Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Издание:

Превод: Любомир Николов

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000

ISBN 954-758-001-9

 

Alfred A. Knopf, New York, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция от thefly

36:30:00

— Не се стягай, Крис — каза Марек.

— Да не се стягам? Да не се стягам! — Крис почти крещеше. — За Бога, Андре, погледни — маркерът й е смачкан. Нямаме маркер. Което означава, че няма начин да се завърнем. И че сме тотално прецакани, Андре. А ти искаш да не се стягам!

— Точно така, Крис — каза Марек съвсем тихо, но много твърдо. — Това искам. Искам да не се стягаш, ако обичаш. Искам да се опомниш.

— И защо, по дяволите? — възрази Крис. — За какво? Погледни фактите в очите, Андре: всички ще бъдем избити тук. И няма начин да се измъкнем.

— Напротив, има.

— Нали разбираш, нямаме дори храна, нищо нямаме, дявол да го вземе, заклещени сме в тая… в тая гадост без капка надежда и… — Той млъкна и се завъртя към Марек. — Какво каза?

— Казах, че има начин да се измъкнем.

— Как?

— Ти не разсъждаваш. Нали другата машина се върна. В Ню Мексико.

— И какво?

— Ще видят състоянието му…

— Мъртъв, Андре. Ще видят, че е мъртъв.

— Така или иначе, ще разберат, че нещо не е наред — каза Марек. — И ще се върнат за нас. Ще пратят друга машина да ни прибере.

— Откъде знаеш?

— Ще го направят — отсече Марек и тръгна надолу по склона.

— Къде отиваш?

— Да потърся Кейт. Не бива да се разделяме.

— Аз не мърдам оттук.

— Както искаш. Само стой на място.

— Не бой се. Никъде няма да ходя. — Крис посочи земята пред краката си. — Точно тук пристигна машината преди малко. И тук ще стоя.

Марек изтича надолу и изчезна зад завоя на пътеката. Крис остана сам. Почти незабавно се запита дали да не догони Марек. Може би трябваше да са заедно. Да не се разделят, както бе казал Марек.

Крис направи две-три крачки по пътеката, после спря. Не, помисли си той. Беше казал, че никъде няма да ходи. И остана да стои сред гората, като се мъчеше да успокои дишането си.

Сведе очи и видя, че е настъпил ръката на Гомес. Бързо се дръпна настрани. Мина няколко крачки назад, търсейки място, откъдето да не вижда трупа. Постепенно дишането му се успокояваше. Вече бе в състояние да обмисли нещата. Реши, че Марек има право. Щяха да им изпратят нова машина, и то навярно съвсем скоро. Дали тя щеше да се появи точно тук? Дали това бе мястото за пристигане? Или щеше да изникне нейде в околностите?

И в двата случая Крис бе твърдо уверен, че е най-добре да остане на място.

Той се загледа към завоя, зад който бе изчезнал Марек. Къде се намираше Кейт в момента? Вероятно надолу по пътеката. На двеста крачки, може би и повече.

Господи, как искаше да се прибере у дома.

Внезапно чу пукот на вейки в гората отдясно.

Някой се приближаваше.

Той се напрегна, усещайки изведнъж, че няма оръжие. После си спомни пакета, прикрепен към колана под дрехите му. Разполагаше с онзи газов флакон. Все беше по-добре, отколкото нищо. Крис несръчно запретна жакета, посегна към…

— Пссст.

Той се обърна.

От гората излезе избягалото момче. Лицето му беше гладко и голобрадо; едва ли имаше повече от дванайсет години.

— Arkith — прошепна то. — Thou. Earwashmann.

Крис се навъси с недоумение, но след миг чу в ухото си тънък гласец: „Хей ти, ирландецо.“. Осъзна, че слушалката превежда.

— Какво? — попита той.

— Coumen hastealty.

Преводът прозвуча в ухото му: „Ела бързо.“ Момчето размахваше ръка тревожно, напрегнато.

— Но…

— Ела. Сър Гай скоро ще разбере, че е загубил дирята. Тогава ще се върне да я намери отново.

Но…

— Не можеш да останеш тук. Той ще те убие. Ела!

— Но… — Крис безпомощно махна с ръка към завоя, зад който бе изчезнал Марек.

— Твоят слуга ще те намери. Идвай!

Крис чу далечен тътен на копита, който се засилваше бързо.

— Да не си глух? — Момчето се вторачи в него. — Ела!

Тътенът наближаваше.

Крис бе застинал на място и се чудеше какво да прави.

Момчето загуби търпение. Раздразнено поклати глава, обърна се и хукна към гората. След миг изчезна в гъстите храсталаци.

