Артър Хейли
Окончателната диагноза (9)

9

— Подробностите! — Доктор Джоузеф Пирсън се беше навел над окуляра на микроскопа, а думите му бяха предназначени за Роджър Макнийл.

Практикантът погледна към пръснатите по масата документи.

— Четиридесетгодишен мъж, опериран от апендикс.

Пирсън смени препарата под микроскопа и запита:

— Как изглеждаше тъканта при цялостното? Макнийл, който беше осъществил цялостното изследване непосредствено след отстраняването на апендикса в операционната, сви рамене:

— Съвсем нормално според мен.

— Хм. — Пирсън премести парчето и отново започна да го оглежда: — Чакай, тук май има нещо… — Взе ново парче тъкан, постави го под окулярите и след кратко изследване каза: — Ето, го! Начало на възпаление… Кой е хирургът?

— Доктор Бартлет.

— Хванал го е съвсем навреме — кимна Пирсън. — Ела да погледнеш.

В работата си с практикуващия лекар, Пирсън стриктно се придържаше към изискванията на болничната образователна програма, като в същото време използуваше помощта му за разчистване на натрупалите се следоперативни заключения.

Но въпреки усилията си и двамата знаеха, че продължават да изостават. Препаратите, които изследваха сега, бяха от апендикса на опериран преди няколко седмици пациент. Човекът отдавна е изписан и в случая патологоанатомичното заключение щеше да послужи единствено за потвърждаване или опровергаване на поставената от хирурга диагноза. Гил Бартлет е бил на висота, открил е заболяването в ранната му фаза и по този начин е спестил на пациента доста усложнения.

— Следващият — каза Пирсън и отново зае мястото си пред микроскопа, докато Макнийл се връщаше обратно към противоположния край на масата.

Практикантът му подаде една папка, а сам разтвори бележника си. След малко в стаята влезе и Банистър. Той хвърли поглед към потъналите в работа лекари, после мина тихо зад тях и се зае да подрежда един шкаф с документи.

— Този случай е текущ — каза Макнийл — Дойде преди пет дни и горе очакват заключението ни.

— Такива неща ми давай с предимство — нервно каза Пирсън. — Иначе онези горе пак ще вдигнат вой до бога!

Макнийл понечи да му каже, че преди няколко седмици му предложи точно такъв порядък на работа, но тогава Пирсън отхвърли предложението му, настоявайки да изследват препаратите по реда на пристигането им. Но практикантът се овладя и си замълча. Нямаше никакъв смисъл да си хаби нервите. Погледна в бележника си и продължи:

— Петдесет и шест годишна жена. Възпаление на кожата вследствие на активизирана бенка. Въпросът е злокачествено ли е образуванието, или не.

Пирсън постави първия срез под окуляра и го завъртя След това включи най-силните лещи и залепи око над микроскопа.

— Би могло да бъде и злокачествено — промърмори той Разгледа още няколко препарата, после замислено се облегна назад.

— Но има вероятност да е и синя пъпка… Я да видим ти какво ще кажеш…

Макнийл се приближи със съзнанието, че това е нещо от изключителна важност. Злокачествената меланома е извънредно опасен тумор. Смъртоносните му клетки могат да се разсеят из тялото за броени дни. Ако малките тъканни проби потвърдят неготово наличие, жената начаса трябва да бъде подложена на основна операция. От друга страна, туморът, известен под наименованието „синя пъпка“, е напълно безвреден и може да си стои в тялото на жената до края на живота й, без да й причини каквото и да било зло.

От собствен опит Макнийл знаеше, че злокачествената меланома не се среща много често, но пък синята пъпка е далеч по-рядко явление. Математически погледнато, шансовете за злокачествено образувание в този случай бяха значително по-големи. Но това не беше математика, а патология, и то в най-чист вид.

