Майкъл Крайтън
Фатален срок (48)

02:55:14

Марек и Джонстън се изкачваха по винтовата стълба. Горе със самодоволна усмивка ги посрещна Дьо Кер. Отново стояха върху широките бойници на Ла Рок. Наблизо Оливър крачеше напред-назад, изчервен и ядосан.

— Усещате ли миризмата? — викна той, сочейки към полето, където продължаваше да приижда войската на Арно.

Свечеряваше се; слънцето бе залязло и Марек предположи, че часът е около шест. Но в гаснещата светлина се виждаше, че хората на Арно вече са сглобили цяла дузина требушети, разположени в шахматен ред из ливадите. След злополуката с първата стрела те бяха увеличили разстоянието между машините, тъй че в най-лошия случай да пострада само една.

Отвъд требушетите димяха огньове, около които се събираха групи войници. Още по-далече на тъмния фон на гората се белееха стотици шатри.

Марек си помисли, че гледката е съвсем обикновена. Началото на обсада. Чудеше се какво толкова е разстроило Оливър.

Откъм димящите огньове долиташе остър, тръпчив мирис. Миризмата напомняше за изолация на покриви. И имаше защо — веществото бе същото.

— Усещам, милорд — обади се Джонстън. — Това е катран.

Изражението на Джонстън издаваше, че и той недоумява защо се тревожи Оливър. В обсадната тактика беше нещо съвсем нормално да се обстрелват крепостните стени с горящ катран.

— Да, да — потвърди Оливър, — катран. Естествено, че е катран. Но това не е всичко. Не надушвате ли? Те смесват нещо с катрана.

Марек подуши въздуха и си помисли, че навярно Оливър има право. Чистият катран гаснеше лесно. Затова обикновено го смесваха с други съставки — нафта, кълчища или сяра, — за да се получи по-силно горяща смес.

— Да, милорд — каза Джонстън. — Надушвам.

— И какво е това? — попита Оливър с обвинителен тон.

— Церония, ако не греша.

— Наричана още „гръмотевичен камък“?

— Да, милорд.

— А използваме ли и ние този гръмотевичен камък?

— Не, милорд…

— А! Така си и мислех!

Оливър кимна на Дьо Кер, сякаш подозренията им се потвърждаваха. Несъмнено зад тази интрига стоеше Дьо Кер.

— Милорд — каза Джонстън, — ние не се нуждаем от гръмотевичен камък. Имаме нещо по-добро. Използваме чиста сяра.

— Но сярата не е същото — възрази Оливър, хвърляйки нов поглед към Дьо Кер.

— Същото е, милорд. Когато гръмотевичният камък бъде смлян ситно, от него се извлича сяра.

Оливър изсумтя. Пак закрачи напред-назад. Нацупи се.

— И откъде — запита накрая той — се е сдобил Арно с този гръмотевичен камък?

— Не мога да кажа — отвърна Джонстън, — ала гръмотевичният камък е известен на войниците много отдавна. Още Плиний го споменава.

— Измъквате се с хитрини, магистре. Не ви питам за Плиний. Говорим за Арно. Този човек е невежо прасе. Той изобщо не може да знае, че съществува церония, наричана още гръмотевичен камък.

— Милорд…

— Освен, ако някой му помага — довърши мрачно Оливър. — Къде са в момента чираците ви?

— Чираците ли?

— Хайде, магистре, не го усуквайте повече.

Джонстън махна с ръка към Марек.

— Единият е тук. Доколкото разбрах, вторият е мъртъв, а за третия нямам вест.

— А аз вярвам — каза Оливър, — че знаете много добре къде са. Точно сега и двамата работят в лагера на Арно. Тъй се е сдобил с онзи проклет камък.

Марек слушаше разговора с растяща тревога. Дори и в най-спокойни моменти Оливър не изглеждаше уравновесен. Сега, пред надвисналата атака, го обземаше истинска параноя… подклаждана от Дьо Кер. Оливър бе станал опасен и непредвидим.

— Милорд… — започна Джонстън.

— А вярвам и в онуй, що подозирах от самото начало! Вие сте изчадие на Арно, тъй като престояхте три дни в манастира, а игуменът е негов съучастник.

