Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (5)

Четвърта глава

Сесили Суон Ингам знаеше, че е изправена пред най-голямата криза в своя живот. Беше объркана и нямаше представа как да постъпи. Дни наред размишляваше за огромния проблем. Кавендън беше в много тежко състояние, наистина на ръба на катастрофа.

В любимия си бизнес, постоянна величина в живота й и нейна опора, имаше финансови затруднения, поради което не можеше да помогне на Майлс да плати данъците и по този начин да закрепят Кавендън. В миналото много пъти успяваше, но вече нямаше тази възможност. Не и в момента. Много тъжно.

Всеки път, щом се наканеше да сподели с него и да му каже истината, губеше самообладание. Вместо това му обеща, че ще поеме изцяло задълженията си като седма графиня Мобри.

Трябваше да остане в Кавендън Хол за неопределено време, нямаше да ходи в Лондон, за да ръководи своята компания. Щеше да работи от разстояние. Ще поеме и задълженията на зълва си. Дафни я нямаше. Сега Кавендън беше нейна грижа.

Ако Майлс беше очаквал, че ще спори с него или ще шикалкави, или ще търси някакво компромисно положение, бързо ще разбере, че е искрена, и ще спази думата си.

Съгласи се, защото беше реалистка и знаеше, че в случая няма избор. Това беше традиция в повечето аристократични домове. Стопанка е графинята.

Веднъж, много отдавна, Ема Харт я предупреди да не жертва брака си пред амбициите. „Съпругът е на първо място, бизнесът — на второ — наставляваше я тя. — Бъди благодарна, че имаш тази възможност. Някои жени след мъчителни перипетии са открили, че звънкащата каса в магазина не топли леглото нощем.“ При спомена за тези думи Сесили се позасмя, докато вървеше през парка.

Беше сряда, съвсем рано сутринта, нямаше още седем и половина. Сесили се беше измъкнала тихичко от къщата, защото имаше нужда от разходка и от свеж въздух, за да помисли. Майлс още не знаеше каква е дилемата й, че се измъчва и е парализирана от отчаяние. Ако не друго, поне знаеше как да се усмихва лъчезарно, като че ли всичко е наред.

Проблемът беше, че не й хрумваше никакво решение, а това беше изключително нехарактерно за нея. За пръв път от години главата й беше празна. Нямаше никакво вдъхновение или план.

„Напълно съм се изчерпала. — Тази внезапна мисъл я накара да се закове на място. — Какво се случи с мен?“ В този момент видя вратата на градината с розите. Отвори я, слезе по стълбите и се насочи към любимата си скамейка. Седна и затвори очи.

Питаше се как се стигна дотук. Знаеше отговора. Войната. Войната не само уби техните мъже, разруши градовете им, разори страната им, разклати Британската империя, съсипа модната й къща и дори производството на конфекция. Само аксесоарите се продаваха и парфюмът „Бяла роза“.

Много други предприятия като нейното бяха засегнати. Парите не стигаха. Хората не купуваха. Да, войната, която спечелиха, остави своя отпечатък навсякъде. Страната беше разорена.

Шумът от плясъка на крила на ято птици я накара да се изправи. Огледа се. Но не видя никого. Не се бяха подплашили. Просто бяха отлетели от дърветата в парка. И тя искаше да отлети. Но беше невъзможно.

Ятото се издигна в небето и след секунди птиците се подредиха в идеална формация, сякаш невидима ръка ги направляваше. Образуваха едно огромно V, като ескадрила, и полетяха над голите хълмове.

На лицето й се изписа удивление. Учуди се откъде знаеха да се подредят така. Е, може би е в гените им. С раждането си знаеха как да формират тази ескадрила и как да отлетят към страни с по-топъл климат. Колко необикновена беше природата. С раждането си знаеха.

Нейният син Дейвид, вече на двайсет години, от раждането си знаеше, че е наследникът и че един ден ще стане осмият граф Мобри. Нейният син, синът на Майлс: отчасти Ингам, отчасти Суон. Двете фамилии, съединени чрез нейните деца, за пръв път носеха тази наследственост под името Ингам.

Не биваше да предаде грижите на Дейвид. Трябваше да намери начин да разреши проблемите. Трябваше да спечели. Заради Дейвид, нейния син, заради бъдещето.

„Толкова много има, което съм длъжна да спася“ — каза си тя.