Макнийл започна да си припомня сравнителните характеристики на двата вида тумори, които бяха отчайващо близки. И двата имаха формата на белези от стари рани с разширени клетъчни ядра и наситена пигментация. И при двата клетъчната структура беше изключително ясно очертана Макнийл добре помнеше всичко това. Но помнеше и друго — трябва да бъде честен. Внимателно огледа всички препарати, след което вдигна глава и каза:

— He мога да се произнеса.

Помисли малко, после добави:

— А нямаме ли някой стар случай, за да направим сравнение?

— Трябва да го търсим години. Вече не си спомням кога за последен път съм имал случай на синя пъпка — изръмжа Пирсън, после навъсено продължи: — Някой ден ще трябва да заведем дневник… Иначе е невъзможно да сравняваме съмнителните случаи.

— Това го слушам вече пет години — долетя сухият глас на Банистър и Пирсън рязко се извърна:

— Ти какво правиш тук?

— Подреждам — лаконично отвърна старият лаборант. — Върша работата на чиновниците, които ни липсват.

„Само дето не я вършиш както трябва“ — помисли си Макнийл. Отделението изпитваше остра нужда от хора, компетентни в областта на библиотекарското дело, тъй като досиетата се подреждаха по безнадеждно остаряла система. Думата дневник го подсети за бездната, която зееше в административната им работа. Всички сериозни болници разполагаха със своя собствена справочна документация. Някъде тази документация съществуваше под името „дневник на поразените органи“, но независимо от наименованията тя служеше на една-единствена цел — да помага при диагностиката на тежките и съмнителни случаи.

Пирсън отново заразглежда срезовете. Подобно на повечето патолози и той разсъждаваше на глас.

— Недоразвит… липса на кръвотечение, липсва некроза на тъканта… негативен, без индикации… да, ясно.

Изправи се, отстрани последния препарат от микроскопа и затвори пликчето с нарязаните проби. Махна с ръка към бележника на практиканта и продиктува:

— Диагноза — синя пъпка!

Патологията милостиво спасяваше пациентката от сложна операция.

Пирсън методично изброи причините за своето решение, тъй като искаше да изясни всичко на Макнийл. После плъзна пликчето към него и добави:

— Не е зле да ги изследваш внимателно. Такива проби не се срещат всеки ден.

Макнийл нито за миг не се усъмни в заключението на Пирсън. В случаи като този дългогодишният опит си казваше тежката дума, а младият лекар отдавна се беше научил да уважава преценките на Пирсън в областта на патологоанатомията. „Но тук ще изпитат остра нужда от справочник, когато ти си отидеш.“ — помисли си той, загледан в профила на възрастния лекар.

Следващите два случая не представляваха трудност, но Пирсън изведнъж се намръщи и бутна микроскопа настрана:

— Доведи ми Банистър!

— Аз съм тук. — Спокойният глас на лаборанта долетя някъде иззад шкафовете на картотеката.

— Я ела да погледнеш! — рязко се извърна Пирсън. Гласът му беше остър и строг. — Колко пъти трябва да ти обяснявам как да се режат препаратите? Какво става с онези в хистологията? Глухи ли са или са просто глупаци?

Макнийл вече добре познаваше гневните изблици на стария. Ето защо се отпусна назад и се приготви да наблюдава.

— Какво има пак? — попита Банистър.

— Ще ти кажа! — Пирсън измъкна препарата от микроскопа и го плесна върху масата. — Как мога да поставя точна диагноза по това тук?!

Старият лаборант вдигна парчето тъкан и го обърна към светлината.

— Малко дебеличко, а?

— Точно така — дебеличко! — Пирсън измъкна друг препарат от същия комплект. — Ами това? Ако имах филия хляб, щях да си направя сандвич!

— Ще проверя микротома^[1] — усмихна се Банистър. — Създава ни трудности от известно време насам. — После посочи комплекта и попита: — Искате ли да ги режем наново?

— Не, нямам време за губене, ще трябва да се оправям така… — Агресивността беше изчезнала от гласа на стария патолог. — Не е зле по-често да се навърташ из хистологията!

