Майкъл Крайтън
Фатален срок (16)

32:16:01

Конете рязко се обръщаха и политаха в галоп, профучавайки един покрай друг по тревистата площадка. Земята се тресеше, когато грамадните животни минаваха край Марек и Крис, които стояха до ниския парапет и наблюдаваха тренировъчните атаки. За Крис теренът изглеждаше огромен — колкото футболно поле — и от двете му страни, където бяха издигнати трибуни, вече започваха да се настаняват дамите. Около парапета се трупаха селски зяпачи, приказливи и зле облечени.

Нови двама ездачи тласнаха един срещу друг пръхтящите си коне.

— Добре ли яздиш? — попита Марек.

Крис сви рамене.

— Яздил съм със Софи.

— В такъв случай мисля, че ще мога да ти опазя живота, Крис — каза Марек. — Но трябва да вършиш точно каквото ти кажа.

— Дадено.

— Досега нито веднъж не ме послуша — напомни му Марек. — Този път трябва!

— Добре де, добре.

— От теб се иска само да останеш на коня до сблъсъка. Щом види колко зле яздиш, сър Гай няма друг избор, освен да се цели в гърдите, защото при един препускащ ездач те са най-голямата и най-стабилна мишена. Искам да поемеш копието с гърди, право върху бронята. Разбра ли?

— Поемам копието с гърди — повтори Крис умърлушено.

— Когато копието те блъсне, остави се да изхвръкнеш от седлото. Няма да е трудно. Падай долу и не мърдай, за да изглежда, че си загубил съзнание. Което може и да се случи в действителност. В никакъв случай не ставай. Разбра ли?

— Да не ставам.

— Точно така. Каквото и да се случи, продължавай да лежиш. Ако сър Гай те повали от седлото и загубиш съзнание, боят приключва. Но ако станеш, той ще настои за нов сблъсък или ще слезе да те нападне с меч и да те убие.

— Да не ставам — повтори Крис.

— Именно — каза Марек. — Каквото и да се случи. Не ставай. — Той потупа Крис по рамото. — С малко късмет може и да оцелееш.

— Божичко — промърмори Крис.

Нови коне прелетяха край тях, разтърсвайки земята.

Обърнаха гръб на терена и минаха между шатрите, издигнати отстрани. Шатрите бяха малки и кръгли, изпъстрени с ивици и зигзаги в крещящи цветове. Над всяка от тях се развяваше знаменце. Пажове и оръженосци търчаха насам-натам, натоварени с брони, седла, сено, вода. Няколко момчета търкаляха бъчви. Отвътре долиташе тихо съскане.

— Това е пясък — обясни Марек. — Овалват ризниците в него, за да премахнат ръждата.

— Аха… — промърмори разсеяно Крис. Опитваше да се съсредоточи върху подробностите, за да прогони мисълта за предстоящото изпитание. Но имаше чувството, че отива на екзекуция.

Влязоха в една шатра, където ги чакаха три млади момчета — очевидно пажове. В единия ъгъл гореше огън за стопляне; доспехите лежаха върху платно на земята. Марек ги огледа набързо, после каза:

— Чудесно.

Той се обърна да излезе.

— Къде отиваш?

— В друга шатра да се приготвя.

— Но аз не знам как…

— Пажовете ще ти сложат доспехите — каза Марек и излезе.

Крис огледа разхвърляните парчета от бронята и се вторачи в шлема, който имаше отпред голяма издатина като патешка човка. Над нея се тъмнееше тъничък процеп за очите. Но отстрани лежеше още един шлем, по-нормален на вид, и Крис си помисли, че…

— Драги ми оръженосецо, ще бъдете ли така добър?

Озърна се и видя, че говори старшият паж, малко по-голям и по-добре облечен от другите. Изглеждаше на около четиринайсет години. Момчето посочи средата на шатрата.

— Застанете тук, моля ви.

Крис застана там и усети как множество длани плъзват по тялото му. Бързо го съблякоха по риза и долни гащи, ала когато видяха тялото му, започнаха да мърморят угрижено.

— Да не сте боледували, ваша милост? — попита едно от момчетата.

— Ъъъ… не.

— И не е имало някаква треска или друга болест, та тъй да изнури телесата ви?

— Не — навъси се Крис.

Без повече коментари пажовете се заеха да го обличат. Най-напред плътни филцови гамаши, после дебело тапицирана риза с дълги ръкави, която се закопчаваше отпред. Казаха му да извие ръце. Той едва успя да го стори — платът бе прекалено дебел.

— Малко е затвърдяла от прането, но скоро ще ви поолекне — увери го едното момче.

Крис не му повярва. Господи, помисли си той, едва мога да се размърдам, а тепърва ще ми надяват бронята. Сега момчетата прикрепваха извити метални плочки върху бедрата, прасците и коленете му. След това продължиха с ръцете. При всяка поставена част го молеха да раздвижи крайници, за да проверят дали ремъците не са прекалено затегнати.