Несъзнателно тръгна по пътеката, която водеше до горичката и циганските фургони.

* * *

— Не плачи, малка Сеси — продума циганката, щом Сесили се появи. Джинивра седеше на стълбите пред фургона си.

— Не плача — отговори Сесили, докато минаваше през ливадата пред фургона.

— Сърцето ти плаче — каза й Джинивра. — Ни в клин, ни в ръкав, напразно лееш сълзи. Суон управлява, знаеш го, все ти го думам.

Сесили кимна и седна на стола, който Джинивра обикновено оставяше, когато я очакваше.

— Каза ми го. Винаги съм ти вярвала, но в момента не управляваме много добре.

— Голяма бъркотия, ъхъ, знам, момичето ми. Но ти си даровита, малка Сеси, толкоз много ти е дадено. Поне аз не познавам друг кат теб.

Сесили мълчеше, замислена за думите на Джинивра. Циганката сега беше на петдесет, също като Майлс, но изглеждаше по-млада и беше запазила екзотичната си външност.

Циганката продължи:

— Пет начина има, да знаеш.

— Не се сещам дори за един — поклати глава Сесили. — Главата ми е празна.

— Не, не е, графиньо Сесили. Заслепена си от тревога. Суон управлява. Имах видение. Помни. Суон управлява.

— Не знам какво да правя… — Гласът на Сесили заглъхна. Точно в този момент се чувстваше съвсем безсилна.

Джинивра замълча и се взря в Сесили, преди да заговори с решителен глас:

— Иди при Суонови. Трябват ти Суонови. — Лицето на циганката се оживи, когато добави: — Напоследък Суон са повече от Ингам. Иди при Ерик… той ще ти помогне, малка Сеси.

* * *

„Джинивра е права, в момента в Кавендън има повече представители на фамилията Суон, отколкото на Ингам“ — помисли си Сесили, докато се връщаше.

От обитателите на Кавендън в момента само Майлс беше по рождение Ингам, след като сестрите му заминаха — лейди Дафни за Цюрих, лейди Дулси за Лос Анджелис и лейди Дидри за Франция. Сесили и леля й Шарлот бяха Ингам по брак, а нейните четири деца бяха наполовина Ингам, наполовина Суон.

Вярваше на Джинивра безусловно, знаеше, че има пророчески видения. Събитията през годините потвърждаваха предсказанията й. Значи трябва да потърси Ерик, първи братовчед на баща й. Сега изпълняваше задълженията на главен иконом в Кавендън, след като цял живот беше работил при семейство Ингам. Сестра му Лора също, но тя загина заедно с Дилейси в къщата на Саут стрийт, когато беше разрушена от летяща бомба през войната.

Но след няколко секунди попадна на Пърси Суон, докато вървеше по пътеката към къщата.

— Добро утро, Ваша светлост — поздрави я той. Както всички Суон се обръщаше към нея официално. Беше главен пазач на дивеча в имението и по-малък брат на баща й.

— Добро утро, Пърси — усмихна му се тя. Към него беше особено привързана, а той винаги знаеше всичко, което става в Кавендън. — Как е в ловните участъци?

Пърси засия и възкликна:

— Никога не са били по-богати, има много яребици. През зимата доста ги наглеждахме, направо ги разглезихме. През август птиците ще станат за лов. — Той се приближи още до нея и каза тихо: — Това е божи дар и ако искаш, можеш да го използваш. Кажи на Негова светлост, че в много други имения печелят пари от ловните участъци. Канят хора да ловуват, но им вземат такса.

Сесили остана с отворена уста срещу него.

— Взимат им такса! На какви хора, по дяволите, взимат такси?

— На богати американци — отговори Пърси. — Настаняват ги като гости, сещаш се, нали, легло и храна. Бизнесът цъфти. И ние трябва да се пробваме.

Смаяна, тя кимна, после възкликна:

— Спомних си, Пърси. Чувала съм за това и преди от Ема Харт. Каза ми, че някакви американски финансови магнати, които познава, често идвали на лов в Англия през сезона. Благодаря ти за сведението. Непременно ще говоря с Майлс.

Той преметна пушката на рамо и намигна.

— Добро момиче — промърмори толкова тихо, че тя едва го чу.

Сесили се подсмихна и се изкачи по стълбите към терасата.