Мърморейки недоволно, Банистър тръгна към вратата:

— Само това ми липсва сега…

— Стига! — извика след него Пирсън. — Тази плоча вече сме я слушали!

На вратата се почука и в пролуката се появи лицето на доктор Чарлс Дорнбъргър:

— Мога ли да вляза, Джо?

— Разбира се, Чарли. — Лицето на Пирсън мигом се преобрази. — Тъкмо ще научиш някои неща…

Акушерът любезно кимна на Макнийл и отвърна:

— Бяхме се разбрали да се видим тази сутрин. Забрави ли?

— Забравил съм, разбира се. — Пирсън отстрани наченатия комплект и погледна към специализанта: — Колко остават?

Макнийл преброи пликовете с готови за изследване препарати:

— Осем.

— По-късно ще ги оправим.

Специализантът започна да събира формулярите на вече изследваните препарати, а Дорнбъргър извади лулата си.

— Тук е страшна влага, Джо — огледа се той, неволно потръпвайки с рамене. — Дойда ли при тебе, имам чувството, че настинката ми е в кърпа вързана.

Пирсън се ухили:

— Така е, защото всяка сутрин ръсим с грипни бактерии. Те ни спасяват от нежеланите посетители.

Макнийл прекоси стаята и излезе. Пирсън изчака затварянето на вратата и попита:

— Какво имаш да ми казваш, Чарли?

— Изпратен съм при теб със специално поръчение — пристъпи направо към целта Дорнбъргър. — Беше ми обяснено, че трябва да бъда тактичен и внимателен…

— Пак ли някоя неприятност? — вдигна глава Пирсън.

Очите им се срещнаха, после Дорнбъргър бавно отвърна:

— Зависи… Във всеки случай май ще се сдобиеш с нов помощник…

Дорнбъргър очакваше гневно избухване, но Пирсън остана учудващо спокоен.

— Независимо дали го искам, или не, така ли?

— Да, Джо — твърдо отвърна Дорнбъргър. След въпросното заседание той имаше възможност да обмисли нещата и стигна до заключението, че ще е най-добре, ако постави въпроса с цялата му тежест, без излишни увъртания.

— Предполагам, че зад цялата тази работа стои 0’Донъл. — В гласа на Пирсън се долови лека горчивина, но той остана спокоен.

— Отчасти — отвърна Дорнбъргър.

— И какво според теб трябва да направя аз? — смирено запита старият патолог. Въпрос на приятел към приятел.

Дорнбъргър остави незапалената си лула в някакъв пепелник на бюрото. Беше доволен, че Пирсън приема нещата по този начин. Значи, е бил прав, а сега трябва да му помогне да приеме новото положение, да свикне с него. На глас продължи:

— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор, Джо. Изоставаш със следоперативните заключения, нали? Както и с някои други неща…

За момент си помисли, че е отишъл твърде далеч. Това бяха деликатни неща. Видя как лицето на другия се опъна и зачака началото на бурята. Но буря не последва. Вместо това Пирсън отговори с укрепнал глас, в който звучеше разумът:

— Няма съмнение, че някои неща тук действително се нуждаят от промяна. Това мога да ти призная. Но няма нищо, с което да не мога да се справя сам… стига да намеря време.

„Преглътна го — помисли си Дорнбъргър. — Опитва се да го скрие, но го преглътна!“

— Единственият начин да намериш това време, е като ти помага един нов патолог — небрежно подхвърли той. После все така небрежно бръкна в джоба си и извади хартията, която беше получил от администратора.

— Това пък какво е? — запита Пирсън.

— Още нищо определено, Джо. Просто едно име, което Хари Томасели има в своите папки. Млад човек, който би дошъл при нас.

— Не си губят времето — промърмори Пирсън и взе листчето.

— Нали знаеш, че нашия администратор си го бива — шеговито додаде Дорнбъргър.

Очите на Пирсън пробягаха по хартията.

— Доктор Дейвид Колман.

Помълча, после с глас, в който се прокрадваха горчивина, изненада и лека завист, тихо добави: — Възраст: тридесет и една години!

