Артър Хейли
Окончателната диагноза (12)

12

Доктор Дейвид Колман спря пред главния вход на „Три общини“ и се огледа. Едва минаваше осем, но вече се чувствуваше, че денят ще бъде душен и зноен. По това време около болницата нямаше голямо оживление. Освен него наблизо се виждаха само още двама души — един санитар миеше пред главния вход с дълъг маркуч, а възрастна сестра забързано изтича от спрелия автобус. „Оживлението ще настъпи след около час“ — помисли си той.

Дейвид Колман огледа болничните постройки. „Строителите съвсем не могат да бъдат обвинени в разточителство“ — помисли си той. Стените на всички блокове бяха голи, без никаква украса. Еднообразие от гладки червени тухли, нарушавано единствено от редиците на квадратните прозорци. Вдясно от вратата паметна плоча от сив гранит гласеше: „Основите бяха положени от почитаемия кмет Хюго Стаутинг. Април 1918 г.“

„Какъв ли е бил този отдавна забравен местен големец“ — запита се Колман, докато изкачваше стълбите пред портала.

Карл Банистър подреждаше документите по бюрото на Пирсън, когато Дейвид Колман почука и влезе.

— Добро утро.

Старият лаборант изненадано вдигна глава. По това време почти никой не идваше в патологията. Повечето хора в болницата знаеха, че Джо Пирсън рядко се появява преди десет.

— Добро утро — отвърна малко навъсено той. Сутрин винаги му беше криво. — Доктор Пирсън ли търсите?

— Донякъде да. Всъщност аз от днес започвам работа тук. — Видя как другият се сепна и добави: — Казвам се доктор Колман.

Сякаш някой хвърли бомбичка в полога на кокошка — Банистър остави хартиите да се разпилеят и тичешком заобиколи бюрото. Голата му глава лъщеше:

— О, извинете ме, докторе! Не разбрах веднага… Знам за вашето назначение, но не предполагах, че толкова скоро…

— Доктор Пирсън ме очаква — спокойно каза Колман. — Впрочем той тук ли е?

Банистър изглеждаше объркан:

— О, за него още е рано! Ще се появи след около два часа. — Лицето му се изкриви в подобие на мазна усмивка, зад която се четеше: „Зная, че и вие ще възприемете същото работно време, само да се поотракате!“

— Ясно.

Колман се огледа, а Банистър се сети, че е пропуснал да се представи.

— Между другото, докторе, аз съм Карл Банистър, старши лаборант. — Поколеба се, после с престорена сърдечност добави: — Често ще се виждаме. — По правило Банистър се придържаше към поведение на учтива сервилност с по-старшите от себе си.

— Да, и аз мисля така. — Колман не изглеждаше въодушевен, но все пак стисна ръката на Банистър, след което се огледа за закачалка. Носеше лек шлифер, тъй като според сутрешната прогноза за времето се очакваха гръмотевични бури в следобедните часове. Банистър отново се превърна в самата любезност:

— Моля, дайте ми дрехата си. — Измъкна отнякъде метална закачалка, нагласи внимателно шлифера върху нея и я постави на ръба на един от железните рафтове.

— Благодаря ви — каза Колман.

— За нищо, докторе. Искате ли да ви разведа из лабораториите?

Колман се поколеба. Може би е по-добре да изчака доктор Пирсън. Но, от друга страна, какво да прави още цели два часа? Така или иначе, отсега нататък лабораториите щяха да бъдат под негово ръководство, защо да не ги разгледа.

— Преди няколко седмици видях част от тях заедно с доктор Пирсън — каза той. — Но бих ги погледнал и с вас, ако не сте много зает.

— Тук винаги сме заети, докторе. Но ще се радвам да ви бъда в услуга. Всъщност това е удоволствие за мен. — Мислите на Банистър бяха прекалено лесни за разгадаване.

— Оттук, моля. — Лаборантът отвори вратата на серологията и се отдръпна. Джон Алегзандър вдигна глава от центрофугата, в която току-що беше вкарал поредната кръвна проба. Не беше виждал Банистър от предната вечер.

— Докторе, това е Джон Алегзандър. Отскоро е при нас. — Карл Банистър започна да се вживява в ролята си на гид. — Пресен-пресен от школата за лаборанти… Нали така, Джон?

— Щом казваш… — Алегзандър не искаше да бъде неучтив, въпреки че добре усети предизвикателството в думите на другия.

Колман се приближи и протегна ръка:

— Името ми е Дейвид Колман.

Джон Алегзандър пое ръката му и с нескрит интерес запита:

— Значи, вие сте новият патолог?

— Аз съм. — Погледът на лекаря обходи помещението. Онова, което беше забелязал по време на краткото си предишно посещение, се потвърждаваше — тази лаборатория се нуждаеше от основни промени.