* * *

Пет чифта очи се вторачиха в нея, когато влезе в трапезарията, и четири гласа извикаха в хор:

— Добро утро, мамо!

Майлс стана и отиде при нея да я целуне. Очите му заискриха, когато докосна с устни страната й.

— Добро утро — каза Сесили на децата и като се обърна към съпруга си, прошепна: — Обичам те. И добро утро.

— И аз — беше единственият му коментар, но я държеше здраво под ръка и я поведе към стола й.

Като седнаха, Майлс попита:

— Търсих те в пристройката. Къде беше, скъпа.

— Отидох на разходка. Имах нужда да се разведря.

Гуен се обади:

— Извинявай, мамо, започнах да закусвам, преди да дойдеш, но бях гладна.

Сесили едва не се засмя като погледна най-малкото си дете, нейното военновременно бебе, както го наричаше, което сега беше на осем години.

— Нали си ме знаете, тъй или иначе, все закъснявам. — Няма значение, че не си ме дочакала, Гуен.

Всички се разсмяха и Вениша попита майка си:

— Да ти налея ли чай? А ще закусиш ли?

— Да, моля те, но пия само чай. — Обърна се към Дейвид, който много приличаше на нея. — Тази сутрин си много елегантен. Ще ходиш ли някъде?

— Излизам с татко. Той има среща с неговия адвокат в Хароугейт и ме покани да отида с него.

Сесили погледна Майлс, който седеше срещу нея в другия край на масата, и вдигна вежда.

— Само за компания, нищо специално — обясни той, забелязвайки тревогата в очите й. — Дейвид ще шофира.

Преди Вениша да налее чай на майка си, се появи Ерик и се зае със сервирането. Постави чая пред нея, тя му благодари и го попита тихо:

— Ерик, кога ще ти бъде удобно да се видим за малко тази сутрин?

— Когато пожелаете, Ваша светлост — отговори икономът. — Около единайсет?

— В единайсет ще дойда в твоя кабинет.

Ерик се върна в малката стая до трапезарията. Всички започнаха да закусват и се умълчаха. Първи наруши мълчанието Уолтър:

— Имам съобщение за теб, мамо, от леля Доти. Каза, че ще ти се обади и че целия ден ще бъде в магазина. — Той направи гримаса и прибави: — Извинявай, че не ти казах веднага.

— Няма проблем, Уолтър — каза Сесили нежно, поглеждайки втория си син.

Беше на осемнайсет, висок за възрастта си, красив, Ингам от глава до пети, с техните сини очи и руси коси. Беше атлетичен, обичаше спорта и очевидно изобщо не съзнаваше изключителното си въздействие върху момичетата.

— Надявам се, че леля Доти и Грета няма да променят намерението си и ще дойдат. След закуска ще им се обадя.

Шестнайсетгодишната Вениша, която жестоко дразнеше Уолтър, каза:

— Но, мамо, толкова е хубаво да сме само шестимата.

— Седмина! — викна Уолтър. — Забравяш леля Шарлот.

— Добре де, седмина, но сами сме си добре — промърмори Вениша и погледна баща си, когото обожаваше. — Тате, не е ли така?

Майлс потисна смеха си и кимна.

— Малка промяна — отговори уклончиво.

Преди Сесили да добави нещо, Гуен съобщи:

— Съгласна съм с теб, Вениша. След като братовчедите заминаха, само ти ще ми се перчиш и ще ме командваш.

— Никога не съм те командвала — бурно се възмути тя.

— О, командваш я и още как — отвърна рязко Уолтър, усмихвайки се на Гуен, понеже двамата обикновено тайно заговорничеха. — Мислиш се за много велика.

Гуен прибави:

— Американските братовчеди много обичат да се разпореждат.

— Те не са американци — остро възрази Вениша. — Само живеят там част от годината.

— И все пак постоянно командват! — викна Гуен. — Като теб.

— Не ставай бебе — започна Вениша, но веднага млъкна, като забеляза изражението на баща си.

Майлс ги гледаше намръщено.

— Достатъчно. Ще бъдем сами през цялото лято и ще се радваме, когато имаме гости. Стига сте се разправяли. Или ще взема майка ви, ще заминем да си почиваме и ще ви оставим да се оправяте сами.

