Майкъл Крайтън
Фатален срок (53)

01:01:52

Приклекнала край отвора, Кейт бавно се изправи. Стоеше в тясно пространство — малко повече от метър, между високи каменни стени. През отвор отляво нахлуваше светлината на огън. В жълтите му лъчи тя различи врата точно пред себе си. Зад нея каменно стълбище се изкачваше стръмно към тавана на височина около десет метра.

Къде беше попаднала?

Крис подаде глава през отвора в пода, посочи огъня и прошепна:

— Мисля, че знам защо не са открили прохода.

— Защо?

— Защото е зад камината.

— Зад камината? — повтори шепнешком Кейт. После осъзна, че е прав. Това тясно пространство бе един от тайните коридори в Ла Рок — зад камината на голямата зала.

Кейт предпазливо пристъпи напред покрай стената отляво… и пред нея се разкри гледка от камината към голямата зала. Камината беше висока почти три метра. През буйните пламъци видя масата на Оливър, където рицарите бяха насядали с гръб към нея. До тях имаше не повече от пет метра.

— Прав си — прошепна Кейт. — Зад камината сме.

Тя погледна към Крис и му махна с ръка да излезе. Канеше се да продължи към вратата отпред, когато сър Гай извърна поглед към огъня и метна в пламъците огризано пилешко крилце. След това продължи да яде.

Да се измъкваме, помисли си Кейт.

Но вече бе твърде късно. Раменете на Гай трепнаха; обръщаше се отново. Видя я ясно, погледите им се срещнаха и той изкрещя:

— Милорд!

Скочи от масата и изтегли меча.

Кейт изтича към вратата, дръпна я, но тя бе заключена или заяждаше. Не се отвори. Кейт отново погледна тясното стълбище зад себе си. Видя как сър Гай се колебае от другата страна на пламъците. Пак я погледна и се хвърли през огъня. Кейт видя Крис да се подава през отвора и извика:

— Надолу!

Крис изчезна, а тя се втурна към стълбището.

Сър Гай замахна и мечът му издрънча по каменното стъпало само на сантиметри от крака й. Той изруга, после погледна отвора на тайния проход. Явно не забеляза Крис, защото Кейт го чу как се втурна подир нея.

Тя нямаше оръжие; нямаше нищо.

Побягна.

На десет метра височина стълбището завършваше с тясна площадка и когато изскочи там, Кейт усети как по лицето й полепват гъсти паяжини. Избърса се с рязко движение. На площадката едва имаше място за нея, но тя бе алпинистка и това не я плашеше.

Ала сър Гай се поколеба. Пристъпваше нагоре съвсем бавно, притиснал рамо към стената, колкото се може по-далече от ръба на стълбището. Вкопчваше се във всяка дребна издатина по хоросана. Изглеждаше стреснат и дишаше тежко. Тъй значи — храбрият рицар се боеше от високото. Но не чак толкова, че да спре. Напротив, тревогата сякаш го разгневяваше още повече. В очите му пламтеше убийствена ярост.

До площадката имаше дървена вратичка с малък кръгъл отвор. Очевидно стълбището бе предназначено да позволи някому да наблюдава незабелязано какво става в голямата зала. Кейт натисна с цяла тежест, но вместо да се отвори, вратата рухна навътре и с трясък се сгромоляса долу на пода, като едва не повлече и нея. Беше в залата.

Стоеше високо горе, сред масивните греди на открития таван. Виждаше масите на десет метра под себе си. Точно отпред беше грамадната централна греда, минаваща по дължината на цялата зала. На всеки метър и половина тази греда се свързваше с други, водещи към стените от двете страни, и с още една отвесна, свързана с покрива. Всички греди бяха покрити с изящна дърворезба.

Без колебание Кейт стъпи върху гредата. Всички отдолу я гледаха; раздаде се всеобщ стон, започнаха да я сочат. Чу вика на Оливър:

— В името на свети Георги! Чиракът! Предадени сме! Магистърът!

Той удари с юмрук по масата и впери в нея яростен поглед.

— Крис — каза Кейт. — Намери професора.

— Добре… — долетя през пращенето в слушалката й.

— Чу ли ме? Крис!

Нищо, освен пращене.

Кейт бързо тръгна по гредата. Въпреки височината тя се чувстваше съвършено спокойна. Гредата бе широка шейсет сантиметра. Напълно достатъчно. Чу отдолу нечие задавено възклицание, обърна се и видя сър Гай да стъпва върху централната греда. Изглеждаше уплашен, но присъствието на публика му придаваше смелост. Или може би не искаше да разберат, че го е страх. Той колебливо пристъпи, запази равновесие и бързо тръгна право към нея. Леко полюшваше меча си. Стигна до първата напречна греда, пое си дъх и заобиколи отвесната подпора, като се придържаше за нея. След това продължи.

Кейт отстъпи, осъзнавайки, че централната греда е твърде широка и няма да го затрудни. Тръгна към стената по една от страничните. Тук ширината бе двойно по-малка; щеше да затрудни Гай. Кейт с усилие преодоля няколко кръстосани греди и продължи.

Едва сега осъзна грешката си.

Обикновено откритите средновековни тавани имаха една характерна особеност — там, където гредите се съединяваха със стената, отдолу по цялата дължина минаваше декоративна опора. Кейт би могла да мине по нея. Но таванът тук бе изграден във френски стил — гредите потъваха в каменни жлебове на около метър под покрива. Наоколо имаше само гладка стена. Сега Кейт си спомняше, че е гледала тези жлебове в руините на Ла Рок. Как бе забравила?

Беше в капан.

Не можеше да продължи, защото гредата свършваше до стената. Не можеше да се върне назад, защото там я чакаше Гай. И не можеше да се прехвърли на следващата напречна греда, защото до нея имаше метър и половина.

Твърде далече за скок. Всъщност не чак толкова, но опасно. Особено без предпазно въже.

Тя се озърна и видя сър Гай да върви по гредата към нея, балансирайки с меча в ръката си. Знаеше, че няма къде да бяга.

Не й оставаше избор. Тя погледна следващата греда. Трябваше да го направи. Проблемът бе дали ще има достатъчно височина. За да стигне отсреща, трябваше да подскочи нагоре.

Гай се промъкваше покрай кръстосаните греди. Оставаха му броени секунди. Кейт приклекна, пое си дъх, напрегна мускули и с мощен тласък на краката отхвърли тялото си във въздуха.

Крис се изкатери през отвора. Надникна през огъня и видя, че всички в залата гледат тавана. Знаеше, че Кейт е горе, но с нищо не можеше да й помогне. Тръгна право към страничната врата и се опита да я отвори. Когато тя не поддаде, той блъсна с всичка сила и усети, че се открехва. Натисна отново; вратата изскърца и се отвори.

Излезе на вътрешния крепостен двор. Навсякъде тичаха войници. Една пристройка гореше, пламтяха и дървените галерии покрай върха на стената. Насред двора също подскачаха буйни пламъци. В този хаос никой не му обърна внимание.

— Андре! — произнесе той. — Чуваш ли ме? Пращене. Тишина.

И после гласът на Андре отговори:

— Да.

— Андре! Къде си?

— При професора.

— Къде? — повтори Крис.

— В арсенала.

— Къде е това?