Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Издание:

Превод: Любомир Николов

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000

ISBN 954-758-001-9

 

Alfred A. Knopf, New York, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция от thefly

30:10:55

В голямата зала отекваше мелодията на самотна лютня, докато слугите привършваха с подреждането на масите. Хванали за ръце любовниците си, лорд Оливър и сър Робърт танцуваха, а танцмайсторът отмерваше такта и се усмихваше възторжено. След няколко стъпки лорд Оливър се завъртя към партньорката си и откри, че е с гръб към него; той изруга.

— Дреболия, милорд — заяви танцмайсторът с безметежна усмивка. — Както несъмнено си спомняте, ритъмът е напред-назад, напред-назад, въртене, назад и пак въртене, назад. Изтървахме едно завъртане.

— Нищо не съм изтървал — каза Оливър.

— Воистина тъй е, милорд — потвърди незабавно сър Робърт. — Музикантът обърка мелодията.

И той изгледа свирепо момчето с лютнята.

— Добре тогава. — Оливър отново зае поза и протегна ръка на девойката. — Значи как беше? Напред-назад, напред-назад, въртене, назад…

— Много добре — каза с усмивка танцмайсторът и пак почна да отмерва такта. — След като вече го схванахте…

Откъм вратата долетя глас:

— Милорд.

Музиката стихна. Лорд Оливър се обърна раздразнено и видя сър Гай с неколцина войници, обкръжили професора и още няколко души.

— Сега пък какво?

— Милорд, изглежда, че магистърът има спътници.

— А? Какви спътници?

Лорд Оливър пристъпи напред. Видя пришълеца от Хейнът, глупавия ирландец, който не можеше да язди, и някаква млада жена, ниска и вироглава.

— Какви са тия спътници?

— Милорд, те твърдят, че са чираци на магистъра.

— Помощници? — Оливър вдигна вежда и огледа групата. — Драги ми магистре, когато споменахте за чираци, не разбрах, че са в замъка с вас.

— Аз самият не знаех — каза професорът.

Лорд Оливър изсумтя.

— Вие не може да сте чираци. — Той ги огледа един по един. — Поне с десет години сте надхвърлили възрастта. А и днес не показахте с нищо, че познавате магистъра… Утаявате нещо от мен. Всички. — Той поклати глава и се обърна към сър Гай. — Не им вярвам и желая да чуя истината. Но не сега. Отведете ги в тъмницата.

— Милорд, те вече бяха в тъмницата и се измъкнаха.

— Измъкнаха ли се? Как? — Оливър рязко вдигна ръка, за да възпре отговора. — Кое е най-сигурното ни място?

Робърт дьо Кер излезе напред и му пошушна нещо.

— Моите покои в кулата? Където държа скъпата Алис? — Оливър се разсмя. — Сигурни са, не ще и дума. Да, заключете ги там.

— Ще се погрижа за туй, милорд — каза сър Гай.

— Тия „чираци“ ще бъдат гаранция за доброто поведение на господаря им. — Оливър се усмихна зловещо. — Вярвам, драги магистре, че ще се научите да танцувате заедно с мен.

Войниците грубо отмъкнаха навън тримата младежи. Лорд Оливър махна с ръка. Музикантът и танцмайсторът се оттеглиха с мълчалив поклон. Жените също. Сър Робърт остана, но след един свиреп поглед на Оливър и той напусна залата.

— И тъй, магистре, каква е тази игра?

— Бог ми е свидетел, че те са мои чираци, както ви казах от самото начало — отвърна професорът.

— Чираци ли? Единият е рицар.

— Той има голям дълг към мен и затова ми служи.

— О? Какъв дълг?

— Спасих живота на баща му.

— Тъй ли? — Оливър заобиколи професора. — Как го спасихте?

— С лекарства.

— От що страдаше?

Професорът почука ухото си с пръст и каза:

— Милорд, ако желаете да се уверите, доведете тутакси рицаря Марек и той ще повтори, каквото говоря сега: че спасих баща му от тежка водянка с билката арника, и туй се случи в Хампстед, малко градче недалече от Лондон, през есента на миналата година.

Оливър помълча. Втренчи се в професора.