 

 

В дванадесет и двадесет болничният бюфет беше препълнен. Повечето от лекарите, сестрите и персонала идваха да обядват по това време и пред гишетата с храна се беше образувала опашка.

Както обикновено в този час мисис Строфън стоеше встрани и внимателно следеше за ритмичното подаване на храната, от което зависеше бързото изтегляне на опашката. Днес менюто включваше задушено по ирландски, агнешки котлети и печена риба. Главната диетоложка забеляза, че котлетите нещо не вървят, и реши да ги опита. Месото не беше достатъчно крехко и онези, които се бяха подлъгали да го вземат, бързаха да предупредят останалите. Погледът на мисис Строфън се спря на една от пристигащите от кухнята чинии. Бързо пристъпи и я грабна. Ето так! По чинията имаше следи от предишното ядене. Отново проклетите автомати за миене на съдове! Явно не бяха в ред и пак ще трябва да се разправя с администратора.

Откъм масите за лекарския персонал гръмна силен смях. В центъра на шумната групичка седеше рентгенологът доктор Ралф Бел^[2].

Гил Бартлет остави на масата пълния си поднос и тръгна към него с протегната ръка:

— Честито, Дзън-дзън! Току-що научих…

— Какво си научил? — запита зад него интернистът Луис Тойнби, който също носеше пълен поднос.

Сияещият Бел подаде една пура на Бартлет, а Тойнби изненадано възкликна:

— Господи! Нима пак?!

— Разбира се, че пак! И защо не? — Рентгенологът извади нова пура: — Сядай при нас, Луис. Стават точно осем камбанки…

— Осем! Кога бе, човек?

— Тази сутрин — спокойно отвърна Бел. — Още едно момче за футболния отбор!

— Не го осъждай строго, Луис — намеси се Бил Руфъс. — Човекът прави каквото може. В края на краищата той е женен само от осем години!

Луис Тойнби протегна ръка:

— Не стискай прекалено силно, Дзън-дзън, че може да изтриеш част от тази плодовитост!

— Брониран съм срещу завистта — отвърна добродушно Бел, отдавна свикнал със закачките на колегите си.

— Как е жена ти? — попита Люси Грейнджър.

— Добре е, благодаря.

— А как се чувствува самият сексуален маниак? — Това беше Харви Чандлър, шефът на отдел „Медицина“.

— Не съм никакъв сексуален маниак — отвърна Бел. — В нашата къща със секс се занимаваме един път в годината. Просто няма празно!

Люси Грейнджър се присъедини към новата вълна весел смях, после каза:

— Ралф, следобед ще ти изпратя една от нашите сестрички. Името й е Вивиан Лобъртън.

Смехът стихна.

— Какво трябва да търся? — запита Бел.

— Искам няколко снимки на лявото й коляно — отвърна Люси. — Има някаква подутина, която не ми харесва.

 

 

Върнал се обратно в кабинета си, доктор Чарлс Дорнбъргър взе слушалката и в подробности разказа на О’Донъл за разговора си с Джо Пирсън. Накрая добави:

— Казах му и името на човека, с когото преговаряте.

— Как го прие? — запита О’Донъл.

— Не бих казал, че остана очарован. Но мисля, че няма да е против назначаването на този Колман. Предлагам все пак да го държите в течение на всичко, до най-малките подробности.

— Можеш да бъдеш сигурен в това — отвърна О’Донъл. — Благодаря ти, Чарли. Много ти благодаря.

Дорнбъргър постави слушалката на мястото й, после отново я вдигна. Искаше да се свърже с мисис Джон Алегзандър, която го беше търсила сутринта и беше оставила номера си. Преди да го набере, старият лекар прегледа картона й и се сети, че това е съпругата на новия лаборант в патологията, за когото ходатайствува Джо Пирсън. От последвалия разговор той научи, че мисис Алегзандър току-що е пристигнала в града. Уговориха се за преглед в градския кабинет на Дорнбъргър през следващата седмица.

