Майкъл Крайтън
Фатален срок (14)

34:25:54

Конете с тропот вървяха по моста. Професорът гледаше право напред, без да обръща внимание на войниците около себе си. Когато ездачите навлязоха в замъка, часовите край портата едва се озърнаха към тях. После професорът изчезна от поглед.

Спряла близо до подвижния мост, Кейт попита:

— Какво ще правим сега? Да го последваме ли?

Марек не отговори. Тя се озърна и го видя да гледа втренчено двама рицари на коне, което се биеха с мечове сред поляната пред замъка. Боят приличаше на демонстрация или тренировка; около рицарите се бе струпал кръг от младежи в ливреи; едни от тях носеха яркозелено, други — жълто и златисто, явно цветовете на двамата рицари. Малко по-настрани се бе сбрала тълпа зяпачи, които със смях подвикваха обиди и насърчителни възгласи към единия или другия боец. Конете се въртяха в кръг плътно един до друг, изправяйки ездачите си лице срещу лице. Мечовете звънтяха в свежия утринен въздух.

Марек гледаше и не помръдваше.

Кейт го потупа по рамото.

— Слушай, Андре, професорът…

— Чакай малко.

— Но…

— Чакай малко.

 

 

За пръв път Марек усети тръпка на неувереност. Досега нищо видяно в този свят не му се бе сторило странно или неочаквано. Селяните из нивята бяха такива, каквито си ги представяше. Подготовката на турнира съвпадаше напълно с познанията му. А когато влезе в Кастелгард, градчето изглеждаше точно както бе очаквал. Кейт се смая от уличния касапин и непоносимата воня на кожарската работилница, но Марек прие тия неща като съвсем нормални. Още преди години можеше да ги види във въображението си.

Но не и това, помисли си той, гледайки боя на рицарите.

Всичко ставаше толкова бързо! Мечовете играеха светкавично и неуморно — ту сечаха, ту мушкаха, тъй че схватката приличаше по-скоро на фехтовка, отколкото на бой с мечове. Между два звънливи удара минаваха само една-две секунди. И боят продължаваше все тъй стремително, без колебание или забавяне.

Марек винаги си бе представял тия двубои като в забавен кадър: мъже, отрупани с броня, размахват толкова тежки мечове, че всеки удар им струва огромно усилие, инерцията на оръжието ги влачи напред и им трябва време, за да си възвърнат равновесието преди следващия замах. Беше чел описания колко изтощени се чувствали хората подир битка и предполагаше, че това е резултат от дългите, бавни, изнурителни схватки под товара на стоманената броня.

Тия бойци бяха едри и могъщи във всяко едно отношение. Конете им бяха огромни, изглеждаха високи почти по два метра и изключително силни.

Марек никога не се бе заблуждавал от дребните размери на броните в музейните витрини — знаеше, че всяка броня, успяла да попадне в музей, има единствено церемониални функции и не е била носена в бой, а само на средновековни паради. Освен това подозираше, макар да не можеше да го докаже, че повечето от оцелелите брони — изящни, гравирани и богато украсени — са били предвидени само за показ и са се изработвали в мащаб три четвърти, за да проличи по-ясно тънкостта на майсторския замисъл.

Истинските бойни доспехи просто не оцеляваха дълго. А Марек бе чел предостатъчно исторически документи, за да знае, че повечето прославени бойци на средновековието са били задължително едри мъже — високи, мускулести и неимоверно силни. Те не бяха от простолюдието; като благородници можеха да се хранят по-добре и израстваха едри. Беше чел как тренирали бойните умения и с какво удоволствие демонстрирали силата си за забавление на дамите.

И все пак никога не си бе представял нещо подобно. Тези мъже се биеха яростно, бързо и непрестанно… и сякаш можеха да продължат така до вечерта. Не проявяваха и най-малки признаци на умора; по-скоро изглеждаше, че тежката борба им доставя удоволствие.

Докато гледаше тяхната агресивност и бързина, Марек осъзна, че ако от него зависеше, точно така би желал да се бие бързо, използвайки целия си опит и резервите от издръжливост, за да изтощи врага. Беше си представял бавните схватки само заради безпочвеното убеждение, че хората в миналото са били по-слаби, по-бавни и по-глупави от него, съвременния човек.

Марек знаеше, че тази илюзия за превъзходство е препятствие, с което се сблъсква всеки историк. Просто не бе очаквал да я открие у себе си.

Но явно и той страдаше от нея.

