Майкъл Крайтън
Фатален срок (27)

28:12:39

— Имам добри и лоши новини — каза Даян Крамър, влизайки в кабинета на Донигър малко преди девет сутринта.

Донигър седеше пред компютъра и тракаше с една ръка по клавиатурата, а в другата държеше кутия кока-кола.

— Казвай лошите — отсече той.

— Пострадалите техници са настанени в Университетската болница. Познай кой е бил на смяна, когато снощи пристигнали там. Същата докторка, която лекуваше Троб в Галъп. Някоя си Цоси.

— И в двете болници ли работи?

— Да. По-често е в Университетската болница, но по два дни седмично работи в Галъп.

— Мамка му — изруга Донигър. — Законно ли е това?

— Напълно. Както и да е, доктор Цоси прегледала техниците направо под лупа. Дори пратила трима на скенер. Специално резервирала време — още щом чула, че има нещастен случай, свързан с Ай Ти Си.

— Скенер ли? — Донигър се навъси. — Значи би трябвало да знае, че Троб беше разцепен.

— Да — кимна Даян. — Доколкото разбрах, и Троб е минал на скенер: Значи определено е търсила нещо. Телесни дефекти. Несъвпадения в органите.

— Мамка му — повтори Донигър.

— Отгоре на всичко вдигнала голям шум около прегледите, та сега всички в болницата са настръхнали и подозрителни. Обадила се на онзи Уонека от Галъп. Изглежда, че са приятели.

Донигър изстена.

— Тая история ми е потребна точно колкото трън в задника.

— Искаш ли сега да чуеш добрите новини?

— Готов съм.

— Уонека се обадил на полицията в Албъкърки. Полицейският шеф лично отишъл в болницата. Заедно с двама журналисти. Всички очаквали голяма сензация. Радиоактивност. Фосфоресциращи тела. А вместо това — пълен позор. Само дребни рани. Предимно от парчета стъкло. Дори и шрапнелните рани са повърхностни; металът само е закачил кожата.

— Водните щитове сигурно са намалили скоростта на парчетата — каза Донигър.

— И аз така мисля. Но хората са ужасно разочаровани. И накрая последният удар — скенерът. Пускат го три пъти. Нито един от нашите хора няма транскрипционни грешки. Защото са техници, естествено. Полицейският шеф се вкисва. Болничната администрация също. Репортерите заминават да пишат за пожар в жилищна сграда. Междувременно някакъв тип с камъни в бъбреците едва не хвърля топа, защото не са го прегледали навреме на скенер с всичките тия истории. Изведнъж доктор Цоси почва да се тревожи за мястото си. Уонека е в немилост. И двамата свиват знамената.

— Идеално. — Донигър стовари юмрук на бюрото и се ухили. — Пада им се на гадовете.

— А сега най-доброто — съобщи победоносно Даян. — Френската репортерка Луиз Делвер се съгласи да посети комплекса ни.

— Най-сетне! Кога?

— Другата седмица. Ще й организираме обичайната обиколка.

— Заформя се страхотен ден — каза Донигър. — Знаеш ли, май наистина ще успеем да потулим нещата. Това ли е всичко?

— Журналистите идват в дванайсет.

— Това го пиши към лошите новини — отбеляза Донигър.

— А Стърн откри стария прототип на машината. Иска да се върне. Донигър отказа категорично, но Стърн настоява да потвърдиш забраната.

Донигър помълча.

— Мене, ако питаш, дай да го пуснем.

— Боб…

— Защо да не заминава? — попита Донигър.

— Защото е адски рисковано. Тази машина не е добре екранирана. Не сме я използвали от години и ако помниш, предизвикваше много тежки транскрипционни грешки у хората, които я използваха. Може изобщо да не се върне.

Донигър махна с ръка.

— Знам. Ядрото е другаде.

— Къде е? — попита объркана Даян.

— Барето.

— Барето ли?

— Ехо ли чувам? Даян, помисли малко, за Бога.

Даян се навъси и поклати глава.

— Събери две и две. Барето умря в първите една-две минути на пътешествието. Така е, нали? Някой го е надупчил със стрели веднага след пристигането.

— Да…

— Първите минути — продължи Донигър — са времето, през което все още всички стоят около машините заедно, в група. Прав ли съм? Тогава какво ни дава основания да мислим, че Барето е убит, а всички други са живи?

Даян мълчеше.

— Би било логично да предположим, че който е убил Барето, ще очисти и всички останали. Цялата тайфа.

— Добре…

— А това значи, че вероятно няма да се завърнат. Професорът няма да се върне. Цялата група е изчезнала. Печално, не ще и дума, но можем да се справим с неколцина безследно изчезнали: трагична злополука в лабораторията, при който всички тела са изпепелени, или пък самолетна катастрофа. И никой няма да разбере…

Настана мълчание.

— Само че остава Стърн — каза Даян. — Той знае цялата история.

— Вярно.

— Затова искаш да пратиш и него в миналото. Да си развържеш ръцете. Хитър ход.

— Нищо подобно — бързо възрази Донигър. — Хей, аз съм против. Но момчето настоява. Иска да помогне на приятелите си. Не е правилно да му се пречкам.

— Боб — каза тя, — понякога си истински мръсник.

Донигър изведнъж се разсмя. Имаше писклив, хлипащ, истеричен смях като малко дете. Мнозина учени се смееха по този начин, но само Донигър напомняше на Даян за вой на хиена.

— Ако разрешиш на Стърн да се върне, напускам.

Това накара Донигър да се разсмее още по-силно. Той се облегна назад и отметна глава. Даян едва удържа гнева си.

— Сериозно говоря, Боб.

Най-сетне той спря да се киска и избърса просълзените си очи.

— Стига де. Само се шегувам. Естествено, Стърн не може да се върне. Къде ти е чувството за хумор?

Даян тръгна към вратата.

— Ще съобщя на Стърн, че не може да се върне — каза тя. — Но ти не се шегуваше.

Донигър пак се разсмя. Вой на хиена огласи кабинета. Даян излезе и гневно затръшна вратата.