Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Издание:

Превод: Любомир Николов

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000

ISBN 954-758-001-9

 

Alfred A. Knopf, New York, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция от thefly

31:15:58

Малкият поток лъкатушеше сред треви, мъх и диви цветя. Крис коленичи и натопи лице във водата. След миг вдигна глава и се разкашля. Озърна се към Марек, който стоеше до него и гледаше настрани.

— Писна ми — каза Крис. — Писна ми.

— Не се и съмнявам.

— Можеха да ме убият. И на това му викат спорт? Знаеш ли какво е? Рокерски дивотии, само че на коне. Тия хора са ненормални.

Той отново натопи лице във водата.

— Крис.

— Мразя да повръщам. Ужасно мразя.

— Крис.

— Какво? Сега пък какво? Да не речеш, че ще ми ръждяса бронята? Пет пари не давам, Андре.

— Не — отвърна Марек. — Исках само да ти кажа, че филцовата дреха отдолу ще набъбне и трудно ще свалиш доспехите.

— Тъй ли? Е, не ми пука. Ония пажове ще дойдат да ги свалят. — Крис седна на мекия мъх и се закашля. — Божичко, не мога да се отърва от проклетата миризма. Трябва ми баня или нещо такова.

Марек мълчаливо седна до него. Изчакваше го да си излее яда. Докато Крис говореше, ръцете му трепереха. Нека се наприказва, помисли Марек.

На полето под тях тренираха стрелци в кафяво-сиви униформи. Без да обръщат внимание на вълненията около турнира, те търпеливо стреляха по мишените, отдръпваха се и пак стреляха. Точно както твърдяха старинните текстове: английските стрелци бяха извънредно дисциплинирани и тренираха всеки ден.

— Тия хора са новата военна мощ — уточни Марек. — Сега те решават успеха на битките. Погледни ги.

Крис се подпря на лакът.

— Шегуваш се — отвърна той.

Стрелците вече бяха на цели двеста метра от кръглите си мишени — колкото две футболни полета. Отдалече изглеждаха съвсем дребни, но самоуверено изпъваха лъковете си към небето.

— Ама те наистина ли?

Небето почерня от свистящи стрели. Всички улучиха мишените или се забиха наблизо в тревата.

— Без майтап — каза Крис.

Почти незабавно из въздуха се понесе нов рояк. После още един, и още един. Марек броеше. Три секунди между изстрелите. Значи е вярно, помисли си той. Английските стрелци са можели да пуснат по двайсет стрели за минута. Мишените вече бяха заприличали на таралежи.

— Рицарската кавалерия не може да устои на подобна атака — каза Марек. — Тя убива и ездачите, и конете. Затова английските рицари се бият пеш. Французите все още атакуват в традиционния стил… и падат мъртви още преди да стигнат до англичаните. Четири хиляди рицари са убити при Креси, а при Поатие още повече. Огромен брой за тази епоха.

— Защо французите не сменят тактиката? Не виждат ли какво става?

— Виждат, но това би означавало край за един цялостен начин на живот… всъщност за цялата им култура — каза Марек. Рицарите са все благородници; техният начин на живот е твърде разточителен за простолюдието. Рицарят трябва сам да си купи бронята и поне три бойни коня, да поддържа свита от пажове и помощници. И досега тия благородни рицари са били решаващ фактор във военното дело. Но това вече е минало. — Той посочи към полето. — Тези хора са от простолюдието. Побеждават с координация и дисциплина. Няма лична доблест. Плащат им и те си вършат работата. Но те са бъдещето на войната — платени, дисциплинирани, безименни войници. С рицарите е свършено.

— Освен за турнири — кисело подхвърли Крис.

— В общи линии. А дори и там… всичките тия доспехи и ризниците под тях са заради стрелите. Стрелите с лекота пронизват незащитен човек и пробиват ризница. Затова на рицарите им трябва броня. На конете също. Но при такъв залп… — Марек посочи свистящия дъжд от стрели и сви рамене. — Няма спасение.

Крис се озърна към турнира. После каза:

— Крайно време беше.

Марек се завъртя и видя да се задават петима пажове, придружени от двама войници с червено-черни наметки.

— Най-сетне ще се отърва от тия проклети железа. — Когато групата наближи, Крис и Марек станаха на крака.

Единият войник каза:

— Вие нарушихте правилата на турнира, оскърбихте доблестния рицар Гай дьо Малегант и гостоприемството на лорд Оливър. Арестувани сте и ще дойдете с нас.

— Чакай малко — възрази Крис. — Ние ли сме го оскърбили?

Войникът жестоко го зашлеви и го блъсна напред. Марек тръгна след него. Обкръжени от стражата, двамата се отправиха към замъка.

 

 

Кейт все още бе на турнира и се озърташе да види Крис и Андре. Отначало й хрумна да надникне в шатрите край полето, но там имаше само мъже — рицари, оръженосци и пажове, затова се отказа. Този свят беше различен, насилието се носеше из въздуха и тя непрестанно усещаше надвисналата заплаха. Почти всички тук бяха млади; рицарите, които препускаха из полето, нямаха и трийсет години, а оръженосците им бяха голобради хлапета. Простичките й дрехи издаваха недвусмислено, че не е от кръга на благородниците. Имаше чувството, че ако я отвлекат и изнасилят, никой няма да обърне внимание.