— Разглеждайте, докторе — свойски се намеси Банистър. — Всичко е на ваше разположение.

— Благодаря — кимна Колман и се обърна към Алегзандър: — Над какво работите?

— Кръвни тестове. — Младежът посочи центрофугата и добави: — По една случайност онзи там е от пробата на жена ми.

— Така ли? — „Този млад лаборант е далеч по-симпатичен — помисли си Колман. — Поне на външен вид.“ — Кога ще ражда съпругата ви?

— След четири месеца и малко, докторе. — Алегзандър балансира центрофугата и я включи, после се пресегна и нагласи времеизмервателя.

„Сръчно работи този младеж“ — отбеляза Колман, впечатлен от бързите му икономични движения.

— А вие женен ли сте, докторе? — любезно запита Алегзандър.

— Не — поклати глава Колман.

Лаборантът понечи да попита още нещо, но замълча.

— Искахте да ме питате нещо?

За момент настъпи тишина, после Джон Алегзандър се реши:

— Да, докторе.

Ще разкажа всичко, помисли си той, пък нека после си имам неприятности След снощната разправия с Банистър беше решил да не повдига повече никакви въпроси. Добре помнеше как Пирсън се бе отнесъл към първото му предложение. Но този нов лекар изглеждаше друг. Дори и да му каже, че греши, едва ли ще му направи скандал. Пое дъх и започна:

— Става въпрос за кръвните тестове, които правим тук.

Банистър, който до този момент мълчеше и само местеше погледа си от единия на другия, гневно се намеси с явното намерение да постави младежа на мястото му:

— Виж какво! Недей да започваш снощната разправия отново!

— За какво става дума? — любопитно попита Колман.

Банистър не обърна внимание на въпроса му, а продължи да хока Алегзандър:

— Не желая да занимаваш доктор Колман с подобни глупости още при пристигането му! Ясно ли е? — Той се обърна към Колман и устните му автоматично се изкривиха в угодническа усмивка: — Нещо му е влязло под шапката, докторе… Сега, ако ме последвате, ще ви покажа хистологията… — Той го подхвана за ръката.

В продължение на няколко секунди Колман не реагира. После бавно се пресегна и отмести пръстите на Банистър от ръката си.

— Почакайте за момент — спокойно каза той, после се обърна към Алегзандър: — Нещо от медицинско естество ли? Свързано с лабораторната работа?

— Да — отвърна Алегзандър, без да обръща внимание на сърдитите погледи, които му хвърляше Банистър.

— Нека го чуем тогава.

— Всъщност въпросът възникна поради пробата на жена ми — започна Алегзандър. — Тя е отрицателен, а аз съм с положителен.

— При много хора е така — усмихна се Колман. — Няма страшно, стига пробата да покаже негативен резултат.

— Точно тук е въпросът, докторе. Пробата…

— Какво по-точно? — озадачено го погледна Колман. Не можеше да разбере от какво се вълнува младият лаборант.

— Аз мисля, че всички постъпили кръвни проби трябва да се тестират и по индиректния метод на Кумс — продължи Алегзандър. — И то след тестовете във физиологичен разтвор и обогатен протеин.

— Естествено.

Настъпи тишина, после Алегзандър тихо помоли:

— Бихте ли го повторили, докторе?

— Казах — естествено. Разбира се, че трябва да се извърши тест по индиректния метод на Кумс. — Колман все още не можеше да разбере защо изобщо се води този разговор. Това бяха елементарни неща, които се знаеха във всяка серологична лаборатория.

— Но ние не прилагаме този метод! — Алегзандър хвърли тържествуващ поглед към Банистър и продължи: — Тук всички кръвни тестове се правят единствено във физиологичен разтвор и обогатен протеин. Серумът Кумс изобщо не се използува!

В началото Колман помисли, че младежът нещо греши. Отскоро е в лабораторията, сигурно не е доразбрал. Но казаното звучеше толкова убедително, че той се обърна към Банистър и запита:

— Вярно ли е това?

— По този начин извършваме всичките си изследвания. По нареждане на доктор Пирсън! — Банистър изстреля отговора си по начин, който недвусмислено показваше, че счита цялата дискусия за безсмислено губене на време.

— Може би доктор Пирсън не знае, че изследванията се извършват така?

— Много добре знае! — Банистър вече не прикриваше враждебността си. Винаги е така с новаците! Още непристигнали, и вече създават неприятности! Беше се опитал да бъде любезен с новия лекар, а ето какво се получи. Все пак беше сигурен в едно — Джо Пирсън твърде скоро ще го научи да знае мястото си. Банистър се надяваше да бъде наблизо в този момент!

Колман реши да не обръща внимание на тона, с които беше казано всичко това. Поне за известно време ще му се налага да работи с този човек, независимо дали това му харесва, или не. Но недоразумението, за което току-що стана дума, трябва веднага да се изясни.