Заради шума на тълпата му трябваше известно време, за да осъзнае нещо невероятно — бойците бяха в тъй великолепно физическо състояние, че дори не си пестяха дъха; между ударите крещяха и се обсипваха с порой от задявки и оскърбления.

После видя, че мечовете им не са тъпи, че са истински бойни оръжия, остри като бръснач. Ала двамата явно не възнамеряваха да си причинят зло; това бе просто схватка за развлечение, загрявка за предстоящия турнир. Тяхното весело, небрежно отношение към смъртоносния риск бе почти толкова плашещо, колкото и свирепата им бързина.

Битката продължи още десетина минути, докато накрая мощен удар повали единия рицар. Той падна от седлото, но тутакси скочи със смях на крака тъй леко, сякаш изобщо не носеше броня. Зяпачите почнаха да прехвърлят залозите от ръка на ръка. Раздадоха се викове: „Още! Още!“ Между момчетата с ливреите избухна юмручен бой. Двамата рицари тръгнаха ръка за ръка към странноприемницата. Марек чу гласа на Кейт:

— Андре…

Бавно се обърна към нея.

— Андре, има ли нещо?

— Всичко е наред — каза той. — Но имам още много да уча.

Тръгнаха към подвижния мост на замъка и наближиха пазачите. Марек усети как Кейт се напрегна до него.

— Какво ще правим? Какво ще им кажем?

— Не бой се. Аз говоря окситански.

Но когато наближиха, на полето оттатък рова започна нова схватка и стражите се зазяпаха. Бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха как Марек и Кейт минават под каменната арка към двора на замъка.

— Влязохме просто така — възкликна изненадано Кейт. Тя огледа двора. — А сега какво?

 

 

Ужасен студ, помисли си Крис. Съвсем гол, ако не се броят долните гащи, той седеше на табуретка в стаята на сър Даниъл. До него имаше леген с гореща вода и изтривалка. Момчето бе донесло водата от кухнята много внимателно, като че носеше злато; личеше, че ползването на топла вода е голяма привилегия.

Крис старателно се изтърка, отказвайки помощта на момчето. Легенът не беше голям и водата скоро почерня. Но в крайна сметка той успя да изчегърта калта изпод ноктите си, от тялото и дори от лицето си, като използваше малкото метално огледалце, което му даде момчето.

Най-сетне той реши, че е доволен. Но момчето го огледа печално и заяви:

— Не сте чист, господарю.

А след това настоя да довърши останалото.

И тъй, наложи му се да седи разтреперан на табуретката, докато момчето го търкаше до безконечност. Крис недоумяваше; винаги бе смятал, че през средновековието хората са били мръсни и смрадливи, потънали в мръсотията на епохата. Ала тези хора изглеждаха фанатични поклонници на чистотата. Всички в замъка бяха чисти и никъде не миришеше.

Дори тоалетната, която момчето го накара да използва преди банята, се оказа далеч не тъй ужасна, както очакваше Крис. Скрита зад дървена врата в спалнята, тя представляваше тясна стаичка със седалка над каменно корито, което се оттичаше към тръба в пода. Явно отпадъците отиваха в яма на партера, откъдето редовно ги чистеха. Момчето обясни, че всяка сутрин слугите изплакват тръбата с ароматизирана вода, после закачат на стената пресен букет от благоуханни билки. Тъй че нямаше дразнеща миризма, всъщност, помисли си тъжно Крис, бе срещал далеч по-неприятни зловония в тоалетните на самолетите.

И отгоре на всичко тия хора се бършеха с кърпи от чисто бяло платно! Не, реши Крис, нещата съвсем не бяха такива, каквито очакваше.

Едно от предимствата на принудителното седене бе възможността да побъбри с момчето. То се оказа търпеливо и му говореше бавно, като на идиот. Но така Крис успяваше да го чуе преди превода в слушалката и той бързо откри, че имитацията върши работа; ако преодолееше смущението и използваше архаичните изрази, които бе чел в старите текстове — и които често използваше самото момче, — тогава разбирането ставаше много по-лесно. Постепенно привикна да казва „чини ми се“ вместо „смятам“, „тъй е“ вместо „да“ и „воистина“ вместо „вярно“. С всяка малка промяна момчето почваше да го разбира все по-бързо.

Крис все още седеше на табуретката, когато сър Даниъл влезе в стаята. Той донесе грижливо сгънати дрехи — разкошни и скъпи на вид. Остави ги върху леглото.

