Майкъл Крайтън
Фатален срок (45)

06:40:22

— Добри ми сър Андре, елате насам, ако обичате — каза Гай дьо Малегант с любезен поклон.

Марек опита да прикрие смайването си. Когато препусна към Ла Рок, очакваше Гай и хората му да го убият на място. Но вместо това те се държаха учтиво, като с почетен гост.

Вече бяха навлезли навътре в замъка и от централния двор Марек зърна осветената голяма зала. Малегант го водеше по-нататък, към странна каменна постройка отдясно. На прозорците й имаше не само дървени капаци, но и прозрачна ципа от свински мехури. Върху первазите горяха свещи, само че сложени от външната страна.

Марек разбра причината още преди да влезе в сградата, която се състоеше само от едно помещение. Върху дървени рафтове покрай стените бяха натрупани платнени торбички колкото мъжки юмрук. В единия ъгъл се тъмнееха купчини железни сачми. Из помещението се носеше особен мирис — сух, остър и Марек разбра къде се намира. В арсенала.

— Е, магистре — подхвана Гай, — доведохме единия от чираците ви.

— Благодаря.

Професор Едуард Джонстън седеше с кръстосани крака на пода сред залата. Отстрани имаше каменни паници за смесване на барута. Той бе подпрял в скута си трета паница и отмерено раздробяваше някаква сива материя с каменно чукало. Когато видя Марек, Джонстън не прекрати работата. Изобщо не изглеждаше изненадан.

— Здрасти, Андре — рече той.

— Здравейте, професоре.

— Добре ли си? — попита Джонстън, продължавайки да стърже.

— Да, добре съм. Малко си ударих крака.

Всъщност кракът му тръпнеше от болка, но след къпането в реката раната беше чиста и навярно щеше да заздравее за няколко дни.

Професорът почукваше търпеливо, неуморно.

— Много хубаво, Андре — продължи той все тъй спокойно. — Къде са другите?

— За Крис не знам — отговори Марек. Спомни си как го бе зърнал облян в кръв. — Но Кейт е добре и ще намери…

— Чудесно — каза професорът и стрелна поглед към сър Гай. За да смени темата, той кимна към паницата. — Знаеш какво правя, нали?

— Инкорпорация — уточни Марек. — Добър ли е материалът?

— При дадените обстоятелства не се оплаквам. Въглища от върбова дървесина, което е идеално. Сярата е почти чиста, а селитрата от органичен произход.

— Гуано?

— Точно така.

— Горе-долу това можеше да се очаква — отбеляза Марек. Едно от първите проучвания на Марек бе посветено на барута — вещество, получило широко приложение в Европа едва през четиринайсети век. Барутът спадаше към онези изобретения от рода на мелничното колело или автомобила, които не могат да се припишат на отделен човек или отделна страна. Първоначалната рецепта — една част въглища, една част сяра, шест части селитра — бе дошла от Китай. Но се спореше как точно е попаднала в Европа и какво е било най-ранното приложение на барута по времето, когато го използвали не толкова като избухливо, колкото като запалително средство. Отначало барутът служел за създаване на така наречените огнестрелни оръжия — тоест оръжия, използващи огън и нямащи нищо общо със съвременните пушки и оръдия.

Причината за това бе, че в началото барутът не избухвал особено силно, тъй като хората не познавали химическите му свойства и тънкостите на изработката. Барутът избухва при изключително бързото пламване на въглищата и сярата, подпомагано от източник на кислород — по-точно азотните съединения, наречени по-късно селитра. Най-разпространеният източник на нитрати били изпражненията на прилепи, събирани в пещерите. През ранните години това вещество, наречено гуано, изобщо не се пречиствало, просто го добавяли в сместа.

Но голямото откритие на четиринайсети век било, че барутът избухва по-добре, когато е стрит съвсем ситно. Нарекли този процес „инкорпорация“ и при правилното му осъществяване барутът ставал фин като талк на прах. През безкрайните часове чукане и стържене частици селитра и сяра прониквали в микроскопичните пори на въглищните прашинки. Затова се предпочитали определени видове дървесина, например от върба; техните дървени въглища били по-порести.

— Не виждам сито — каза Марек. — Ще го гранулирате ли?

Джонстън се усмихна.

— Няма. Забрави ли, че гранулирането още не е открито?

