Майкъл Крайтън
Фатален срок (40)

09:04:01

Крис се събуди от викове. Надигна глава и видя войниците да тичат безредно по воденичния мост. Видя един монах в бяло расо да се измъква през прозореца на голямата сграда, после разбра, че това е Марек, който удряше с меча някого вътре. Марек се смъкна по обрасналата с бръшлян стена, докато бе достатъчно ниско, за да скочи, след това полетя надолу. Крис не го видя да изплува.

Все още гледаше, когато мелницата избухна сред ослепителен блясък и облак от натрошени дъски. Подметнати във въздуха от силата на експлозията, войниците отхвръкнаха като кукли от бойниците. Когато облакът дим и прах се разсея, Крис видя, че мелницата е изчезнала — оставаха само няколко пламтящи греди. Мъртви войници се носеха по течението, задръстено с дъски от разбитата сграда.

Все още не виждаше нито Марек, нито Кейт. По водата край него бавно мина бяло монашеско расо и изведнъж му призля от мисълта, че са мъртви.

Ако беше така, значи оставаше сам. Макар че радиовръзката беше опасна той реши да рискува. Почука се по ухото и тихо изрече:

— Кейт. Андре. Никакъв отговор.

— Кейт, чуваш ли ме? Андре?

В слушалката не се чуваше нищо, дори и смущения. Зърна мъжко тяло да плува по реката с лицето надолу. Приличаше на Марек. Той ли беше? Да, без съмнение — тъмнокос, едър, силен, по бяла долна риза. Крис изстена. Нагоре по брега крещяха войници; той се обърна да види дали са наблизо. Когато пак погледна реката, тялото беше далече.

Крис отново залегна зад храстите и се замисли какво да прави сега.

Кейт изплува по гръб на повърхността. Носеше се безпомощно по течението. Пламтящи греди се сипеха из реката наоколо като снаряди. Болката във врата бе толкова жестока, че я караше да се задъхва, и при всяко вдишване сякаш електрически удари пробягваха по ръцете и краката й. Изобщо не можеше да помръдне и си помисли, че е парализирана, но сетне бавно осъзна, че може да раздвижи връхчетата на пръстите си. Болката започна де се оттегля нагоре по крайниците, събра се във врата, където оставаше все тъй безмилостна. Но вече дишаше малко по-леко и можеше да раздвижи ръце и крака. Опита още веднъж: да, можеше да се движи.

Значи не беше парализирана. Дали нямаше фрактура на врата? Опита се да размърда глава съвсем леко, първо наляво, после надясно. Беше адски болезнено, но като че нямаше счупване. Тя се остави на течението. Нещо лепкаво течеше в окото й, пречеше й да вижда. Тя го избърса и зърна кръв по пръстите си. Изглежда, течеше от рана на главата. Челото й пареше. Тя го докосна с ръка. Дланта й се обагри в червено.

Все още по гръб, тя продължи да се носи надолу. Болката беше толкова силна, че не смееше да се превърти и да плува. За момент я обзе замайване. Запита се защо войниците не са я видели.

После чу викове от брега и разбра, че я виждат.

 

 

Крис надникна иззад храстите тъкмо навреме, за да види как Кейт се носи надолу по течението. Беше ранена; по цялата лява страна на лицето й лепнеше кръв, течаща от рана някъде между косата. И почти не помръдваше. Изглеждаше парализирана.

За момент погледите им се срещнаха. Тя се усмихна леко. Крис знаеше, че ако изскочи от прикритието, ще бъде заловен, но не се поколеба. Сега, след смъртта на Марек, нямаше какво да губи; заслужаваше си поне да останат заедно до края. Той нагази във водата и изтича към нея. Чак тогава осъзна грешката си.

Беше сравнително близо до войниците върху оцелялата кула на моста и те започнаха да го обстрелват. Стрелите се посипаха във водата около него с тихо съскане.