— Е, Кристофър де Хуз, значи си се увлякъл по нашата умна красавица.

— Тя ме избави от неминуема погибел — отговори Крис и сър Даниъл го разбра.

— Дано туй да не ти навлече нови беди.

— Беди ли?

Сър Даниъл въздъхна.

— Тя ми каза, приятелю Крис, че си благородник, но не рицар. Оръженосец ли си?

— Воистина тъй е.

— Много стар оръженосец — уточни сър Даниъл. — Доколко добре боравиш с оръжие?

— Да боравя с оръжие… — Крис се навъси. — Ами аз… ъъъ…

— Умееш ли изобщо? Не крий: владееш ли бойни изкуства?

Крис реши, че ще е най-добре да отговори правдиво.

— Воистина, аз съм… обучен, искам да кажа… в книжовните умения… като богослов.

— Богослов? — Старецът с недоумение поклати глава. Escolie? Esne discipulus? Studesne submagiistro? (Богослов? Ученик на някой магистър?)

— Ita est. (Така е.)

— Къде?

— Ами… ъъъ… в Оксфорд.

— Оксфорд? — Сър Даниъл изсумтя. — Тогава нямаш работа тук, при милейди. Повярвай, като ти казвам, тук не е място за scolere. Нека да ти обясня какво е положението в момента.

— Лорд Оливър се нуждае от пари за заплати на войниците си и затуй разграби, каквото можа от околните градчета. Сега притиска Клеър да се омъжи, за да прибере дан като неин владетел. Гай дьо Малегант направи предложение за женитба, което твърде възрадва лорд Оливър. Ала Гай не е богат и не ще има какво да даде, ако не заложи част от именията на милейди. Туй тя не би позволила. Мнозина вярват, че лорд Оливър и Гай отдавна са сключили тайно споразумение — единият да продаде лейди Клеър, другият да продаде земите й.

Крис премълча.

— Има и друга пречка за тази женитба. Клеър ненавижда Малегант, когото подозира, че има пръст в гибелта на нейния съпруг. Всички се изненадаха как той внезапно напусна този свят. Джофрей бе млад и крепък рицар. Макар раните му да бяха тежки, той отиваше към оздравяване. Никой не знае каква е правдата, ала се носи мълва — всеобща мълва — за отрова.

— Разбирам — каза Крис.

— Нима? Съмнявам се. Помисли: милейди е все едно пленничка на лорд Оливър в този замък. Може и да се измъква потайно, ала не може да отведе цялата си свита. Ако тихомълком избяга и се завърне в Англия — а такваз е нейната воля, — лорд Оливър ще отмъсти люто на мен и другите нейни близки. Тя го знае и поради туй е длъжна да остане. Лорд Оливър иска тя да се омъжи и милейди крои хитроумни планове за отлагане на венчавката. Умна е тя, не отричам. Но лорд Оливър не се отличава с търпение и скоро ще я притисне. Сега единствената й надежда е там.

Сър Даниъл пристъпи до прозореца и посочи навън.

Крис се приближи до него и надникна.

От високия прозорец се разкриваше изглед към двора и бойниците на външната крепостна стена. Отвъд нея се виждаха покривите на къщите, сетне градската стена с пазачи, обикалящи по площадката на върха. Още по-нататък се разстилаха ниви и пасища.

Крис погледна въпросително стареца.

— Там, драги ми scolere — каза сър Даниъл. — Огньовете.

Сочеше чак към хоризонта. Като присви очи, Крис едва различи тънки струйки пушек, чезнещи сред синкавата мараня. За да ги види, трябваше да напрегне зрението си до предел.

— Това е отрядът на Арно дьо Сервол — обясни сър Даниъл. — Лагеруват на не повече от петнайсет мили. Ще стигнат дотук за ден… най-много за два. Всички го знаят.

— А сър Оливър?

— Знае, че битката му с Арно ще бъде свирепа.

— И все пак урежда турнир.

— За него това е въпрос на чест — каза сър Даниъл. — Въпрос на болезненото му честолюбие. Разбира се, би отложил турнира, стига да можеше. Ала не смее. И тъкмо в туй се крие заплаха за теб.

— Заплаха за мен ли?

Сър Даниъл въздъхна. После закрачи напред-назад.

— Облечи се сега, за да посрещнеш милорд Оливър както подобава. Ще се помъча да предотвратя неминуемата беда.

Старецът се обърна и излезе от стаята. Крис погледна момчето. То бе спряло да го търка.

— Каква беда? — попита той.