— Страхувам се, че не ви разбирам добре — обади се той. — Без съмнение знаете, че някои антитела в кръвта на бременните жени не могат да се установят само с физиологични и протеинови тестове. Но това е изключено, когато се прибегне и до теста по метода на Кумс.

— Точно това казвам и аз — вметна Алегзандър.

Банистър мълчеше. Колман изчака малко, после продължи:

— Ще поговоря с доктор Пирсън по този въпрос. Сигурен съм, че той просто не е в течение.

— А какво Да правим с тези проби? — запита младият лаборант. — И с всички, които тепърва ще идват?

— Подлагайте ги задължително и на трите вида изследвания — отвърна Колман. — Физиологичен разтвор, протеин и серум Кумс.

— Но, докторе, в лабораторията няма серум Кумс. — Алегзандър вече се радваше, че е повдигнал въпроса. Този нов патолог му харесваше. Сигурно ще въведе промени. Господи, колко много неща просто плачат за преустройство, помисли си той.

— Тогава ще си набавим — рязко отвърна Колман. — Не съм чувал да е станал дефицитен.

— Не можем да закупуваме каквото ни хрумне — намеси се Банистър. — Трябва да се попълни искане за доставка — усмивката му издаваше превъзходство. Тия новаци нищо не разбират!

Колман внимаваше да не избухне. Очевидно този Банистър ще трябва съвсем скоро да бъде поставен на място. Нямаше никакво намерение да търпи подобно държане. Първият работен ден обаче не е най-подходящият момент за това:

— В такъв случай донесете формуляра. Предполагам, че мога да го подпиша. Нали затова съм тук.

За момент старият лаборант се поколеба. После отвори едно чекмедже, измъкна някакъв кочан и го подаде на Колман.

— Писалка, моля!

Банистър извади писалка и с нежелание му я подаде. После заядливо добави:

— Доктор Пирсън предпочита сам да подписва всички поръчки!

Колман попълни формуляра, подписа го и хладно се усмихна:

— Мисля, че отговорността ми тук ще бъде доста по-голяма от това да подпиша молба за доставка на заешки серум за 15 долара. Ето, вземете! — Той тикна формуляра и писалката обратно в ръцете му. От дъното на лабораторията долетя телефонен звън. Банистър се забърза не толкова за да вдигне слушалката, колкото за да скрие зачервеното си от яд лице. Послуша известно време, без да отговори, след което смънка нещо и затвори телефона.

— Ще трябва да отида до поликлиниката. — Смутолевените му думи несъмнено бяха предназначени за Колман.

— Вървете — с леден глас разреши патологът.

Чак сега Колман усети колко много се е нервирал. Що за дисциплина, щом един лаборант може да си позволява подобно нахалство? Непълните процедури са достатъчно сериозно нарушение, а възраженията на този Банистър са направо недопустими! Ако положението и в останалите лаборатории е като това тук, значи, представата му за патологията на „Три общини“ е била прекалено розова!

След като Банистър излезе, той продължи да оглежда лабораторията. От пръв поглед си личеше, че оборудването е старо и похабено. Но имаше и нещо друго — мястото се нуждаеше от специалист, който да си разбира от работата. Масите и пейките бяха отрупани с най-различни материали и апаратура. Виждаха се куп неизмити стъкленици, камара пожълтели вестници. Приближи се до една отдавна неизползувана маса и откри, че е покрита с плесен. В другия край на помещението Алегзандър сконфузено наблюдаваше проверката.

— Това ли е обичайният вид на лабораторията? — попита Колман.

— Не е много чисто, нали? — В гласа на Алегзандър се долови смущение. Не можеше, пък и не искаше да се защищава, макар че отдавна беше предложил на Банистър да се заеме с подреждането. Но старият лаборант категорично му беше забранил да пипа каквото и да било.

— За чистота и въпрос не може да става — каза Колман, като разглеждаше посивелия си от прах пръст, с който бе докоснал една от лавиците. „Това наистина трябва да се промени час по-скоро“ — с погнуса си помисли той, като същевременно ясно съзнаваше, че едва ли ще стане бързо. За себе си реши да бъде предпазлив, да потиска чувствата си, особено при бъркотии като тази тук.

Вече няколко минути Джон Алегзандър внимателно наблюдаваше Колман. Този човек му се стори познат още щом го видя на вратата заедно с Банистър. Беше млад, може би само няколко години по-възрастен от него, но не беше само това.

— Извинете ме, докторе, но имам чувството, че някъде сме се виждали.

— Възможно е — преднамерено нехайно отвърна Колман. Съвсем не възнамеряваше да фамилиарничи с младия лаборант само защото го бе подкрепил в един спор. После си помисли, че е ненужно груб, и добави:

— Изкарах практиката си в „Белвю“, след това бях в „Уолтър Рийд“ и „Масачусетс Дженеръл“.