Тишината бе нарушена от някакъв мъж, цял поръсен с бял прах, който се обади откъм вратата:

— Милорд.

Оливър се завъртя.

— Сега пък какво?

— Милорд, деликатесите.

— Деликатесите? Добре де… само, че бързичко.

— Веднага, милорд — поклони се човекът и щракна с пръсти. Дотичаха две момчета с поднос на раменете. — Милорд, първият деликатес… карантия.

Върху подноса имаше купчина бледорозови животински вътрешности, големи тестиси и пенис. Оливър обиколи от всички страни, оглеждайки внимателно.

— Глигански вътрешности, донесени от лова. Напълно убедително — кимна той и се обърна към професора. — Одобрявате ли работата на моята кухня?

— Одобрявам, милорд. Вашият деликатес е традиционен и в същото време умело приготвен. Тестисите са особено удачни.

— Благодаря, сър — поклони се готвачът. — Ако благоволите да се заинтересувате, те са от сливи и разтопена захар. А червата са от нанизани плодове, покрити със смес от яйца, пиво и мед.

— Добре, добре — каза Оливър. — Преди второто блюдо ли ще го сервираш?

— Точно тъй, лорд Оливър.

— Ами другият деликатес?

— Марципан, милорд, оцветен с шафран и глухарчета.

Готвачът се поклони, махна с ръка и две други момчета дотърчаха с нов поднос. Върху него имаше огромен макет на замъка Кастелгард, висок метър и половина, целия в бледожълто, точно като истинските каменни стени. Изработката бе точна до най-малки подробности, включително и малки знаменца върху захарните бойници.

— Елегантно! Браво! — възкликна Оливър и плесна с ръце, за миг зарадван като дете. — Твърде съм доволен. — Той се обърна към професора и посочи модела. — Знаете ли, че злодеят Арно връхлита към нашия замък и ще трябва да се отбранявам?

Джонстън кимна.

— Знам.

— Как ще ме посъветвате да разположа войската в Кастелгард?

— Милорд — каза Джонстън, — аз изобщо не бих отбранявал Кастелгард.

Оливър отиде до най-близката маса, взе бокал и си наля вино.

— О? Поради що говорите тъй?

— Колко войници ви трябваха, за да го отнемете от гасконците? — попита Джонстън.

— Петдесет или шейсет, не повече.

— Ето ви отговора.

— Ала ние не предприехме фронтална атака. Нападнахме потайно. Умело.

— А Протосингела не ще ли го стори?

— Може да се опита, ала ние ще го очакваме. Ще сме готови за нападението.

— Може би да. — Джонстън обърна гръб на Оливър. — А може би не.

— Значи наистина сте чародей…

— Не, милорд, не предричам бъдещето. Изобщо не притежавам подобни способности. Просто давам съвета си като човек. И ви казвам: Протосингела ще е не по-малко потаен от вас.

Оливър се навъси, помълча мрачно и отпи от бокала. После сякаш забеляза застиналия готвач и момчетата с подноса. Махна им с ръка да си вървят. Докато излизаха, той подвикна:

— Много внимавайте с този деликатес! Не желая да му се случи нищо, преди да го видят гостите. — След секунди отново бяха сами. Оливър се обърна към Джонстън и посочи гоблените. — Нито пък на този замък.

— Милорд — каза Джонстън, — не е потребно да отбранявате този замък, когато имате друг, далеч по-добър.

— А? За Ла Рок ли говорите? Но Ла Рок има слабо място. Тайният проход, който не мога да открия.

— А откъде знаете, че съществува?

— Трябва да съществува — отсече Оливър, — защото старият Лаон бе архитект на Ла Рок. Познато ли ви е това име? Не? Той беше предишният игумен на манастира. Лукав бе старият епископ и колчем подиреха помощта му за преустройство на градче, замък или църква, винаги оставяше по някоя тайна, известна единствено нему. Всеки замък имаше незнаен проход или незнайна слабост, която Лаон можеше да продаде на нападателя при необходимост. Старият Лаон зорко бдеше за интересите на Светата църква… а за своите още по-зорко.

