Майкъл Крайтън
Фатален срок (32)

15:12:09

Тежката дървена порта се открехна съвсем малко. От мрака зад нея надникна засенчено лице с бяла качулка.

— Господ да ви дари с челяд и благополучие — изрече бавно монахът.

— А вам да дари здраве и премъдрост — отговори Марек на окситански.

— По какви дела идвате?

— Дошли сме да видим брат Марсел.

Монахът кимна, сякаш ги бе очаквал.

— Разбира се, може да влезете — каза той. — Навреме идвате, още е тук.

Вратата се открехна още мъничко, колкото да минат един по един.

Озоваха се в малко и съвсем тъмно каменно преддверие. Лъхна ги аромат на рози и портокали. Откъм манастира долиташе приглушено песнопение.

— Можете да оставите оръжията си тук — посочи монахът към ъгъла.

— Добри ми братко, боя се, че не можем — каза Марек.

— Тук няма от що да се боите — отвърна монахът. — Оставете ги или си вървете.

Марек понечи да протестира, но се отказа и откачи меча си.

Монахът се плъзна пред тях по тих коридор с голи каменни стени. След малко завиха и тръгнаха по нов коридор. Манастирът бе огромен и приличаше на лабиринт.

Това бе цистерциански манастир; монасите носеха бели одежди от обикновено платно. Строгите порядки в цистерцианския орден представляваха недвусмислен укор към по-либералните бенедиктинци и доминиканци. Тук от монасите се изискваше най-строга дисциплина и суров аскетизъм. Векове наред цистерцианците не допускаха никакви изваяния по стените на простичките си сгради, нито пък декоративни илюстрации в своите ръкописи. Хранеха се със зеленчуци, хляб и вода, без месо или сос. Наровете им бяха корави; стаите студени и голи.

Манастирският им живот бе спартански във всяко едно отношение. Но тази сурова дисциплина…

Пляс!

Марек се завъртя към звука. Наближаваха открит вътрешен двор, обкръжен от три страни със сводести колонади — място, предвидено за четиво и благочестиви размисли.

Пляс!

Дочуха и смях. Мъжки викове.

Пляс! Пляс!

Когато излязоха на двора, Марек видя, че фонтанът и градината в центъра са премахнати. Имаше само гола, здраво утъпкана пръст. Четирима мъже с петна от пот по одеждите стояха сред двора и играеха с малка топка.

Пляс!

Топката се търкулна на земята. Мъжете почнаха да се блъскат около нея. Когато топката спря, единият я вдигна над главата си, извика „Tenez!“ и я изстреля напред с другата длан. Останалите закрещяха и почнаха да се блъскат за по-удобна позиция. Изпод сводовете монаси и благородници ги окуражаваха с викове, подмятайки звънтящи кесии с пари за облозите.

На едната стена бе прикрепена дълга дъска и всеки път, когато топката я удряше — издавайки кух звук, — виковете на публиката се засилваха.

На Марек му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда — най-ранната форма на тениса.

Tenez — което на френски означава „Дръжте!“ — бе нова игра, измислена само преди двайсет години и светкавично придобила невероятна популярност. Ракетите и мрежите щяха да се появят след векове; засега играта представляваше нещо като хандбал, разпространен сред всички обществени слоеве. Децата играеха по улиците. Сред благородниците новата мода бе толкова популярна, че дори предизвикваше строежа на нови манастири — често оставащи недовършени след изграждането на вътрешния двор. Кралските фамилии се тревожеха, че принцовете занемаряват рицарското си обучение и прекарват дълги часове на корта, често под светлината на факли, до късно през нощта. Облозите ставаха повсеместни. Френският крал Жан Втори, в момента пленник на англичаните, бе прахосал цяло състояние, за да изплаща дългове от тениса. (Наричаха го Жан Добрия, но злите езици подмятаха, че може да е добър във всичко, само не и в тениса.)

— Често ли играете тук? — попита Марек.

— Движението укрепва тялото и избистря ума — отговори веднага монахът. — Тук играем на два двора.

Докато прекосяваха двора, Марек забеляза сред публиката няколко души в зелено и черно. Бяха груби, брадясали мъже с вид на разбойници.

