Майкъл Крайтън
Фатален срок (63)

00:01:44

Нямаше как да минат през последната порта — тежката желязна решетка бе спусната, а мостът вдигнат. Петимата пазачи лежаха наоколо мъртви или в безсъзнание и Марек повдигна решетката, колкото да се проврат отдолу. Но подвижният мост си оставаше прилепен до стената.

— Как ще го отворим? — попита Крис.

Марек погледна веригите, водещи към надстройката.

— Там, горе — посочи той. На втория етаж имаше механизъм за вдигането и свалянето на моста. — Вие стойте тук. Аз ще се справя.

— И после ела веднага — каза Кейт.

— Не бой се. Ще дойда.

Марек изкуца нагоре по спиралното стълбище и стигна до каменна стаичка, запълнена почти изцяло от грамадна желязна лебедка. Разтреперан от страх старец стискаше железен лост, пъхнат между брънките на веригата. Марек блъсна стареца настрани и издърпа лоста. Веригата затрака. Мостът започна да слиза. Марек го гледаше. После погледна брояча и с изненада видя, че показва 00:01:19.

— Андре! — раздаде се в слушалката гласът на Крис. — Идвай!

— Тръгвам.

Марек се завъртя. В този момент чу тропот и разбра, че на покрива на надстройката е имало войници, които идват да разберат кой сваля моста. Ако напуснеше стаичката сега, те незабавно щяха да спрат механизма.

Марек знаеше какво означава това. Трябваше да остане.

 

 

Долу Крис гледаше как мостът се спуска сред тракане на вериги. През отвора зърна черно небе и звезди.

— Идвай, Андре! — възкликна той.

— Тук има войници.

— И какво от това?

— Трябва да пазя веригата.

— Как така? — трепна Крис.

Марек не отговори. Крис чу пъхтене и болезнен вик. Марек се сражаваше горе. Отново погледна слизащия мост. Озърна се към професора. Но лицето на Джонстън беше безизразно.

Застанал до стълбището за покрива, Марек вдигна меча. Уби първия войник на влизане. Уби и втория. Изритваше настрани труповете още докато падаха, за да не пречат. Останалите войници спряха объркани и той ги чу да си шушукат тревожно.

Веригата продължаваше да трака. Мостът се спускаше.

— Андре! Идвай!

Андре погледна брояча. Той показваше 00:01:04. Само една минута. През прозореца видя, че другите не са изчакали мостът да слезе докрай; те изтичаха по наклона и скочиха в ливадата пред замъка. Сега едва ги различаваше в тъмното.

— Андре! — Пак беше Крис. — Андре!

Още един войник се зададе по стъпалата. Марек замахна с меча и острието издрънча по лебедката сред облак искри. Войникът изкрещя и отскочи назад, разблъсквайки останалите.

— Андре, тичай! — обади се Крис. — Имаш време.

Марек знаеше, че е така. Можеше да успее. Ако тръгнеше сега, войниците нямаше да успеят да вдигнат моста, преди да пробяга по него и да скочи при другите. Знаеше, че те го чакат отвън. Неговите приятели. Чакат го да се върне.

Докато се обръщаше към стълбището, погледът му падна върху стареца, който още се свиваше в ъгъла. Запита се какво ли е да прекараш целия си живот в този свят. Да живееш и да обичаш във вечно напрежение сред епидемии, глад, смърт и жестокости. Да бъдеш жив в този свят.

— Андре! Андре, идваш ли?

— Няма време — каза Марек.

— Андре!

Той погледна към равнината и видя поредица от блясъци. Бяха повикали машините. Готвеха се да тръгват.

 

 

Машините бяха тук. Всички стояха върху платформите си. От основите им по тъмната трева се стелеше студена пара.

— Андре, идвай — каза Кейт.

Кратко мълчание. После Марек отвърна:

— Няма да дойда. Оставам тук.

— Андре, ти си се побъркал.

— Напротив.

— Сериозно ли говориш?

Кейт се озърна към професора. Той бавно кимна.

— Желаеше го през целия си живот.

Крис пъхна керамичния маркер в процепа до краката си.

Марек гледаше през прозореца на надстройката.

— Хей, Андре — обади се Крис.

— Довиждане, Крис.

— Да се пазиш.

— Андре! — това беше Кейт. — Просто не знам какво да кажа.

— Сбогом, Кейт.

После чу гласа на професора:

— Сбогом, Андре.

— Сбогом — каза Марек.

В слушалката прозвуча запис:

— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!

Видя в равнината ярък синкав проблясък. После още един и още един, все по-слаби и по-слаби, докато напълно изчезнаха.

 

 

Донигър крачеше напред-назад по затъмнената сцена. Тримата директори на компании седяха безмълвно в сепаретата и го гледаха.