— Не — поклати глава Алегзандър. — Трябва да е било по-рано. Били ли сте някога в Индиана, Ню Ричмънд?

— Да, разбира се — изненада се Колман. — Там съм роден!

— Трябваше по-рано да се сетя! — засия Джон. — Името ви… баща ви беше доктор Байрън Колман, нали?

— Но откъде знаете всичко това? — продължаваше да се чуди Колман. От много години никой освен него самия не беше споменавал името на баща му.

— Аз и съпругата ми също сме от Ню Ричмънд — поясни Джон.

— Наистина ли? — запита Колман. — И сме се познавали?

— Не, просто съм ви виждал няколко пъти.

В Ню Ричмънд средата на Джон Алегзандър доста се отличаваше от тази на лекарския син. В този момент времеизмервателят на центрофугата звънна и той извади готовата проба.

— Баща ми беше фермер и ние живеехме на няколко мили извън града — поясни той. — Но може би ще си спомните жена ми — нейното семейство държеше магазина за железария в центъра. Казва се Елизабет Джонсън.

— Май че си спомням — замислено отвърна лекарят. — Нямаше ли нещо около нея… нещо, свързано с някаква катастрофа?

— Точно така. Влакът уби баща й на жп прелеза… В колата била и тя.

— Да, бях слушал за това. — Колман ясно си припомни кабинета, в който баща му беше лекувал толкова много хора. Докато накрая той самият не издържа. — По това време съм бил в колежа, но баща ми ми разказа за нещастието.

— Едва спасиха Елизабет. Направиха й няколко кръвопреливания. Тогава за пръв път стъпих в болница и цяла седмица почти не излязох оттам. — Алегзандър помълча, после добави: — Ако някоя вечер сте свободен, минете у дома. Сигурен съм, че жена ми ще се радва да ви види… — Млъкна, защото усети, че макар и земляци, между тях съществува доста голяма разлика.

В ума на Колман също светна предупредителна лампичка: „Внимавай при отношенията си с подчинените дори и в случай като този. Това не е снобизъм — оправда се мислено той. — Тук става въпрос за дисциплина и здрав разум, нищо повече.“ На глас каза:

— Нека засега да не предприемаме нищо. Предполагам, че ще имам доста работа тук… особено в началото.

Веднага почувствува колко празно и фалшиво прозвучаха думите му. „Можеше и по-любезно да откажеш — упрекна се той. — Никак не си се променил, приятелю“ — горчиво помисли Дейвид Колман.

 

 

За момент Хари Томасели пожела мисис Строфън да изчезне по посока на проклетата си кухня и никога да не излезе оттам. Но веднага се овладя — добрият диетолог е толкова рядко явление напоследък, че човек трябва да го пази като зеницата на окото си. А мисис Строфън беше отличен специалист.

Въпреки това понякога се чудеше дали Хилда Строфън гледа на „Три общини“ като на едно органично цяло. Защото при повечето от разговорите им излизаше, че всъщност болницата е една голяма кухня, към която са прикрепени останалите, много по-маловажни звена. Разбира се, такива възгледи имат обикновено хората, които се отнасят сериозно към професията си. И ако това е слабост, той лично я предпочиташе пред безразличието и небрежността. И още нещо: добрият ръководител на отдел винаги се бори за нещата, от които се нуждае; а мисис Строфън беше борец до последния кубически сантиметър на обемистото си тяло.

В момента това тяло беше наведено застрашително напред, а собственицата му беше пуснала в атака всичките си оръжия:

— Питам се дали разбирате цялата сериозност на положението, мистър Т. — Както винаги мисис Строфън се задоволяваше само с първата буква от името на събеседниците си. Дори собствения си съпруг неизменно титулуваше като „мистър С.“

— Мисля, че да — отвърна Хари Томасели.

— Автоматите от кухнята ми трябваше да бъдат бракувани още преди пет години! Оттогава насам слушам все едно и също: догодина непременно ще имате нови! Догодина идва, а моите автомати ги няма — съобщавате ми, че трябва да чакам нови дванадесет месеца. Така не може да продължава, мистър Т., просто не може!

Като говореше за повереното й кухненско оборудване, мисис Строфън неизменно прибягваше до местоимението „мой“. Томасели не възразяваше. Възразяваше обаче, когато Хилда Строфън отказваше да уважи проблемите, които не я засягаха пряко. Той се приготви още веднъж да повтори всичко, което й беше казал преди една-две седмици:

— Мисис Строфън, автоматите ще бъдат сменени. Зная за затрудненията, които ви причиняват, но това са големи и скъпи машини. Ако си спомняте, съвсем наскоро обновихме цялата инсталация за топла вода и това ни струваше почти единадесет хиляди долара.

