Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Diagnosis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Окончателната диагноза

Американска. Второ издание

„Народна култура“, София, 1992

 

Превод Веселин Лаптев

Предговор Димитри Иванов

Рецензент Жечка Георгиева

Редактор Иглика Василева

Редактор на издателството Дора Барова

Художник Николай Пекарев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Евгения Джамбазова

 

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат октомври 1992 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 20. Издателски коли 16,80

ДФ „Народна култура“ — София

ДФ „Балкан-прес“ — София

ISBN 954-04-0063-5

 

Doubleday Dell Publishing Group, Inc.

История

  1. — Добавяне

7

В малкото помещение, непосредствено до залата за аутопсии, специализантът Роджър Макнийл привършваше подготовката си за предстоящото цялостно изследване. Всъщност то можеше да започне веднага след появата на доктор Джоузеф Пирсън.

В „Три общини“, както и в повечето големи болници, цялостно изследване наричаха втория и заключителен етап на всяка аутопсия. Преди половин час санитарят Джордж Рин беше донесъл органите, извадени по време на последните три аутопсии през седмицата. Два пълни комплекта чакаха реда си в белите емайлирани кофи, а зад тях блещукаха стъклениците с потопените във формалин мозъци. Третият комплект беше поставен в широкия вграден умивалник и над него се лееше силна водна струя. Тя трябваше да отстрани остатъците от формалина, както и поне част от отблъскващата миризма.

Макнийл огледа всичко още веднъж, защото добре знаеше как реагира Пирсън и на най-малката нередност. Каменната маса блестеше от чистота, но само няколко минути след началото на дисекцията цялото помещение щеше да заприлича на касапница. За разлика от някои други болници патологоанатомичното отделение на „Три общини“ отстоеше на светлинни години разстояние от последните достижения в областта на специализираното оборудване. Херметизиращи съдове, снабдени с апарати за дълбоко замразяване, климатични инсталации — всички тези неща са една непостижима мечта, горчиво си помисли Макнийл, бърчейки нос от все по-осезаемата миризма.

Отвън се чуха познатите провлечени стъпки и на вратата се появи Пирсън, обгърнат от неизбежния облак тютюнев дим.

— Няма време за губене! — Както винаги старият не си правеше труд да поздравява. — Седмица и половина, откак си имах оная разправия с О’Донъл, и още не можем да наваксаме! — Пурата му нервно подскачаше нагоре-надолу. — Като свършим с това, ще почнем да ровим бумагите — всички следоперативни заключения трябва да се изчистят! — Докато говореше, беше успял да навлече престилката и ръкавиците от черна губа.

— Давай първия случай! — седна до масата старият патолог. Макнийл се настани насреща му и сведе поглед към купчината документи.

— Жена, петдесет и пет годишна. Причина за смъртта — карцином на гърдата.

— Дай да видя — пресегна се Пирсън. Понякога се задоволяваше да слуша кротко описанията на специализанта, а понякога внезапно решаваше, че трябва да прочете всичко със собствените си очи. Това беше само една от многобройните чудатости на стария патолог.

— Хм. — Той остави документите и спря шуртящата струя. После бръкна в емайлираната кофа, извади сърцето и разтвори двете му предварително срязани половини.

— Ти ли си го рязал?

Специализантът поклати глава.

— Така си и помислих. — Пирсън внимателно разглеждаше половинките. — Значи, Седънс?

Макнийл неохотно кимна. И той беше забелязал нескопосаното отваряне.

— Оставил е знака на Зоро! — ухили се Пирсън. — Като че ли се е дуелирал с него! А къде между впрочем е самият Седънс?

— Отиде в операционната. Някаква операция, която непременно искал да наблюдава…

— Предай му, че щом един специализант е изпратен на работа в патологията, неговото място е тук и никъде другаде! Особено когато предстои цялостно изследване! Хайде да почваме.

Макнайл постави бележника на коляното си и се приготви да записва.

— Сърцето показва леко надебеляване и набръчкване на клапите — започна да диктува Пирсън. — Ето, виж! — Той пъхна органа под носа на специализанта, после продължи: — Свързващите корди са скъсени и нееластични — по всяка вероятност жената е страдала от ревматизъм, но не той е бил причината за смъртта.

Отряза малко парче тъкан и го пусна в надписано шишенце, не по-голямо от обикновена мастилница. Щеше да го изследва под микроскоп в някой от следващите часове. Ръката му ловко подхвърли органа и той изчезна в дупката на масата, под която беше подложен голям метален варел. С него ненужните вече органи се пренасяха до специалната пещ, която ги превръщаше в пепел.