Докато мисис Алегзандър разговаряше с Дорнбъргър, нейният съпруг се запознаваше с лошите черти в характера на Джо Пирсън. Ето как се стигна до това.

След скандала по повод лошо нарязаните препарати Банистър отиде в серологическата лаборатория и разказа на Джон какво се беше случило. Старият лаборант кипеше от яд и си го изкара на двете лаборантки и техния помощник от хистологията. Алегзандър добре чу всичко през отворената врата.

Младежът знаеше, че за лошото качество на препаратите вината не беше само на лаборантите от хистологията. Макар и още нов в болницата, той вече се, беше ориентирал в обстановката. Ето защо се намеси:

— Знаеш ли, Карл, вината не е изцяло тяхна. Претрупани са с работа.

— Всички сме претрупани — гневно възрази Банистър, после добави с груб сарказъм: — След като знаеш толкова много, може би ще поемеш и част от тяхната работа?

Алегзандър не се поддаде на провокацията:

— Няма да мога. Но мисля, че те имат нужда от една добра машина за обработка на тъканите, вместо да правят всичко на ръка.

— Момче, по-добре забрави за това. То не е твоя работа — надменно и малко снизходително отвърна Банистър. — Още повече, че всичко, свързано с парични разходи, е предварително обречено на провал.

Алегзандър си замълча, но реши при подходящ случай да поговори с доктор Пирсън.

Същия следобед трябваше да занесе няколко лабораторни заключения в кабинета на Пирсън. Старият патолог трескаво преглеждаше купчината писма пред себе си. Той погледна влезлия младеж, кимна му да остави документите върху бюрото и продължи да чете. Алегзандър се поколеба и старият нетърпеливо изръмжа:

— Какво има?

— Доктор Пирсън, мога ли да направя едно предложение?

— Точно сега ли?

По-опитен служител би предпочел да се оттегли. Тонът на стария лекар недвусмислено говореше: „Махай се и ме остави на мира!“

— Да, сър — отговори Алегзандър.

— Слушам те тогава — недоволно изръмжа Пирсън.

— Докторе, става въпрос за ускоряване на работата по следоперативните заключения — малко нервно започна младежът.

Споменаването на следоперативните заключения накара Пирсън да остави писмото и рязко да вдигне глава.

— Не може ли да се достави машина за обработка на тъканта? — продължаваше Алегзандър.

— На теб пък за какво ти е такава машина? — В гласа на Пирсън ясно се долавяше заплашителна нотка. — Доколкото си спомням, назначихме те в серологията.

— В училището за лаборанти съм минал пълния курс по хистология — напомни му Алегзандър. Пирсън не каза нищо и след кратка пауза младежът продължи: — Работил съм на такава машина, сър. Много е добра… Би ни спестила поне един ден при подготовката на препаратите. Вместо да обработваме тъканта ръчно, просто я зареждаме в машината за през нощта. А на сутринта…

— Знам как работят. Виждал съм ги — прекъсна го Пирсън.

— Много добре, сър. И не мислите ли…

— Казах, че съм виждал тези машини за обработка на тъканта, и нямам добро мнение за тях. — Гласът на Пирсън беше дрезгав и груб. — Качеството на срезовете не може да се сравнява с ръчното. Освен това машините са прекалено скъпи. Това тук виждаш ли го? — Ръката му потъна в купчина попълнени на машина формуляри, струпани в ъгъла на бюрото.

— Да, сър.

— Това са молби за доставка на различни неща, от които имаме нужда. Но всеки път трябва да се боря с администратора, който казва, че харчим прекалено много.

Първата грешка на Алегзандър бе, че направи своето предложение въпреки нежеланието на Пирсън да го изслуша. Сега допусна и втора — прие обясненията на Пирсън като покана за дискусия.

— Но ще пестим цял ден, а може би и два… — После реши да бъде по-откровен: — Доктор Пирсън, аз съм виждал срезове, направени от машината. Много са добри. Може би онази, която вие сте виждали, не е била манипулирана правилно.

