, спореше нещо с рентгенолога Бел и дебелия интернист Луис Тойнби. Бил Руфъс, чиято вратовръзка в отровно зелено и жълто рязко го отличаваше от останалите, се готвеше да седне на втория ред. Точно срещу него разгръщаше записките си доктор Харви Чандлър, завеждащият отдел „Медицина“. Присъствуваха и няколко от практикантите, между които О’Донъл разпозна физиономията на стажант-патолога Макнийл. До администратора, специално поканена за заседанието, седеше главната диетоложка мисис Строфън. До нея Ърни Рубенс с интерес и явно одобрение изучаваше огромния и леко потрепващ бюст. Липсваше познатата слаба фигура на Чарли Дорнбъргър, който вече беше обявил решението си незабавно да прекрати своята лекарска практика.

О’Донъл погледна към вратата, през която тъкмо влизаше Люси Грейнджър. Тя срещна погледа му и леко се усмихна. Това му напомни, че трябва да решава собственото си бъдеще, и то веднага след като се справят с нововъзникналите трудности. После изведнъж се сети, че от сутринта нито веднъж не беше помислил за Дениз. Болничните ангажименти я бяха прогонили от съзнанието му и през следващите няколко дни това вероятно често щеше да се случва. Запита се как ли би реагирала тя, ако знаеше, че е пренебрегната заради служебната му заетост. Дали би проявила разбиране? Такова, каквото положително би получил от Люси Грейнджър например? Тази мисъл го накара да се почувствува неудобно, сякаш сравнението между двете жени го правеше нелоялен. Реши да се съсредоточи върху непосредствено предстоящите неща Време беше да открие заседанието.

Помоли за тишина и изчака бавното утихване на залата Онези, които стояха прави, побързаха да си намерят места.

— Дами и господа — спокойно започна той. — Всички знаем, че епидемиите в болничните заведения съвсем не са рядко явление. В действителност те са много повече, отколкото си мислят хората навън. И отчасти представляват пряка заплаха за самото ни съществуване. Ако човек се замисли колко болести са се приютили зад стените на тази сграда, той несъмнено ще стигне до извода, че всъщност епидемиите не са чак толкова много.

Очите на всички бяха приковани в него. Той направи малка пауза, после продължи със същия спокоен тон.

— Нямам желание да омаловажавам случилото се тук, искам просто да запазим самообладание Доктор Чандлър, ще бъдете ли така любезен да продължите?

О’Донъл седна, а завеждащият отдел се изправи на крака.

— Започвам с едно обобщение. — Харви Чандлър държеше бележките си в ръка, а очите му със задоволство обиколиха залата. „Май му доставя удоволствие“ — помисли си О’Донъл. После се сети, че Чандлър винаги е обичал да бъде център на вниманието.

— Картината до този момент е следната — продължи Чандлър — Два сигурни случая на коремен тиф, четири под наблюдение. Всички са болнични служители и можем да сме доволни, че до този момент няма заболели пациенти. До този момент. Както аз, така и всички вие добре разбираме, че всичко говори за присъствието на носител на тифусния вирус някъде из болницата. Мога да кажа, че и аз, подобно на всички останали, съм изненадан от факта, че кухненските работници не са били изследвани от…

Кент О’Донъл незабавно се намеси:

— Моля за извинение, докторе — с подчертана любезност се намеси той.

— Да? — Чандлър ясно показа, че не му е приятно да го прекъсват.

— С този въпрос ще се занимаем след няколко минути — продължи О’Донъл. — Ако обичате да очертаете само клиничния аспект.

Той добре долавяше недоволството на другия. Положението на Харви Чандлър в болничната йерархия беше равно на неговото и той не приемаше леко подобни забележки. Освен това обичаше да говори надълго и нашироко — болничната клюка твърдеше за него, че никога не употребявал една дума там, където би могъл да употреби две или три.

