Майкъл Крайтън
Фатален срок (31)

16:12:23

Крис се събуди преди разсъмване разтреперан и вкочанен. Небето бе бледосиво, по земята пълзеше рядка мъгла. Той седеше под навеса със свити колене, облегнат на стената. Седнала до него, Кейт още дремеше. Крис извъртя тяло да се огледа и примижа от внезапна болка. Всичките му мускули бяха болезнено вдървени — по ръцете, краката, гърдите, навсякъде. Дори шията го заболя, когато изви глава.

С изненада откри, че върху рамото платът на жакета е вкоравен от засъхнала кръв. Очевидно снощната стрела го бе драснала доста дълбоко. Той опита да раздвижи ръка и тихо изпъшка от болка, но реши, че не е сериозно.

Трепереше от влажния утринен хлад. Мечтаеше си за огън и нещо за хапване. Стомахът му се обаждаше. Не бе ял нищо вече цяло денонощие. Мъчеше го и жажда. Къде щяха да намерят вода? Можеха ли да пият направо от Дордона? Или трябваше да търсят извор? И къде да намерят храна?

Обърна се да попита Марек, но не го откри. Извъртя се, огледа къщата — усети остра, мъчителна болка, но от Марек нямаше и следа.

Тъкмо започваше да се изправя, когато чу наближаващи стъпки. Марек? Не, реши той — бяха стъпки на няколко души. Чуваше се и звънтене на ризници.

Стъпките наближиха още, после спряха. Той затаи дъх. Отдясно, само на метър от главата му, върху прозоречния перваз се отпусна ръка в метална плетена ръкавица. Ръкавът беше зелен, поръбен с черно.

Хората на Арно.

— Hie nemo habitavit nuper — изрече мъжки глас. През вратата долетя отговор:

— Et intellego quare. Specta, porta habet signum rubrum. Estne pestilentiae?

— Pestlentia? Certo scisne? Abeamus!

Ръката веднага се дръпна и стъпките се отдалечиха. Слушалката не бе превела разговора, защото беше изключена. Трябваше да разчита на познанията си по латински? Какво означаваше pestilentia? Вероятно „чума“. Войниците бяха видели знака върху вратата и благоразумно се оттегляха.

Господи, помисли си той, чумава къща ли е това? Затова ли е изгорена? Може ли още човек да се зарази? Питаше се за всичко това, когато за негов ужас един черен плъх притича из бурените и побягна от къщата. Крис изтръпна. Кейт отвори очи и се прозина.

— Кое време…

Крис вдигна пръст пред устните си и поклати глава.

Чу как хората се отдалечават и гласовете им заглъхват в мъгливото утро. Измъкна се изпод навеса, пропълзя до прозореца и предпазливо надникна навън.

Видя наоколо поне десетина войници в зелено-черните униформи на Арно. Те методично претърсваха къщурките край манастирската стена. Изведнъж Крис видя Марек да върви право към тях. Беше се прегърбил и влачеше единия крак. Носеше някаква зеленина. Войниците го спряха. Марек се поклони почтително. Цялото му тяло изглеждаше дребно и немощно. Показа на войниците какво държи. Те се разсмяха и го блъснаха настрани. Марек продължи напред, все тъй дребен и плах.

Кейт видя как Марек мина край изгорялата къща и изчезна зад манастирската стена. Явно нямаше да дойде при тях, преди да се махнат войниците.

Стискайки устни от болка, Крис пропълзя под навеса. Кейт забеляза, че е ранен в рамото; по дрехата имаше засъхнала кръв. Докато му помагаше да разкопчае жакета, той кривеше лице и хапеше устни. Тя леко дръпна широката долна риза и видя, че отляво целите му гърди са покрити с грозно мораво петно, жълтеникавочерно по краищата. Вероятно там го бе ударило копието.

Като зърна лицето й, той прошепна:

— Зле ли е?

— Мисля, че е само натъртено. Може да има едно-две пукнати ребра.

— Адски боли.

Кейт оголи рамото му. Стрелата бе раздрала около пет сантиметра от кожата, наоколо имаше петно от спечена кръв.