Крис стоеше сам на пътеката. Погледна надолу. Не видя Марек. Озърна се нагоре, към наближаващия конски тропот. Сърцето му пак заподскача.

Трябваше да реши. Незабавно.

— Идвам! — извика той на момчето.

После се обърна и побягна навътре в гората.

Кейт седеше на един паднал дънер и плахо опипваше главата си под килнатата перука. Върху пръстите й тъмнееше кръв.

— Ранена ли си? — попита Марек, когато се приближи.

— Мисля, че не.

— Чакай да видя.

Като вдигна перуката, Марек видя дълга драскотина и сплъстена от кръв коса около нея. Раната вече не кървеше обилно; кръвта бе започнала да се съсирва по мрежата на перуката. Би трябвало да се зашие, но можеше и без това.

Той отново намести перуката.

— Ще ти мине.

— Какво стана? — попита Кейт.

— Онези двамата са мъртви. Крис малко се е подплашил.

— Крис малко се е подплашил. — Тя кимна, сякаш го бе очаквала. — В такъв случай по-добре да вървим при него.

Двамата тръгнаха назад по пътеката. Докато вървяха, Кейт каза:

— Ами маркерите?

— Мъжът се върна обратно със своя. Конете изпотъпкаха Гомес и нейният маркер е унищожен.

— А другият? — попита Кейт.

— Кой друг?

— Тя имаше резервен.

— Откъде знаеш?

— Сама ни го каза. Не помниш ли? Когато се върна от онова разузнавателно пътуване или каквото там беше, тя каза, че всичко е наред и трябва бързичко да се подготвим. Каза още: „Ще задействам резервния маркер.“ Или нещо подобно.

Марек се навъси.

— Логично е да има резервен — добави Кейт.

— Е, Крис ще се зарадва, като го чуе — каза Марек.

Отминаха последния завой. После спряха и се огледаха с широко разтворени очи.

Крис бе изчезнал.

 

 

Крис Хюз си пробиваше път през гъсталака, без да обръща внимание на къпините, които го драскаха по краката и посягаха към носа му. Най сетне зърна бягащото момче на петдесетина метра пред себе си. Но момчето не му обръщаше внимание, не спираше, просто продължаваше да тича напред. Беше се устремило към селото. Крис напрегна сили да не изостане и продължи да тича.

Откъм пътеката зад гърба си дочуваше конски тропот и пръхтене, примесени с човешки крясъци. Чу как някой извика: „В гората“, а друг му отвърна с ругатня. Но извън пътя теренът бе гъсто обрасъл. Крис прескачаше паднали дървета, прогнили дънери, прекършени клони с дебелината на човешко бедро, преплетени къпинови храсти. Можеха ли изобщо оттук да минат коне? Щяха ли преследвачите да слязат от седлата? Нямаше ли да се откажат? Или щяха да продължат гонитбата?

Щяха да продължат, по дяволите!

Той продължи да тича. Сега бе нагазил в мочурище. Проправяше си път през някакви зловонни растения, които му стигаха до кръста, подхлъзваше се в калта, която ставаше все по-дълбока. Чуваше собственото си задавено дишане, плясъка и жвакането на нозете си в тинята.

Но изотзад не чуваше нищо.

Скоро почвата отново изсъхна и той затича по-бързо. Сега момчето бе само на десет крачки пред него, но продължаваше да бяга с всичка сила. Задъхан от изтощение, Крис полагаше отчаяни усилия да го догони, ала не успяваше.

Тичаше. В лявото му ухо се раздаде пращене.

— Крис!

Беше гласът на Марек.

— Крис, къде си?

Как да отговори? Имаше ли микрофон? Сетне си спомни, че бяха споменали нещо за предаване на звука по костите.

— Аз… — запъна се той. — Аз бягам…

— Това го чувам. Накъде бягаш?

— Момчето… селото…

— В селото ли отиваш?

— Не знам… Мисля, че да.

— Мислиш? Крис, къде си?

В този миг Крис чу зад себе си пращене на храсти, викове и конско цвилене.

Ездачите идваха подир него. А той бе оставил следа от строшени вейки и кални стъпки. Лесно щяха да я открият.

Мамка му!

Напрягайки силите си до краен предел, Крис побягна още по-бързо. И изведнъж осъзна, че вече не вижда момчето пред себе си.

Той спря запъхтян и се завъртя. Огледа.

Нямаше го.

Момчето бе изчезнало.

Крис бе сам сред гората.

А ездачите наближаваха.

 

 

Марек и Кейт стояха на калната пътека над манастира и напрягаха слух да доловят някакъв звук от предавателя. Бе настанала тишина; за да чува по-добре, Кейт закри ухото си с длан.

