Майкъл Крайтън
Фатален срок (29)

26:12:01

Нямаше луна. Небето бе черно и обсипано със звезди, закрити тук-там от някой самотен облак. Марек ги поведе надолу по хълма, покрай горящия Кастелгард и напред през мрачната равнина. Крис с изненада откри, че след като очите му привикнаха с тъмнината, виждаше доста добре на звездна светлина. Навярно, защото въздухът не е замърсен, предположи той. Спомни си как някъде бе чел, че през средновековието хората виждали планетата Венера денем, както сега виждаме Луната. Разбира се, това бе невъзможно от стотици години насам.

Изненада го също така абсолютната тишина на нощта. Най-силния шум, който чуваха, бяха собствените им стъпки по тревата покрай шубраците.

— Ще отидем до пътеката — прошепна Марек. — После слизаме към реката.

Напредваха бавно. Марек често спираше и привеждаше глава да се ослуша за две-три минути, преди да продължи по-нататък. Мина почти час, докато зърнаха селския път, който водеше от градчето към реката. Пътят се виждаше като бледа ивица на фона на по-тъмната трева и околните дървета.

Тук Марек спря. Тишината бе пълна. Чу само глухото шумолене на вятъра. Крис изпитваше нетърпение да продължат. След като изчакаха цяла минута, той понечи да се надигне.

Марек го блъсна надолу.

Вдигна пръст пред устните си.

Крис се ослуша. Осъзна, че освен вятъра има и още нещо. Човешки шепот. Той напрегна слух. Нейде отпред долетя тиха кашлица. После още една, този път по-наблизо, откъм тяхната страна на пътя.

Марек посочи наляво и надясно. Крис зърна блед сребрист отблясък — броня под звездната светлина — в храстите срещу пътя.

И чу шумоленето да наближава.

Войници чакаха в засада от двете страни на пътя.

Марек посочи натам, откъдето бяха дошли. Тихичко се отдалечиха от пътеката.

 

 

— Сега накъде? — прошепна Крис.

— Ще стоим настрани от пътеката. Тръгваме на изток към реката. Натам.

Марек посочи с ръка и тримата тръгнаха.

Сега Крис бе изнервен, напрягаше слух да долови и най-лекия звук. Собствените им стъпки бяха толкова шумни, че заглушаваха всичко останало. Сега разбра защо Марек спираше толкова често. Само така можеше да е сигурен.

Отдалечиха се на двеста метра от пътеката, после почнаха да слизат към реката през нивите и ливадите. Въпреки мрака Крис се чувстваше като изложен на показ. Нивите бяха оградени с ниски каменни зидове, които предлагаха известно прикритие. Но все пак тревогата не го напускаше и той въздъхна от облекчение, когато отново навлязоха сред гъстите, мрачни храсталаци.

Този безмълвен, черен свят му бе напълно чужд, но той бързо привикна. Опасността се криеше в най-дребните движения, в почти недоловимите звуци. Крис вървеше приведен, напрегнат, изпробвайки земята на всяка крачка, преди да се отпусне с пълна тежест. Непрестанно въртеше глава наляво-надясно, наляво-надясно.

Чувстваше се като животно и си спомняше как Марек оголи зъби като горила преди нападението в стаята. Погледна към Кейт и видя, че тя също крачи приведена и напрегната.

Без сам да знае защо, той си представи залата за семинари в Йейл с кремави стени и ламперия от полирано потъмняло дърво, припомни си споровете между студентите, насядали около дългата маса: дали процесуалната археология клони към историята или към класическата археология, дали формалистичните критерии превъзхождат обективистичните, дали деривационистката доктрина не прикрива нормативните задължения.

Нищо чудно, че спореха. Темите бяха напълно абстрактни, просто въздух под налягане… или гола вода. Празните им спорове така и не стигаха до разрешение; въпросите никога не получаваха отговори. И все пак в тия дебати имаше толкова напрежение, толкова страст. Откъде идваше тя? Все едно. Сега дори не си спомняше защо споровете са му изглеждали толкова важни.

Академичният свят сякаш чезнеше в далечината като неясен и блед спомен, докато той слизаше по мрачния склон към реката. Но колкото и уплашен да бе тази нощ, колкото и да го мъчеше напрежение пред смъртоносния риск, всичко наоколо бе реално по някакъв странен начин — успокояващ, почти опияняващ, и…

Чу пращене на вейка и застина.

Марек и Кейт също замръзнаха.