После му надянаха през главата дълга ризница. Усети с рамене как тежестта й го тегли надолу. Докато пристягаха гръдната броня, старшият паж задаваше поредица от въпроси, на които Крис изобщо не можеше да отговори.

— Седнал ли яздите или изправен?

— Ще подпрете ли копието, или ще го държите на лакът?

— Свободен ли предпочитате да сте, или завързан за предния лък?

— Да повдигнем ли стремената, или ще ги изпъвате напред?

Крис отговаряше с неопределено сумтене. Междувременно върху него се трупаха нови парчета желязо, придружени от нови въпроси.

— Бронята на ходилото гъвкава или твърда?

— Малкият щит върху китката или на гърдите?

— Мечът отляво или отдясно?

— Ще желаете ли защитна каска под шлема?

С всяка допълнителна част той се чувстваше все по-тежък, а движенията ставаха все по-трудни, докато обвиваха ставите му в метал. Пажовете работеха бързо и след броени минути той бе напълно готов. Отстъпиха назад и го огледаха.

— Добре ли е, ваша милост?

— Добре — каза той.

— А сега шлемът.

Крис вече беше с тънка метална каска, но сега момчетата донесоха шлема със заострената муцуна и го надянаха. Крис потъна в мрак и усети как шлемът натежава върху плещите му. Виждаше само напред през тесния хоризонтален процеп.

Сърцето му заподскача. Нямаше въздух. Не можеше да диша. Той задърпа шлема, опитвайки да вдигне забралото, ала то не поддаваше. Беше в капан. Той чу ехото на дишането си, засилено от метала. Горещият му дъх затопляше тясното пространство в шлема. Задушаваше се. Нямаше въздух. Той сграбчи желязото с две ръце и се напъна да го свали.

Пажовете вдигнаха шлема и го погледнаха изненадано.

— Наред ли е всичко, ваша милост?

Крис се закашля и кимна, защото не смееше да проговори. Не желаеше повече това чудо върху главата си. Но момчетата вече го водеха навън, където чакаше конят.

Мили Боже, помисли си той.

Конят беше огромен и отрупан дори с повече метал от него. На главата му имаше изящно гравирана плочка, други висяха върху гърдите и отстрани по тялото. Въпреки бронята, животното бе игриво и бодро, то пръхтеше и дърпаше юздите от ръцете на пажа. Пред Крис стоеше истински кон за сражения, далеч по-буен от всички други, които бе яздил досега. Ала не това го тревожеше. Плашеха го размерите — проклетият кон бе тъй грамаден, че не виждаше какво има зад него. А с издигнатото дървено седло изглеждаше още по-висок. Пажовете зяпаха Крис въпросително. Чакаха нещо от него. Какво? Вероятно да яхне коня.

— Ами как… такова…

Те премигаха от изненада. Старшият паж пристъпи напред и с подчертана любезност изрече:

— Сложете ръка тук, ваша милост, върху дървото, и се дръпнете нагоре…

Крис протегна ръка, но едва достигна предния лък — правоъгълна издатина, изваяна върху седлото. Стисна здраво, после повдигна коляно и пъхна крак в стремето.

— Ммм. Чини ми се, че ще е по-добре с левия крак, ваша милост.

Естествено. С левия крак. Знаеше го; просто беше объркан и стреснат. Той ритна стремето, за да освободи десния си крак. Но бронираната обувка се бе заклещила; Крис тромаво се приведе напред и я задърпа с ръце. Стремето не поддаваше. Когато най-сетне измъкна крак, той загуби равновесие и падна по гръб край задните копита на коня. Ужасените пажове бързо го изтеглиха настрани.

Изправиха го на нозе и след това му помогнаха да яхне животното. Той усети как го подпират отдолу, докато се издигаше във въздуха, после преметна крак — Господи, беше ужасно трудно — и със звън се стовари в седлото.

Крис наведе глава и зърна земята далече, далече под себе си. Имаше чувството, че е поне на три метра от нея. Щом усети ездача в седлото, конят зацвили, разтърси шия, извъртя се и задърпа глава към крака му в стремето. Това проклето добиче се мъчи да ме ухапе, помисли си Крис.

— Юздите, ваша милост! Юздите! Дръпнете ги!

Крис подръпна юздите. Огромният кон изобщо не му обърна внимание и продължи с всичка сила опитите да го ухапе.

— Наложете се, ваша милост! Силно!

Крис дръпна юздите толкова рязко, че се уплаши да не строши врата на коня. Но животното само изпръхтя още веднъж, сетне внезапно се успокои и извърна глава напред.

— Браво, ваша милост.

Нейде наблизо отекна протяжната песен на фанфари.

— Това е призив за първата схватка — каза пажът. — Трябва да тръгваме към полето.

Трите момчета хванаха юздите и поведоха Крис към ливадата.