Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Diagnosis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Окончателната диагноза

Американска. Второ издание

„Народна култура“, София, 1992

 

Превод Веселин Лаптев

Предговор Димитри Иванов

Рецензент Жечка Георгиева

Редактор Иглика Василева

Редактор на издателството Дора Барова

Художник Николай Пекарев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Евгения Джамбазова

 

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат октомври 1992 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 20. Издателски коли 16,80

ДФ „Народна култура“ — София

ДФ „Балкан-прес“ — София

ISBN 954-04-0063-5

 

Doubleday Dell Publishing Group, Inc.

История

  1. — Добавяне

16

Дежурният полицай на кръстовището между улиците Мейн и Либърти пръв дочу приближаващия се вой на сирената. Той безпогрешно определи, че това е линейка, и с лекота, издаваща дългогодишна практика, започна да направлява оживения трафик така, че кръстовището да остане чисто в подходящия момент. Когато звукът от сирената се приближи и в далечината се показа мигащата червена светлина, той наду бузи и остро изсвири със свирката си. После с красноречив знак показа на приближаващата се линейка, че може да премине на червено, и бавно отстъпи встрани. Спрелите на тротоара минувачи любопитно погледнаха профучаващата кола. Някои от тях успяха за миг да зърнат бледото лице на лежащата вътре млада жена.

Елизабет почти не забелязваше оживените улици, по които минаваха. Усещаше само, че се движат извънредно бързо — хората и сградите навън се сливаха в едно общо, неясно петно. В един момент болките намаляха и тогава видя гърба на шофьора, силните му ръце, въртящи облечения в кожа волан. Наляво, надясно, после пак наляво… Човекът зад кормилото използуваше всяка пролука в оживеното улично движение. После болката се върна и тя с мъка сдържаше напиращите в гърлото й стонове.

— Хванете ръката ми. Стискайте, колкото можете! — наведе се над нея дежурният лекар. Беше брадат човек с едра челюст и Елизабет за момент помисли, че това е баща й, дошъл кой знае как, за да й бъде в помощ. Но баща й беше мъртъв, нали загина при онази катастрофа на прелеза? Или това не беше вярно? Ето го тук, в болничната кола, и двамата отиват на сигурно място. Там, където ще им помогнат. После съзнанието й отново се проясни и тя видя, че това съвсем не е баща й, а някакъв непознат, по чиито ръце личаха ярки белези от ноктите й.

Посегна и докосна кървавите драскотини. Това беше жестът, с който искаше да помоли за прошка — не й остана време за друго, тъй като болката отново я прониза. Човекът поклати глава:

— Не се тревожете. Стискайте и драскайте, колкото искате! Остава ни още малко — старият Джо отпред е най-добрият шофьор в града.

После болката се върна, още по-силна и настойчива. Интервалите между пристъпите се скъсяваха. Имаше усещането, че костите й се извиват до крайност, а центърът на парещата болка се беше загнездил в гръбнака й — там болката беше направо нетърпима. Пред очите й заплуваха разноцветни кръгове, ноктите й отново се впиха в ръката на лекаря и този път не можа да сдържи болезнения си вик.

— Усещате ли детето? — наведе се над нея лекарят, използувал поредната пауза.

Тя успя да кимне с глава:

— Да, мисля, че да…

— Добре. — Той внимателно освободи ръцете си. — Дръжте се здраво за това. — Подаде й навита на руло кърпа, а после отметна одеялото и започна да разхлабва дрехите й. Докато вършеше това, мекият му глас продължаваше успокоително да говори. — Не се тревожете, ще направим всичко по най-добрия начин. Няма да ми е първото раждане в кола. — Последните му думи потънаха в новия й писък.

— О, господи! — Елизабет отново сграбчи ръката му и под ноктите й бликна кръв.

Човекът се обърна към шофьора:

— Къде сме, Джо?

— Току-що пресякохме Мейн и Либърти. — Големите ръце рязко извиха волана надясно. — Добре, че там имаше ченге — спести ни цяла минута! — Остър завой наляво, после главата се облегна назад: — Стана ли вече кръстник?

— Още не, Джо. Но мога да стана всеки момент.

Кормилото отново се завъртя надясно:

— Почти стигнахме, момче. Опитай се да задържиш тапата още минутка!