Отляво долетя тих шум и глухо пръхтене. Останаха неподвижни. Марек стисна меча.

И покрай тях изтича дребният силует на диво прасе.

— Трябваше да го убием — прошепна Марек. — Гладен съм.

Понечиха да продължат, но изведнъж Крис осъзна, че не те са подплашили прасето. Защото сега несъмнено чуваха шум от тичащи нозе. Шумолене в тревата, пукот из храстите. Стъпките идваха право към тях.

 

 

Марек се намръщи.

Виждаше достатъчно добре в мрака, за да различи тук-там проблясък на брони. Трябваше да са седем или осем войници изтичаха бързо на изток, после се приведоха, пак потънаха в храсталака и настана тишина.

Какво ставаше, по дяволите?

Тези войници ги дебнеха в засада на пътя. Сега се прехвърляха на изток и пак ги чакаха.

Как бе възможно?

Той погледна клекналата до него Кейт, но тя просто изглеждаше изплашена.

Крис, също приведен, потупа Марек по рамото. Поклати глава, после посочи ухото си.

Марек кимна и се ослуша. Отначало не чу нищо друго, освен вятъра. Озадачен, той се обърна към Крис, който пресилено се почука по главата близо до ухото.

Казваше му: включи слушалката.

Марек се потупа по ухото.

Когато след кратко пращене звукът се включи, той не чу нищо. Сви рамене към Крис, който вдигна длани: почакай. Марек зачака. Едва след дълго напрегнато вслушване долови тихия, равномерен звук на човешко дишане.

Погледна към Кейт и вдигна пръст пред устните си. Тя кимна. Погледна Крис. Той също кимна. И двамата разбираха. Не издавайте нито звук.

Марек пак се вслуша напрегнато. Отново чу в слушалката тихо дишане.

Но не беше на никого от тримата. Имаше някой друг.

Крис прошепна:

— Андре, това е твърде опасно. Дай да не прекосяваме реката тази нощ.

— Прав си — отвърна шепнешком Марек. — Ще се върнем към Кастелгард и ще се прикрием до сутринта някъде около стените.

— Добре.

— Да вървим.

В мрака тримата се спогледаха, кимнаха, после едновременно се почукаха по ушите и изключиха слушалките.

Клекнаха да изчакат.

След малко отново чуха войниците да притичват през храстите. Този път се изкачваха нагоре — към Кастелгард.

Тримата изчакаха още пет-шест минути. След това обърнаха гръб на Кастелгард и поеха надолу.

 

 

Крис бе съобразил всичко това. Преди малко, докато слизаше по склона, той прогони един комар от ухото си и неволно включи слушалката; не след дълго чу някой да киха.

А никой от тях не бе кихнал.

Малко по-късно, когато срещнаха глигана, той чу някой да се задъхва от умора. А в тъмнината до него Марек и Кейт изобщо не помръдваха.

Тогава разбра със сигурност, че още някой има слушалка… и като се замисли, проумя откъде е дошла. Гомес. Някой трябва да я беше взел от отрязаната глава на Гомес. В тази идея имаше само едно противоречие…

Марек го смушка в ребрата. Посочи напред. Кейт вдигна палец и се усмихна.

Широка и гладка, реката леко потрепваше и бълбукаше в нощта. Тук Дордона се разливаше из низините; едва виждаха отсрещния бряг като черта от мрачни дървета и гъсти храсти. Не забелязаха признаци на движение. Крис различи смътно черните очертания на воденичния мост. Знаеше, че нощем мелницата трябва да е затворена; мелничарите можеха да работят само денем, защото дори една-единствена свещ можеше да предизвика експлозия в прашния въздух.

Марек докосна Крис по ръката, после посочи отсрещния бряг. Крис сви рамене; не виждаше нищо.

Марек посочи отново.

Крис присви очи и с усилие различи четири бледи струйки дим да се издигат в небето. Но ако бяха от огньове, то защо нямаше светлина?

Тръгнаха срещу течението и след малко откриха лодка, вързана за брега. Водата я люшкаше и от време на време я блъскаше в камъните. Марек погледна отсрещния бряг. Бяха се отдалечили от пушека.

Той посочи лодката. Дали да рискуват?

Крис знаеше, че другият вариант е да преплуват реката. Нощта беше хладна; не искаше да се мокри. Той посочи лодката и кимна.

Кейт също кимна.

Качиха се и Марек тихо започна да гребе през Дордона.

Седнала до Крис, Кейт неволно си спомни как разговаряха, докато минаваха през реката преди няколко дни. Колко дни точно? Май само два, осъзна тя. А изглеждаха като седмици.