— Не долавям нищо.

— Може да е извън обсега на предавателя — каза Марек.

— Защо му е да ходи в селото? — попита тя. — Останах с чувството, че следва онова момче. Защо го прави?

Марек гледаше към манастира. Дотам имаше не повече от десет минути път.

— В момента професорът вероятно е долу. Можехме просто да идем при него и после да се приберем. — Той раздразнено ритна един пън. — Би било толкова лесно.

— Вече не — каза Кейт.

Рязко пращене в слушалките ги накара да примижат болезнено. Отново чуха пъхтенето на Крис.

— Крис! — възкликна Марек. — Чуваш ли ме?

— Не мога… не мога да говоря сега.

Говореше шепнешком. И в гласа му звучеше страх.

 

 

— Не, не, не — прошепна момчето, протягайки ръка от клоните на едно грамадно дърво.

Преди малко то подсвирна със съжаление, когато видя как Крис панически се върти из гората под него. После му махна с ръка нагоре.

Сега Крис опитваше да се изкатери на дървото, да се придърпа върху най-ниския клон, като търсеше с крака допълнителна опора върху дънера. Но точно това разтревожи момчето.

— Не, не! С ръцете! Използвай само ръцете! — прошепна раздразнено то. — Ама че си тъп — гледай сега какви белези остави с краката.

Увиснал под клона, Крис погледна надолу. Момчето имаше право. Върху кората на ствола съвършено ясно личаха дълги кални ивици.

— Светият кръст да ни е на помощ, загубени сме! — викна хлапето, сетне пъргаво се преметна над Крис и рипна долу.

— Какво правиш? — сепна се Крис.

Но момчето вече прибягваше от дърво към дърво през къпинаците. Крис скочи долу и го последва.

Момчето ядосано си мърмореше нещо, докато оглеждаше клоните на всяко дърво. Очевидно търсеше някое много голямо със сравнително ниски клони. Тропотът на конниците се засилваше.

След малко вече бяха минали стотина метра и навлязоха сред ниски борове с възлести, уродливи стъбла. Местността стана по-слънчева и открита, защото отдясно дърветата намаляваха и Крис видя, че тичат покрай ръба на високата скална стена, която се извисяваше над градчето и реката. Сякаш стреснато от светлината, момчето отново се шмугна в сенчестата дъбрава. Почти веднага откри, каквото търсеше и махна на Крис.

— Качвай се пръв. И никакви крака.

Момчето подви колене, преплете пръсти и се напрегна. Крис имаше чувството, че това крехко дете едва ли ще издържи тежестта му, но хлапето нетърпеливо тръсна глава. Той стъпи в шепите на момчето, посегна нагоре и сграбчи най-ниския клон. С помощта на хлапето се изтегли нагоре, докато накрая с едно последно пъшкане се преметна и провисна по корем на клона. Погледна надолу към момчето, което изсъска:

— Давай!

Крис с усилие се надигна на колене, после стъпи върху клона. Следващият беше само малко по-горе и той продължи да се катери.

Под него момчето рипна нагоре, сграбчи клона и бързо се изтегли. Макар и мършаво, то бе удивително яко и без усилие се прехвърляше от клон на клон. Крис вече бе стигнал на пет-шест метра над земята. Дланите му горяха, задъхваше се, но не спираше да пълзи от клон на клон.

Момчето го стисна за прасеца и той застина. Бавно, предпазливо надникна през рамо и го видя да стои като вкаменено на по-долния клон. После Крис чу тихо конско пръхтене и осъзна, че звукът се е раздал нейде наблизо.

Съвсем наблизо.

Долу в гората под тях шестима конници бавно и безшумно се движеха напред. Все още не бяха стигнали до дървото и от време на време силуетите им се мяркаха в пролуките между листата. Когато някой кон изпръхтяваше, ездачът му се привеждаше и го успокояваше с потупване по шията.

Конниците знаеха, че плячката е наблизо. Приведени в седлата, те оглеждаха земята ту отляво, ту отдясно. За щастие сега те яздеха сред ниско провлечените борови клони; не се виждаше никаква следа.

Разговаряйки с жестове, те се разтеглиха в широка верига. Щяха да минат от двете страни на дървото. Крис затаи дъх. Ако погледнеха нагоре…

Но не погледнаха.

Продължаваха бавно напред, все по-навътре в гората, и накрая един от тях заговори — ездачът с черно перо на шлема, който бе отсякъл главата на Гомес. Забралото му беше вдигнато.

— Стига толкова. Изплъзнаха ни се.

— Как? Да не са скочили от скалите?