Елизабет вече не сдържаше писъците си.

„Детенцето ми! Господи, то се ражда! — помисли тя с помътено съзнание — Толкова рано! Сигурно ще умре… Господи, не! Моля те, не!… Този път не!“

 

 

В акушеро-гинекологичното отделение доктор Дорнбъргър чакаше, вече напълно готов. Излезе от умивалнята и пресече оживената зала, разделяща родилното отделение. Огледа се. През стъклото на малкия си кабинет старшата сестра мисис Йео срещна погледа му и се изправи с картон в ръка.

— Ето ви заключението за кръвната съвместимост, докторе. — След миг тя беше при него. — Току-що го изпратиха от патологията.

Тя вдигна документа пред лицето му, за да му даде възможност да прочете написаното, без да се докосва до него.

— Най-накрая! — изръмжа лекарят с необичайно за него раздразнение. — Негативна сензитивност, а? Значи, няма да имаме проблеми. Всичко готово ли е?

— Да, докторе — усмихна се мисис Йео. Тя беше кротка жена и считаше, че всеки мъж има право да бъде кисел понякога. Дори и собственият й съпруг.

— Кувьоз[1]?

— Вече е тук.

Дорнбъргър се огледа и видя една сестра да тика количката с малкото стъклено сандъче, а друга носеше в ръка навит на руло кабел. Мисис Йео се приближи към тях и каза:

— В номер две, моля.

Сестрите насочиха количката към летящата врата пред себе си, а от другата страна на помещението се приближи една от служителките на отделението.

— Мисис Йео, току-що се обадиха от приемното. — Момичето се извърна към Дорнбъргър: — Пациентката ви е тук, докторе. Раждането е в пълен ход.

 

 

От носилката, на която я бяха прехвърлили, Елизабет виждаше гърба на вървящия пред нея млад лекар от приемното отделение. Той се движеше с умерена крачка и разчистваше пътя за санитарите след себе си.

— Спешен случай! Спешен случай, моля! — Гласът му беше равен и спокоен, но ефектът беше мигновен. Хората незабавно се спираха и даваха път на малкото шествие. В края на коридора опразненият асансьор вече чакаше с разтворени врати. Болничната машина действуваше гладко и безотказно. Част от спокойствието й се предаде и на Елизабет. Макар че болката вече беше непрекъсната и тежестта в таза й рязко нарасна, тя понасяше и двете неща малко по-твърдо отпреди. Откри, че ако хапе долната си устна и стиска ръба на чаршафа, с който я бяха покрили, успяваше да сдържа стоновете си. Но вече знаеше, че е настъпила последната фаза на раждането — коремът й се свлече и натискът в долния му край непрекъснато нарастваше.

Влязоха в асансьора. Вратите безшумно се затвориха, а сестрата зад нея хвана ръката й:

— Още минутка-две, и край — каза й тя.

После вратите се отвориха и тя видя очакващия я доктор Дорнбъргър, облечен в сияйно бял халат.

 

 

Джо Пирсън отново взе телеграмите и втренчено ги загледа. Сякаш се надяваше да открие някаква грешка в написаното. След това ги положи на бюрото пред себе си:

— Злокачествен! Доброкачествен! И никакво колебание в заключенията! Отново сме там, откъдето тръгнахме…

— Не съвсем — кротко се обади Колман. — Загубихме почти три дни.

— Знам, знам! — Пирсън нервно удряше с юмрук в дланта си, попаднал в плен на нерешителността. — Ако е злокачествен, кракът незабавно трябва да се ампутира, иначе ще стане късно! — Впери поглед в очите на Колман и продължи: — Но момичето е само на деветнадесет! Да беше на петдесет, бих казал злокачествен и окото ми нямаше да мигне! Но да загубиш крак на деветнадесет години! И то при подобни обстоятелства… Ами ако се окаже, че е напразно?

Въпреки разправията си с Пирсън и собственото си убеждение, че туморът е доброкачествен, Колман почувствува някаква симпатия към възрастния лекар. Отговорността беше изцяло негова, а от решението му зависеше животът на пациентката. Внимателно проговори:

— Поставянето на подобна диагноза изисква голяма решителност.