Премина на белите дробове. Разтвори ги, сякаш прелистваше голяма книга, и отново започна да диктува:

— Дробовете показват наличието на многобройни метастази…

В този момент вратата се отвори и на прага се показа главата на Карл Банистър, най-стария лаборант в отделението.

— Зает ли сте, доктор Пирсън?

— Зает съм, разбира се! Какво искаш? — отвърна полусърдито старият патолог. Разговорите му с Банистър винаги се водеха по този начин — една странна смесица от караница и мрачен хумор. И двамата бяха свикнали с нея през дългите години съвместна работа.

Без да се смути от сърдития отговор, лаборантът отвори по-широко вратата и каза:

— Искам да ви представя Джон Алегзандър, нашия нов лаборант. Днес е първият му работен ден, ако си спомняте…

— О, да. Бях забравил — омекна Пирсън. — Нека влезе.

Макнийл забеляза значителното смекчаване на тона. Не иска да плаши новака още от първия ден! Огледа с любопитство влезлия младеж Двадесет и две, не повече, прецени той. (По-късно разбра, че е познал с абсолютна точност.) От това, което беше дочул, знаеше, че Алегзандър току-що е завършил колеж и притежава диплома за медицински лаборант. Отдавна имаха нужда от такъв човек, защото Банистър съвсем не беше Луи Пастьор!

Макнийл измести погледа си върху възрастния лаборант. По външен вид той беше един второразреден Пирсън. Късото му шкембесто тяло беше отчасти обвито от изцапана престилка без копчета, а под нея се виждаха похабени и измачкани дрехи. Малкото останала върху главата му коса беше безнадеждно занемарена.

Макнийл беше чувал някои неща за него. Дошъл в „Три общини“ година или две след Пирсън. Нямал никакво специално образование и старият го използувал като писар, куриер, дори и като мияч на стъкленици. С течение на годините Банистър постепенно усвоил работата в лабораторията и полека-лека станал дясната ръка на Пирсън. Официално се занимаваше със серологическите и хистологични изследвания, но на практика можеше да се справя с всякакви лабораторни анализи и често го правеше. Пирсън от своя страна му беше прехвърлил цялата организационна работа в лабораториите и той беше нещо като негласен шеф на останалите лаборанти.

Сигурно преди години е бил способен човек, помисли си Макнийл. И с едно специализирано образование би стигнал много по-далеч. Но сега не беше нищо повече от един добър практик, работеше интуитивно, без да мисли. Отлично се справяше и с най-сложните серологични и химични проби, но изобщо не разбираше научната им страна. Макнийл често си мислеше, че в някои случаи това може да им поднесе неприятни изненади.

Без съмнение Алегзандър беше нещо съвсем различно. Беше изминал задължителния за повечето лаборанти път — три години колеж, като последната от тях е изцяло в специализираната школа за медицински лаборанти.

Пирсън махна с пурата си към свободния стол отсреща:

— Сядай, Джон.

— Благодаря, докторе — учтиво отвърна младежът. Външният му вид ярко се различаваше от вида на Банистър и Пирсън — престилката беше чиста и добре изгладена, панталоните — с безупречен ръб, а косата — подстригана и сресана.

— Е, как мислиш, ще ти хареса ли тук? — Пирсън продължаваше да премята белия дроб в ръцете си.

— Сигурен съм, че ще ми хареса, докторе.

Изглежда добро момче, помисли си Макнийл. Може пък и наистина да му хареса.

— Добре, Джон — продължи Пирсън. — Скоро ще разбереш, че тук сме възприели определени начини на работа. Може и да се различават от това, което си учил в колежа, но за нас те са най-добрите.

— Разбирам, докторе.

Дали наистина разбираш, запита се Макнийл. Дали разбираш какво всъщност ти качва старият? Че не иска никакви инициативи, че училищните идеи трябва да бъдат забравени, че и най-незначителната промяна в лабораторията е невъзможна без предварителната му благословия?

— Някои хора биха казали, че сме старомодни продължаваше Пирсън, по своему дружелюбен към новия служител. — Но ние вярваме в старите и изпитани методи. Нали, Карл?

— Разбира се, докторе. — Банистър беше необичайно бърз, когато трябваше да потвърди чуждо мнение.