Черният конник поклати глава.

— Детето не е толкова глупаво.

Крис забеляза, че лицето му е мургаво — смугла кожа и черни очи.

— Вече не е дете, милорд.

— Ако е паднало, трябва да е било по грешка. Няма друг начин. Но мисля, че просто го изтървахме. Да се връщаме по същия път.

— Да, милорд.

Ездачите обърнаха конете и поеха назад. Отново минаха под дървото и все в същата широка верига се отдалечиха към слънчевата светлина между боровете.

— Може би на светло пак ще открием следите им.

Крис дълбоко въздъхна от облекчение.

Момчето отдолу го потупа по крака и му кимна, сякаш искаше да каже: „Добре се справи.“ Изчакаха така, докато конниците се отдалечиха на стотина метра и почти изчезнаха от поглед. После хлапето тихичко се смъкна от дървото и Крис го последва както можеше.

Щом стъпи долу, той видя как ездачите се отдалечават. Отиваха към дървото с калните отпечатъци. Черният конник отмина, без да ги забележи. Онзи след него също…

Момчето стисна ръката на Крис и го дръпна към храстите.

В този момент прокънтя вик:

— Сър Гай! Вижте тук! Дървото! Те са на дървото!

Единият от ездачите бе забелязал. По дяволите!

Вирнали глави към дървото, ездачите завъртяха конете. Черният конник скептично се върна назад.

— Тъй ли? Я покажи?

— Не ги виждам горе, милорд.

Ездачите се завъртяха, огледаха назад, във всички посоки…

И ги видяха.

— Там!

Конете полетяха в галоп. Момчето побягна с все сила.

— Бога ми, сега наистина сме загубени — изпъшка то, като се озърна през рамо, без да спира. — Можеш ли да плуваш?

— Да плувам? — смая се Крис.

Естествено, че можеше да плува. Но в момента мислеше за съвсем друго. Защото изведнъж бе разбрал, че тичат стремглаво към края на дърветата, към светлината.

Към скалите.

Отпред започваше склон — отначало полегат, после все по-стръмен. Тревата и храстите оредяваха, тук-там се мяркаше гол жълто-белезникав варовик. Слънчевата светлина ставаше ослепителна.

Черният конник изрева нещо. Крис не разбра какво.

Най-сетне достигнаха края на поляната. Момчето без колебание се хвърли в пропастта.

Крис позабави крачка. Не смееше да го последва. Озърна се и видя как конниците летят към него с размахани мечове.

Нямаше избор.

Крис се обърна и побягна към скалния ръб.

Марек болезнено примижа, когато чу в слушалката си крясъка на Крис. Отначало викът бе силен, после изведнъж свърши с пъшкане и някакъв странен трясък.

Удар.

Марек стоеше с Кейт до пътеката и се ослушваше. Чакаше.

Вече не чуваха нищо. Дори смущения.

Съвсем нищо.

— Мъртъв ли е? — попита Кейт.

Марек не отговори. Бързо пристъпи до тялото на Гомес, клекна и започна да рови из калта.

— Ела — каза той. — Помогни ми да намерим резервния маркер.

Няколко минути търсиха безуспешно, после Марек сграбчи китката на Гомес, която вече бе посивяла и почваше да се вдървява. Повдигна ръката, усещайки студенината на кожата, и преобърна трупа. Тялото плесна в калта по гръб.

Точно тогава видя, че Гомес носи гривна от плетени памучни нишки. Досега не я бе забелязвал; тя изглеждаше като част от костюма. Но, разбира се, беше напълно неподходяща за епохата. Дори някоя скромна селска жена би носила гривна от метал, шлифован камък или дърво. Тази тук беше измислена от хипитата на съвременния свят.

Марек любопитно докосна гривната и с изненада откри, че е твърда, почти като картон. Той я извъртя, търсейки закопчалката, и видя как сред памучната лента се отваря някакво капаче. Гривната криеше малък електронен брояч, почти като ръчен часовник.

Броячът сочеше 36.10.37.

И цифрите намаляваха.

Марек веднага разбра какво е това. Брояч на изминалото време за машината, който показваше колко им остава. Първоначално разполагаха с трийсет и седем часа, а сега бяха загубили около петдесет минути.

Не бива да го забравяме, помисли си той. Свали гривната от китката на Гомес и я закопча на ръката си. После затвори капачето.

— Имаме брояч — каза Кейт. — Но маркер нямаме.

Още пет минути продължиха да търсят. Най-сетне Марек трябваше неохотно да признае жестоката истина.

Нямаха маркер. А без маркер машините не можеха да се върнат в настоящето.

Крис имаше право: бяха заклещени тук.