Огледа с присвити очи отсрещния бряг, търсейки движение. Лодката им навярно бе тъмен силует на фона на тъмна вода и тъмен хълм, но все пак можеше да се види, ако някой наблюдаваше.

Ала явно никой не наблюдаваше. Брегът наближи, после лодката навлезе в блатната трева из плитчините, тихо изскърца и спря. Слязоха. Наблизо видяха тесен път покрай реката. Марек вдигна пръст пред устните си и тръгна напред. Отиваше към пушека.

Двамата го последваха предпазливо. Няколко минути по-късно откриха отговора. Имаше четири огъня, разположени на равни разстояния покрай брега. Пламъците бяха обкръжени с парчета от строшени доспехи върху купчинки пръст, тъй че се виждаше само пушекът. Но войници нямаше. Марек прошепна:

— Стар номер. Огньовете разкриват фалшиви позиции.

Кейт не бе съвсем наясно какво цели този „стар трик“. Може би да демонстрира по-голяма сила, повече войници, отколкото има в действителност. Марек ги поведе покрай занемарените огньове към няколко други, подредени по-далече по брега. Вървяха близо до водата и чуваха бълбукането на реката. Докато наближаваха последния огън, Марек внезапно се завъртя и падна на земята. Кейт и Крис също залегнаха, после чуха мъжки гласове да пеят дълга пиянска песен; беше нещо от рода на „Пивото приспива ни на стола, пивото обръща ни във гьола…“. Песента продължаваше до безкрайност. Слушайки, Кейт си помисли: това е като „Деветдесет и девет бирени шишета на стената“. Когато надигна глава да надникне, видя край огъня пет-шест войници в зелено-черни униформи, които пиеха и пееха с пълно гърло. Може би имаха заповед да вдигат шум, за да подкрепят измамата с огньовете.

Марек посочи назад и когато се отдалечиха, той ги поведе наляво, настрани от реката. Отначало вървяха под прикритието на ивица дървета, после отново започнаха да се промъкват из открито поле. Кейт осъзна, че това са същите ниви, през които бяха минали тази сутрин. И наистина, отляво видя бледи жълтеникави светлинки в горните прозорци на манастира — някои от монасите работеха до късно. А право отпред различи тъмните очертания на селски къщи със сламени покриви. Крис посочи към манастира: защо да не идем там? Марек събра длани до ухото си: всички спят. Крис сви рамене: какво от това?

Марек разигра истинска пантомима, показвайки как се събужда стреснат. Явно смяташе, че могат да предизвикат паника, ако отидат там посред нощ.

Крис сви рамене: какво от това?

Марек размаха пръст: не е добра идея. После изрече само с устни: утре сутрин.

Крис въздъхна.

Марек продължи покрай фермите, докато стигнаха до опожарена селска къща — четири стени и черни останки от покривните греди. Въведе ги през отворена врата, върху която имаше широка червена ивица. Кейт едва я забеляза в мрака.

Вътре бяха избуяли плевели, валяха се парчета от строшени съдове. Марек се разрови из буренака, докато намери две нащърбени глинени гърнета. Кейт си помисли, че приличат на нощни гърнета. Марек ги сложи внимателно върху обгорения перваз на прозореца.

— Къде ще спим? — прошепна Кейт.

Марек посочи земята.

— Защо не може да идем в манастира? — настоя тя и махна с ръка към откритото небе над тях. Нощта бе студена. Мъчеше я глад. Искаше й се да спи на спокойствие зад дебели стени.

— Не е безопасно — отвърна шепнешком Марек. — Ще спим тук.

Той легна на земята и затвори очи.

— Защо не е безопасно? — попита Кейт.

— Защото някой има слушалка. И знае къде отиваме.

Крис се обади:

— Исках да поговорим за…

— Не сега — каза Марек, без да отваря очи. — Заспивай.

Кейт легна и Крис се отпусна до нея. Тя притисна гръб в неговия. Само за да се стопли. Бе тъй студено… Нейде далече отекна гръмотевица.

По някое време след полунощ заваля. Тя усети тежките капки по бузите си и стана тъкмо преди да се излее пороят. Озърна се и видя малък дъсчен навес, полуизгорял, но все още изправен. Пропълзя до него, седна облегната и пак се сгуши до Крис, който я бе последвал. Марек се приближи, легна край тях и моментално заспа. По бузите му трополяха капки, но той хъркаше.