Мисис Строфън се наведе над бюрото на администратора и помете някакви папки с могъщия си бюст:

— А нима мислите, че разходите ви ще намалеят, като продължавате да отлагате?

— Зная, че няма да намалеят. За съжаление. — Непрекъснатото поскъпване на болничното оборудване беше ежедневна грижа на Томасели. — Но точно сега бюджетът на болницата е най-ограничен. Знаете, че ни предстои ново строителство, а освен това трябва да степенуваме нещата. А тук предимство има медицинското оборудване.

— За какво ви е медицинското оборудване, щом пациентите ви ядат в мръсни чинии?

— Мисис Строфън — твърдо каза Томасели, — положението не е чак толкова нетърпимо. И двамата добре знаем това.

— Но всеки момент може да стане! — Главната диетоложка отново се наведе напред и от това пострадаха канцеларските принадлежности върху бюрото на администратора.

— Вече на няколко пъти забелязвам, че от машините излизат цели партиди зле измити чинии — продължи тя. — Правим опити да ги доизмиваме на ръка, но вие знаете, че във върховите часове това е невъзможно.

— Да, зная.

— Тревожи ме опасността от зараза, мистър Т. Напоследък доста хора от персонала на болницата страдат от стомашно-чревни заболявания и няма да бъда изненадана, ако вината за това се стовари върху кухнята.

— Ще ни трябват доста повече факти, за да докажем едно такова обвинение. — Хари Томасели усети, че търпението му се изчерпва. Мисис Строфън беше нахлула точно когато имаше най-много работа. Следобед предстоеше заседание на директорския съвет, а преди него той трябваше да реши няколко неотложни въпроса. С надеждата да прекрати разговора, той запита:

— Кога за последен път патологията е изследвала автоматите за миене на съдове срещу болестотворни бактерии?

Мисис Строфън се замисли:

— Преди около шест месеца, доколкото си спомням.

— Тогава ще ги помолим да повторят изследването си. По този начин ще разберем какво е положението.

— Добре, мистър Т. — въздъхна мисис Строфън, разбрала най-накрая, че ще трябва да отстъпи. — Аз ли да говоря с доктор Пирсън?

— Не, няма нужда. Аз ще свърша тази работа. — Администраторът си записа новата задача в бележника. „Нека поне Джо Пирсън бъде спасен от една подобна среща“ — помисли си той.

— Благодаря, мистър Т. — Главната диетоложка бавно се изправи. Хари Томасели я изчака да затвори вратата след себе си, а после се наведе и започна да събира разпръснатите от огромния бюст предмети.

 

 

Дейвид Колман приключи обяда си в бюфета и тръгна обратно към патологията. Докато вървеше по многобройните коридори и стълби, които щяха да го отведат в приземието, той си мислеше за досегашните контакти с доктор Джоузеф Пирсън. Намираше ги незадоволителни и неясни.

Засега Пирсън се държеше колегиално. Открил, че Колман е вече в кабинета му, старият лекар беше възкликнал:

— А, значи, наистина сте вече тук! Още на първия ден от пристигането си!

— Не виждам защо да изчаквам — беше отвърнал Колман. — Огледах лабораториите, докато ви нямаше. Надявам се, че нямате нищо против — любезно бе добавил той.

— Това е ваше право — беше изръмжал старият патолог, но думите му бяха прозвучали по-скоро като: „Не ми е много приятно, но няма как.“ После, очевидно усетил собствената си нелюбезност, бе добавил:

— Предполагам, че трябва да ви кажа „добре дошъл“. — Двамата бяха стиснали ръцете си и старият патолог продължи: — Преди всичко трябва да поразчистя малко — и махна към големия куп книжа върху бюрото си. — А след това може би ще помислим как да уплътняваме времето ви.

Колман бе седнал да чете някакво медицинско списание, а Пирсън се зае с неотложната си работа. После в кабинета влезе едно момиче, за да й продиктуват неотложните заключения, а накрая двамата бяха отишли в дисекционната, където предстоеше поредното цялостно изследване. Колман бе седнал между Макнийл и Седънс и през цялото време се чувствуваше стажант като тях. Не свърши абсолютно нищо и с нищо не бе показано, че отделението вече има помощник-завеждащ.

По-късно бяха отишли да обядват и Пирсън го запозна с неколцина лекари. После се извини, че имал работа, и излезе. И ето сега Колман бавно се връщаше към патологията, замислен върху положението си.

