Майкъл Крайтън
Фатален срок (7)

36:49:19

Колкото и да не му се искаше, Крис Хюз отново усети тревога. Въпреки прохладния утринен въздух той се обливаше в пот. Кожата му беше студена, сърцето му биеше лудо. Спорът между Барето и Гомес само го обезпокои още повече.

Той се върна на пътя, заобикаляйки локвите гъста кал. Марек и Кейт също идваха. Тримата застанаха малко встрани от спора.

— Добре де, добре, мътните да те вземат — изръмжа Барето. Той свали оръжията и внимателно ги остави върху пода на своята клетка. — Добре. Доволна ли си сега?

Гомес все още говореше спокойно, почти шепнешком. Крис не я чу какво каза.

— Чудесно — озъби се Барето.

Гомес изрече още нещо. Барето скръцна със зъби. Смутен от близостта си до караницата, Крис отстъпи няколко крачки, после им обърна гръб и зачака спорът да свърши.

Изненада се, като видя, че пътеката слиза надолу доста стръмно, и през една пролука в дърветата различи низините. Манастирът бе там — геометрична плетеница от дворове, покрити пасажи и помещения, всичко това изградено от бежов камък и обкръжено с висока стена. Приличаше на малко, стегнато градче. Беше изненадващо близо, може би на около четиристотин метра. Не повече.

— Майната му, аз тръгвам — каза Кейт и пое по пътеката. Марек и Крис се спогледаха, после закрачиха подир нея.

— Хей, стойте наблизо, по дяволите! — подвикна им Барето.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Гомес.

Барето я хвана за рамото.

— Не и преди да си изясним нещо. Как ще се справяме с трудностите в тази експедиция.

— Според мен всичко е ясно — отвърна Гомес.

Барето приведе лице към нея.

— Защото никак не ми се хареса как…

Останалото бе прекалено тихо, чу се само яростното съскане на гласа му.

Крис бе доволен, когато мина отвъд завоя и ги остави зад себе си.

Кейт ускори крачка, усещайки как напрежението постепенно напуска тялото й. От спора се бе почувствала смутена и раздразнителна. Чуваше как на няколко крачки зад нея разговарят Марек и Крис. Крис се тревожеше, а Марек опитваше да го успокои. Не желаеше да ги слуша. Тя ускори крачка още малко. В края на краищата това бе невероятно — да попадне тук, в тези фантастични гори, сред тия огромни дървета…

След една-две минути тя се откъсна от Марек и Крис, но знаеше, че са наблизо. Самотата я успокояваше. Гората наоколо излъчваше мирна прохлада. Кейт се вслуша в птичите песни и потропването на собствените си нозе по пътя. Изведнъж й се стори, че чува и още нещо. Тя забави крачка и се ослуша.

Да, наистина имаше друг звук — тропот на тичащи нозе. Звукът сякаш се задаваше насреща по пътеката. Чу нечие тежко, задавено дишане.

Сетне и друг, по-глух звук като далечна гръмотевица. Тъкмо се мъчеше да го разпознае, когато едно невръстно момче изскочи иззад завоя и се втурна към нея.

Момчето беше облечено с черни панталони, яркозелена памуклийка и черна шапка. Лицето му се червенееше от умора; явно тичаше от доста време. Изглежда, срещата с нея на тази пътека го изненада. Наближавайки към Кейт, то изкрещя:

— Aydethee amsel! Grassa due! Aydethee!

След миг тя чу в слушалката преведения му глас: „Скрий се, жено! За Бога! Скрий се!“

От какво да се крие? Тия гори бяха пусти. Какво искаше да каже? Навярно не го бе разбрала добре. Или може би автоматичният преводач бъркаше. Минавайки покрай нея, момчето още веднъж извика „Скрий се!“ и с всичка сила я блъсна настрани, към гората. Кейт се препъна в някакъв възлест корен и падна по гръб сред храстите. Усети удар в главата, остра болка и замайване. Бавно се надигаше на крака, когато осъзна какво означава гръмотевичният шум.

