Майкъл Крайтън
Фатален срок (33)

14:52:07

Реакцията им ги издаде. Монахът веднага разбра, че не знаят за смъртта на Марсел. Той се навъси, хвана Марек за ръката и попита:

— Защо сте дошли?

— Надявахме се да поговорим с брат Марсел.

— Той предаде Богу дух снощи.

— Как почина? — попита Марек.

— Не знаем. Ала както сами виждате, той беше стар.

— Работата ни с него бе крайно важна — каза Марек. — Може би, ако разрешите да видим личните му вещи…

— Той нямаше лични вещи.

— Но все някой дребен предмет…

— Той живееше простичко.

— Мога ли да погледна стаята му? — попита Марек.

— Съжалявам, не е възможно.

— Ще ви бъда извънмерно благодарен, ако…

— Брат Марсел живееше в мелницата. Стаята му е там от дълги години.

— А! — кимна Марек.

Мелницата бе в ръцете на Оливър. Не можеха да отидат там, поне засега.

— Но може би аз ще съм в състояние да ви помогна — добави монахът. — Кажете ми що за важна работа ви води насам.

Говореше небрежно, но Марек веднага стана предпазлив.

— Лични дела бяха — отвърна той. — Не мога да говоря за тях.

— Тук нямаме нищо лично — рече монахът, отстъпвайки лекичко към вратата. Марек имаше неприятното чувство, че се кани да вдигне тревога.

— Идваме по молба на магистър Едуардус.

— Магистър Едуардус! — Монахът мигновено се промени. — Защо не го казахте по-рано? А вие какви сте на магистър Едуардус?

— Чираци негови сме.

— Воистина?

— Господ ни е свидетел.

— Защо не го казахте? Магистър Едуардус винаги е добре дошъл тук, понеже изпълняваше дело в услуга на игумена, когато го грабна Оливър.

— А!

— Елате с мен още сега — каза монахът. — Игуменът ще желае да ви види.

— Но ние…

— Игуменът ще го желае. Идвайте!

 

 

Когато излязоха отново на слънце, Марек забеляза колко войници в зелено и черно са се събрали по манастирските дворове. И тези войници не се мотаеха; чакаха напрегнати, готови за битка.

Къщичката на игумена бе малка, изработена от изящно изваяно дърво и разположена в един далечен ъгъл на манастира. Въведоха ги в малко преддверие с дървена ламперия по стените, където някакъв стар монах, прегърбен и дебел като жабок, седеше край затворена врата.

— Вътре ли е милорд игуменът?

— Право думаш, ала сега напътства покаянието на една грешница.

От съседната стая долетя ритмично скърцане.

— Колко време ще траят молитвите? — попита по-младият монах.

— Може да е доста — отвърна жабокът. — Не идва за пръв път. И греховете й се повтарят често.

— Желая да известиш на милорд игумена за тия достойни люде, тъй като носят вести за Едуардус де Джоунс.

— Бъди уверен, че ще да го сторя — рече жабокът с отегчен глас. Но Марек забеляза внезапно проблеснал интерес в очите на стареца. Беше схванал за кого става дума.

— Часът наближава девет — продължи жабокът. — Ще почетат ли твоите гости нашата скромна трапеза?

— Хиляди благодарности, но не, ние… — Крис се закашля.

Кейт побутна Марек, който бързо каза:

— Приемаме, ако не ще ви затрудним.

— Добре сте дошли, Бог да ви благослови.

Тъкмо тръгваха към трапезарията, когато един млад монах дотича задъхан.

— Милорд Арно идва! Желае да разговаря с игумена незабавно!

Жабокът скочи на крака и подхвърли:

— Изчезвайте тутакси.

После отвори една странична врата.

Озоваха се в малка, скромна стаичка до покоите на игумена. Леглото престана да скърца; чуха как жабокът мърмори на игумена тихо и настоятелно.

След миг се отвори друга врата и в стаята влезе жена с разголени нозе и поруменяло лице, която набързо оправяше дрехите си. Беше извънредно красива. Когато се обърна, Крис с изумление разпозна лейди Клеър. Тя зърна погледа му и попита:

— Поради що зяпаш тъй?

— Аз… милейди…

— Оръженосецо, поведението ти е твърде немилосърдно. Как смееш да ме упрекваш? Аз съм жена от потекло, самичка в чужди краища, без закрилник, помощник или наставник. Ала трябва някак да стигна в Бордо, докъдето има осемдесет левги, а оттам и до Англия, ако желая да се сдобия с имотите на съпруга си. Тъй ми повелява дългът на вдовица и в тия времена на войни и размирици аз ще да сторя без колебание всичко, що е потребно, за да го изпълня.

Крис си помисли, че колебанието едва ли присъства в характера на тази жена. Бе смаян от нейната дързост. Марек обаче я гледаше с нескрито възхищение. Той каза любезно:

— Простете му великодушно, милейди, понеже е млад, а често и неразумен.

— Обстоятелствата се променят. Потребни ми бяха познанства, що само игуменът можеше да осигури. Както мога, тъй убеждавам.

Лейди Клеър заподскача на един крак, опитвайки да запази равновесие, докато обуваше клина си. Опъна го, приглади дългата черна дреха, после сръчно върза на главата си монашеска забрадка, тъй че се виждаше само лицето.

След секунди приличаше на монахиня. Движенията й станаха бавни, гласът благ и тих.

— По волята на съдбата сега знаете туй, що не бих желала никой да знае. Завися от вашата милост и умолявам за мълчание.

— Ще го имате — каза Марек, — понеже вашите дела не ни засягат.

— В замяна ще имате моето мълчание — отвърна тя. — Понеже е явно, че игуменът не желае присъствието ви да стане известно на Дьо Сервол. Всеки със своята тайна. Имам ли думата ви?

— Имате я, милейди — каза Марек.

— Да, лейди — потвърди Крис.

— Да, лейди — повтори Кейт.

Като чу гласа й, Клеър изгледа навъсено Кейт, после пристъпи до нея.

— Вярно ли думаш?

— Да, лейди.

Клеър плъзна длан по гърдите на Кейт, пристегнати под дрехата с ивица платно.

— Отрязала си си косите, девойко — каза тя. — Знаеш ли, че за преобличане в мъжки одежди се полага смърт?

При тия думи тя се озърна към Крис.

— Знаем го — каза Марек.

— Трябва да си много предана на своя магистър, за да поемеш подобен риск.

— Тъй е, милейди.

— Тогава от сърце ще се моля да оцелееш.

Вратата се отвори и жабокът им махна с ръка.

— Елате, достойни люде. Милейди, моля ви да си тръгвате, игуменът скоро ще изпълни молбата ви. А вие… елате с мен.

Когато излязоха на двора, Крис приведе глава към Марек и прошепна:

— Андре, тая жена е жива отрова.

Марек се усмихна.

— Вярно, има живец в нея.

— Андре, послушай ме. Не можеш да вярваш на нито една нейна дума.

— Тъй ли? Аз пък мисля, че е удивително пряма — каза Марек. — Иска закрила. И има право.

Крис се изблещи.

— Закрила?

— Да — отговори замислено Марек. — Трябва й рицар-закрилник.

— Рицар? Какви ги говориш? Остават ни само… колко часа ни остават?

Марек погледна плетената гривна на китката си.

— Единайсет часа и десет минути.

— Тогава какви са тия приказки за рицар-закрилник?

— О, просто си мислех — каза Марек. Той прегърна Крис през раменете. — Няма значение.