Майкъл Крайтън
Фатален срок (28)

27:27:22

Вече четирийсет минути се промъкваха през гората североизточно от Кастелгард. Накрая достигнаха върха на хълма, най-високата точка в околностите, и спряха да си поемат дъх.

— О, Боже мой! — възкликна Кейт.

Тримата гледаха надолу към реката и манастира на другия бряг. Но вниманието им бе привлечено към непристъпната крепост високо над манастира — замъка Ла Рок. Беше огромен! В гъстеещата вечерна синева замъкът пламтеше със светлините на стотици прозорци и факли по бойниците. Но въпреки тяхното сияние крепостта бе зловеща. Външните стени се чернееха над спокойните води на крепостния ров. Вътре имаше втора стена с множество кръгли кули, а в центъра на комплекса се издигаше самият замък със своя собствена голяма зала и мрачна правоъгълна кула, стърчаща на повече от трийсет метра височина.

— Прилича ли ти на съвременния Ла Рок? — обърна се Марек към Кейт.

— Никак — каза тя и поклати глава. — Това тук е огромно. Съвременният замък е запазил само външната стена. Този има две: допълнителна обиколна стена, която при нас не съществува.

— Доколкото знам — каза Марек, — никой не е успял да го превземе със сила.

— И сега виждаш защо — отвърна Крис. — Гледай как е разположен.

Откъм източния и южния край крепостта бе изградена върху варовикова канара, слизаща отвесно надолу цели сто и петдесет метра чак до Дордона. От запад, където не беше чак толкова стръмно, каменните къщи на градчето се катереха по склона, но който избереше този път, стигаше до широк ров и няколко подвижни моста. На север хълмът слизаше по-полегато, но там всички дървета бяха изсечени, оставяйки гола и равна местност, без никакво прикритие — самоубийствен път за всяка нападаща армия.

Марек посочи.

— Вижте там.

В здрача група войници наближаваше замъка по селския път от запад. Двамата рицари начело носеха факли и в тяхната светлина едва се различаваха сър Оливър, сър Гай, професорът и след тях другите рицари на Оливър. Силуетите бяха толкова далече, че ги разпознаха само по очертанията и стойката върху седлото. Но поне Крис не се съмняваше кого вижда.

Той въздъхна, гледайки как ездачите прекосяват моста над крепостния ров и минават през голямата надстройка на портата с две полукръгли кули — така наречената двойна D-образна порта. Стражата върху кулите гледаше новодошлите.

Отвъд тази постройка конниците навлязоха в нов ограден двор. Тук бяха издигнати множество дълги дървени сгради.

— Това са казармите на гарнизона — обясни Кейт.

Групата пресече този вътрешен двор, мина по още един мост над втория ров и навлезе под нова порта с още по-грамадни двойни кули — десет метра високи и грейнали от светлината на десетки прорези за стрелците.

Едва в най-вътрешния двор конниците слязоха от седлата. Лорд Оливър поведе професора към голямата зала; двамата изчезнаха вътре.

Кейт каза:

— Професорът заръча, ако се разделим, да идем в манастира и да намерим брат Марсел, у когото е ключът. Предполагам, че имаше предвид ключа за тайния проход.

Марек кимна.

— И точно това ще направим. Скоро ще се стъмни. Тогава можем да тръгнем.

Крис погледна към подножието на хълма. В полумрака видя групички войници из нивите чак до реката. Трябваше да се промъкнат покрай тях.

— Искаш да отидем в манастира тази нощ?

Марек пак кимна.

— Колкото и опасно да ти изглежда сега, утре сутрин ще е още по-лошо.