Той беше подготвен за известна съпротива от страна на доктор Пирсън. От малкото, което беше успял да научи, разбра, че Пирсън не е искал назначаването на втори патолог, но все пак не очакваше чак такова посрещане. Беше предполагал, че ще има поне отделен кабинет и няколко ясно очертани служебни задължения. Не хранеше илюзии относно първоначалната си отговорност и нямаше нищо против евентуалните проверки, но положението се оказа съвсем различно. Очевидно никой не беше обърнал внимание на писмото, в което той настояваше за своевременно разпределение на задълженията, и Пирсън щеше да го държи около себе си и да му възлага какви ли не дребни задачи… ако, разбира се, намери време за това. Но тези идеи съвсем скоро ще бъдат избити от главата му, в случай че наистина има такива намерения. Колман беше сигурен в това.

Така както познаваше недостатъците на характера си, Дейвид Колман знаеше и неговите положителни страни. Между най-главните от тях поставяше способностите си на лекар и патолог. Кент О’Донъл беше казал чистата истина, когато го нарече висококвалифициран специалист. Въпреки младостта си Колман притежаваше познания и опит, на които биха завидели много патолози с дългогодишна практика. Нямаше абсолютно никакви причини да се чувствува новак пред лекар като Пирсън и макар да беше твърдо решен да уважава другия поради старшинството и напредналата му възраст, той нямаше никакво намерение да се оставя да го третират като дилетант.

У него имаше и нещо друго, което му вдъхваше увереност. И то беше по-силно от всякакви лични съображения и опити да променя характера си. Това беше твърдата му решимост да практикува медицина безкомпромисно, чисто и честно… дори точно, доколкото точността е възможна в тази материя. Към всички, които имаха друго отношение към медицината — разните му нагаждачи, мързеливци и кариеристи, които въпреки малката си практика вече бе срещал в доволно големи количества, Дейвид Колман питаеше единствено гняв и отвращение.

Ако някой го попиташе откъде се е появило това чувство у него, той едва ли би могъл да отговори. В никакъв случай не беше сантиментален човек и не беше избрал медицината поради някаква вътрешна нужда да помага на хората. Безспорно баща му беше оказал някакво влияние върху него, но Дейвид Колман подозираше, че то е било нищожно. Сега вече знаеше, че баща му е бил един средно добър лекар и нищо повече. Същевременно двамата бяха много различни. Старият Колман беше топъл и дружелюбен човек с много приятели, а синът — хладен, затворен и саможив. Бащата се шегуваше с пациентите си и рядко им даваше всичко от себе си. Синът — напротив (като специалист по вътрешни болести, преди да избере патологията) — никога не се шегуваше, но пациентите му винаги се радваха на всеотдайно и задълбочено професионално отношение. И макар че като патолог нямаше непосредствена връзка с болните, отношението му към тях не се бе променило.

В моменти на откровен самоанализ Колман допускаше, че винаги би поддържал подобно становище независимо от професията си. В основата си то беше комбинация от вродена изпълнителност и нетърпимост към грешки и провали, подплатена от разбирането, че който ще ползува услугите ти, има право да получи най-доброто, на което си способен. Може би тези чувства изглеждаха малко противоречиви, но един негов състудент ги беше формулирал блестящо, като вдигна шеговит тост за „Дейвид Колман — човека със стерилното сърце“.

Влезе в коридора на приземието и мисълта му се върна в настоящето. Имаше чувството, че конфликтът не е далеч.

В дъното на патологическия кабинет Пирсън се беше навел над микроскопа. До него лежеше разтворен плик с препарати.

— Елате да хвърлите един поглед — вдигна глава старият лекар. — Искам да чуя мнението ви.

— Каква е клиничната история? — Колман взе пинсетите и ловко нагласи парче тъкан под окуляра.

— Пациент на Люси Грейнджър. Тя е нашият ортопед, скоро ще ви запозная. — Пирсън се консултира с Някакви бележки: — Случая г е деветнадесетгодишно момиче, казва се Вивиан Лобъртън, стажант-сестра при нас. Бучка под коляното. Остра болка. Рентгенът показва известно изменение. Това тук са материалите, взети чрез биопсия.

Препаратът беше нарязан на осем тънки ивички и Колман започна да ги изследва една по една. Веднага разбра защо Пирсън иска мнението му — случаят беше изключително труден за диагностициране. Накрая се изправи и каза:

— Намирам, че туморът е доброкачествен.

— Аз пък мисля, че е злокачествен — тихо отговори Пирсън. — Остеогенна саркома.