Почти веднага рицар с доспехи тласна коня си във водата откъм брега на Арно. Рицарят носеше шлем и лицето му не се виждаше, но явно не се боеше от нищо, защото застана така, че да прегради пътя на стрелите. С всяка крачка напред конят затъваше все по-дълбоко, накрая заплува. Рицарят беше до кръста във вода, когато метна Кейт през седлото като мокър чувал, после сграбчи Крис за ръката, извика: „Allons“ и пое назад към брега.

 

 

Кейт се свлече от седлото на земята. Рицарят кресна някаква заповед и веднага дотича човек със знаменце на диагонални червени и бели ивици. Той прегледа раната на Кейт, изчисти я, спря кръвоизлива и я превърза с ивица платно.

Междувременно рицарят слезе от коня, разкопча ремъците на шлема и го свали. Беше висок и силен, извънредно красив и енергичен, с вълниста черна коса, черни очи, чувствени пухкави устни и весели искрици в очите, които сякаш се присмиваха на световната глупост. Смуглото му лице подсказваше, че навярно е испанец.

Когато Кейт бе превързана, рицарят се усмихна, разкривайки съвършени бели зъби.

— За мен ще бъде голяма чест да ме придружите.

Той ги поведе обратно към манастирската църква. Край страничната врата стояха неколцина войници и един конник със зелено-черното знаме на Арно дьо Сервол.

Докато вървяха към църквата, всички войници, край които минаваха, се кланяха на рицаря и повтаряха: „Милорд… милорд…“

Крис побутна Кейт.

— Това е той.

— Кой?

— Арно.

— Този рицар? Шегуваш се.

— Погледни как му се кланят войниците.

— Значи Арно ни спаси живота — каза Кейт.

Крис разбираше иронията на съдбата. Според историческите изследвания на тази епоха сър Оливър се смяташе за нещо средно между войник и светец, а Дьо Сервол бе черна фигура, „изтъкнат злодей на своето време“, както го наричаше един историк. Ала очевидно истината се оказваше точно обратната. Оливър беше презрян разбойник, а Сервол — блестящ образец на рицар… комуто сега дължаха живота си.

— Ами Андре? — попита Кейт.

Крис мълчаливо поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Да, струва ми се. Мисля, че го видях в реката.

Кейт не каза нищо.

Пред църквата „Света майка“ дълги редици мъже с вързани зад гърба ръце чакаха да влязат вътре. Бяха предимно войници на Оливър в кафяво и сиво, тук-там се мяркаше някой дрипав селянин. Крис прецени, че трябва да са около четирийсет или петдесет души. Докато минаваха, хората ги гледаха мрачно. Някои бяха ранени; всички изглеждаха изтощени.

Един войник в кафяво подхвърли язвително на съседа си:

— Ето го благородното копеле от Нарбон. Той върши ония дела, от които се гнуси дори и Арно.

Крис все още се мъчеше да проумее тези думи, когато красивият рицар се завъртя.

— Тъй ли било? — викна той, сграбчи мъжа за косата, дръпна нагоре и с другата ръка плъзна кинжал по гърлото му.

По гърдите на клетника бликна кръв. За момент той остана прав, издавайки дрезгаво хъркане.

— Туй ти беше последната подигравка — каза красивият рицар.

Той стоеше и се усмихваше на човека, гледайки как кръвта му изтича, сетне се ухили, докато очите на жертвата се разширяваха от ужас. Войникът все още не падаше. Крис имаше чувството, че е минала цяла вечност, макар че навярно бяха само трийсет или четирийсет секунди. Красивият рицар гледаше мълчаливо, без да помръдва, а усмивката не напускаше лицето му.

Най-сетне човекът рухна на колене с приведена глава като за молитва. Рицарят спокойно протегна крак под брадата му и го ритна назад. Продължи да гледа предсмъртните гърчове на жертвата, които траяха още около минута. Най-сетне войникът издъхна.

Красивият рицар се наведе и избърса кинжала в панталона на мъртвия, а кървавата си обувка в жакета му. После кимна на Крис и Кейт.

Влязоха в църквата „Света майка“.