— Милорд, ако ме изслушате…

— Няма. Вие ще слушате. Вярвам, че работите против мен, че въпреки упоритото си отричане вие или вашите чираци знаете тайния вход към замъка и че възнамерявате да избягате в последния момент — може би още тази нощ в суматохата, когато нападне Арно.

Марек полагаше усилия да запази лицето си безизразно. Разбира се, точно това възнамеряваха да сторят, ако Кейт откриеше входа на тунела.

— Аха! — възкликна Оливър, сочейки Марек. — Виждате ли? Той стиска зъби. Знае, че говоря истината.

Марек понечи да възрази, но Джонстън го хвана за рамото. Самият професор поклати глава, без да говори.

— Какво? Нима искате да предотвратите признанието му?

— Не, милорд, защото предположенията ви са погрешни.

Оливър го изгледа свирепо и пак закрачи напред-назад.

— Тогава донесете оръжията, които ви заръчах да изработите.

— Милорд, смесването на барута изисква дълги часове работа.

— След дълги часове ще е твърде късно.

— Милорд, всичко ще бъде готово навреме.

— Лъжете, лъжете, лъжете! — Оливър се завъртя, тропна с крак и отправи поглед към обсадните машини. — Вижте равнината. Гледайте как се готвят. А сега отговорете, магистре. Къде е той!

Кратко мълчание.

— За кого питате, милорд?

— Арно! Къде е Арно! Войската му се събира за атака. Той винаги тръгва начело. Ала сега го няма. Къде е?

— Милорд, не мога да знам…

— И вещицата от Елтъм е там — виждате ли я до машините? Виждате ли? Гледа ни. Тая проклета жена.

Марек бързо се завъртя. Наистина сред войниците крачеха лейди Клеър и сър Даниъл. Марек усети как сърцето му трепва от този поглед към нея, макар че не знаеше защо й е да се приближава толкова до обсадната линия. Тя гледаше върха на стената. Внезапно спря. И Марек с някаква странна увереност си помисли, че го е видяла. Обзе го почти непреодолимо желание да размаха ръка, но се удържа. Не можеше да го стори, докато кипналият Оливър сумтеше край него. Но ще ми е мъчно за нея, когато се върна, помисли той.

— Лейди Клеър — изръмжа Оливър — е съгледвачка на Арно. Такава си беше от самото начало. Тя пусна людете му в Кастелгард. Без съмнение е скроила всичко заедно с вероломния игумен. Но къде е самият злодей? Къде е свинята Арно? Няма го никакъв.

Настана напрегнато мълчание. Оливър се усмихна зловещо.

— Милорд — започна Джонстън, — разбирам вашите трево…

— Не разбирате! — Оливър тропна с крак и ги огледа свирепо. После нареди: — Идвайте с мен. И двамата.

 

 

Повърхността на водата бе черна и мазна, вонята й се усещаше дори от десет метра височина. Стояха до кръгъл кладенец, разположен дълбоко в подземията на замъка. Стените наоколо бяха сиви и влажни, едва осветени от примигващите факли.

По сигнал на Оливър един войник завъртя желязното колело до кладенеца. От дълбоката вода с трополене изпълзя масивна верига.

— Наричат това място Банята на милейди — каза Оливър. — Изградил го е Франсоа льо Гро, който си падал по тия неща. Казват, че Анри дьо Рено издържал тук десет години, преди да умре. Хвърляли му живи плъхове, които убивал и изяждал сурови. Десет години.

Водата се разлюля, тежка метална клетка изпълзя от нея и се надигна във въздуха, ръсейки едри капки. Решетките бяха черни и слузести. Вонята стана непоносима.

Гледайки как клетката се издига, Оливър каза:

— Магистре, в Кастелгард обещах да ви убия, ако ме измамите. Ще се изкъпете в Банята на Милейди.

Той изгледа двамата с напрегнати, безумни очи.

— Признайте си незабавно.

— Милорд, нямам какво да призная.

— Тогава няма и от какво да се страхувате. Но чуйте добре, магистре. Ако открия, че вие или вашият чирак знаете тайния вход към замъка, ще ви заключа на това място, от което не ще избягате до края на живота си, и ще ви оставя тук, в мрака, да умрете от глад и да гниете навеки.

В ъгъла Робърт дьо Кер си позволи лека усмивка.