— И все пак — заяви Джонстън, — щом никой не знае къде е проходът, той все едно че не съществува. По-важни грижи има, милорд. С колко войници разполагате тук в момента?

— Двеста и двайсет пехотинци, двеста и петдесет стрелци и двеста копиеносци.

— Арно има два пъти по толкова — каза Джонстън. — Може би повече.

— Тъй ли мислите?

— Воистина той не е нищо повече от жалък крадец, ала сега е прочут крадец, щом може да тръгне срещу Авиньон, да принуди светия отец да обядва с хората му, а после да поиска откуп десет хиляди ливри, за да остави града непокътнат.

— Не думайте! — възкликна уплашено лорд Оливър. — За това не бях чувал. Вярно, носят се слухове, че Арно възнамерява да тръгне срещу Авиньон, може би още идния месец. И всички очакват той да заплаши папата. Ала още не го е сторил. — Той се навъси. — Нали?

— Истината говорите, милорд — бързо отвърна професорът. — Исках да кажа, че дръзките му помисли привличат всеки ден нови войници. Той вече има отряд от хиляда меча. Може би две хиляди.

Оливър изсумтя презрително.

— Не се боя.

— Вярвам ви — каза Джонстън, — ала този замък има плитък ров; само един подвижен мост; само един сводест вход, една решетка и никакви капани за нападателите. Бойниците на изток са ниски. Няма къде да складирате храна и вода за повече от няколко дни. Гарнизоните са натъпкани в малките дворчета и хората ви не са маневрени.

— Казвам ви, съкровището ми е тук и аз ще остана при него.

— А моят съвет — възрази Джонстън — е да съберете, каквото можете и да се махнете. Ла Рок е построен върху канара, с отвесни скали от двете страни. Откъм третата има дълбок ров, две порти една след друга, две решетки, два моста. Дори ако нападателите преодолеят външната порта…

— Знам достойнствата на Ла Рок!

Джонстън млъкна.

— И не желая да слушам проклетите ви поучения!

— Както благоволите, лорд Оливър. — Джонстън помълча, после добави: — Ах.

— Ах ли? Ах?

— Милорд — каза Джонстън, — не мога да ви съветвам, ако ме оскърбявате.

— Оскърбявам ли? Никого не оскърбявам, магистре. Говоря открито, от все сърце.

— Колко души имате разположени в Ла Рок?

Оливър смутено пристъпи от крак на крак.

— Триста.

— Тъй. Значи съкровището ви е вече в Ла Рок.

Лорд Оливър присви очи. Не каза нищо. Обърна се, заобиколи Джонстън, присви очи. Накрая изръмжа:

— Притискате ме да се преместя, като подклаждате страховете ми.

— Не ви притискам.

— Искате да отида в Ла Рок, понеже знаете, че онзи замък има слабо място. Вие сте изчадие на Арно и подготвяте пътя за неговата атака.

— Милорд — каза Джонстън, — ако Ла Рок е тъй слаб, както твърдите, то защо пренесохте съкровището си там?

Оливър изсумтя недоволно.

— Умеете да хитрувате с думите.

— Милорд, собствените ви деяния подсказват кой замък е по-надежден.

— Много добре. Но, магистре, отида ли в Ла Рок, и вие идвате с мен. И ако някой открие тайния вход, преди да ми кажете за него, лично ще се погрижа да издъхнете по начин, пред който кончината на Едуард — той се изкиска — ще изглежда като същинско благодеяние.

 

 

Крис Хюз гледаше през прозореца.

На двайсет метра под него дворът тънеше в сянка. Мъже и жени в празнична премяна вървяха бавно към осветените прозорци на голямата зала. Оттам долиташе тиха музика. Празничната сцена го караше да се чувства още по-унил и самотен. Тримата щяха да бъдат убити… и с нищо не можеха да предотвратят тази участ.

Бяха заключени в малка стаичка високо в централната кула на замъка, с изглед към крепостната стена и градчето зад нея. Женска стая с чекрък и олтар от едната страна — дежурни признаци на благочестие, засенчени от огромното легло с червено плюшено покривало. Масивната дъбова врата имаше нова ключалка. Сър Гай лично я заключи, след като остави един войник да седи вътре до вратата, а още двама да пазят отвън.