— Как е? — попита Крис, като я гледаше напрегнато.

— Само драскотина.

— Инфектирана?

— Не, изглежда чиста.

Като придърпа жакета още надолу, Кейт видя нови синини по гърба и ребрата му. Целият бе в синини. Сигурно го болеше ужасно. Малко я изненада, че Крис вече не се оплаква. В края на краищата нали точно той вдигаше страшна олелия, ако му сервираха сутрешния омлет със сушени манатарки вместо пресни. И се цупеше, ако няма богат избор на вино.

Тя посегна да закопчае жакета.

— Мога и сам — прекъсна я Крис.

— Да ти помогна…

— Казах, че мога и сам.

Тя се отдръпна и вдигна ръце.

— Добре. Добре.

— Така или иначе, трябва да си раздвижа ръцете — каза той, примижавайки на всяко копче.

Наистина се справи съвсем сам. Но след това се облегна на стената със затворени очи, облян в пот от болка и изтощение.

— Крис…

Той отвори очи.

— Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Чувствам се просто чудесно.

И говореше искрено.

Кейт имаше чувството, че седи до непознат.

Когато Крис видя рамото и гърдите си — придобили моравия цвят на мъртва плът, — собствената му реакция го изненада. Беше пострадал жестоко. Очакваше да изпита ужас или страх. Но вместо това изведнъж се почувства облекчен, едва ли не безметежен. Вярно, болката го караше да се задъхва, но тя нямаше значение. Просто се радваше, че е жив и започва нов ден. Вечните му оплаквания, прищевки и колебания изведнъж се бяха превърнали в дреболия. На тяхно място откриваше, че е притежавал някакъв извор на безгранична енергия — почти агресивна жизненост, каквато не си спомняше да е изпитвал до днес. Усещаше я как струи по тялото му като особена топлина. Светът наоколо изглеждаше по-ярък, по-чувствен от когато и да било.

За Крис сивото утро придоби първична, девствена прелест. Студеният, влажен въздух носеше ухание на росна трева и влажна пръст. Камъните отзад го подпираха. Дори болката бе полезна, защото изгаряше всички ненужни чувства. Чувстваше се разголен до сърцевината, бодър и готов за всичко. Това тук бе друг свят с други правила.

И за пръв път той бе наистина в него.

Изцяло в него.

Когато войниците изчезнаха, Марек се върна.

— Разбрахте ли всичко? — попита той.

— Кое?

— Войниците търсят трима души от Кастелгард: двама мъже и жена.

— Защо?

— Арно иска да разговаря с тях.

— Хубаво е да си прочут — подметна Крис с кисела усмивка. — Всичко живо ни дири.

Марек подаде на двамата по една шепа влажна трева и листа.

— Диви зеленчуци. Това ще е закуската. Яжте.

Крис лакомо захапа листата.

— Чудесни са — каза той съвсем искрено.

— Онова с назъбените листа е лайкучка. Ще ти помогне за болката. Бялото клонче е от върба. Против възпаление.

— Благодаря — допълни Крис. — Много е вкусно.

Марек го изгледа, като че не вярваше на ушите си, после се обърна към Кейт.

— Добре ли е той?

— Според мен дори много добре.

— Чудесно. Яжте, после отиваме в манастира. Ако успеем да минем през стражата.

Кейт смъкна перуката.

— Няма да е трудно — рече тя. — Търсят двама мъже и жена. Е, кой има остър нож?

За щастие косата й беше къса. На Марек му трябваха само няколко минути, за да отреже по-дългите кичури и да довърши работата. Докато той кълцаше, Крис каза:

— Мислех си за снощи.

— Очевидно някой има слушалка — отвърна Марек.

— Точно така. И мисля, че знам откъде я е взел.

— От Гомес.

Крис кимна.

— Така предполагам. Вие не й ли извадихте слушалката?

— Не се сетихме.

— Сигурен съм, че някой би могъл да я пъхне в ухото си, за да чува, макар и да не му е по мярка.

— Да — съгласи се Марек. — Но въпросът е кой. Намираме се в четиринайсети век. Розово топче, което говори с тъничък глас — това е магия. Би изплашило до смърт всеки, който го намери. Човекът ще го захвърли като горещ въглен… и после ще го смачка с крак. Или ще бяга като луд.