 

 

Из църквата се носеше гъст дим. Подът беше разчистен; още два века тук нямаше да има скамейки. Спряха край входа, красивият рицар явно не бързаше. Отстрани видяха да си шушукат неколцина войници, сбрани плътно един до друг.

Насред църквата бе коленичил за молитва самотен рицар в броня.

Крис се обърна да огледа другите рицари. Те явно водеха някакъв напрегнат спор; шушукаха яростно. Но нямаше представа за какво.

Докато чакаха, Крис усети нещо да капе по рамото му. Погледна нагоре и видя, точно над себе си увиснал човек, който бавно се полюшваше на въже. По крака му се стичаше урина. Крис отстъпи от стената и видя още пет-шест тела, провиснали под парапета на балкона. Трима носеха червените туники на Оливър. Двама бяха в селско облекло и един в бяло монашеско расо. Още двама седяха на пода и мълчаливо гледаха как горе връзват нови въжета; бяха пасивни, явно примирени със съдбата си.

Човекът с броня сред църквата се прекръсти и стана на крака. Красивият рицар каза:

— Милорд Арно, ето чираците.

— А? Що рече? Чираци ли?

Рицарят се обърна. Арно дьо Сервол бе на около трийсет и пет години, жилест, с тясна и неприятно лукава физиономия. Имаше тик на лицето, от който носът му потрепваше като на плъх. Бронята му бе оплискана с кръв. Той ги огледа с изморени, лениви очи.

— Чираци ли каза, Раймондо?

— Тъй е, милорд. Чираците на магистър Едуардус.

А! — Арно ги огледа от всички страни. — Защо са мокри?

— Измъкнахме ги от реката, милорд — каза Раймондо. — Бяха в мелницата и избягаха в последния момент.

— О, така ли? — Отегчението на Арно се изпари. В очите му заблестя интерес. — Кажете ми, моля, как унищожихте мелницата?

Крис се изкашля.

— Милорд, изобщо не бяхме ние.

— О? — Арно се навъси. Погледна другия рицар. — Що за реч е туй? Нищо не проумявам.

— Милорд, те са от Ирландия или може би от Хебридите.

— О? Значи не са англичани? Туй поне е в тяхна полза. — Той ги обиколи, после се втренчи в лицата им. — Разбирате ли ме?

— Тъй е, милорд — отговори Крис. Този път го разбраха.

— Англичани ли сте?

— Не, милорд.

— Воистина не приличате на англичани. Прекомерно сте кротки и миролюбиви. — Арно погледна Кейт. — Този е нежен като млада девойка. А пък този… — Той стисна бицепса на Крис. — Богослов или писар. Явно не е англичанин. — Арно поклати глава и носът му потрепна. — Защото англичаните са диваци — високо изрече той и гласът му отекна в задимената църква. — Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, милорд — каза Крис.

— Англичаните не познават друг начин на живот, освен размирици и безконечни вражди. Непрестанно убиват кралете си; такъв е дивашкият им обичай. Нашите нормански братя ги покориха и се опитаха да насадят у тях цивилизовани нрави, ала, естествено, се провалиха. Варварството е вкоренено твърде дълбоко в саксонската кръв. Англичаните дирят наслада чрез унищожение, гибел и изтезания. Недоволни от схватките помежду си на своя окаян мразовит остров, те водят армиите си тук, на тая мирна и плодородна земя, за да съсипват кротките люде. Съгласни ли сте?

Кейт кимна и се поклони.

— Така и трябва — продължи Арно. — Жестокостта им е ненадмината. Знаете ли за предишния им крал, Едуард Втори? Знаете ли как решиха да го умъртвят с нажежено желязо? Да сторят туй на един крал! Нищо чудно, че към нашата страна проявяват още по-голяма диващина.

Той закрачи напред-назад. После пак се обърна към тях.

— Ами човекът, който пое подир него властта, Хю Деспенсър? Според английските нрави не след дълго и той трябваше да погине. Знаете ли как го убиха? Вързаха го за стълба на един площад, отсякоха му интимните части и ги изгориха пред него. И то преди да го обезглавят! Що ще речете? Charmant.