— Добре — изръмжа недоволно лекарят. — След като настоявате… Но…

— Благодаря ви — твърдо го прекъсна О’Донъл.

Чандлър му хвърли заканителен поглед, после продължи:

— За онези, които досега не са имали случай да работят с болни от тифус (предполагам, че те не са малко, тъй като напоследък това заболяване се среща изключително рядко), ще очертая основните симптоми на ранния стадий. Общо взето, те са три: силна треска, тръпки и забавен пулс. Разбира се, и характерните петна по тялото. Болните често се оплакват от упорито главоболие, липса на апетит и болки по пялото тяло. Някои пациенти имат оплаквания от сънливост през деня и безсъние през нощта. Онова, което трябва да се търси, е присъствието на бронхит — той много често върви заедно с тифуса. Има чести случаи на кръвотечение от носа. И разбира се, мек и подут далак.

Завеждащият седна на мястото си.

— Въпроси? — запита О’Донъл.

— Доколкото разбрах, въпросът с ваксината е уреден — обади се Люси Грейнджър.

— Да — отвърна Чандлър. — Ще бъдат ваксинирани всички, които работят в болницата, а също и пациентите, чието състояние позволява това.

— А кухнята — запита Бил Руфъс.

— На този въпрос ще се спрем по-късно, ако не възразявате — отвърна О’Донъл. — Има ли нещо неясно от медицинска гледна точка? — Той се огледа и видя, че хората поклащат глави. — Добре тогава. Нека чуем патологията… Моля, доктор Пирсън.

До този момент в залата се чуваха най-различни шумове — скърцане и преместване на столове, тихи разговори. Сега всичко това стихна и погледите на лекарите любопитно се насочиха към ъгъла на голямата маса, където се беше разположил Пирсън. От влизането си той не беше проговорил нито дума, а очите му бяха заковани в масата пред него. Отсъствието на вечно димящата му пура беше очебийно — сякаш там стоеше позната стока без етикет. Не помръдна, дори и след като чу името си.

О’Донъл изчака няколко секунди, след което понечи да повтори поканата си. Но точно тогава Пирсън се раздвижи. Столът му отхвръкна назад и старият патолог бавно се изправи.

Очите му бавно обходиха аудиторията, после се спряха върху О’Донъл.

— Тази епидемия е нещо нелепо. Нямаше да се случи, ако патологията навреме беше взела хигиенните мерки, които се очакваха от нея. За тази небрежност цялата отговорност пада върху моето отделение … лично върху мен, като негов ръководител.

Настъпи мъртва тишина. Сякаш се твореше нова страница от историята на болницата. Тази зала познаваше много случаи, в които Джо Пирсън остро бе осъждал грешките на колегите си. А ето че дойде време да обвинява сам себе си!

В един момент О’Донъл понечи да се намеси, но после реши да мълчи. Пирсън отново погледна към него и бавно продължи:

— Веднъж установили къде е вината за това, което се случи, трябва да се опитаме да ограничим последиците. — Погледът му се премести върху Томасели: — Администраторът, завеждащите отделения и аз съставихме план за незабавно действие. Ще ви го изложа накратко.

Пирсън отново млъкна. Когато продължи, гласът му беше значително по-укрепнал. Сякаш изведнъж отхвърли тежестта на десетки години от плещите си, помисли си О’Донъл. И заприлича на човека, който е бил много отдавна — млад, съвестен, компетентен специалист. Сарказмът, напиращата злоба, които всички присъствуващи, много добре познаваха, бяха изместени от авторитета, познанието и честността на човек, говорещ с равни на него хора.

Най-неотложната ни задача е да локализираме източника на заразата — продължи Пирсън. — Цели шест месеца не сме изследвали кухненските работници, ето защо ще бъде логично да подозираме, че именно храната е разпространител на тази зараза. А това налага незабавно изследване на всички работници в кухнята, което трябва да приключи още преди да бъде поднесена вечерята.