— Рано или късно — каза той — прикритата измама на забавлението — постоянното, непрекъснато забавление — ще тласне хората към търсене на автентичност. Автентичност ще бъде девизът на двайсет и първи век. А кое е автентично? Всичко, което не е под контрола на корпорациите. Всичко, което не е измислено и сътворено, за да носи печалба. Всичко, което съществува само за себе си и има своя собствена форма. А кое е най-автентично? Миналото. Миналото е свят, съществувал преди Дисни, Мърдок, „Бритиш Телеком“, „Нисан“, „Сони“, Ай Би Ем и всички останали сили, сътворяващи днешния ден. Имало го е преди тях. Миналото се е възвисило и рухнало без тяхна намеса и обработка. Миналото е истинско. Автентично. И това ще го направи невероятно примамливо. Защото миналото е единствената алтернатива на корпоративното настояще. Какво ще направят хората? Те вече го правят. Днес в пътуванията най-бързо се разраства секторът на образователния туризъм. Това са хора, които желаят да посетят не други места, а друго време. Хора, които искат да се потопят в обстановката на средновековните градове-крепости и огромните будистки храмове, на древните индиански селища и египетските некрополиси. Хора, които искат да прекрачат в света на миналото. В изчезналия свят. И те не желаят той да е фалшификат. Не го искат разхубавен и чистичък. Искат да е автентичен. Кой ще им гарантира тази автентичност? Кой ще стане символ на миналото? Ай Ти Си. След малко ще ви покажа нашите проекти за туристически центрове по цял свят. Ще наблегна върху този във Франция, но има и много други. При всички случаи ще преотстъпим самия обект на местното правителство. Но притежаваме околната територия, което означава, че ще притежаваме хотелите, ресторантите и магазините, цялата туристическа инфраструктура. Да не говорим за книгите, филмите, пътеводителите, екскурзоводите, костюмите, играчките и тъй нататък. За влизане в обекта туристите ще плащат по десетина долара. Но ще похарчат петстотин за разноски извън него. И това ще е под наш контрол. — Донигър се усмихна. — Естествено, за да сме сигурни, че всичко се върши умело и с вкус.

На екрана зад него се появи диаграма.

— Според нас всеки обект ще носи над два милиарда долара на година заедно със сувенирите и продажбите. Преценяваме, че през второто десетилетие на новия век общата годишна печалба на компанията ще надхвърли сто милиарда. Ето ви причина да се присъедините към нас. Другата причина обаче е по-важна. Под маската на туризма ние всъщност изграждаме един нов интелектуален монопол. Такива монополи съществуват например в компютърната област. Но не и в историята. А историята е най-могъщият интелектуален лост на обществото. Нека бъдем наясно. Историята не е безпристрастен запис на мъртви събития. Нито пък детска площадка, където кабинетни учени да си играят на скучни спорове. Целта на историята е да обясни настоящето — да ни каже защо околният свят е точно такъв. Историята ни казва кое е важно в нашия свят и как се е появило. Тя ни казва защо да ценим едно или друго. И ни казва кое да захвърлим или пренебрегнем. Това е истинска власт — дълбоко вкоренена власт. Властта да оформим цяло едно общество. Бъдещето принадлежи на миналото — на онзи, който контролира миналото. До днес подобен контрол бе невъзможен. Сега е реалност. Ние от Ай Ти Си искаме да помогнем на своите клиенти да дооформят света, в които живеем, работим и консумираме заедно. И вярвам, че за това ще получим вашата пълна и всеотдайна подкрепа.

Нямаше аплодисменти, само мълчание и слисани погледи. Така ставаше винаги. Трябваше им време, за да осъзнаят какво са чули.

— Благодаря за вниманието — каза Донигър и с широка крачка напусна сцената.

 

 

— Дано да е важно — обади се Донигър. — Мразя да прекъсвам делови срещи.

— Много е важно — уточни Гордън.

Двамата вървяха по коридора към транзитната зала.

— Върнаха ли се?

— Да. Монтирахме щитовете и трима от групата се завърнаха.

— Кога?

— Преди около петнайсет минути.

— И?

— Много са преживели. Единият е ранен доста зле и трябва да го откараме в болница. Другите двама са добре.

— Е? Какъв е проблемът?

Минаха през една врата.

— Те искат да знаят защо не сме им обяснили плановете на Ай Ти Си — каза Гордън.

— Защото не е тяхна работа — тросна се Донигър.

— Те рискуваха живота си…

— Сами го поискаха.

— Но те…

— О, майната им — ядоса се Донигър. — Каква е тая внезапна загриженост? На кого му пука? Та те са някакви си историци така или иначе, всички ще останат без работа, освен, ако аз ги наема.

Гордън не отговори. Гледаше нещо през рамото му. Донигър бавно се завъртя.

Джонстън стоеше зад него; и момичето, което сега бе със съвсем къса прическа; и единият от мъжете. Бяха мръсни, дрипави и опръскани с кръв. Екранът до тях показваше аудиторията. Сцената беше пуста, гостите напускаха залата. Но тия трима навярно бяха чули речта или поне част от нея.

— Е — усмихна се изведнъж Донигър, — много се радвам, че успяхте.

— Ние също — отвърна Джонстън. Но не се усмихна. Всички мълчаха. Само го гледаха.

— О, майната ви! — Донигър се обърна към Гордън. — Защо ме доведе тук? Защото историците се тревожат? Това е бъдещето, независимо дали им харесва, или не. Нямам време за тъпотии. Трябва да управлявам цяла компания.