Той отново ги погледна в търсене на съгласие. Те пак кимнаха.

— А сегашният крал Едуард Трети научи един урок от предшествениците си — че не води ли постоянна война, рискува да загине от ръцете на собствените си поданици. Поради туй заедно с незаконния си син, Уелския принц, пренася своите варварски обичаи във Франция — страна, що не бе виждала дивашка война, докато не връхлетяха на наша земя техните конни орди да избиват мирните ни селяни, да изнасилват жените ни, да избиват добитъка, да съсипват реколтата, да унищожават градовете и занаятите ни. И за какво? За да бъде насочен към чужди страни техният кръвожаден английски дух. За да грабят богатства от една по-достойна държава. За да може всяка английска дама да сервира на гостите си във френски чинии. За да претендират, че са доблестни рицари, докато всъщност единствената им доблест е да посичат невинни деца.

Арно прекъсна речта си и ги стрелна с неспокоен, подозрителен поглед.

— И поради туй — добави той — не мога да разбера защо се присъединихте към онази английска свиня Оливър.

Крис бързо отвърна:

— Не е вярно, милорд.

— Аз не съм търпелив човек. Кажи правдата: вие подпомагате Оливър, понеже господарят ви е на негова служба.

— Не, милорд. Магистърът е задържан против своята воля.

— Задържан… против… — Арно раздразнено вдигна ръце. — Кой ще ми обясни що говорят тия удавени негодяи?

Красивият рицар пристъпи към тях.

— Аз владея добре английски. — Той се обърна към Крис. — Рекни го пак.

Крис помълча и се замисли.

— Магистър Едуардус…

— Да…

— … е затворник.

— За-твор-ник! — Красивият рицар се навъси с недоумение. После повтори с английски акцент: — За-туор-нийк?

Крис имаше чувството, че рицарят не е чак толкова добре с английския, колкото си мисли. Реши отново да опита латинския си, макар да знаеше, че е оскъден и архаичен.

— Est in carcere… captus… heri captus est de coenobio sanctae Marine.

Надяваше се това да означава: „Беше заловен вчера в «Света майка».“

Рицарят вдигна вежди.

— Invited (Против волята си?)

— Тъй е, милорд.

Арно бързо се завъртя и втренчи поглед в лицата им. После изрече с глух, заплашителен глас:

— Sed vos non capti estis. Nonne! (Ала вие не бяхте заловени?)

Крис пак помълча.

— Не, не, милорд — бързо каза Крис. — Ъъъ, избягахме. Ъъъ, ef… effugi… i… imus. Effugimus.

Това ли беше подходящата дума? От напрежение го обля пот. Очевидно думата свърши работа, защото красивият рицар кимна.

— Казват, че са избягали.

— Избягали? — намеси се тутакси Арно. — Откъде?

— Ех Castelgard heri… — отговори Крис.

— Избягали сте от Кастелгард вчера?

— Etiam, mi domine. (Да, милорд.)

Арно се вторачи в него и дълго мълча. Горе сложиха примки върху вратовете на пленниците и ги блъснаха от балкона. Падането не строши вратовете им и те увиснаха, като хъркаха и се гърчеха, умирайки бавно.

Арно погледна нагоре, сякаш се дразнеше, че го прекъсват предсмъртните им хрипове.

— Има още въжета — каза той. Отново погледна Крис. — Ще изкопча истината от вас.

— Истината говорим, милорд — рече Крис.

Арно рязко се завъртя.

— Говорихте ли с монаха Марсел, преди да умре?

— Марсел? — Крис старателно се престори на смаян. — Марсел ли, милорд?

— Да, да. Марсел. Cognovistine fratrem Marcellum! (Познавате ли брат Марсел?)

— Не, милорд.

— Transitum ad Roccam cognitum habesne!

Този път Крис нямаше нужда да изчаква превода: знаете ли прохода за Ла Рок?

— Проходът… transitum… — Крис отново сви рамене и се престори, че не разбира. — Проход?… Към Ла Рок? Не, милорд.