Този път не искаше да рискува.

Марек седеше на леглото и гледаше унесено, потънал в мисли. Или може би се ослушваше; бе прилепил длан към ухото си. Кейт неспокойно сновеше между прозорците, проверявайки гледката през всеки от тях. На най-отдалечения тя се приведе навън, погледна надолу, после отиде до прозореца, край който стоеше Крис, и пак се подаде.

— Гледката си е все същата — каза Крис. Нейното суетене го дразнеше.

После видя, че тя протяга ръка навън, за да опипа хоросана и камъните по стената край прозореца.

Изгледа я въпросително.

— Може би — кимна тя. — Може би.

Крис се пресегна и докосна стената. Зидарията бе почти съвсем гладка, стената — отвесна и леко извита. Слизаше право надолу към двора.

— Шегуваш ли се? — рече той.

— Не. Не се шегувам.

Той отново надникна. Освен придворните долу имаше още много хора. Неколцина оръженосци разговаряха със смях, докато чистеха доспехите и се грижеха за конете на рицарите. Отдясно група войници обикаляше по крепостната стена. Всеки би могъл да се обърне и да погледне нагоре, ако движенията й привлечаха внимание.

— Ще те видят.

— От този прозорец — да. Не и от другия. Единственият ни проблем е той. — Кейт кимна към пазача до вратата. — Можеш ли да помогнеш с нещо?

— Аз имам грижата — обади се Марек от леглото.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — подвикна ядосано Крис. — Мислиш ли, че не мога сам да се справя?

— Да, така мисля.

— Е, на мен пък ми писна от твоето високомерие.

Крис бе побеснял; обърна се, зашари с поглед, грабна малката табуретка край чекръка и тръгна срещу Марек.

Пазачът видя това, възкликна „Non“ и бързо пристъпи към Крис. Изобщо не забеляза как Марек замахна изотзад с металния свещник.

В следващия миг войникът рухна, Марек подхвана тялото му и тихичко го отпусна на пода. От главата на пазача шуртеше кръв върху персийския килим.

— Мъртъв ли е? — попита Крис, гледайки втрещено Марек.

— На кой му пука? — отвърна Марек. — Само продължавай да говориш спокойно, за да чуват отвън гласовете ни.

Те се озърнаха, но Кейт вече бе излязла през прозореца.

Това е най-обикновено самостоятелно катерене без въже, каза си тя, прилепнала за стената на двайсет метра над двора.

Вятърът я блъскаше, дърпаше дрехите й. Тя се вкопчваше в едва забележимите издатини по хоросана с връхчетата на пръстите. Понякога хоросанът се ронеше и трябваше да го разчиства, после да опитва отново. Но тук-там намираше вдлъбнатини, където да вмъкне пръсти.

Беше се катерила и на по-трудни места. Редица сгради в Йейл бяха по-неудобни…, макар че там винаги имаше талк за ръцете, свестни обувки и въже. Тук нямаше на какво да разчита.

Не е далече.

Беше се измъкнала през западния прозорец, защото се намираше зад стражата, защото гледаше към градчето, тъй че имаше по-малка вероятност да я забележат отдолу… и защото го делеше най-малко разстояние от следващия прозорец, който беше в края на коридора пред стаята.

Не е далече, повтори си тя. Най-много три метра. Спокойно. Не бързай. Просто протегни ръка, намери опора… сега другата ръка…

Наближавам, помисли тя.

Наближавам.

После докосна каменния перваз. За пръв път можеше да се вкопчи в нещо стабилно. Придърпа се с една ръка, после предпазливо надникна към коридора.

Нямаше пазачи.

Коридорът бе пуст.

Използвайки вече и двете ръце, Кейт се изтегли нагоре, легна върху перваза и се преметна на пода. Сега стоеше в коридора пред заключената врата.

— Успях — тихо изрече тя.

— Пазачи? — запита оттатък Марек.

— Не. Но и ключ няма.

Тя огледа вратата. Беше дебела и яка.

— Панти? — обади се Марек.

— Да. От външната страна.

