Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Издание:

Превод: Любомир Николов

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000

ISBN 954-758-001-9

 

Alfred A. Knopf, New York, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция от thefly

09:57:02

Сред прохладния горски сумрак Марек чертаеше с клечка на земята простичка карта.

— В момента сме тук, зад манастира. Мелницата е там, на около четиристотин метра от нас. Има пост и ще трябва някак да минем през него.

— Аха… — промърмори Крис.

— А после трябва да влезем в мелницата.

— Някак — подхвърли Крис.

— Точно така. После ще имаме ключа. Отиваме в зеления параклис. Къде е той, Кейт?

Кейт взе клечката и нарисува квадратче.

— Ако това върху канарата е Ла Рок, значи на север има гора. Пътят е някъде тук. Мисля, че параклисът не е много далече от него… може би тук.

— Километър? Два? Три?

— Да речем, три километра.

Марек кимна.

— Ами че то било проста работа — каза Крис, като стана и изтупа пръстта от ръцете си. — Само трябва да минем покрай въоръжения пост, да проникнем в укрепената мелница, после да идем до някакъв параклис… и междувременно да останем живи. Да тръгваме.

Изоставяйки гората, тримата тръгнаха през опустошен пейзаж. Над манастира „Света майка“ играеха пламъци и облаци дим затъмняваха слънцето. Черна пепел покриваше земята, носеше се из въздуха, падаше по лицата и раменете им. Усещаха скърцането й между зъбите си. Отвъд реката смътно различаваха тъмните очертания на Кастелгард — черни, димящи руини върху хълма.

Дълго крачиха през тази пустош, без да зърнат жива душа. Отминаха една ферма западно от манастира, до която лежеше старец с две стрели в гърдите. Отвътре долиташе бебешки плач. Надникнаха и видяха съсечена жена, просната по очи до огнището; изкормено шестгодишно момченце гледаше към небето с мъртви очи. Не видяха бебето, но плачът идваше откъм смачкано одеяло в ъгъла.

Кейт пристъпи натам, но Марек я удържа.

— Недей.

Продължиха напред.

 

 

Димът се стелеше над пусти полета, изоставени колиби, безлюдни ниви. Освен избитите във фермата не видяха никого.

— Къде са всички? — попита Крис.

— В гората — каза Марек. — Там имат колиби и землянки. Знаят какво да правят.

— В гората? Как живеят?

— Като нападат минаващите войници. Затова рицарите избиват всеки срещнат в гората. Смятат го за godin — разбойник и са уверени, че отмъстителните godins ще им отвърнат със същото при първа възможност.

— Значи това се случи с нас, когато пристигнахме. Онези викове: „Годен! Годен!…“

— Да — рече Марек. — Сега враждата между простолюдие и благородници е в разгара си. Обикновените хора се гневят, че ги заставят да издържат рицарската класа с такси и данъци, а когато дойде време, рицарите не изпълняват своята част от споразумението. Не могат да печелят битки и да охраняват страната. Френският крал е в плен и простите хора приемат това като символ. А сега, след края на войната между Франция и Англия, те виждат твърде ясно, че рицарите са източник на нова разруха. И Арно, и Оливър са се сражавали при Поатие — всеки за своя крал. Понастоящем обаче и двамата плячкосват страната, за да плащат на войската си. На хората не им харесва. Затова стават godins, живеят в гората и отвръщат на удара с удар, когато могат.

— Ами онази къща? — попита Кейт. — Как е станало?

Марек сви рамене.

— Може бащата на някой рицар да е бил убит в гората от селяни бандити. Може брат му да се е напил и залутал някоя вечер, а на сутринта да са го открили мъртъв и гол. Може жената и децата му да са изчезнали безследно по пътя между два замъка. Подир време човек е готов да излее гнева и отчаянието си върху когото и да било. И рано или късно го прави.

— Но…

Марек млъкна и посочи напред. Над короните на ниските дървета се вееше зелено-черно знаме, носено от конник, препускащ наляво.