Очевидно Арно не му вярваше.

— Вие май нищо не знаете. — Той ги изгледа отблизо, при което трепкащият му нос създаваше впечатлението, че ги души. — Съмнявам се. Всъщност и двамата сте лъжци. — Той се обърна към красивия рицар. — Обеси единия, та другият да проговори.

— Кого, милорд?

— Него — посочи Арно към Крис. Той погледна Кейт, щипна я по бузата, след това я погали. — Защото това хубаво момче трогва сърцето ми. Довечера ще го позабавлявам в шатрата си. Не искам да загине преди това.

— Много добре, милорд.

Красивият рицар кресна заповед и от горния етаж провисна ново въже. Двама войници сграбчиха китките на Крис и бързо ги вързаха зад гърба.

Господи, помисли си Крис, наистина ще го направят. Той погледна към Кейт, чиито очи се бяха разширили от ужас. Войниците повлякоха Крис.

— Милорд — долетя глас отстрани. — Благоволете да чуете.

Групата чакащи войници се отдръпна и лейди Клеър излезе напред.

Клеър тихо каза:

— Милорд, няколко думи насаме, ако обичате.

— А? Разбира се, както желаете.

Арно пристъпи към нея и тя му зашепна на ухо. Той сви рамене. Клеър зашепна отново, по-настоятелно. След малко Арно каза:

— А? И с какво ще помогне това?

Нов шепот. Крис не чуваше нищо.

— Драга милейди, вече реших — каза Арно.

Тя продължи да шепне. Най-сетне Арно тръсна глава и се върна при пленниците.

— Милейди ме помоли да й осигуря безопасен път до Бордо. Тя казва, че ви познава и че сте почтени люде. — Той помълча. — Казва, че трябва да ви пусна.

Клеър се намеси:

— Само ако такава е вашата воля, милорд. Понеже се знае, че англичаните убиват безразборно, а французите не. Французите проявяват милост, породена от разум и добро потекло.

— Тъй е — съгласи се Арно. — Вярно, ние, французите сме цивилизовани люде. И ако тия двамата не знаят нищо за брат Марсел и прохода, то повече не са ми потребни. Затуй казвам: дайте им коне и храна и ги отпратете по живо по здраво. Желая да си спечеля благоразположението на вашия магистър Едуардус, тъй че му пращам сърдечни поздрави и се моля Господ да ви отведе невредими при него. Тръгвайте прочее.

Лейди Клеър се поклони.

Крис и Кейт последваха примера й.

Красивият рицар сряза въжетата на Крис и ги изведе навън. Двамата бяха тъй зашеметени от този обрат на събитията, че не казаха нито дума, докато крачеха към реката. Крис залиташе като пиян. Кейт непрестанно разтриваше лице, сякаш опитваше да се събуди.

Най-сетне рицарят каза:

— Дължите живота си на една умна дама.

— Несъмнено — отвърна Крис.

Красивият рицар се усмихна насила.

— Господ да ви закриля — промърмори той. Не изглеждаше твърде доволен.

 

 

Гледката край реката бе променена изцяло. Хората на Арно бяха превзели мелничния мост, над чиито бойници сега се развяваше зелено-черен флаг. Конните рицари на Арно охраняваха двата бряга. Вдигайки облаци прах, по пътя към Ла Рок се точеше безконечен човешки поток. Минаваха каруци, натоварени с продоволствие, с бъбрещи жени и парцаливи деца, други мъкнеха грамадни греди — разглобени гигантски катапулти за мятане на камъни и горяща смола над крепостните стени.

Рицарят им бе намерил коне — две рошави кранти със следи от хамут по шиите. Държейки животните за юздите, той ги преведе през охраната край моста.

Внезапна шумотевица край реката накара Крис да се озърне. Видя десетина мъже, нагазили до колене във водата, да се борят с желязно оръдие, монтирано върху дървен блок. Крис гледаше като омагьосан. Нито едно толкова ранно оръдие не бе оцеляло до двайсети век. Нямаше дори описания.