Все едно, че поднесе запалена клечка към буре с барут:

— Я не ми пробутвайте вашите университетски лафове! — избухна Пирсън. — Трийсет години все с това се занимавам! — Очите му ядно заблестяха и той усети как отново го обхваща старата неприязън към младия лекар.

В същия момент иззвъня телефонът.

— Да! — Възрастният лекар намръщено вдигна слушалката, после изражението му омекна. — Да, Люси. Мисля, че е най-добре да дойдеш тук. Чакам те.

Остави слушалката и се загледа в бюрото пред себе си. После, без да вдига глава, каза:

— Люси Грейнджър ще бъде тук всеки миг. Ако искате, можете да останете.

Колман с нищо не показа, че го е чул. Дълбоко замислен, той бавно промълви:

— Има още една възможност да получим допълнителни сведения…

— Каква? — рязко вдигна глава Пирсън.

— Рентгеновите снимки. — Колман говореше все така бавно, думите следваха хода на мисълта му: — Последните снимки са отпреди две седмици. Ако туморът е наистина злокачествен, той се развива… Едни нови снимки може би ще покажат някакво изменение…

Пирсън веднага грабна телефона:

— Доктор Бел от рентгена, моля! — Докато чакаше, изражението му странно се измени. Прикри мембраната с ръка и с ръмжащо одобрение в гласа каза: — Ще ти кажа нещо, момче… Работи ти мозъкът! И работи добре!

 

 

Джон Алегзандър нервно загаси недопушената цигара. Вече час и половина се намираше в помещението, което в болницата шеговито наричаха „потилия“ за бъдещите бащи. На няколко пъти беше рипвал с надежда, но влизащите лекари неизменно викаха някой друг от намиращите се в стаята хора. Накрая останаха само с един слаб невзрачен мъж, който гледаше пред себе си и мачкаше мръсна носна кърпа в ръка.

Джон стана и се приближи до големия прозорец с изглед към индустриалната зона на Бърлингтън. С изненада видя, че покривите на къщите бяха мокри. Не беше забелязал отминалия дъжд, но след него гледката му се стори по-грозна и непривлекателна. Сивите къщи наоколо сякаш бяха станали още по-сиви, а избитите прозорци на голите фабрични страни отсреща гледаха безнадеждно към бреговете на неприветливата река. Премести поглед към улицата долу и видя група деца, които с радостни крясъци джапаха из локвите на разбития тротоар. Едно от момчетата се спря и Ловко спъна дребничко, около петгодишно момиченце, което се пльосна по очи в най-голямата локва. Разлетяха се мръсни пръски, а момиченцето се изправи и плачешком започна да търка калта от лицето си. Останалите деца го заобиколиха, подскачайки весело. Явно му се подиграваха.

— Деца! — До него долетя изпълнен с неприязън глас и чак тогава забеляза, че другият мъж се беше изправил до него. Беше висок и слаб като клечка, а хлътналите му бузи бяха покрити с неколкодневна брада. Вероятно двадесетина години по-възрастен от Джон, той беше облечен в протрито сако и смачкани панталони с неопределен цвят. Миришеше на машинно масло и вкисната бира.

— Деца! Всички са еднакви! — Мъжът се извърна от прозореца и започна да тършува из джобовете си. След миг измъкна тютюн и хартия и започна да си свива дебела цигара. Погледна остро към Джон и запита:

— Първо ли ви е?

— Не, не съвсем. Това ще е второто, но първото ни дете умря…

— И ние загубихме едно… между четвъртото и петото — измърмори мъжът и отново затършува из джобовете си: — Имате ли огън?

Джон му поднесе запалката си и запита:

— Значи, това ще бъде шестото?

— Ами! Осмото! — запали цигарата си човекът. — Понякога си мисля, че осем са прекалено много… Вие сигурно желаете вашето?

— Детето ли?

— Да.

— Разбира се, че го искаме — изненадано отвърна Джон.

— А ние с моята — никога! След първото, искам да кажа…

Защо тогава имате осем? — любопитно попита Джон.

— Жена ми да ви отговори… Тя е зайката!

Джон щеше да се разсмее на глас, но си припомни защо е тук и се въздържа.

— Надявам се, че всичко ще бъде наред — каза той.

— При нас винаги е наред — унило отвърна слабият мъж. — И точно там е бедата! — После се върна към средата на помещението и вдигна някакъв вестник.