Пирсън се надигна от стола си. Вече не мислеше за повода — Алегзандър беше престъпил границата, която разделя лекаря от лаборанта. С издадена напред глава той изкрещя:

— Толкоз по въпроса! Казах, че тези машини не ме интересуват, и край на спора! — Бавно заобиколи бюрото и се изправи лице в лице срещу Алегзандър: — Има и нещо друго, което искам добре да запомниш: тук аз съм патологът и аз ръководя това отделение. Нямам нищо против предложенията, стига те да са разумни. Но всеки трябва да си знае мястото! Ясно ли е?

— Да, сър.

Оклюман и нещастен, Алегзандър се върна на работното си място, без да разбира защо е бил наругай.

През целия ден Майк Седънс беше тревожен и необичайно разсеян. На няколко пъти трябваше да мобилизира волята си, за да се съсредоточи върху непосредствената си работа. Наложи се Макнийл, с когото извършваха поредната аутопсия, да внимава и заради него:

— Ръката ти е точно под среза, който се готвиш да направиш! Тук имаме обичай да връщаме стажантите с толкова пръсти, с колкото са дошли!

Седънс бързо отдръпна ръката си. Нямаше да е първият новак, саморъчно отрязал пръста си с острите като бръснач ножове на патологията, с огорчение си помисли той.

Въпреки всичко не успяваше да се съсредоточи. Не можеше да разбере защо толкова много го безпокои Вивиан. Тя е красива й съблазнителна и той горещо желае да я има — Майк Седънс беше сигурен в това. Момичето изглеждаше искрено и той се увери, че болката в коляното не беше номер. Надяваше се, без да е сигурен, разбира се, че при следващата им среща тя ще бъде същата. Някои момичета са така — веднъж си позволяват всякакви екзотични интимности, а следващия път се държат, сякаш нищо не е било: студено и непристъпно.

Но дали помежду им нямаше и нещо повече от полово привличане? Нито една от предишните му връзки не го беше карала да се замисля толкова много. После му хрумна друго — може би ако отстрани сексуалния фактор, нещата ще станат по-ясни. Реши, че още тази вечер трябва да я види.

 

 

Вивиан намери бележката на Майк Седънс в края на следобедните си занятия. Някой я беше оставил в обозначената с буква „л“ преградка за писма на входното табло. Той пишеше, че ще я чака в десет без четвърт на четвъртия етаж на болницата, срещу входа на педиатрията. Помисли, че трябва да е луда, за да отиде. Ако някоя от отговарящите за стажантките старши сестри я види в болницата по това време на денонощието, щеше да си има сериозни неприятности. Но после откри, че страшно й се иска да отиде, и в десет без двадесет вече крачеше по дървения тунел между пансиона и главните болнични сгради.

Майк нетърпеливо се разхождаше напред-назад по коридора. Щом я видя, той й посочи една врата и изчезна зад нея. Вивиан го последва. Вратата водеше към вътрешна шахта, в която се виеше тясна желязна стълба. По това време на нощта стълбището беше тихо и безлюдно, а ако някой се появеше, щяха да имат достатъчно време да се скрият. Майк я хвана за ръката и двамата слязоха на междинната площадка. После той се обърна и я прегърна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Целунаха се и ръцете му здраво я притиснаха. Магията на предишната вечер се съживи и у двамата. В този момент тя разбра защо толкова много искаше да дойде на необичайната среща. Този млад мъж с разрошена червена коса внезапно й беше станал безкрайно скъп. Искаше да бъде с него, да го прегръща, да му говори, да ю люби. Изпитваше някакво необикновено приятно, наелектризиращо сетивата й чувство, непознато за нея до този момент. Той я целуваше по бузите, по очите, по ушите. Заровил лице в косите й, тихо прошепна:

— Вивиан, скъпа! Цял ден мисля само за теб, нищо друго не мога да правя! — Взе лицето й в двете си ръце и попита: — Знаеш ли какво правиш с мен? Знаеш ли? — Тя поклати глава. — Ти ме съсипваш!