Всички знаеха, че по това време са използвали примитивна артилерия; археолози бяха открили гюллета на мястото на битката при Поатие. Историците обаче смятаха, че оръдията са били рядкост, служеща само за зрелище — въпрос на престиж. Но докато Крис гледаше как хората се напъват да извлекат от реката тежкия железен цилиндър и пак да го натоварят на каруцата, стана му ясно, че в никакъв случай не биха хабили толкова енергия за едно чисто символично приспособление. Оръдието беше тежко; то забавяше цялата армия, която навярно желаеше да стигне привечер до стените на Ла Рок; нищо не пречеше да докарат оръдието и по-късно. Сегашните усилия можеха да означават само едно — че оръжието ще играе важна роля в атаката.

Но по какъв начин? Стените на Ла Рок бяха дебели три метра. Никакво гюлле не би успяло да ги пробие.

Красивият рицар кимна отривисто и каза:

— Божията милост да ви закриля.

— Господ да ви благослови — отвърна Крис.

После рицарят плесна конете по задниците и те забързаха към Ла Рок.

Докато яздеха, Кейт разказа какво бяха открили в стаичката на Марсел.

— Знаеш ли къде е този зелен параклис? — попита Крис.

— Да. Видях го на проучвателната карта. На по-малко от километър източно от Ла Рок. Горска пътека води натам.

Крис въздъхна.

— И тъй, знаем къде е проходът, но маркерът е у Андре. А сега той е мъртъв и вече няма как да се приберем.

— Не — каза Кейт. — Маркерът е у мен.

— Така ли?

— Андре ми го даде на моста. Според мен знаеше, че няма да се измъкне жив. Можеше да избяга и да се спаси. Но не го стори. Остана да спаси мен.

Тя се разплака тихо.

Крис яздеше мълчаливо. Спомняше си как останалите студенти се присмиваха добродушно на Марек — „Представяте ли си? Той наистина вярва в тия рицарски измишльотини!“ — и как смятаха поведението му за някаква нелепа поза. За роля, за мания. Защото в края на двайсети век не можеш сериозно да очакваш от хората да си мислят, че вярваш в неща като чест и истина, телесна чистота, закрила на дамите, святост на истинската любов и тъй нататък.

Но очевидно Андре бе вярвал в тях.

Движеха се през кошмарен пейзаж. Бледото слънце едва прозираше иззад облаци пушек и прах. Минаха край лозя, но всички лози бяха изгорели, оставаха само ниски криви пънчета, над които се виеше дим. Из овощните градини също стърчаха почернелите скелети на дървета. Всичко бе опожарено.

От всички страни долитаха жалните викове на ранените. Мнозина отстъпващи войници бяха паднали досами пътя. Някои още дишаха; други лежаха мъртви и посивели.

Крис бе спрял да вземе оръжията на един мъртвец, когато човекът до него вдигна ръка и подвикна немощно: „Secors, secors!“ Крис се приближи. Дълбоко в корема му беше забита стрела, още една стърчеше от гърдите. Едва ли имаше повече от двайсет години и явно разбираше, че умира. Проснат по гръб, войникът гледаше умолително Крис и изричаше думи, които той не разбираше. Накрая започна да сочи устата си. „Aquam. Da mihi aquam.“ Беше жаден; искаше вода. Крис безпомощно сви рамене. Нямаше вода. Човекът го изгледа сърдито, изкриви лице от болка, затвори очи и извърна глава. Крис продължи по пътя. Оттук нататък вече не спираше, когато чуеше викове за помощ. С нищо не можеше да помогне.

Вече виждаха Ла Рок да се извисява в далечината, могъщ и неуязвим върху канарите над Дордона. След по-малко от час щяха да стигнат до крепостта.

В едно сенчесто кътче на църквата „Света майка“ красивият рицар помогна на Андре Марек да се изправи.

— Приятелите ти тръгнаха — каза той.

Марек се закашля и потърси опора в ръката на рицаря, когато по краката му пробяга вълна от болка. Раймондо се усмихна. Той бе заловил Марек веднага след експлозията в мелницата.