Макар да бе пладне, тя откри, че се държи както в Ню Хейвън нощем. Гледаше да не е сама, да се движи сред хората; заобикаляше отдалече групичките мъже.

Мина зад публиката, слушайки как тълпата приветства следващата двойка рицари. Надникна между шатрите отляво. Марек и Крис не се виждаха никъде. И все пак бяха напуснали полето само преди минути. Дали не бяха в някоя шатра? От един час насам не бе чувала нищо в слушалката си; предполагаше, че е, защото Марек и Крис носеха шлемове, които спираха радиовълните. Но вече трябваше да са ги свалили.

Изведнъж ги видя малко по-надолу по склона, седнали край лъкатушно поточе.

Тя тръгна нататък. От горещото слънце главата я сърбеше под перуката. Зачуди се дали няма начин да се отърве от нея и да носи шапка. Или пък да си отреже косата още по-късо и да мине за млад мъж.

Реши, че сигурно би било интересно да стане мъж за известно време.

Тъкмо мислеше откъде да намери ножици, когато забеляза войниците да се приближават към Марек. Тя забави крачка. Все още не чуваше нищо в слушалката, макар че беше толкова близо.

Изключена ли беше? Тя почука с пръст по ухото си.

Веднага чу гласа на Крис:

— Ние ли сме го оскърбили?

После се раздаде някакъв глух шум. Кейт видя как войниците поведоха Крис и Марек към замъка.

Тя изчака малко и ги последва.

 

 

Кастелгард пустееше. Магазинчетата и работилниците бяха заключени, улиците — безлюдни и тихи. Всички бяха на турнира, което правеше още по-трудна задачата й да следи Марек, Крис и войниците. Наложи се да изостане и да изчаква, докато напуснат някоя улица, за да излезе на нея и тичешком да се втурне към следващия ъгъл.

Знаеше, че се държи подозрително. Но нямаше кой да види. На един висок прозорец зърна някаква старица да се припича със затворени очи. Но тя изобщо не погледна надолу. Може би спеше.

Стигна до откритото пространство пред замъка. Тук също нямаше жива душа. Рицарите на буйни коне, тренировъчните схватки, пърхащите знамена — всичко бе изчезнало. Войниците прекосиха подвижния мост. Докато тръгваше подир тях, Кейт чу рева на тълпата откъм полето отвъд стените. Стражите се обърнаха и подвикнаха на войниците горе да им кажат какво става. Часовите на бойниците виждаха полето; те отговориха на висок глас. Краткият разговор бе придружен с множество ругатни; изглежда, всички залагаха на резултата.

Сред цялата тази възбуда тя влезе незабелязано в замъка.

 

 

Спря на малкия преден двор. Видя няколко коня, вързани за един стълб и оставени без надзор. Но на двора имаше войници; всички бяха горе върху стената да гледат турнира.

Кейт се озърна за Марек и Крис, но не ги видя. Без ясна идея какво да прави, тя мина през вратата към голямата зала. Откъм спиралното стълбище отляво долетяха кънтящи стъпки.

Кейт започна да обикаля нагоре по стъпалата, но звуците заглъхнаха.

Сигурно бяха слезли надолу.

Тя бързо се върна назад. Спиралното стълбище слизаше до нисък каменен тунел, влажен и плесенясал, с килии от едната страна. Вратите бяха отворени; вътре нямаше никой. Нейде напред, зад ъгъла, се раздадоха кънтящи гласове и метално дрънчене.

Тя предпазливо пристъпи натам. Помисли си, че навярно е под голямата зала. Мислено се помъчи да възстанови спомените за подредбата на разрушения замък, който бе изследвала тъй внимателно преди няколко седмици. Но изобщо не помнеше да е виждала този тунел. Навярно бе рухнал още преди векове.

Отново метален звън и гръмогласен смях.

После стъпки.

Трябваха й една-две секунди, за да осъзнае, че идват към нея.

 

 

Марек падна по гръб върху наръч прогизнала слама — прогнила, лепкава и зловонна. Крис се търкулна до него. Бяха в края на коридор с килии от двете страни. През решетките Марек видя пазачите да се отдалечават със смях. Единият подхвърли:

— Хей, Паоло, накъде си се запътил? Стой тук да ги пазиш.

— Защо? Никъде няма да идат. Искам да видя турнира.

— Ти си на смяна. Оливър ги иска под стража.

Последваха протести и ругатни. Нов смях и заглъхващи стъпки. После един широкоплещест пазач се върна, огледа ги през решетките и изруга. Не беше доволен; заради тях изпускаше забавлението. Той плю на пода на килията, после се отдалечи и седна на ниска дървена табуретка. Ъгълът го закриваше, но Марек виждаше сянката му на отсрещната стена.

Изглежда, си чоплеше зъбите.

Марек пристъпи до решетките и се помъчи да надникне в останалите килии. Отдясно не различи нищо, но право отпред зърна някакъв силует, седнал в тъмното до стената.

Когато очите му привикнаха с полумрака, той разбра, че това е професорът.