При гранулирането прибавяли към барутната смес вода и след това оставяли кашата да изсъхне. Гранулираният барут придобивал по-голяма мощност от сухата смес. Химически погледнато, водата частично разтваряла селитрата, която полепвала отвътре по микроскопичните пори на въглищата, а и пренасяла неразтворимите частици сяра. Така барутът ставал не само по-мощен, но и по-стабилен и дълготраен. Но Джонстън имаше право; гранулирането щеше да бъде открито след четири десетилетия — около 1400 година.

— Да ви сменя ли? — предложи Марек. Инкорпорацията бе бавен процес; понякога траеше шест и дори осем часа.

— Не, вече свърших. — Професорът стана и се обърна към сър Гай. — Предайте на милорд Оливър, че сме готови за демонстрация.

— На гръцкия огън ли?

— Не съвсем — каза Джонстън.

 

 

Под лъчите на залязващото слънце лорд Оливър крачеше нетърпеливо по масивната външна стена. Тук върхът й достигаше ширина почти пет метра и оръдията по нея изглеждаха съвсем дребни. Сър Гай също бе тук, както и навъсеният Робърт дьо Кер; всички се завъртяха напрегнато, когато професорът наближи.

— Е, магистре? Готов ли сте най-сетне?

— Готов съм, милорд — отговори професорът, който крепеше по една паница под всяка мишница. Марек носеше трета паница, където финият сив прах бе смесен с гъста мазна течност, излъчваща силен мирис на смола. Джонстън му бе заръчал в никакъв случай да не докосва сместа и той се постара да изпълни нареждането. На вид кашата бе неприятна, зловонна. Марек носеше и паница с пясък.

— Гръцки огън! Това ли е гръцкият огън?

— Не, милорд. Нещо по-добро. Това е огънят на Атенеос Нократски, наричан още „автоматичен огън“.

— Тъй ли? — Лорд Оливър присви очи. — Покажете ми.

Срещу оръдието се разстилаше източната ливада, където врагът сглобяваше метателните машини. Требушетите бяха само на двеста метра — колкото да са извън обсега на стрелите. Джонстън остави паниците между най-близките две оръдия. Зареди първото с едно чувалче от оръжейницата. После пъхна в дулото дебела метална стрела с перки на края.

— Ето вашия барут, ето и вашата стрела.

Като се обърна към второто оръдие, той внимателно сипа ситно смляния барут в торбичка, която натъпка в дулото. После каза:

— Андре, пясъкът, ако обичаш.

Марек пристъпи напред и сложи паницата с пясък до краката на професора.

— За какво ви е този пясък? — попита Оливър.

— Предпазна мярка за в случай на грешка, милорд.

Джонстън много внимателно взе втора метална стрела и я пъхна в оръдието, като докосваше само краищата. По острието имаше бразди, запълнени с лепкава кафеникава каша.

— Ето моя барут и моята стрела.

Топчията подаде на професора тънка пръчица, разпалена в единия край. Джонстън докосна първото оръдие.

Раздаде се скромна експлозия. Сред облаче черен дим стрелата полетя към ливадата и падна на стотина метра от най-близкия требушет.

— А сега моя барут и моята стрела.

Професорът докосна второто оръдие.

Отекна мощен взрив, бликна гъст черен пушек. Стрелата прелетя край требушета и падна в тревата на три метра зад него.

Оливър изсумтя презрително.

— И това ли е всичко? Прощавайте, но аз…

Ненадейно стрелата избухна в пламъци, бълвайки огнени топки на всички страни. Требушетът пламна веднага и хората наоколо се втурнаха с мехове вода да го гасят.

— Разбирам… — промърмори лорд Оливър.

Но вместо да изгаси пожара, водата сякаш го разпали още повече. С всяко поливане пламъците лумваха все по-високо. Обърканите хора се дръпнаха. Стояха и безпомощно гледаха как требушетът догаря. След броени минути остана само купчина черни, димящи греди.

— Кълна се в Господа, Едуард и свети Георги! — възкликна Оливър.

Джонстън леко приведе глава и се усмихна.

— Имате двойно по-далечен обстрел и стрела, която сама се запалва… Как става това? — попита Оливър.

— Барутът е стрит съвсем ситно, затова пламва по-буйно. Стрелите са запълнени с нафта, сяра и негасена вар, смесени с кълчища. Докоснат ли влага — в случая влажната трева, — пламват веднага. Затова бях приготвил пясъка — за, в случай че и най-дребната капчица от сместа докосне ръцете ми и влагата по кожата я разпали. Много деликатно оръжие, милорд, и много внимателно трябва да се използва.