Но Гордън държеше в ръката си малко газово флаконче.

— Обсъдихме положението, Боб — каза той. — Смятаме, че занапред някой по-сдържан човек трябва да управлява компанията.

Раздаде се съскане. Донигър усети остър мирис, напомнящ миризмата на етер.

Събуди се от мощно бръмчене и остър писък като скърцане на раздран метал. Беше в машината. Видя как всички го гледат иззад щитовете. Знаеше, че не бива да слиза, след като процесът е започнал.

— Няма да стане — изрече високо той. Заслепи го виолетова светлина. Блясъците се редуваха един след друг. Видя как стените на залата стремително се извисяват около него… после пропадна към кипналата нагоре пяна… сетне в ушите му отекна последният писък и той затвори очи в очакване на сблъсъка.

Мрак.

Чу птичи песни и отвори очи. Най-напред погледна небето. Ясна синева. Значи не беше Везувий. Стоеше сред девствена гора с огромни дървета. Значи не беше Токио. Птиците чуруликаха весело, слънцето приличаше. Значи не беше Тунгуска. По дяволите, къде се намираше?

Машината стоеше леко наклонена; гората се спускаше полегато наляво. Той зърна светлина между дървесните стволове. Слезе от машината и тръгна надолу. Някъде в далечината кънтяха бавните удари на самотен барабан.

Стигна до пролука между дърветата и видя под себе си укрепен град. Отчасти го закриваше пушекът на многобройни огньове, но Донигър веднага разпозна мястото. О, по дяволите, помисли си той, та това е Кастелгард. И какво толкова, като го пращаха тук?

Естествено, Гордън стоеше зад всичко. С неговите тъпи приказки, че учените били разочаровани. Да, Гордън. Кучият син управляваше технологията, а сега си въобразяваше, че може да ръководи цялата компания. Гордън го бе пратил в миналото, смятайки, че не може да се завърне.

Но Донигър можеше и щеше да го направи. Не се боеше, защото винаги носеше маркер. Криеше го в тока на обувката си. Той свали обувката и погледна. Да, бялата плочка беше там. Но изглеждаше заклещена в процепа. Не падна, когато Донигър разтръска обувката. Той опита да я извади с клечка, ала клечката се огъна.

После опита да изкърти тока, но нямаше как да стисне здраво. Токът упорито стоеше на място. Трябваше му метален инструмент. Сигурен беше, че ще намери нещо в градчето.

Той отново надяна обувката, свали сакото и вратовръзката, после тръгна надолу. Сега забелязваше в градчето нещо особено. Намираше се над източната крепостна порта, но тя бе широко отворена. А по стените нямаше войници. Странно. Независимо от годината явно бе попаднал в мирен период — имаше и такива моменти между английските нашествия. И все пак портата би трябвало да е охранявана по всяко време. Погледна към нивите и не видя никого. Изглеждаха занемарени, обрасли с буйни плевели.

Какво става, по дяволите? — запита се той. Мина през портата и навлезе в града. Видя, че портата е без охрана, защото часовият лежеше мъртъв. Донигър се приведе да го огледа. Край очите на човека се стичаха струйки яркочервена кръв. Сигурно са го ударили по главата, помисли си той. Обърна се към града. Сега видя, че пушекът идва от гърнета, наслагани навсякъде — на земята, по стени и стълбове. Градът изглеждаше опустял, безлюден в ясния слънчев ден. Тръгна към пазара, но и там нямаше жива душа. Чу песента на монаси; тя наближаваше. Чу и барабана. Побиха го тръпки.

Десетина монаси в черно излязоха иззад ъгъла. Вървяха в колона и пееха. Половината бяха голи до кръста и сами размахваха над гърбовете си кожени бичове с железни парченца на края. От разкъсаната плът течеше кръв. Самобичуване.

Точно така, самобичуване. Донигър глухо изстена и се отдръпна от монасите, които продължаваха покрай него, без да му обръщат внимание. Отстъпваше все по-назад и по-назад, докато гърбът му опря в нещо дървено.

Обърна се и видя разпрегната каруца. Вътре имаше камара платнени вързопи. После видя от един вързоп да стърчи детски крак. От друг — женска ръка. Наоколо оглушително бръмчаха мухи. Облак мухи над труповете.

Донигър се разтрепера.

По ръката имаше странни черни подутини.

Черната смърт.

Сега знаеше коя е годината — 1348. Годината, когато чумата за пръв път избухнала в Кастелгард и покосила една трета от населението. Знаеше и как се е разпространявала — от ухапване на бълхи, чрез докосване и по въздуха. Самото дишане можело да убие човека. Знаеше, че е ставало бързо — хората просто падали по улицата. Здрав си. После започва кашлица, главоболие. И след един час умираш.

Беше минал съвсем близо до войника край портата. Беше се навел над лицето му.

Съвсем близо.

Донигър се свлече до някаква стена, усещайки как го обзема вцепенението на ужаса.

И както седеше, започна да кашля.