Майкъл Крайтън
Фатален срок (52)

01:13:52

Робърт Донигър се завъртя, стискайки микрофона.

— Запитайте се — каза той на пустата, мрачна зала. — Кое е преобладаващото преживяване в края на двайсети век? Как хората виждат нещата и как очакват да ги видят? Отговорът е прост. Във всяка област, от бизнеса и политиката до маркетинга и образованието, преобладава развлекателната насока.

Срещу малката сцена бяха монтирани едно до друго три удобни сепарета. Във всяко имаше бюро и стол, бележник и чаша вода. Всяко беше отворено напред, тъй че човекът вътре да вижда Донигър, но не и съседите си.

Така организираше Донигър своите изложения. Беше научил този трик от старите експерименти за психологически натиск. Всеки знаеше, че и в другите сепарета има хора, но не можеше да ги види и чуе. А това оказваше огромен натиск върху слушателите. Защото трябваше да се тревожат как ще постъпят останалите. Трябваше да се тревожат дали другите няма да инвестират.

Донигър направи няколко крачки по сцената.

— Днес всички очакват да получат забавление, и то през цялото време. Деловите срещи трябва да бъдат весели, с красиво отпечатани документи и компютърна анимация, за да не скучаят участниците. Магазините трябва да бъдат приветливи, тъй че днес те не само продават, но и забавляват. Политиците трябва да имат приятна външност и да ни казват само каквото желаем. Училищата внимават да не отегчат младите умове, които очакват всичко да става бързо и сложно като по телевизията. Студентите трябва да се развличат… всички трябва да се развличат, иначе ще сменят марката, канала, познатите и избраниците си. Това е интелектуалната реалност на западното общество в края на този век. През други векове човешките същества са желали да бъдат спасени, възвисени, освободени или образовани. Но в нашия век те искат някой да ги забавлява. Най-страшното нещо не е болестта или смъртта, а скуката. Чувството, че разполагаме с време и няма какво да го правим. Но докъде ще стигне тази развлекателна мания? Какво ще правят хората, когато се отегчат от телевизията? Или от филмите? Вече знаем отговора — търсят активно забавление: спортове, тематични паркове, атракции. Организирана веселба, запланирана тръпка. А какво ще правят, когато се отегчат от лунапарковете и планираните тръпки? Рано или късно прикритата измама излиза наяве. Започват да осъзнават, че увеселителният парк всъщност е нещо като затвор, само че си плащаш. Измамата ще ги тласне към търсене на автентичност. Автентичност ще бъде девизът на двайсет и първи век. А кое е автентично? Всичко, което не е измислено и сътворено, за да носи печалба. Което не е под контрола на корпорациите. Което съществува само за себе си и има своя собствена форма. Но разбира се, в днешния свят нищо не може да придобие своя собствена форма. Днешният свят е обществен еквивалент на грижливо поддържан парк, където всичко се засажда и обработва за постигане на максимален ефект. Където нищо не остава недокоснато и автентично. Накъде ще се обърнат тогава хората, за да преживеят тъй рядката и желана автентичност? Към миналото. Миналото безспорно е автентично. Миналото е свят, съществувал преди Дисни, Мърдок, „Нисан“, „Сони“, IBM и всички други могъщи сили, сътворяващи днешния ден. Имало го е преди тях. То се е възвисило и рухнало без тяхна намеса, без обработка и без продажба. Миналото е истинско. Автентично. И това ще го направи невероятно примамливо. Затова казвам, че бъдещето е в миналото. Миналото е единствената реална алтернатива на… Да? Какво има, Даян?

Той се обърна към влизащата Даян Крамър.

— Има проблеми в транзитната зала. Изглежда, че експлозията е повредила оцелелите водни щитове. Гордън направи компютърна симулация, според която четири щита ще се спукат, когато ги напълним с вода.

— Даян, това са пълни глупости — отсече Донигър, подръпвайки вратовръзката си. — Да не искаш да кажеш, че могат да се върнат без щитовете?

— Да.

— Не можем да поемем такъв риск.

— Нещата са по-сложни…

— Не са — каза Донигър. — Не можем да поемем риска. Бих предпочел изобщо да не се върнат, отколкото да пристигнат със сериозни увреждания.

— Но…

— Какво? Щом Гордън е направил компютърна симулация, защо продължава?

— Не вярва на компютъра. Казва, че данните са събрани набързо, и според него прехвърлянето щяло да успее.

Донигър поклати глава.

— Не можем да рискуваме. Не бива да се връщат без щитове. Това е.

Даян помълча, прехапа устни.

— Боб, мисля, че…

— Хей — рече той. — Май почна да забравяш. Нали ти не искаше да пуснеш Стърн заради риска от транскрипционни грешки? Сега пък искаш да върнеш цялата група без щитове. Не, Даян.

— Добре — съгласи се неуверено тя. — Ще ида да поговоря с…

— Не. Никакви разговори. Дръпни шалтера, ако трябва. Но не позволявай онези хора да се завърнат. Прав съм, и ти го знаеш.

— Какво? — възкликна Гордън в контролната кабина.

— Не могат да се завърнат. В никакъв случай. Боб беше категоричен.

— Но те трябва да се върнат — каза Дейвид Стърн. — Длъжни сте да им разрешите.

— Не, не сме — отвърна Даян.

— Но…

Даян се обърна към Гордън.

— Джон, той виждал ли е Уелси? Показа ли му го?

— Кой е Уелси?

— Котарак — отговори Гордън.

— Уелси е разцепен — обясни Даян. — Той беше едно от първите опитни животни, които изпратихме в миналото. Преди да знаем, че трябва да използваме водни щитове. И е разцепен много зле.

— Разцепен?

Даян отново се завъртя към Гордън.

— Нищо ли не си му казал?

— Казах му, разбира се. — Гордън погледна Стърн. — Разцепен означава, че има много сериозни транскрипционни грешки… Но това беше преди години, Даян. Тогава имахме и проблеми с компютрите.

— Покажи му — предложи Даян Крамър. — Да видим дали пак ще настоява да върне приятелите си. Но основното е, че Боб взе решение и отказва категорично. Ако нямаме сигурни щитове, никой не бива да се завърне. Независимо от обстоятелствата.

Откъм таблото един техник се обади:

— Имаме полеви скок.

Всички се скупчиха около монитора, осеян с трептящи вълни и пикове.

— Колко остава до завръщането им? — попита Стърн.

— Ако се съди по сигнала, около час.

— Можете ли да кажете колко души…

— Не още, но… повече от един. Може би четирима или петима.

— Значи всички — каза Гордън. — Трябва да са открили професора и сега се прибират. Направиха, каквото им поръчахме и се връщат.

Той се обърна към Даян Крамър.

— Съжалявам — допълни тя. — Без щитове никой няма да се завърне. Точка.