Пантите бяха от масивно ковано желязо. Кейт знаеше защо пита Марек.

— Виждам щифтовете — каза тя. Ако успееше да ги извади от пантите, вратата лесно щеше да се изкърти. — Но ще ми трябва чук или нещо подобно. Тук няма какво да използвам.

— Намери нещо — каза тихо Марек.

Тя изтича по коридора.

 

 

— Дьо Кер — каза лорд Оливър, когато белязаният рицар влезе в залата, — магистърът ни съветва да се преместим в Ла Рок.

Дьо Кер кимна сдържано.

— Рискът ще е сериозен, сир.

— А рискът да останем тук? — попита Оливър.

— Ако магистърът дава този съвет честно и искрено, без задни мисли, то защо чираците му прикриха своята самоличност, когато за пръв път пристигнаха в замъка ви? Подобна потайност не е знак за почтеност, милорд. Бих желал да получите от тях задоволителен отговор, преди да повярвам на този нов магистър и неговите съвети.

— Нека тогаз получим отговор — каза Оливър. — Доведи чираците незабавно и ще ги питам за всичко, що желаеш да чуеш.

— Милорд — поклони се дьо Кер и напусна залата.

 

 

Кейт слезе от последното стъпало и се вмъкна в навалицата на двора. Мислеше си, че би могла да използва дърводелски инструмент, ковашки чук или пък някое от пособията за подковаване на конете. Видя отляво конярите и лекичко тръгна натам. Сред възбудената тълпа никой не й обръщаше внимание. Без затруднение се промъкна към източната стена и тъкмо обмисляше как да отвлече вниманието на конярите, когато пред себе си видя един рицар, който я гледаше втренчено, застинал на място.

Робърт дьо Кер.

За момент погледите им се срещнаха, после тя му обърна гръб и побягна. Зад себе си чу крясъците му за помощ и ответните викове на войниците. Отчаяно си пробиваше път през тълпата, която изведнъж се бе превърнала в препятствие. Хората посягаха към нея, хващаха я за дрехите. Чувстваше се като в кошмар. За да избяга, тя се вмъкна през най-близката врата и я затръшна.

Озова се в кухнята.

Помещението бе ужасно горещо и още по-оживено от двора. Грамадни железни казани вряха над пламъците в огромното огнище. Малко момченце въртеше на шиш десетина петли. Кейт спря, неуверена как да постъпи, но в това време Дьо Кер нахълта през вратата зад нея, изръмжа „Ти!“ и вдигна меча.

Тя отскочи, залитна между масите, отрупани с продукти и готови ястия. Мечът се стовари с трясък и наоколо литнаха чинии. Кейт се дръпна, приклекна под масите. Готвачите закрещяха. Тя зърна грамаден макет на замъка, направен от нещо сладко, и се отправи натам. Дьо Кер я гонеше по петите.

Готвачите от цялата кухня крещяха в хор: „Non, сър Робърт!“ Някои бяха толкова слисани, че се втурнаха да го спрат.

Дьо Кер замахна отново. Тя приклекна и мечът посече бойниците на замъка, вдигайки облак бял прах. Готвачите нададоха колективен болезнен вой и нападнаха Дьо Кер от всички страни с викове, че това е любимият сладкиш на сър Оливър, че лично той го е одобрил и сър Робърт не бива да го съсипва.

В суматохата Кейт отново изскочи навън, под следобедното слънце.

Отдясно видя извитата стена на параклис. Изглежда, в момента го ремонтираха; до стената бе подпряна стълба, а горе имаше скеле и неколцина майстори поправяха покрива.

Кейт искаше да избяга от тълпата и войниците. Знаеше, че от едната страна има тесен проход между параклиса и външната стена на крепостната кула. Докато тичаше натам, тя чу зад себе си Дьо Кер да крещи на войниците; беше излязъл от кухнята. Кейт бягаше с всичка сила, опитвайки да спечели преднина. Зави зад ъгъла на параклиса. Като се озърна, видя други войници да бягат в обратна посока с намерението да я причакат от другия край.

Сър Робърт изрева пак на войниците, зави зад ъгъла подир нея… и застина на място. Войниците спряха до него и тревожно зашушукаха.