После отминаха двора и започнаха да се изкачват по стълбище. Марек се обърна към монаха.

— Изглежда, вашият орден посреща охотно хората на Арно дьо Сервол.

— Воистина тъй е — отговори монахът, — понеже те ще сторят великата добрина да ни върнат воденицата.

— Нима ви е била отнета? — попита Марек.

— В известен смисъл. — Монахът пристъпи до прозореца, от който се виждаха Дордона и воденичният мост на по-малко от половин километър нагоре по течението. — Със собствените си ръце монасите от „Света майка“ построиха тая мелница по молба на нашия почитан архитект, брат Марсел. Марсел е много тачен в манастира. Както знаете, той бе архитект и при предишния игумен, епископ Лаон. Поради туй мелницата, която той замисли, а ние изградихме, принадлежи на манастира, както и приходите от нея. Ала сър Оливър настоява сам да получава мелнична такса, ако и да няма друго праведно основание, освен че армията му контролира тази територия. Виждате защо милорд игуменът е твърде доволен, че Арно даде обет да върне мелницата на манастира и да сложи край на таксата. И туй е причината да сме дружелюбни към людете на Арно.

Крис слушаше и си мислеше: моята теза! Точно това бе доказал в своето проучване. Макар че някои хора все още смятаха средновековието за епоха на застой, Крис знаеше, че всъщност то е било време на напрегнато технологично развитие — и в този смисъл доста подобно на нашето време. На практика индустриалната механизация, характерна за западното общество, започнала именно през средновековието. Най-мощният източник на енергия през онази епоха — водната сила — бил разработван най-усърдно и използван за все по-разнообразни задачи: не само за мелене на жито, но и за забъркване на хоросан и цимент, производство на хартия, усукване на въжета, изстискване на растителни масла, направа на текстилни бои и задвижване на тепавици, ковашки чукове, пивоварски преси, дъскорезници и мощни духала за стоманолеярните пещи. Из цяла Европа изграждали по реките бентове едва ли не на всеки километър; под всеки мост имало закотвени мелнични кораби. На места цели каскади от мелници успешно използвали една подир друга енергията на течащата вода.

Обикновено мелниците имали монополни права и били значителен източник на доходи… и на конфликти. Съдебни процеси, убийства и сражения придружавали непрестанно мелничарската дейност. И сегашният пример доказваше…

— И все пак — обади се Марек — виждам, че мелницата все още е в ръцете на лорд Оливър, понеже знамето му се вее на кулата и неговите стрелци стоят по бойниците.

— Оливър държи мелничния мост — каза монахът — тъй като мостът е близо до пътя за Ла Рок и който владее мелницата, владее и пътя. Ала Арно скоро ще му я отнеме.

— И ще ви я върне.

— Тъй е.

— А що ще стори манастирът на свой ред за Арно?

— Ще го благословим, разбира се — продължи монахът. Позамисли се и добави: — А и ще му платим добри парички.

Минаха през скрипториума, където на редица писалища монасите безмълвно преписваха ръкописи. Но за Марек цялата сцена изглеждаше някак объркана; вместо вглъбени песнопения над този труд звучаха крясъци и плясък на топка от манастирския двор. И въпреки старата цистерцианска неприязън към илюстрациите мнозина монаси усърдно рисуваха по ъглите и празните полета на ръкописите. Пред художниците имаше четки и каменни панички с различни бои. Някои от илюстрациите бяха наистина великолепни.

— Насам — каза монахът и ги поведе надолу по стълбище към малко слънчево дворче. В единия край Марек зърна да се припичат осем войници с цветовете на Арно. Забеляза, че те не са оставили мечовете си.

Монахът продължи към малка къщичка в края на двора, после отвори вратата. Чуха плисъка на течаща вода и видяха чешма с голямо каменно корито. Тук отекваха напевни молитви на латински. В средата на помещението двама монаси миеха белезникаво голо тяло, проснато върху маса.

— Фратер Марцелус — прошепна монахът и леко сведе глава. Очите на Марек се разшириха. Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво, вижда. Брат Марсел бе мъртъв.