Останал сам, Джон отново погледна часовника си. Чакаше вече почти два часа. Без съмнение скоро ще го повикат. Съжаляваше, че не можа да види Елизабет, преди да я закарат в родилното, но всичко беше станало толкова внезапно! Карл Банистър го намери в кухнята, където вземаше бактериални проби от миялните автомати по нареждане на Пирсън. Веднага след като разбра какво се е случило, той се втурна към приемното, но не успя да я види. Оттам беше дошъл направо тук, в „потилнята“.

Вратата се отвори и на прага застана доктор Чарлс Дорнбъргър. Джон напрегнато го изгледа, но лицето на другия беше безизразно.

— Вие сте Джон Алегзандър, нали?

— Да, сър. — На няколко пъти беше се срещал с възрастния гинеколог, но никога не бяха разговаряли.

— Жена ви ще се оправи — пристъпи директно към въпроса лекарят.

Първото чувство, което изпита, беше огромно облекчение.

— А детето?

— Имате син — отвърна спокойно Дорнбъргър. — Недоносен, разбира се. И веднага ще ви кажа, Джон, че той е изключително слаб.

— Ще живее ли? — Едва след като зададе въпроса, младежът разбра от колко много неща зависи отговорът.

Дорнбъргър беше измъкнал лулата си и бавно я тъпчеше с тютюн.

— Не бих казал, че шансовете му са като на нормално износено дете — спокойно отвърна той.

Джон разсеяно кимна. Нямаше какво да отговори на това.

Старият лекар замълча, зает с прибирането на тютюневата си торбичка. После продължи със същия внимателен и спокоен тон.

— Единственото, което сега мога да ви кажа, е, че вашето дете е на тридесет и две седмици. Което означава, че е родено осем седмици по-рано. — И добави състрадателно: — Не е готово за живота… И никой от нас не би бил, Джон…

— Предполагам, че е така — разсеяно отговори младежът. Мислите му бяха с Елизабет. Божичко, как чакаха това дете, колко много означаваше то за тях!

Доктор Дорнбъргър беше извадил кибрит и палеше лулата си Запали я и продължи:

— Детето се роди три фунта и осем унции[2]. Може би ще ви стане по-ясно, ако ви кажа, че родените под пет фунта и осем унции[3] се считат за недоносени.

— Разбирам.

— Детето е в кувьоз. И естествено ние ще направим всичко, което можем…

Джон го погледна в очите:

— Значи, има надежда?

— Надежда винаги има, синко — тихо отвърна Дорнбъргър. — Дори когато нищо друго не ни остава, надежда пак има.

Настъпи тишина, после Джон запита:

— Мога ли да видя жена си?

— Да отвърна лекарят. — Ще дойда с вас, за да ви пуснат.

На излизане Джон улови любопитния поглед на високия мършав мъж.

 

 

Вивиан не беше сигурна, че разбира какво става. Преди малко една от сестрите й съобщи, че веднага трябва да отидат в рентгеновото отделение. Нейна колежка й помогна да се прехвърли на подвижното легло, след което я подкара по коридорите, познатите до болка коридори, по които доскоро ходеше сама. Движението из болницата й приличаше на сън, допълваше чувството за нереалност, което я беше обзело през последните няколко дни. За момент страхът я напусна и тя осъзна, че каквото и да прави, не може да избяга от съдбата си. Запита се дали това усещане не означава, че е съвсем депресирана и отчаяна. Знаеше, че заключенията, от които толкова много се страхува, са пристигнали. В тях се криеше присъдата, която може би щеше да я превърне в инвалид, да я лиши от движение и от много най-обикновени житейски радости. Тази мисъл изгони примирението от съзнанието й и страхът се върна с нова сила. Отчаяно й се прииска Майк да е някъде наблизо…

Люси Грейнджър посрещна количката пред рентгеновото отделение.

— Решихме да направим още една снимка, Вивиан — каза й тя. — Бързо ще свършим. — Посочи изправения до нея лекар и го представи: — Това е доктор Бел.

— Здравей, Вивиан — усмихна й се той през дебелите стъкла на очилата си с рогови рамки. После се обърна към сестрата: — Историята на болестта, ако обичате.