Когато скочи от мелничния прозорец, Марек по някакво чудо падна в неголям, но сравнително дълбок вир, тъй че не се нарани. Изплува на повърхността и откри, че все още е под моста. Във вира имаше водовъртеж, който бе попречил на течението да го отнесе.

Марек смъкна монашеското расо и тъкмо го пускаше в реката, когато мелницата избухна, разхвърляйки във всички посоки греди дъски и тела. Един мъртъв войник цопна наблизо във вира. Марек се помъчи да изпълзи към брега. Ненадейно красивият рицар изникна пред него, насочи меч към гърлото му и махна с ръка. Марек все още бе облечен в кафяво и сиво като войник на Оливър. Замънка на окситански, че е невинен и умолява за милост.

Рицарят отвърна лаконично:

— Мълчи. Видях те.

Беше видял как Марек скочи от прозореца и смъкна расото. Отведе го в църквата, където бяха Клеър и Арно. Протосингелът бе мрачен и озлобен, но изглеждаше, че Клеър има някакво влияние над него. Именно тя нареди на Марек да седи мълчаливо в сянката, когато доведоха Крис и Кейт.

— Ако Арно сметне, че те е противопоставил на другите двама, може да пощади и теб, и приятелите ти. Ако застанете обединени пред него, от ярост ще ви убие и тримата.

Клеър бе организирала следващите събития. И всичко мина сравнително добре.

Дотук.

Сега Арно оглеждаше скептично Марек.

— Значи твърдиш, че приятелите ти знаят къде е проходът?

— Знаят — отвърна Марек. — Кълна се.

— Заради твоята дума пощадих живота им — каза Арно. — И заради думата на тази дама, която гарантира за теб.

Той леко кимна на лейди Клеър, която си позволи сдържана усмивка, после каза:

— Вие сте мъдър, милорд, тъй като едно обесване наистина може да развърже езика на оцелелия. Ала често може и да укрепи неговата решителност да отнесе тайната в гроба. А тази тайна е толкова важна, че от сърце желая непременно да я притежавате.

— Тогава ще проследим онези двама, за да видим накъде отиват. — Арно кимна към Марек. — Раймондо, намери кон за този клетник. И докато ги следвате, осигури му за охрана двамина от най-добрите си chevaliers.

Красивият рицар се поклони.

— Милорд, ако благоволите, ще го придружа лично.

— Стори го — съгласи се Арно, — тъй като все още не е изключено в цялата работа да се спотайва капан.

И той хвърли на рицаря многозначителен поглед.

Междувременно лейди Клеър бе пристъпила до Марек и сърдечно стискаше ръката му. Той усети нещо прохладно между пръстите й. Осъзна, че това е миниатюрна кама, не по-дълга от десет сантиметра.

— Милейди, дълбоко съм ви задължен — каза Марек.

— Тогава не забравяйте да се отплатите, рицарю — отвърна тя, като го гледаше право в очите.

— Ще се отплатя, Господ ми е свидетел.

Той пъхна камата под дрехите си.

— А аз ще се моля Богу за вас, рицарю — каза Клеър. Повдигна се на пръсти да го целуне целомъдрено по бузата и прошепна: — Придружителят ви се нарича Раймондо де Нарбон. Обича да реже гърла. Когато узнае тайната, погрижете се да не заколи вас или приятелите ви.

Тя отстъпи назад с усмивка.

— Милейди, вие сте прекалено великодушна — каза Марек. — Ще запомня любезните ви благопожелания.

— Добри ми рицарю, нека Бог ви води по верни пътеки.

— Лейди, вие винаги ще сте в моите мисли.

— Добри ми сър, пожелавам…

— Стига, стига — прекъсна я с досада Арно и се обърна към Раймондо. — Тръгвайте веднага, Раймондо, понеже от тия изблици на чувства почва да ми призлява.

— Да, милорд.

Красивият рицар се поклони. После изведе Марек навън в ясния ден.