Пирсън приключи с дробовете и ръката му отново потъна в кофата. Не се знаеше какво ще измъкне — този ритуал малко приличаше на лотария. Извади стомаха. Показа един разкрит сектор на Макнийл и изръмжа:

— Това тук виждаш ли го?

— Да, запознат съм — кимна младият лекар. — Описано е.

— Добре… — Пирсън махна по посока на бележника му и продължи да диктува: Пептична язва, разположена малко над пилорния пръстен на дванадесетопръстника.

Джон Алегзандър се измести, за да вижда по-добре Пирсън забеляза това и плъзна стомаха към него.

— Интересува ли те дисекцията, Джон?

— Винаги съм проявявал интерес към анатомията, докторе — почтително отвърна младежът.

— И към лабораторната работа, предполагам. — Макнийл усети задоволството в гласа на стария лекар. Патологоанатомията беше голямата му любов.

— Да, сър.

— Такаа… Това тук са органите на една 55-годишна жена. — Пирсън отгърна историята, на заболяването пред себе си, а Алегзандър внимателно то следеше. — Интересен случай… вдовица, починала от рак на гърлата. Цели две години преди смъртта децата и са виждали, че нещо не е наред, но не са успели да я убедят да се прегледа. Изглежда, не е вярвала на лекарите…

— Някои хора са така и не знам дали не са прави — захили се Банистър, но веднага се сви, срещнал погледа на стария патолог.

— Недей да остроумничиш! Това, което казвам на Джон, и за теб няма да е излишно. — Всеки друг на мястото на Банистър би се засегнал от жлъчта в гласа на стария, но лаборантът не му обърна никакво внимание, дори се усмихна.

— Какво е станало после, докторе? — запита Алегзандър.

— Тук пише, че преди две години дъщерята забелязала слузоотделяне от гърдата на майката. Година и два месеца преди постъпването й в болницата на същото място се появило кръвотечение. Никакви други отклонения в здравето. — Пирсън обърна страницата и тъжно се усмихна: — Ходила при някакъв знахар, но, изглежда, късметът й не проработил. В болницата я довели едва след първия припадък.

— Твърде късно, предполагам.

„Това не е любезност, помисли си Макнийл. Момчето наистина се интересува.“

— Да — отвърна Пирсън. — Ако още в началото беше отишла при лекар, щяха да й направят радикална мамектомия — това е цялостно изрязване на гърдата.

— Да, сър, зная.

— И сигурно още щеше да е жива. — Пирсън хвърли стомаха в дупката.

Алегзандър изглеждаше неудовлетворен. След кратко колебание попита:

— Не казахте ли преди малко, че има язва на хранопровода, докторе?

„Добре, момче“ — мислено реагира Макнийл.

Пирсън незабавно оцени интереса на новия лаборант и се обърна към Банистър:

— Гледай и слушай, Карл! Това момче си държи ушите добре отворени. Ако не внимаваш, лесно ще ти вземе хляба!

Банистър отново се усмихна, но личеше, че не му стана много приятно. Думите на Пирсън лесно можеха да се сбъднат.

— Е, Джон — Пирсън вече беше в стихията си, — може и да е страдала от нея, а може и да не е…

— Искате да кажете, че може и да не е подозирала съществуването й?

Макнийл реши, че е време да се включи в разговора.

— През целия си живот хората носят у себе си учудващо голям брой болести, за които изобщо не подозират. Извън онази — единствената и фаталната, която причинява смъртта. Тук често ще се натъквате на този куриозен факт.

— Напълно вярно — кимна Пирсън — Знаеш ли, Джон, човешкото тяло е истински забележително с онзи куп болести, който крие у себе си, и въпреки това продължава да живее… а не с онази единствена болест, която го убива — Млъкна за момент, после без всякакъв преход запита: — Женен ли си?

— Да, сър.

— Тук ли е съпругата ти?

— Още не. Ще пристигне идущата седмица. Първо трябва да намеря подходящо жилище.

Макнийл си спомни, че Алегзандър беше изпратил молбата си от някъде другаде. Чикаго или нещо подобно.

Младежът се поколеба, след което продължи:

— Има нещо, за което бих искал да ви помоля, доктор Пирсън.

Старият лекар веднага стана неспокоен:

— Какво е то?

— Жена ми е бременна, докторе. А тук никого не познавам… — Алегзандър направи нова пауза, след което тихо добави: — Това дете е много важно за нас. Вече изгубихме едно, знаете… Един месец след раждането.

— Разбирам. — Пирсън беше прекъснал работата си и внимателно слушаше.

— Докторе, дали не бихте могли да ми препоръчате някой добър акушер?