Той започна да прелиства страниците, а Вивиан се огледа. Намираха се в малка приемна, в чийто ъгъл имаше остъклено помещение за дежурната сестра. До стената бяха насядали няколко болни — двама мъже в инвалидни колички с пижами и болнични халати, мъж и жена в обикновени дрехи. Мъжът беше с гипсирана ръка. „Тези двамата са изпратени от поликлиниката или от отделението за спешни случаи“ — помисли си тя. Мъжът с гипса, изглежда, се притесняваше от обстановката. В здравата си ръка стискаше някакъв документ, сякаш това беше паспорт, който ще му осигури излизането от мрачната болнична сграда.

Бел свърши с четенето и каза:

— Пирсън ми се обади. Искате още една снимка на същата област, евентуално откриване на ново костно изменение, нали?

— Да — кимна Люси. — Това е идея на Джо, който мисли, че нещо… — Поколеба се, защото знаеше, че Вивиан внимателно слуша, после добави: — …че нещо междувременно може да се е променило.

— Възможно е. — Бел отиде до стаичката на дежурната и попълни бланка за рентгенов преглед. — Кой от лаборанти-те е свободен? — попита той момичето зад бюрото.

Тя погледна списъка пред себе си:

— Джейн и мистър Фирбън.

— Фирбън е по-подходящ. Намерете го, ако обичате. — Върна се при Люси и каза: — Фирбън е един от най-добрите ни лаборанти, а в случая ни трябват снимки с отлично качество… — Усмихна се на Вивиан и добави: — Доктор Пирсън ме помоли лично да се заема със случая… Нямаш нищо против, нали? Хайде да отидем в съседното помещение.

Сестрата насочи количката към съседното помещение. То беше доста по-обширно от приемната и в средата му се намираше рентгеновият апарат с кинескоп, насочен към голямо легло. В съседната отделена с дебели стъкла стаичка Вивиан видя част от командното табло на апарата. След малко се появи нисък младолик мъж с късо подстригана коса и бял болничен халат. Движенията му бяха отсечени и припрени като на човек, който хем бърза да свърши работата си, хем пести силите си. Хвърли бегъл поглед към Вивиан, след което се обърна към лекаря:

— Кажете, доктор Бел.

— Карл, искам да ми помогнете. Това е доктор Грейнджър.

— Мисля, че не сме се срещали — каза Люси и подаде ръка.

— Здравейте, докторе — пое ръката й лаборантът.

— А пациентката ни се казва Вивиан Лобъртън. — Бел насочи усмивката си към количката. — Стажант-сестра в болницата… затова е тази суетня около нея.

— Здрасти, Вивиан. — Поздравът на Фирбън дойде в неизменния му отривист стил. Свали вертикалния плот на масата под апарата до хоризонтално положение и добави: — За специални клиенти предлагаме избор от „Виста-вижън“ и „Синемаскоуп“[4] — и двете в прекрасната сивочерна гама. — Хвърли поглед към бланката, която му подаде Бел: — Лявото коляно… Нещо особено, докторе?

— Силен контраст при страничен полегат ъгъл. И още — фокусиран образ на подколянната област. — Бел за момент се замисли: — Пет-шест кадъра, не повече…

— Да направя ли няколко снимки 14×17 на околокостната тъкан?

Бел помисли за момент, после кимна:

— Не е лоша идея. — Обърна се към Люси и обясни: — Ако имаме случай на остеомелит, можем да открием периостални изменения.

— Отлично, докторе. След половин час ще бъда готов. — Това беше любезен намек от страна на Фирбън да бъде оставен сам и рентгенологът го прие без колебание.

— Ще пием по едно кафе и ще се върнем. — Пусна Люси пред себе си, а от вратата се обърна и се усмихна На Вивиан: — Оставяме те в добри ръце!

— Е, да започваме. — Лаборантът направи знак на сестрата и двамата преместиха Вивиан върху масата. След меката количка твърдата ебонитова повърхност й се стори доста неудобна.

— Не е много комфортно, нали? — Фирбън внимателно нагласи тялото й в нужното положение и оголи коляното. — Но човек свиква. Колко пъти съм спал на тази маса по време на нощно дежурство! — Кимна на сестрата и момичето отиде зад дебелите стъкла на командния пункт.