Марек посочи надясно. Предпазливо тръгнаха нагоре покрай течението. И най-сетне стигнаха до мелничния пост и поста.

Откъм брега мостът свършваше с висока каменна стена със сводест отвор. От едната страна имаше каменна кабинка за събирача на такси. Единственият път за Ла Рок минаваше през тази арка, което означаваше, че контролирайки моста, войниците на Оливър контролират и пътя.

Над пътя се извисяваха отвесни варовикови скали. Нямаше друга възможност, освен да се мине през арката. А край нея Робърт дьо Кер разговаряше с войниците.

 

 

Марек поклати глава.

По пътя се нижеше поток от селяни, предимно жени и деца, някои натоварени с оскъдна покъщнина. Отиваха да дирят закрила в замъка Ла Рок. Дьо Кер разговаряше с пазачите до каменната кабинка и от време на време се озърташе към селяните. Сякаш не им обръщаше особено внимание, но личеше, че никой не може да мине край него незабелязан.

Накрая Дьо Кер влезе навътре в укрепения мост. Марек побутна другите и тримата бавно тръгнаха по пътя към поста. Марек усети, че го облива пот.

Пазачите оглеждаха имуществото на бегълците, конфискуваха, каквото им се стореше ценно и го хвърляха накуп край пътя.

Марек стигна до арката, после продължи напред. Войниците го огледаха, но той не отвърна на погледите. Мина под свода, след него мина Марек, после и Кейт.

Последваха тълпата покрай реката, но когато хората завиха към Ла Рок, Марек пое в обратна посока, към брега.

Тук беше безлюдно и можеха спокойно да надникнат през храстите към укрепения мост, който сега се намираше на около половин километър надолу по течението.

Гледката не бе окуражаваща.

От двете страни на моста се издигаха масивни стражеви кули на два етажа с високи бойници и процепи за стрелците от всички страни. Върху по-близката кула забелязаха двайсетина войници в кафяво и черно, готови за бой. Още толкова надничаха от бойниците на другата кула, където вятърът развяваше флага на лорд Оливър.

Между кулите мостът се състоеше от две сгради с различни размери, свързани чрез рампи. Отдолу четири мелнични колела се въртяха в кипналото течение, ускорено от поредица бентове и канали.

— Какво мислиш? — обърна се Марек към Крис. В края на краищата тази сграда бе негова специалност. Изучаваше я от две години. — Можем ли да се вмъкнем?

Крис поклати глава.

— Никакъв шанс. Гъмжи от войници. Няма начин да влезем.

— Какво е това, по-близкото? — попита Марек, сочейки двуетажната дървена сграда.

— Трябва да е мелница — каза Крис. — Вероятно с воденични камъни на горния етаж. Брашното се сипе по улей към сандъци на долния етаж, където е по-лесно да го събират в чували и изнасят.

— Колко души работят там?

— Сигурно двама-трима. Но в момента… — Крис посочи войската — … може да няма никой.

— Добре. А другата сграда?

Марек посочи второто здание, свързано чрез рампа с първото. То беше по-дълго и по-ниско.

— Не съм сигурен — каза Крис. — Може да е ковачница, мелница за хартия, пивоварска преса или дори дъскорезница.

— С триони, искаш да кажеш?

— Да. По това време вече имат воденични дъскорезници. Но не знам дали е това.

— Няма ли как да разбереш?

— Само с гледане няма начин.

Кейт се намеси:

— Извинявайте, но защо изобщо си губим времето с приказки? Погледнете: просто не можем да влезем.

— Трябва да влезем — предложи Марек. — За да огледаме стаята на брат Марсел, да вземем ключа от нея.

— Но как, Андре? Как ще влезем?

Марек дълго мълча, оглеждайки моста. Накрая каза:

— Ще плуваме.

Крис поклати глава. Пилоните на моста бяха отвесни, камъните — зелени и хлъзгави от водорасли.

— Няма начин. Не можем да се изкатерим.

— Кой е казал, че ще се катерим? — отвърна Марек.