Виждаха пред себе си проход между замъка и параклиса, широк малко повече от метър. От другия край насреща им се задаваха още войници.

Жената бе изчезнала.

Три метра по-горе Кейт висеше върху стената на параклиса, прикрита зад декоративните ръбове на един сводест прозорец, гъсто обрасли с бръшлян. Но дори и така, ако някой вдигнеше глава, щеше да я забележи. Но проходът бе сумрачен и никой не погледна нагоре. Тя чу как Дьо Кер изрева гневно:

— Вървете при другите чираци и ги съсечете веднага!

Войниците се поколебаха.

— Но, сър Робърт, те са с магистъра на лорд Оливър.

— И лорд Оливър лично го нареди. Убийте ги всички!

Войниците хукнаха към замъка.

Дьо Кер изруга. Разговаряше с един останал войник, но двамата шепнеха, а слушалката пращеше и Кейт не чуваше превода. Всъщност дори се изненадваше, че изобщо ги чува.

Как бе възможно това? От такова разстояние не би трябвало да чува нищо. И все пак гласът на дьо Кер долиташе ясно, сякаш засилен от нещо. Може би акустиката на прохода…

Като погледна надолу, тя видя, че няколко войници не са си тръгнали. Просто се мотаеха насам-натам. Значи не можеше да слезе. Реши да се изкатери на покрива и да изчака, докато суматохата стихне. Слънцето все още огряваше покрива на параклиса — простичък островръх керемиден покрив с неголеми празнини на мястото на поправките. Наклонът бе стръмен; тя се вкопчи във водостока и изрече:

— Андре.

Пращене. Стори й се, че чу гласа на Марек, но имаше силни смущения.

— Андре, идват да ви убият.

Никакъв отговор, само пращене.

— Андре.

Мълчание.

Може би стените наоколо заглушаваха предаването; от върха на покрива вероятно имаше по-добри шансове. Тя започна да се катери по стръмното, заобикаляйки отворите. До всеки от тях майсторите бяха поставили малка платформа с корито хоросан и купчина керемиди. Птиче чуруликане я накара да спре за момент. Видя, че на тия места покривът наистина е пробит и…

Стържещ звук я накара да се обърне. Един войник се задаваше през върха на покрива. Той спря, изгледа я отвисоко.

После втори войник.

Ето значи защо шепнеше Дьо Кер — все пак я бе видял на стената и бе пратил войниците да се изкатерят по стълбата от другия край.

Тя погледна надолу и видя войниците в прохода под себе си. Сега всички бяха вирнали глави.

Първият войник преметна крак през върха на покрива и започна да слиза към нея.

Оставаше й само едно. Дупката беше широка около шейсет на шейсет сантиметра. През нея се виждаха гредите на покрива и три метра по-долу — каменните арки на свода на параклиса. Над тях минаваше тясно дървено мостче.

Кейт пролази през отвора и скочи долу. Усети стипчивия мирис на прах и птичи изпражнения. Навсякъде имаше гнезда по равните мостчета, из ъглите и по гредите. Тя се присви, когато няколко врабчета прелетяха с цвърчене край главата й. Изведнъж я обгърна буен вихър от крещящи птици и отскубнати пера. Гнездяха тук със стотици и тя ги бе подплашила. За миг не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да стои неподвижно, закрила лицето си с длани. Крясъците поотслабнаха.

Когато погледна отново, из въздуха летяха само няколко птици. А двамата войници се спускаха през отвора в покрива.

Тя бързо тръгна по мостчето към вратата отсреща, която навярно извеждаше в църквата. Тъкмо наближаваше, когато вратата се отвори и на прага изникна още един войник.

Сама срещу трима.

Тя отстъпи назад по мостчето, което минаваше над извивките на сводовете. Но другите двама войници се задаваха към нея. Бяха измъкнали кинжалите си. Кейт не се залъгваше за намеренията им.

Отстъпи назад.

Спомняше си как бе висяла под този свод, разглеждайки множеството пукнатини и поправките, извършвани век след век. Сега стоеше над същата структура. Мостчето несъмнено подсказваше, че извитите арки са слаби. Колко слаби? Щяха ли да издържат тежестта й? Мъжете безмилостно се приближаваха.