— О, Майк, скъпи! — притисна се в него тя.

На стълбището беше горещо. Плътно притиснатите им тела горяха. Ръцете му отново станаха настойчиви. С треперещ от възбуда глас тя прошепна:

— Майк, няма ли къде да отидем?

Усети как ръцете му застинаха и той се замисли.

— Живея в една стая с Франк Уърт. Тази вечер го няма и сигурно ще закъснее. Ще рискуваш ли да дойдеш в крилото на специализантите?

— А какво ще стане, ако ни хванат? — колебливо запита тя.

— Ще изхвръкнем от болницата! — целуна я той. — Но това не ме интересува! Хайде!

Спуснаха се по стълбата. В коридора на долния етаж срещнаха един от практикантите, който само се усмихна. После отново стълбища, друг коридор… На крачка от тях една врата се отвори и сърцето на Вивиан замря. Беше нощната старша сестра, тръгнала на поредната си обиколка. За техен късмет тя изглеждаше твърде заета и забързано влезе в следващата врата, без да повдигне глава. Накрая стигнаха тесния и тих коридор, от двете страни на който се намираха стаите на практикантите. Под някои от вратите се виждаха ивици светлина, чуваше се тиха музика. „Прелюдия в ми-минор от Шопен“ — механично помисли тя. Преди месец-два я беше слушала в изпълнение на местния симфоничен оркестър.

— Тук! — Майк отвори една врата и бързо я дръпна навътре. В тъмнината едва се виждаха очертанията на две легла и креслото между тях. Чу как изщрака ключалката зад нея.

Прегърнаха се страстно и нетърпеливо. Пръстите му трескаво разкопчаваха униформената й дреха. Нейните също. За момент той я задържа в пламенните си обятия, наслаждавайки се на сладостното и мъчително очакване. Тя изрита обувките си и се намери в леглото. След секунда и той беше до нея:

— Вивиан, скъпа Вивиан!

Гласът му достигаше до съзнанието й някъде отдалеч.

— Побързай, Майк! Моля те, побързай!

Усети поривистото му тяло. Отговорът на нейното беше всеотдаен и невъздържан. Светът изчезна, пропадна някъде далеч, остана само един връх на стихийния екстаз, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше…

После притихнали се отпуснаха един до друг, вслушвайки се в нежната музика, която продължаваше да се лее някъде наблизо. Отново Шопен, но този път етюд в ми-мажор. Струваше й се безкрайно странно, че в моменти като този може да обръща внимание на музиката, но живата и ободряваща мелодия, идваща от тъмнината, отлично прилягаше на изпълващото я задоволство.

Майк се наведе над нея и нежно я целуна.

— Вивиан, скъпа… Искам да се оженя за теб!

— Наистина ли? — тихо попита тя.

Думите излетяха от устата му толкова неочаквано, че дори и той самият се изненада. Беше ги казал импулсивно, но в същия миг разбра, че те са истината. Правилата за избягване на всякакво обвързване, към които се беше придържал години наред, сега му изглеждаха безсмислени и смешни. Този път той искаше да се обвърже! Вече знаеше какво го беше тревожило през последните дни.

— Наистина! — шеговито отвърна той. — А ти? Ти искаш ли?

Тя го прегърна и тихо каза:

— В живота си не съм желала нищо по-силно от това!

— Хей! — Майк рязко се повдигна на лакът. — Аз съвсем забравих! Какво стана с коляното ти?

— Тази вечер нямахме неприятности с него, нали? — закачливо се усмихна тя.

Той я целуна и каза:

— Кажи ми какво мисли Люси Грейнджър.

— Нищо. Днес следобед ме изпрати на снимки при доктор Бел. Ще ме потърси след два дни.

— Ще се радвам, когато всичко това се изясни — каза Майк.

— Не ставай глупав, мили — отвърна Вивиан. — Нима мислиш, че една толкова малка подутинка може да бъде нещо сериозно?