— Това е най-лесното — отвърна с нескрито облекчение старият. — Доктор Дорнбъргър е точно този, който ти трябва. Приема тук, в болницата. Искаш ли да му се обадя?

— Ако това не ви затруднява. Пирсън погледна към Банистър:

— Провери дали е тук.

Лаборантът вдигна телефона и поиска номера на родилното. След секунда подаде слушалката на Пирсън:

— Тук е.

Старият вдигна ръцете си с мокрите гумени ръкавици и ядно изръмжа:

— Дръж я де, дръж я!

Банистър приближи слушалката до ухото му.

— Ти ли си, Чарли? — изкрещя в мембраната старият лекар — Имам един пациент за теб!

Три етажа по-горе доктор Чарлс Дорнбъргър се усмихна и отдалечи слушалката от ухото си:

— Какво може да помогне един акушер на твоите пациенти? — шеговито запита той, а после си помисли, че това обаждане идва точно навреме. Тъкмо се чудеше как да съобщи на Пирсън решението на вчерашното заседание, свикано по настояване на О’Донъл.

В патологията Пирсън предъвка пурата и я премести в ъгъла на устата си. Винаги му беше приятно да размени по някоя дума с Дорнбъргър:

— Не става въпрос за мъртвец, стари глупако! Жив, съвсем жив пациент — съпругата на един от моите лаборанти, мисис Джон Алегзандър. Нови са, не познават никого тук.

Дорнбъргър издърпа чекмеджето пред себе си и извади един празен картон. Притисна слушалката до лявото си рамо и написа с красивия си равен почерк: „Алегзандър, мисис Джон“. В отлично организираната му работа завеждането на картон за всяка пациентка беше железен закон.

— Готово, записах си — каза в слушалката той. — С удоволствие ще я приема, нека само ми се обадят предварително.

— Добре. Това ще стане някъде през следващата седмица, защото мисис Алегзандър още не е пристигнала. — Пирсън се усмихна на Джон, после отново се разкрещя в слушалката: — Ако искат близнаци, ще трябва да им ги осигуриш, Чарли! — Изслуша с усмивка отговора на Дорнбъргър, после изведнъж се сети: — Хей! И още нещо! Да не вземеш да им пратиш някоя от фантастичните си сметки! Не искам утре момчето да почне да се моли за увеличение на заплатата, за да може да ти плати!

— Бъди спокоен — усмихна се Дорнбъргър, а в картона отбеляза: „болничен служител“. Това означаваше, че всички прегледи на тази пациентка щяха да бъдат безплатни. После добави:

— Джо, има нещо, за което бих искал да поговорим. Кога мога да дойда да те видя?

— Днес няма да мога, Чарли — отвърна Пирсън. — Затрупан съм. Какво ще кажеш за утре?

Дорнбъргър погледна календара си.

— Утре пък аз съм блокиран. Хайде да остане за вдругиден. Около десет ще дойда в кабинета ти.

— Добре — съгласи се Пирсън, после любопитно добави: — Щом не искаш да говорим още сега…

— Не, Джо. По-добре да се видим.

— Е, хубаво тогава. Ще се видим, Чарли, довиждане. — Пирсън махна нетърпеливо към Банистър, който затвори телефона, и се обърна към Алегзандър:

— Всичко е наред. Съпругата ти ще бъде приета в болницата в момента, в който има нужда от това. Като наш служи-тел можеш да разчиташ най-малко на 20-процентно намаление от тарифата за прегледи.

Алегзандър разцъфна в радостна усмивка, а Макнийл си помисли: „Радвай се, момче, радвай се! Хвана стария в настроение. Но бъди сигурен, че ще има и други настроения, а тях с положителност няма да харесаш!“

 

 

— Само за момент — усмихна се Дорнбъргър на влязлата в кабинета му сестра. Приключи разговора с Джо Пирсън и посочи на момичето стола срещу бюрото си.

— Благодаря, докторе. — Вивиан Лобъртън беше донесла поискания от Дорнбъргър болничен картон. Обикновено лекарите не получаваха услуги от подобен род — те сами си търсеха интересуващите ги документи. Но Дорнбъргър беше друго — той беше любимецът на всички сестри в болницата и те с удоволствие му правеха дребни услуги.

— Стига да мога, обичам да върша нещата спокойно и едно по едно — каза той, докато вписваше оскъдните данни, които му съобщи Пирсън. По-късно, когато сам прегледаше пациентката, щеше да изтрие тези бележки, а на тяхно място, вече с мастило, щеше да нанесе окончателните данни.