Колман мълчаливо посегна и отново взе първото късче. Търпеливо и внимателно го огледа отвсякъде, после направи същото и с останалите седем. Още при първия си оглед беше допуснал наличието на остеогенна саркома; сега отново се зае да търси признаците й. Бавно оглеждаше синкаво-червените ивици на отделената костна тъкан — ивици, които говореха много на всеки опитен патолог. Мозъкът му автоматично отчиташе вероятностите — за и против… Във всички препарати ясно личеше наличието на новообразувана костна тъкан — остеобластична активност с островчета хрущял в средата. Трябва да се има предвид и травматичният ефект. Дали травмата е предизвикала счупване? Дали новообразуваната тъкан е резултат от регенерацията, от естествените усилия на организма да се справи с болестното състояние? Ако е така, образуванието положително е доброкачествено. А имаше ли признаци на остеомелит в микроскопичните пространства между костните клетки, който мнозина бъркаха с далеч по-опасната остеогенна саркома. Но не — не се виждаха полиморфонуклеарните левкоцити. Липсваше и проникване на кръвоносни съдове. Така. Значи, всичко опира до изследване на остеопластите — новите костни образувания. И тук пред него с цялата си тежест се изправяше вечният за всеки патолог въпрос: дали поражението е резултат от естествената отбранителна реакция на организма, или пък се развиваше като неоплазма и следователно беше злокачествено? Едното или другото… Лесно можеше да се сгреши. Внимателната преценка беше единственото, което можеше да се направи на този етап. Една изключително внимателна преценка на всички признаци.

— Страхувам се, че все още не приемам становището ви — учтиво каза Колман. — Продължавам да мисля, че тази тъкан е доброкачествена.

Старият патолог мълчеше. Дълбоко замислен, той претегляше собствените си аргументи и ги противопоставяше на аргументите на младия си колега. Накрая бавно проговори:

— Все пак ще се съгласите, че има много място за съмнение. И в двете посоки.

— Вярно е. — Колман знаеше, че в такива случаи съмнението остава до самия край. Патологията не е точна наука, при нея липсват математическите формули, категорично доказващи прав ли си или грешиш. Понякога всичко, което си в състояние да предложиш, е една добре обмислена прогноза, някой би я нарекъл „научно предположение“. Разбираше добре колебанието на Пирсън — отговорността за окончателното решение на случая падаше изцяло върху него. Подобни решения са неразделна част от работата на патолога — той е вечно изправен пред тях и няма начин да ги избегне.

— Ако предположението ви за наличие на остеогенна саркома е вярно, това означава ампутация — продължи Колман.

— Зная! — Отговорът беше сърдит, но не и враждебен. Колман видя, че независимо от състоянието на отделението му Пирсън е достатъчно опитен патолог, за да оспорва честното, макар и различно от неговото професионално мнение. Освен това и двамата знаеха, че се намират в деликатно положение — единствените компетентни специалисти в болницата са на диаметрално противоположни мнения.

Пирсън нервно закрачи из стаята. Блъсна натрупаните върху бюрото папки и гневно изръмжа:

— По дяволите тези мъгляви случаи! Мразя ги, не мога да ги понасям! Как да решиш, като знаеш, че решението може да бъде и погрешно?

— Не е ли така в повечето случаи? — тихо попита Колман.

— Но кой се интересува от това? Ето къде е въпросът! — Отговорът беше сприхав и ядосан, сякаш младият лекар се беше докоснал до чувствителен нерв. — Обществеността? Не! Това поне е сигурно. Хората са виждали патолог на кино или по телевизията Това е човек на науката в бяла престилка. Пристъпва към микроскопа, хвърля един поглед и обявява: „злокачествен“… или „доброкачествен“. Толкоз! Всички си мислят, че там — той махна с ръка към микроскопа — виждаме точно определени шарки, които пасват на мястото си като тухла в стена. Не знаят, че често пъти не сме в състояние да се произнесем дори с приблизителна сигурност!

Същите мисли неведнъж бяха спохождали и Дейвид Колман, макар че той никога не беше ги изразявал толкова открито. „Изглежда, много му се е насъбрало“ — помисли си той за стария лекар. В тези моменти може да те разбере единствено колега-патолог.

— Бих казал, че в повечето случаи се оказваме прави — внимателно подхвърли той.

— И какво от това? — Пирсън отново тръгна из стаята. — Помага ли ни това в случаите, при които грешим? В този случай например? Ако кажа „злокачествен“, Люси Грейнджър ще ампутира, защото няма друг изход. А ако греша? Едно деветнадесетгодишно момиче губи крака си за нищо! В случай че все пак туморът е злокачествен и няма ампутация, същото това момиче ще умре за по-малко от две години! — Той си пое дъх и с огорчение добави: — Впрочем смъртният изход е много вероятен и след ампутацията. Малко са остеогенно болните, които оживяват…

За тази страна от характера на стария патолог Колман не беше и подозирал. Това дълбоко вживяване в отделния случай. Не че имаше нещо лошо — в патологията е добре да помниш, че не работиш с парчета тъкан, а с хора, чийто живот зависи от твоето решение. Помниш ли това, съзнанието ти ще бъде будно, но трябва да внимаваш, тъй като емоциите лесно могат да попречат на научното ти заключение. Макар и много по-млад, Колман вече беше изпитал чувствата, които вълнуваха Пирсън. Той имаше навика да ги потиска дълбоко в себе си, но това съвсем не означаваше, че те не съществуват. После продължи на глас:

— Ако е злокачествен, нямаме никакво време за губене.