Джонстън се обърна към третата паница до Марек.

— А сега, милорд — каза професорът, като взе дълга пръчка — ще ви помоля да гледате внимателно.

Той оваля върха на пръчката в зловонната смес. После я вдигна.

— Както виждате, няма никаква промяна. И няма да има в течение на часове или дни, докато…

С театралния жест на фокусник Джонстън пъхна върха на пръчката в чаша вода. Дървото изсъска, задимя и избухна в ярки оранжеви пламъци.

— А — въздъхна от удоволствие Оливър. — От това ще ми трябва доста. Колко човека искате за изработката на сместа?

— Милорд, двайсет ще са достатъчни. Но бих предпочел петдесет.

— Ще ви дам петдесет, ако трябва и повече — каза Оливър, потривайки ръце. — Скоро ли ще стане?

— Подготовката не е дълга, милорд — отговори Джонстън, — ала не бива да се прибързва, понеже е опасна работа. И веднъж произведено, това вещество застрашава замъка ви, тъй като Арно несъмнено ще атакува с огнени средства.

Оливър изсумтя.

— Пет пари не давам за туй, магистре. Направете сместа и ще я използвам още тази нощ.

 

 

Когато се върнаха в арсенала, Джонстън постави войниците в редици по десет човека с каменна паница пред всеки. През цялото време обикаляше между тях, спирайки тук-там да даде нареждания. Войниците мърмореха, задето ги товарят с тая „кухненска работа“, но Джонстън им каза, че за него това са билките на войната.

Няколко минути по-късно професорът седна при Марек в ъгъла. Гледайки как работят войниците, Марек попита:

— Изнесе ли ви Донигър онази реч, че не можело да променим историята?

— Да. Защо?

— Май твърде усърдно помагаме на Оливър да защити замъка от Арно. Тия стрели ще принудят Арно да оттегли обсадните машини толкова далече, че няма да вършат никаква работа. Без тях няма да има щурм. А Арно не би си играл на дълга обсада. Хората му искат бързи победи — така е с всяка нередовна армия. Ако не превземат някоя крепост веднага, тръгват да търсят друга.

— Да, така е…

— Но според историята Арно е превзел този замък.

— Да — съгласи се Джонстън. — Но не с обсада, а защото предател пуснал войниците в замъка.

— И за това мислих — каза Марек. — Звучи ми безсмислено. Този замък има твърде много порти. Как може предател да ги отвори? Просто не ми се вярва.

Джонстън се усмихна.

— Мислиш си, че може би ние помагаме на Оливър да удържи замъка и така променяме историята?

— Не знам… Просто се питам.

Марек мислеше, че превземането или опазването на един замък е твърде значително събитие спрямо бъдещето. Историята на Стогодишната война представляваше поредица от обсади и превзети замъци. Например след няколко години разбойници щяха да завладеят градчето Моан край устието на Сена. Дребно завоевание само по себе си — ала то щеше да им даде контрол над Сена и възможност да превземат замъци чак до Париж. А това бе въпрос на живот и смърт. Защото обикновено при падането на замъците техните жители биваха изтребени. Сега в Ла Рок имаше няколкостотин души. Ако всички те оцелееха, хилядите им потомци можеха лесно да променят бъдещето.

— Може изобщо да не разберем — каза Джонстън. — Колко часа ни остават?

Марек погледна гривната. Броячът показваше 05:50:29. Той прехапа устни. Бе забравил, че времето изтича. Когато провери за последен път, оставаха почти девет часа; струваше му се, че времето е предостатъчно. Но шест часа звучаха доста по-зле.

— По-малко от шест часа — каза той.

— И маркерът е у Кейт?

— Да.

— А тя къде е?

— Отиде да търси прохода.

Марек си помисли, че вече е късен следобед; ако бе открила прохода, можеше да се вмъкне в замъка за не повече от два-три часа.

— Къде го търси?

— В зеления параклис.

Джонстън въздъхна.

— Там ли трябва да е според ключа на Марсел?

— Да.

— И тя отиде сама?

— Да.

Джонстън поклати глава.

— Никой не ходи там.

— Защо?

— Според мълвата някакъв луд рицар охранява зеления параклис. Казват, че любимата му издъхнала там и той обезумял от скръб. Затворил сестрата на жена си в близкия замък и сега убива всеки, който се приближи до замъка или параклиса.

— Мислите ли, че е вярно? — попита Марек.

Джонстън сви рамене.

— Никой не знае. Защото никой не се е върнал оттам жив.