Без да вдига глава от бележките си, той попита:

— Вие сте нова при нас, нали?

— Да, докторе — отвърна Вивиан. — Стажувам четвърти месец.

Приятен глас, хубавичко личице, отбеляза възрастният лекар. Дали вече е успяла да спи с някой от младите лекари? Или от неговите университетски години насам нещата се бяха променили? Понякога му се струваше, че сегашните млади лекари — специализанти и стажанти — стават все по-консервативни в това отношение. Жалко, ако е така. Изпускат много неща, които едва ли ще наваксат по-нататък.

— Разговарях с доктор Пирсън, нашия патолог. Предполагам, че вече сте го виждали.

— Да — отвърна Вивиан. — Присъствувал на една негова аутопсия.

— О, горкичката! Как ви… — искаше да добави „хареса“, но в последния момент се поправи: — Как я намерихте?

Вивиан за момент се замисли:

— Отначало бях шокирана. После някак си се стегнах… и издържах.

Той кимна с разбиране и побутна вече попълнения картон. Днешният ден беше необичайно спокоен — имаше рядката възможност да приключи с един въпрос, преди да бъде притиснат от следващия. Протегна ръка и пое картона, който носеше Вивиан.

— Благодаря. Ако изчакате за минутка, ще можете да го върнете обратно.

— Разбира се, докторе. — Вивиан с удоволствие се отпусна на стола — няколко минути спокойствие след онази лудница в отделението щяха да й дойдат добре. Още повече, че тук имаше климатична инсталация — недостижим лукс за старата сграда на пансиона.

Загледа се в доктор Дорнбъргър, погълнат от донесения картон. Не по-млад, но съвсем различен от Пирсън. Патологът имаше кръгло лице с масивна челюст, а лицето на доктор Дорнбъргър беше тясно и продълговато. Различаваха се и по други неща — бялата коса на акушера беше прилично подстригана и сресана на път, ръцете му бяха поддържани изключително добре, а бялото му болнично сако блестеше без нито едно петънце.

Дорнбъргър приключи и й подаде картона.

— Благодаря. Много мило, че ми го донесохте.

Има някакъв живец в него, отбеляза Вивиан. Беше чувала, че пациентките му са луди по него, и това никак не я изненадваше.

— Предполагам, че от време на време ще се виждаме. — Дорнбъргър стана и любезно й отвори вратата. — Успех в учението.

— Довиждане, докторе. — Момичето излезе и след нея остана едва доловим дъх на парфюм. След някой кратък контакт с младостта като току-що приключилия Дорнбъргър често се улавяше, че започва да мисли за себе си, за изминатия път, за бъдещето. Върна се на въртящия се стол пред бюрото си и замислено се облегна назад. Извади лулата си и с привичен жест започна да я пълни.

Чарлс Дорнбъргър се занимаваше с медицина вече 32 години, след една-две седмици започваше тридесет и третата. Това бяха добри, плодоносни години. Никога през живота си не беше имал финансови затруднения. И четирите му деца бяха отдавна задомени, а двамата със съпругата му биха могли да живеят добре дори и той да се откажеше от медицинската си практика. Сполучливо направените преди години инвестиции му даваха възможност за това. Но щеше ли да бъде доволен, ако прекрати работата си? Нямаше ли да се покрие с ръжда като забравена в градината и никому ненужна лопата?

Чарлс Дорнбъргър се гордееше, че винаги с бил в крак с последните достижения на медицината. Още в средата на кариерата си беше решил, че няма да позволи на младите да го превъзхождат — пито по вещина, нито по технически сръчности. Постигаше това чрез неутолимата си жажда за знания. Четеше много беше абониран за почти всички медицински издания, и нерядко името му се появяваше под проблемни статии в най-добрите от тях. Посещаваше всички медицински конгреси и симпозиуми, вземаше участие във всички работни сесии.

Още в началото на кариерата си, далеч преди появата на сегашните строги граници, той беше предсказал нуждата от тясна специализация. Изборът му падна върху акушерството и гинекологията и досега нямаше случай да е съжалявал за това. Точно обратното — професията му беше онзи животворен фактор, който му помагаше да запази бодростта на духа си.