— Знам — каза Крис. — Затова щом се замисля, идва ми само един отговор.

Марек кимна.

— Онези мръсници не ни казаха.

— Какво не са ни казали? — намеси се Кейт.

— Че тук има и още някой. Човек от двайсети век.

— Това е единственият възможен отговор — добави Крис.

— Но кой? — попита Кейт.

Крис бе мислил за това цяла сутрин.

— Дьо Кер — каза той. — Трябва да е Дьо Кер.

Марек поклати глава.

— Помисли малко — настоя Крис. — Той е тук само от година, нали? Никой не знае откъде идва, прав ли съм? Сдушил се е с Оливър и мрази всички ни, защото знае, че можем да го изместим. Снощи отведе войниците си от кожарската работилница, стигна чак до улицата, преди да заговорим… и после веднага налетя. Казвам ви, трябва да е Дьо Кер.

— Има само един проблем — уточни Марек. — Дьо Кер говори безупречно окситански.

— Ти също.

— Не, говоря го като недодялан чужденец. Вие двамата слушате превода. Аз слушам какво казват наистина. Дьо Кер говори така, като че е роден тук. Напълно свободно, а акцентът му съвпада напълно с този на другите. А през нашия век окситанският е мъртъв език. Няма начин да е от нашето време и да говори така. Трябва да е тукашен.

— Може да е лингвист.

Марек пак поклати глава.

— Не е Дьо Кер. Гай Малегант е.

— Сър Гай?

— Безспорно — каза Марек. — Усъмних се в него още, когато ни хванаха в тайния коридор. Спомняте ли си? Пазехме почти пълна тишина…, но той отвори вратата и ни спипа. Дори не си даде труда да се прави на изненадан. Не извади меч. Моментално вдигна тревога. Защото вече знаеше, че сме там.

— Не беше така — възрази Крис. — Влезе сър Даниъл.

— Тъй ли? Изобщо не си спомням да е влизал.

— Всъщност — намеси се Кейт — мисля, че Крис може да има право. Трябва да е Дьо Кер. Аз се бях изкатерила доста високо в тесния проход между параклиса и замъка. Дьо Кер каза на войниците да ви убият и си спомням, че бях твърде далеч, но все пак го чух ясно.

Марек се втренчи в нея.

— И какво стана после?

— После Дьо Кер почна да си шушука с един войник… Не чух какво си казаха.

— Точно така. Защото не е имал слушалка. Ако имаше, щеше да чуеш всичко, дори и шепота. Но не е имал. Сър Гай е. Кой отсече главата на Гомес? Сър Гай и хората му. Кой е имал най-добра възможност да се върне при трупа и да прибере слушалката? Сър Гай. Другите се изплашиха от святкащата машина. Само сър Гай не се изплаши. Защото знаеше какво представлява. Той е от нашия век.

— Мисля, че той не беше там, когато машината святкаше — поправи го Крис.

— Но най-важното доказателство срещу сър Гай — каза Марек — е, че окситанския му хич не го бива. Говори носово, като нюйоркчанин.

— Добре де, нали е от Мидълсекс. А и не вярвам да е от благородно потекло. Имам чувството, че са му дали рицарско звание за храброст, не заради произхода.

— Не е чак толкова умел в боя, щом не те повали от коня с първия удар — каза Марек. — И с меча не го бива, срещу мен се изложи. Казвам ви, той е.

— Все едно — промърмори Крис, — който и да е, сега знае, че отиваме в манастира.

— Вярно — каза Марек, като се отдръпна от Кейт и я огледа изпитателно. — Затова да вървим.

Кейт плахо опипа косата си. После попита:

— Да се радвам ли, че нямаме огледало?

Марек кимна.

— Вероятно.

— Приличам ли на момче?

Крис и Марек се спогледаха.

— Донякъде — рече Крис.

— Донякъде ли?

— Не. Съвсем. Изглеждаш като момче.

— Или поне горе-долу — подметна Марек.

Тримата станаха на крака.