— Зная. — Пирсън отново потъна в размисъл.

— Нека направим сравнение с някои подобни случаи в миналото.

— Не става — поклати глава старият. — Ще ни отнеме прекалено много време.

— Защо? Ако потърсим в класификатора…

— Ние нямаме класификатор — тихо отвърна Пирсън, а Колман помисли, че не е чул добре. Но веднага, сякаш усетил недоверието му, старият продължи:

— Все се каня да създам такова нещо и все не ми остава време.

— Искате да кажете, че не можем да проучим нито един предишен случай?! — не можа да повярва Колман.

— Ще ни трябват седмици да го открием. — В гласа на Пирсън безпогрешно се долови раздразнение. — А точно като този нямаме кой знае колко.

Нищо не можеше да шокира Дейвид Колман повече от това, което току-що чу. За него, а и за всички патолози, с които беше работил, класификаторът беше основно професионално помагало. Той бе скъпоценният източник на сравнения, учебник, допълнение към професионалния им опит и знания, детективът, който претегля симптомите и предлага решенията, средство за подсигуряване в моменти на съмнение.

Да, класификаторът беше всичко това, но беше и много повече. На първо място беше доказателство за добрата работа на патологията. Предлагаше пряка помощ във всекидневната работа, съхраняваше постигнатото за бъдещето. Беше един вид гаранция, че при утрешните пациенти няма да се повтарят стари грешки. Патологоанатомичните отделения на новите болници считаха завеждането на класификатор за своя първа задача. В по-старите и вече утвърдени центрове имаше няколко типа класификатори. Някои бяха лаконични и опростени, други — многословни и комплексни, предлагащи научни разработки и статистически данни ведно с текущата информация. Но прости или сложни, всички служеха на една цел — даваха възможност за сравнение, помагаха за, изясняване на отделния случай. Липсата на класификатор в болницата „Три общини“ можеше да бъде окачествена единствено като престъпление!

До този момент въпреки твърдото си убеждение, че патологичното отделение на болницата има нужда от сериозни промени, той се беше опитвал да не дава лична оценка на доктор Джоузеф Пирсън. В края на краищата старият лекар дълго време е работил сам, а работата в болница като тази съвсем не е по силите на един човек. На това напрежение се дължаха и слабостите, които бе забелязал в лабораториите. Слабости, за които нямаше оправдание, но поне имаше обяснение.

Беше допускал, че силата на Пирсън е другаде. Въпреки собственото си мнение, че добрата организация и добрата медицина вървят ръка за ръка, той знаеше, че по-важното е медицината. Беше виждал достатъчно блестящи палати, в които първостепенно внимание се обръщаше на излъсканите хромови части и канцеларщината, а конкретната медицинска дейност едва креташе. В един момент беше помислил, че тук вероятно е обратното — лошо ръководство, но добра патология. Точно по тази причина се въздържаше да си съставя окончателно мнение за стария патолог. Но сега вече не можеше да се преструва — доктор Джоузеф Пирсън бе занемарил основните си задължения и се бе превърнал в опасен невежа!

Опита се да прикрие обхваналото го презрение и попита:

— И какво предлагате?

— Имаме една-единствена възможност. — Пирсън се върна зад бюрото си и вдигна слушалката: — Пратете ми Банистър!

Затвори телефона и се обърна към Колман:

— Познавам най-добрите в тази област — доктор Чолингъм от Бостън и доктор Ърнхарт от Ню Йорк.

— Чувал съм за тях — кимна младият лекар.

В този момент влезе Банистър.

— Викали сте ме? — Погледът му старателно избягваше Колман.

— Вземи тези препарати. — Пирсън затвори пликчето и го плъзна по бюрото. — Ще изготвиш два комплекта, въздушна поща, препоръчано. Единия ще изпратиш на доктор Чолингъм в Бостън, а другия — в Ню Йорк, на доктор Ърнхарт. С обичайните придружителни писма и копия от историята на заболяването. Искай да телеграфират по най-бърз начин заключенията си.

— Добре. — Банистър взе пликчето и излезе.

Това поне беше направено както трябва, помисли си Колман. Да се потърси мнението на двамата най-изтъкнати специалисти, беше добра идея дори и при наличието на класификатор.

— Отговорът вероятно ще пристигне след два-три дни — каза Пирсън. — Ще трябва да поговоря с Люси Грейнджър, но какво ли мога да й кажа… Само това, че сме на различно мнение. — Той остро погледна Колман: — И се нуждаем от външни консултанти.