И когато в средата на тридесетте години беше създаден Американският съвет на лекарите-специалисти, името на Дорнбъргър отдавна беше утвърдено. Беше признат за един от първите тясно специализирани лекари и новообразуваният съвет му издаде съответното удостоверение, без да го подлага на изпит, както беше редът. И до ден-днешен се гордееше с този документ, получен благодарение на труда и доброто му име. Той непрекъснато му напомняше, че винаги трябва да бъде в крак с новото.

Но Дорнбъргър не изпитваше неприязън към младите си колеги. Напротив, често зарязваше собствената си работа, за да помогне на някой изпаднал в затруднение младеж. Уважаваше О’Донъл и се възхищаваше от него. Смяташе, че той е най-големият късмет на „Три общини“ от дълги години насам. Неговите нововъведения, издигнали нивото на медицинското обслужване в болницата, повдигаха и собственото му самочувствие.

Имаше много приятели и в болницата и вън от нея. Понякога хората се чудеха на странните му познанства с всевъзможни типове. Мнозина се учудваха и на приятелството му с Джо Пирсън. И имаше защо. Възгледите им за медицината бяха коренно противоположни. Дорнбъргър знаеше, че Пирсън отдавна е престанал да чете, че е изостанал — резултатът от вчерашното заседание например беше пряка последица от това. Но въпреки всичко с течение на годините отношенията им ставаха все по-близки. Самият Дорнбъргър трудно си даваше сметка как и защо взима страната на Пирсън, когато се критикува работата на патологията.

Така се беше получило и преди десет дни на заседанието за хирургическите грешки. Хората добре знаеха за отношенията им. „Вие сте му приятел“, беше казал Гил Бартлет. До този момент не си беше припомнял тези думи, но сега съзна цялата им правдивост. Бартлет е добър лекар и Джо наистина го нападна некоректно. Чарлс Дорнбъргър си науми да бъде по-любезен с него при следващата им среща.

Но възрастният акушер имаше и свой личен проблем. Да напусне ли работа, или да продължава? И ако реши да напусне, кога да стане това? Напоследък, въпреки усилията да поддържа физическото си състояние, той започваше да се изморява. Цял живот го бяха вдигали по всяко време на нощта и мислеше, че отдавна е свикнал. Но вече на няколко пъти тялото му отказа да се подчини на заповедите на мозъка. Вчера по обед чу, без да иска, как дерматологът Кърш каза на един от стажантите: „Защо не се включиш в нашата игра с епителните заболявания? Вече петнадесет години не помня някой да ми е звънял нощем!“ Дорнбъргър се засмя заедно с останалите, но в себе си усети нещо като тайна завист.

В едно беше сигурен — усети ли, че не го бива, начаса ще напусне болницата. Засега още беше в отлична форма. Умът му бе бистър, ръцете — здрави, а очите — силни. Непрекъснато се наблюдаваше и вярваше, не без колебание ще се оттегли още при първите симптоми на умора. Ще разчисти бюрото и ще си отиде. Знаеше с какво око се гледа на възрастните, които продължават да се напъват, а в резултат работата страда. Не искаше да бъде един от тях.

Засега продължава, а след два-три месеца от ново ще премисли нещата.

Лулата отдавна беше натъпкана и Дорнбъргър посегна към кибритената кутийка. В същия момент иззвъня телефонът. Остави лулата и вдигна слушалката: — Доктор Чарлс Дорнбъргър слуша.

Беше една от пациентките му. Преди час получила първите болки, а сега усетила, че водата й изтича. Млада, около двадесетгодишна жена, първо раждане. Беше толкова уплашена, че гласът й едва се долавяше.

Доктор Дорнбъргър даде разпорежданията си със спокоен глас. Така, както го беше правил стотици пъти досега.

— Съпругът ви там ли е?

— Да, докторе.

— Тогава съберете нещата си и го помолете да ви докара тук. Ще ви прегледам, като пристигнете.

— Добре, докторе.

— Кажете на съпруга си да кара внимателно и да спира на всички червени светофари. Имаме предостатъчно време, сама ще се уверите в това.

 

 

Дори по телефона се усещаше как жената се успокои. Той правеше това толкова често, че отдавна го считаше за неразделна част от своята работа. Но усети как той самият се стяга — всеки нов случай му действуваше по този начин. Логично погледнато, това чувство отдавна би трябвало да е изчезнало. С натрупването на годините лекарите неизбежно загрубяват, започват да работят механично и не изпитват никакви емоции. С него не ставаше така. Може би защото дори и днес обичаше работата си повече от всичко на света.

Посегна към лулата си, но после размисли и отново хвана слушалката. Трябваше да предупреди в отделението за пристигащата пациентка.