Коне.

Летящи в галоп право към нея.

Крис видя момчето да тича по пътеката и почти в същия миг чу тропота на коне подир него. Вече съвсем задъхано, момчето спря за миг до тях, прегъна се на две и накрая успя да изпъшка:

— Крийте се! Крийте се!

Сетне хукна навътре в гората.

Марек не му обърна внимание. Гледаше към пътеката. Крис се навъси.

— Каква е цялата тази…

— Сега! — възкликна Марек и като обгърна с ръка раменете на Крис, го тласна в зеленината край пътеката.

— Божичко — изпъшка Крис, — би ли ми казал какво…

— Шшшт — Марек закри устата му с длан. — Да не искаш да ни убият!

Не, помисли си Крис, поне за това бе напълно наясно — не искаше да убиват когото и да било. Срещу тях по нагорнището препускаха шестима конници в бойно облекло: стоманени шлемове, ризници и платнени туники в кафяво и сиво. Водачът им с черно перо върху шлема посочи напред и изрева:

— Годен!

Барето и Гомес все още стояха до пътеката — просто стояха, явно потресени от гледката на препускащите нападатели. Докато прелиташе покрай Гомес, черният конник се приведе в седлото и завъртя меча в широка дъга.

Крис видя как обезглавеното тяло на Гомес рухва сред кървави струи. Опръскан в червено, Барето изруга и побягна към гората. Нови ездачи препускаха откъм низините. Сега всички крещяха „Годен! Годен!“. Единият извъртя коня и посегна към лъка си.

Стрелата улучи лявото рамо на бягащия Барето, стоманеният връх изникна от другата страна и ударът го повали на колене. Продължавайки да ругае, Барето пак се изправи и най-сетне достигна машината.

Той грабна пояса си, смъкна една от гранатите и се завъртя да я метне. Втора стрела го улучи право в гърдите. По лицето на Барето се изписа изненада. Той закашля и рухна в седнало положение, подпрян на решетките. Безпомощно се опита да измъкне стрелата от гърдите си. Следващата прониза гърлото му. Гранатата се търкулна от пръстите на Барето.

На пътеката конете цвилеха и се изправяха на задни крака, ездачите кръжаха, сочеха с пръсти и викаха.

Блесна ослепителна светлина.

Крис се озърна тъкмо навреме, за да види Барето, все още седнал и неподвижен, докато машината продължаваше да святка и да се смалява.

След секунди машината изчезна. Сега лицата на конниците изразяваха страх. Водачът с черното перо извика нещо на другите, които едновременно пришпориха конете, препуснаха нагоре по склона и изчезнаха от поглед.

Докато черният ездач завиваше да ги последва, конят му се препъна в трупа на Гомес. С яростни ругатни той застави животното да се изправи на задни крака, после още веднъж и още веднъж, тъпчейки неподвижното тяло. Разлетяха се пръски кръв; предните копита на коня се обагриха в червено. Накрая черният конник се завъртя, изкрещя една последна ругатня и препусна нагоре да догони останалите.

— Господи!

Тази невероятна, внезапна атака, тази небрежна жестокост…

Крис мъчително се изправи на крака и изтича обратно към пътеката.

Смазано до неузнаваемост, тялото на Гомес лежеше в кървава локва. Но едната ръка беше отметната настрани с широко разперени пръсти. А до нея се търкаляше белият керамичен маркер.

Беше строшен и през отвора се виждаха електронните му вътрешности.

Крис го вдигна. Керамиката се разпадна в ръцете му, бели и сребристи късчета се посипаха над калната локва. И в този момент той осъзна положението.

Двамата им водачи бяха мъртви.

Едната машина бе изчезнала.

Маркерът за завръщане бе разбит на парчета.

Което означаваше, че няма начин да се измъкнат. Бяха в капан, без водачи и без чужда помощ. И без надежда да се върнат обратно.

Никога.