Майкъл Крайтън
Фатален срок (41)

07:34:49

— Ще ви кажа какъв е проблемът, по дяволите! — изрече Робърт Донигър, гледайки яростно посетителите. — Проблемът е да съживим миналото. Да го превърнем в реалност.

Двама млади мъже и една млада жена седяха на дивана в небрежни пози. Бяха облечени изцяло в черно и носеха от онези стегнати в раменете сака, които изглеждат тъй, сякаш са се свили при пране. Мъжете имаха дълги коси, жената бе подстригана съвсем късо. Даян Крамър разчиташе на тези трима по всички въпроси, свързани с медиите. Но Донигър забеляза, че днес Даян седи насреща им, сякаш неусетно се разграничава от тях. Зачуди се дали вече е видяла техния материал.

Тази мисъл раздразни Донигър. По принцип не обичаше журналистите. А днес за втори път се срещаше с тая пасмина. Сутринта бе имал разговор с тъпанарите от отдел „Връзки с обществеността“, сега трябваше да търпи и тия гадняри.

— Проблемът е там — каза той, — че трийсет души ще дойдат утре да чуят моето изложение. Озаглавено е „Обещанието на миналото“, а нямам зрелищен материал, с който да ги впечатля.

— Разбрано — обади се един от мъжете. — Точно оттам започваме, мистър Донигър. Клиентът иска да съживи миналото. Такава цел си поставихме. С помощта на мис Крамър помолихме вашите наблюдатели да ни осигурят пробни видеозаписи. И вярваме, че събраният материал притежава убедителност…

— Да го видим — отсече Донигър.

— Да, сър. Може би ако намалим осветлението…

— Не пипайте осветлението.

— Да, мистър Донигър.

Върху големия екран на стената припламна синкава светлина. Докато чакаха образа, младият мъж каза:

— Харесваме първия запис, защото отразява знаменито историческо събитие, траяло само две минути от началото до края. Както знаете, повечето исторически събития са се развивали твърде бавно, особено за съвременния зрител. Това обаче е бързо. За жалост, станало е в дъждовен ден.

На екрана се появи мрачен, сив пейзаж с надвиснали облаци. Камерата се завъртя и обхвана някакво обществено събитие, заснето над главите на многолюдна тълпа. Един висок мъж се изкачваше върху простичка платформа от голи дъски.

— Какво е това? Обесване ли?

— Не — каза младежът. — Това е Ейбрахам Линкълн. Готви се да произнесе своята реч в Гетисбърг.

— Тъй ли? Божичко, ужасно изглежда. Прилича на труп. Дрехите му са смачкани. Ръцете му стърчат от ръкавите.

— Да, сър, но…

— Това ли е неговият глас? Ами че той е писклив.

— Да, мистър Донигър, досега никой не бе чувал мистър Линкълн, но това наистина е неговият…

— Да не сте се побъркали, скапаняци?

— Не, мистър Донигър…

— О, за Бога, не мога да използвам това — каза Донигър. — Никой няма да слуша как Ейбрахам Линкълн цвърчи като канарче. Какво друго имате?

— Веднага, мистър Донигър. — Младият мъж спокойно зареди нова касета. — За втория запис избрахме друг подход. Искахме да предложим зрелище, но в същото време и знаменито историческо събитие, за което всички да знаят. И тъй, ето Коледа на 1778 г. Край река Делауеър, където…

— Мамка му, нищо не виждам — каза Донигър.

— Да, боя се, че наистина е малко тъмничко. Всичко става през нощта. Но сметнахме, че прекосяването на Делауеър от Джордж Уошингтън ще е добър…

— Джордж Уошингтън ли? Къде е Джордж Уошингтън?

— Ето тук — обясни младокът и посочи екрана.

— Къде?

— Тук.

— Онзи, дето се е сгушил отзад в лодката?

— Именно, и…

— Не, не, не — възрази Донигър. — Той трябва да стои на носа, като генерал.

— Знам, че така го рисуват по картините, но в действителност е станало другояче. Тук виждате истинския Джордж Уошингтън, както наистина е прекосил…

— Май го е хванала морска болест — каза Донигър. — Да не искате да показвам на хората как драйфа Джордж Уошингтън?

— Но това е реалността.

— Майната й на реалността! — Донигър запокити една от касетите към отсрещната стена. — Какво ви става бе, хора? Пет пари не давам за реалността. Искам нещо вълнуващо, нещо секси. Вие ми показвате един жив скелет и един удавен плъх.

— Е, можем пак да се върнем към проектите…

— Беседата ми е утре — каза Донигър. — Чакам трима шефове на големи компании. И вече им казах, че ще има нещо изключително. — Той вдигна ръце. — Мили Боже!

Даян се изкашля.

— Ами ако използваме само снимки?

— Снимки ли?

— Да, Боб. Можеш да вземеш само отделни кадри от записите и пак ще е доста ефектно.

— Аха… да, може да стане — кимна младата жена.

— Линкълн пак ще е смачкан — заяде се Донигър.

— Можем да махнем гънките с компютърна обработка.

Донигър се замисли.

— Може би — каза накрая той.

— Така или иначе — добави Даян, — не ти трябва да прекаляваш. Малкото дава по-добър ефект.

— Добре — съгласи се Донигър. — Направете снимките и ми ги покажете след час.

Тримата се изнизаха. Донигър остана насаме с Даян. Той седна зад бюрото и разлисти текста за изложението. После попита:

— Как мислиш, дали да е „Обещанието на миналото“ или „Бъдещето на миналото“?

— „Обещанието на миналото“ — каза Даян. — Категорично „Обещанието“.