Той измъкна от джоба на износената си вълнена жилетка голям часовник и го постави на масата.

— Сега е два и четвърт. Това означава, че разполагаме точно с два часа и 45 минути. През това време всеки служител, който по някакъв начин участвува в подготовката и сервирането на храната, трябва да бъде щателно прегледан. За целта вече сме осигурили помощ и от външни клиники. Доколкото зная, всички интернисти са били уведомени още преди заседанието. — Той се огледа и видя, че хората кимат с глава. — Веднага след като свършим, доктор Колман — той посочи младия лекар до себе си — ще съобщи мястото, на което ще работи всеки един от вас.

Пирсън махна с ръка по посока на главната диетоложка и продължи:

— Мисис Строфън ще събере хората си и ще ги изпраща в поликлиниката на групи от по дванадесет човека. За времето, с което разполагаме, трябва да бъдат прегледани деветдесет и пет човека.

— Между другото, когато правите прегледите, помнете, че носителят на тифусния вирус може би няма нито един от симптомите, за които доктор Чандлър говори преди малко. Това, което трябва да търсите, е очебийна липса на лична хигиена. Ако някой ви се стори съмнителен, незабавни го изолирайте.

Пирсън млъкна и се замисли. До този момент беше говорил, без да ползува каквито и да било бележки. След няколко секунди продължи по същия начин:

— Разбира се, всички знаем, че прегледите едва ли ще ни изяснят всичко. Ако имаме късмет, ще открием нашия човек. Но много по-вероятно е това да не стане. Така че основната работа ще падне върху лабораториите. И то веднага след приключване на прегледите. Всички прегледани трябва да донесат в болницата проба от изпражненията си не по-късно от утре сутринта. — На лицето му се появи нещо като усмивка: — Запекът няма да се приема за извинителна причина, а ако някой бъде готов с пробата си още днес, ще я приемем с благодарности! Лабораториите са оборудвани и готови да приемат всички проби. Естествено, изследванията на толкова хора ще ни отнемат известно време — два или три дни — заключи старият патолог.

— Деветдесет и пет човека! — удивено прошепна някакъв глас. — Цял куп изпражнения!

Лек смях премина из залата.

— Истина е — вдигна глава Пирсън. Но ще се опитаме да направим, каквото можем.

После бавно седна на мястото си.

Люси вдигна ръка и О’Донъл кимна.

— Ще продължаваме ли да използуваме кухнята, в случай че не открием източника на заразата? — попита тя.

— За момента — да — отвърна О’Донъл, а администраторът добави: — Моите хора вече търсят подходящ доставчик на храна отвън За всеки случай. Но аз лично се съмнявам, че ще намерим такъв, който да има готовност да ни достави толкова големи количества храна при първо поискване.

— А как ще се процедира при приемането на нови болни? — запита Бил Руфъс.

— Моля да ме извините — каза О’Донъл. — С това трябваше да започна. От този момент сме прекратили всякакво приемане. Отделът вече е уведомен. Разбира се, очакваме патологията бързо да открие източника на заразата, след което незабавно възобновяваме приемането на пациенти. Други въпроси?

Други въпроси нямаше. О’Донъл огледа насядалите около масата и запита:

— Имате ли да добавите нещо, доктор Колман?

— Не — поклати глава младият лекар.

О’Донъл затвори папката пред себе си.

— Много добре. Господа, предлагам да започваме.

После, сред шума на разместваните столове и глъчката на незабавно възобновените разговори, той се обърна към Пирсън:

— Джо, мога ли да разменя две думи с теб?

Отидоха към един от прозорците, настрани от устремилите се към вратата хора.

— Естествено, ще останеш начело на отделението си по време на кампанията — ниско проговори О’Донъл. — Но искам да ти бъде ясно, че нищо не се е променило.

— Ясно ми е — бавно кимна Пирсън. — И аз така си представях нещата.