Сесили се подсмихна и погледна тайно Гуен, която беше станала червена като божур. Най-малкото й дете може и да приличаше на нея в чертите и червеникавокестенявата коса, но всъщност напомняше на Сесили за Дулси, когато беше на нейната възраст — жива, независима и знаеше как да се защитава. Сесили не се тревожеше за Гуен. Не се тревожеше каква ще стане, като порасне. Без съмнение жена, която сама си е господарка. Жена воин, като леля си.

* * *

По-късно същата сутрин Сесили отиде в някогашния кабинет на Хенсън, който сега използваше Ерик. Похлопа на вратата, отвори и надникна.

— Може ли да вляза?

— Разбира се — възкликна Ерик, скочи на крака и отиде да я посрещне.

— Тази стая винаги ми напомня за Хенсън — каза Сесили, сядайки на стола, който той й поднесе.

— Знам какво имате предвид — отговори Ерик и седна на бюрото срещу нея. — Нищо не промених. Когато ме настаниха, почувствах, че тук е като светилище.

— С теб обсъдихме задълженията през седмицата в понеделник, след като лейди Дафни… замина за Цюрих — започна Сесили, — но имам няколко въпроса, Ерик.

— Дано да мога да отговоря, милейди.

— Знам, че посетителите разглеждат салоните в източното и северното крила и дългата галерия, където са изложени всички картини. Също така се допускат до няколко от трапезариите в тези крила. Но не се качват на етажа със спалните, или греша?

— Не, не се допускат. Разглеждат само салоните, които споменахте.

— Мисля да затворим източното и северното крила, разбира се, само горните етажи. Всъщност почти не ги използваме. Защо да не ги затворим?

— И на мен често ми минаваше през ум същото — отговори Ерик. — На камериерките положително ще им олекне и ще могат да помагат на Пеги.

— Хенсън водеше дневник за винарната и за запасите ни. Сигурна съм, че продължаваш да го водиш по същия начин — каза Сесили.

— Попълвам го най-редовно. Важно е да знаем с какво разполагаме.

— Избата е богата, нали?

— Изключително богата, Ваша светлост, и понякога се тревожа.

— Защо?

— Страхувам се, че някои вина може да се вкиснат.

— Възнамерявам да доведа специалист по вината, за да изготви опис с оценка. Бихме могли да продадем на търг някои от специалните реколти.

Ерик я зяпна смаяно.

— Мислите ли, че Негова светлост ще се съгласи? — попита той, повишавайки глас с една октава.

— Не съм сигурна. Но си заслужава да чуем мнението на специалист и не се съмнявам, че Негова светлост ще приеме съвет, особено ако този специалист изрази опасения за влошаване на качеството на вината. Ще бъде такова прахосничество. Никак не е зле да опитаме.

— Съгласен съм да се потърси мнението на специалист, но все пак се опасявам, че Негова светлост няма да приеме идеята за търг — настоя Ерик.

— Може би. — Тя се вгледа сериозно във втория си братовчед и каза много тихо: — Когато говоря на Майлс с уверен тон, той винаги ме слуша, Ерик, а тези пари ни трябват.

— Зная, Ваша светлост. Което ме подсеща за нещо друго. На тавана има голям сандък, който случайно открих вчера, когато монтирах каса за дневниците на Суон. В него има картини от Тревърс Мъртън… — Той замълча, понеже темата беше болезнена, след това допълни: — Мисля, че са били на лейди Дилейси.

— Той й подари картини — започна Сесили, но се поколеба и с Ерик се спогледаха. Спомниха си нощта, когато Тревърс беше умрял. Двамата отидоха в ателието на Тревърс да спасят Дилейси и да я отведат, понеже гледката беше ужасна.

На Сесили й отне малко време да се отърси от внезапните и ярки спомени. Забеляза, че и Ерик се старае да си върне самообладанието. Беше толкова страшна нощ. Животът на клетата Дилейси невинаги беше щастлив.

Сесили се съвзе и каза:

— Тези картини са много ценни, но не съм сигурна на кого от семейството принадлежат. Ще потърся завещанието на Дилейси. Знам къде е.

— Като ги видях вчера, реших, че са донесени от апартамента на лейди Дилейси в Лондон. Сториха ми се познати — сподели Ерик.

— Вероятно ги е завещала на Майлс. Или на Фонда за реставрация на Кавендън — изрази гласно мислите си Сесили. — Колко странно. Мина ми през ума, че може би ще ни помогне и след смъртта си. Все пак е прекрасно.