Техникът започна работа под погледа на Вивиан. С все същата припряна сръчност той извади от стенния шкаф нова филмова касета и я сложи в специалното отделение под повърхността на масата, след което придвижи филма точно под коляното на Вивиан и започна да наглася тежкия цилиндър на рентгеновия апарат с помощта на дистанционно управление.

За разлика от повечето болнични помещения това тук извеждаше съвсем фантастично и нереално, помисли си Вивиан. С блестящите си хромирани части машината, която в момента се спускаше над нея с плътно жужене, й приличаше на някакво неземно чудовище. Обстановката носеше белезите на научна неутралност, която имаше толкова общо с медицината, колкото машинното отделение на презокеанския кораб с обляната от слънцето палуба. Но въпреки това тези огромни инструменти със сериозен вид бяха разузнавачите на медицинската наука. Тази мисъл за момент я поизплаши — машината изглеждаше толкова неумолима, толкова далеч от човека. Докладваше откритията си без чувства, без топлина или задоволство, без тъга или съжаление. Добро, лошо — за нея беше все едно. За момент си представи, че надвисналият кинескоп е неподвижното и безпощадно око на провидението. Каква ли е присъдата му? Ще има ли надежда, ще има ли помилване… или всичко ще бъде окончателно, без право на обжалване? Отново й се прииска Майк да е тук. Реши, че ще го потърси веднага след като се върне в болничната стая.

Лаборантът свърши с подготовката. Хвърли последен поглед около себе си и каза:

— Мисля, че можем да започнем. Ще ти кажа кога да не мърдаш. Знаеш ли, тук е единственото място в болницата, където ти казват, че няма да усетиш нищо и действително е така.

Той отиде зад неколкосантиметровото предпазно стъкло. С крайчеца на окото си Вивиан виждаше как включва разни бутони, без да откъсва поглед от поставения пред него лист хартия.

„Симпатично момиче — мислеше си Фирбън в стаичката с командното табло. — Какво ли му е? Трябва да е нещо сериозно, щом Бел лично се интересува от случая; обикновено шефът не контактува с пациентите — готовите снимки напълно го задоволяват.“ Той отново провери контролните уреди. В тази професия човек бързо се научава да бъде предпазлив. Всичко беше наред — напрежение 84 киловолта, 200 милиампера, ескпонация — 15 стотни от секундата. Той натисна бутона за задвижване на камерата и извика познатите думи:

— Не мърдай! Стой напълно неподвижно!

След натискането на втория бутон пред себе си вече знаеше, че каквото види осмотичното око на рентгена, това ще видят и хората, ангажирани с преценката.

Ралф Бел и Люси Грейнджър чакаха в сумрака на съседната стая с наполовина спуснати щори. След няколко минути снимките щяха да бъдат готови за сравнение с направените преди две седмици. Лаборантът вече беше поставил негативите в машината за автоматично проявяване, която приличаше на огромна нафтова печка. След миг проявените снимки започнаха да падат една по една в специалния отвор Бел ги вземаше и ги окачваше на рамката, зад която светеха ярки флуоресцентни тръби. На съседния екран вече бяха поставени старите снимки.

— Как са? — попита лаборантът не без гордост в гласа.

— Отлични — механично отвърна Бел, който внимателно се вглеждаше в неясните контури на плаката, сравнявайки детайлите им със старите снимки. Помагаше си с връхчето на един молив, като по този начин даваше възможност и на Люси да го следва.

След като прегледаха двата комплекта, Люси запита:

— Виждаш ли някаква разлика? Аз май не мога…

Рентгенологът поклати глава:

— Само тук има леко изменение. — Върхът на молива посочи точното място. — Но това вероятно е резултат от твоята биопсия. Нищо останало не се е променило. — Бел свали очилата и разтърка дясното си око: — Много съжалявам, Люси — почти извинително каза той. — Но май ще трябва да прехвърля топката отново на патологията. Ти ли ще кажеш на Джо, или да му се обадя аз? — Той започна да събира двата комплекта.

— Аз ще му кажа — замислено отвърна Люси. — Още сега отивам при него.

Бележки

[1] Снабден с термостат апарат, в който се поставят преждевременно родени дена. — Б. пр.

[2] Приблизително 1620 г. — Б. пр.

[3] Около 2750 г. — Б. пр.

[4] Две различни системи за рентгеново изображение, създадени в САЩ в средата ма 60-те години. — Б. пр.