Плахо, неуверено тя стъпи върху един от куполите. Отпусна се с цяла тежест.

Зидарията издържа.

Войниците продължаваха да вървят към нея, но бавно. Птиците изведнъж се разхвърчаха отново като цвърчащ облак. Войниците закриха лицата си. Врабчетата прелитаха толкова близо, че я блъскаха с крила по лицето. Тя отстъпи още назад, усещайки как под нозете й хрущи дебелият слой засъхнали птичи изпражнения.

Сега стоеше сред поредица от куполи и ями с по-дебели каменни ребра там, където арките се срещаха в центъра. Тръгна към ребрата, защото знаеше, че структурно са по-здрави. Стъпвайки по тях, тя се отправи към другия край на параклиса, където виждаше малка вратичка. През нея вероятно щеше да излезе в църквата, може би зад олтара.

Един от войниците изтича по мостчето, после слезе върху извития купол на арка. Пристъпи да прегради пътя й. Държеше ножа изпънат пред себе си.

Тя приклекна, изпробва измамно движение, но войникът стоеше неподвижно. Втори изтича да застане до него. Третият беше зад нея. Той също стъпи върху купола.

Тя отстъпи надясно, но двамата тръгнаха право към нея. Третият наближаваше отзад.

Двамата бяха само на няколко метра от Кейт, когато мощен пукот отекна като изстрел, и като погледна надолу, тя видя в хоросана между камъните да зейва назъбена пукнатина. Войниците трескаво заотстъпваха, но пукнатината вече се разширяваше, плъзвайки наоколо разклонения. Тънки черни линии прелетяха между краката им; те ги гледаха с ужас. После камъните под тях пропаднаха и те изчезнаха в бездната с диви писъци.

Кейт извърна очи към третия, който се препъна и падна, бягайки към мостчето. Строполи се с пращене и Кейт видя уплахата по лицето му, докато камъните поддаваха бавно, един по един. Сетне и той изчезна с протяжен вой.

Изведнъж остана сама.

Стоеше върху свода, а птиците крещяха наоколо. Вцепенена от страх, тя не помръдваше, само се мъчеше да успокои дишането си. Но иначе нищо й нямаше.

Беше жива.

Всичко беше наред.

Чу самотно изпукване.

После нищо. Кейт чакаше.

Нов пукот. Този път го усети точно под краката си. Камъните се движеха. Погледна надолу и видя, че хоросанът се цепи в няколко посоки, все по-надалече от нея. Бързо пристъпи наляво, към стабилността на ребрата, но вече бе късно.

Един камък рухна и кракът й пропадна в дупката. Тя затъна до кръста, сетне се просна по корем, с разперени ръце, за да разпредели тежестта. Няколко секунди лежа задъхана. Казвах му, че строежът е калпав, мина й през главата.

Чакаше и се мъчеше да съобрази как да се измъкне от този капан. Внимателно извъртя тяло…

Прас.

Право пред нея хоросанът се разцепи и няколко камъка полетяха надолу. После усети как поддават и други под нея; в един миг на ужасна увереност тя разбра, че също ще падне.

 

 

В червената плюшена стая в кулата Крис се питаше какво точно е чул. Стори му се, че Кейт каза: „Идват да ви убият.“ После още нещо, което не разбра, и смущенията се засилиха.

Марек бе отворил дървения скрин до олтара и трескаво ровеше из него.

— Ела, помогни ми.

— Какво? — сепна се Крис.

— Оливър държи любовницата си в тази стая — каза Марек. — Бас държа, че тук някъде има оръжие.

Крис пристъпи към втория скрин до леглото и дръпна капака. Вътре бе пълно с чаршафи, рокли, копринени нощници. Разхвърля ги нагоре и те запърхаха около него.

Не намери оръжие.

Нищо.

Погледна към Марек. Той стоеше сред купчина дрехи и клатеше глава.

Нямаше оръжие.

Крис чу как по коридора тичешком се задават войници. Иззад вратата долетя метален звън — изтегляха мечовете от ножниците.